Постинг
18.01.2014 22:17 -
Разсъдителността - най-великата добродетел
Разсъдителността - най-великата добродетел
User Rating: / 23
PoorBest
Сряда, 15 Януари 2014 00:18
Автор: Лимасолски митр. Атанасий
http://dveri.bg/93kdr
По време на св. Литургия, в просителната ектения дяконът се моли „за доброто и полезното за нашите души”.
Разбира се, на пръв поглед и предвид съвременното знание на езика някой ще каже – ето, търсим, това, което ни е от полза, в наш интерес, но тези думи всъщност, които ние тълкуваме превратно, са последвани от друга дума, която определя тяхното истинско съдържание: там се казва „за доброто и полезното за нашите души”. За доброто – защото има много разбирания какво е добро и какво лошо и всеки тълкува този термин според своето разбиране, идеология, страсти, грехове, духовно състояние и знание. Църквата обаче определя, че добро – това е доброто за нашата душа. За много неща казваме, че са добри – това е добро, друго е добро, но то може е добро за греха, за нашия светски живот, за всичко друго. Това не означава, че доброто винаги е добро и от полза за нашата душа, т. е. възможно е нещо да бъде добро, наистина, но да не е от полза за нашата душа. Нека бъда по-ясен. Има една добродетел в Църквата, в духовния живот, която отците не се поколебават да я нарекат най-великата добродетел от всички други, дори от добродетелта на любовта. Любовта се смята за венец на добродетелите, но Отците казват, че най-великата от всички добродетели е разсъдителността. Какво означава това?
Това означава, да го кажем просто, човек да знае и да може да различава дадено нещо, което прави, дали наистина е добро и полезно за душата му. Дали това нещо е от Бога, дали е за духовна полза. Както казахме, съществува обективна оценка за някаква тема, събитие, дело, но съществува и субективна, която много пъти променя обективната оценка. Нека дам по-практически пример. Постът, например, е добродетел, нещо добро, духовно оръжие, Божия заповед, нещо, което Отците са ни предали като едно от оръжията в духовния живот. Ако обаче това оръжие на поста не се използва правилно, то от добро става лошо, т. е. ако човек пости безразсъдно и вместо да помогне на тялото си да го освети, го убие, убие себе си, тогава това вече престава да бъде добро и става лошо, а вместо за полза, постът се оказва за смърт. Добро нещо е и любовта, както казахме, но без разсъдителност тя действително може да стане много опасна. В Църквата има свети хора, които са стигнали до духовните висини на безстрастието и действително, горейки от огромна любов за хората, стават всичко за всички. Те не се колебаят от любов да изложат себе си на всякакви опасности, да предпочитат да загубят, за да спасят брата си.
Ако обаче човек няма разсъдителност и се хване за любовта, изложи себе си на опасности и се нагърби с действия и бремета, които не са по неговите сили, но още не е дошъл часът да прави това, тогава да знаете, че ще си навреди и докато подбудата е била добра и изглежда, че делото е добро, че е дело на любов, в крайна сметка стига до гибел, защото е нямал разсъдителността да разбере, че това нещо не е било за него. Всички вие знаете, след като живеете в обществото, както и ние чуваме, колко пъти се получават проблеми и дори грехове, които са започнали от християнска любов. Някой мъж, например, от любов и симпатия тръгва да помогне на някоя девойка и без да внимава, без да има духовна сила, нещата там функционират на друго равнище и докато е тръгнал с добри подбуди и християнска любов, той стига дори до плътски грехове. Защото не са внимавали, не са използвали добродетелта на разсъдителността, за да разберат, че да, теоретично изглежда добро това, което отиваш да правиш, но практически не можеш да го направиш, нямаш силата да го правиш. Мнозина казват някой път: нека отидем в публични домове, в нощните клубове, в тези много предизвикателни места, за да помогнем, да се спасят девойките, които са там. Да, но кой си ти, който ще направиш това нещо? Много светци са правили това, но те са били безстрастни. Преди да отидат там, те са се освободили от страстите и греха, а ние сме толкова немощни и грехът толкова лесно ни атакува, дори идеята, думата и представа за това нещо и затова не е от полза да излагаме себе си на такава опасност и трябва да се дръпнем назад. Заповедта, иначе казано, не се прилага поради разсъдителността, не защото отменяме заповедта, а защото сега не можем да я приложим. Или много пъти има хората, които имат незаконни връзки и човек казва искам да прекъсна връзката, но съжалявам момичето! или просто съжалявам го! Ама това съжаление – да, обективно погледнато е хубаво единият да съжалява другия, нашите ближни и да не ги наскърбяваме. Но не можем да го съжаляваме в мига, в който съгрешаваме, а трябва да го наскърбим, да намерим сила да го раним, да го нараним, да го наскърбим, за да му помогнем. Това е разсъдителност. Един лекар не може да каже: жал ми е да продупча кожата на болния с иглата и да му сложа инжекция! Ама, ако го съжалиш, това означава, че той ще умре, ще го боли още повече, ще загине. Не може хирургът да каже: жал ми е да му отрежа крака или да му извадя сливиците – тук не съществува съжаление. Ако един касапин вземе ножа и започне да ти реже гърлото, той ще извърши убийство и ще те погуби, докато лекарят те спасява. И двамата вземат нож и ти режат гърлото, но има разлика между тях.
Така и в тези дела, които много пъти теоретично изглеждат оправдани, но поради разсъдителността непременно трябва да ги прекъснем. Тази тема е много важна. Знаете, че Отците подчертават това изключително много и са стигнали дотам да кажат, че много хора, много подвижници, са се подвизавали и са разрушили телата си чрез аскезата без да имат разсъдителност и така са се самопогубили. Външно изглеждало, че вършели добродетелта, но всъщност тази добродетел се превръщала в гибел. Темата за разсъдителността е огромна и е нужно много изследване и време в духовния живот, за да може човек я разбере. Най-малкото в началото разсъдителността е резултат от послушанието. Всички имаме собствени страсти и, както казват Отците, преди да се очисти нашето сърце, не трябва да слушаме това, което то ни казва. Не трябва да вярваме на нашите чувства и да казваме, че мен това нещо ме утешава! Както казват хората, които духовно са напреднали – това ме утешава, а това не! Не можем да кажем това, защото, когато например другият дойде и ме наругае, мен ме утешава изключително много това и аз да го наругая. И дори повече, отколкото той мене. И ако не го наругая, от нерви може да плача, защото не съм го наругал. Докато светецът може да плаче, защото, как да го кажем, е прекалил малко с думите си или брат му се наскърбил, и плаче и скърби за това, а ние плачем от нашите нерви, че не сме направили същото, че не сме отмъстили. В този миг, най-малкото външно, ще ни утеши да се противопоставим и да отмъстим, защото нашето сърце иска това. Иска го нашият организъм, както казваме. Искам да отида да го наругая, защото той ме наруга, онеправда ме и искам и аз да отида да го онеправдая! И докато притискам себе си да не го направя, чувствам голяма вътрешна съпротива, т. е. в мен се получава сблъсък. Въобще това става и с гнева, и със сластолюбието. Например, някой е загубил възможността да извърши някакъв плътски грях, огорчава се, отива вкъщи, плаче, ридае, че е загубил тази възможност, да падне в онзи грях, защото така „утешава” себе си, т. е., както казва един светец, преди очистването на сърцето, каквото има в него, съответно такива обстоятелства търси. Един горделивец и тщеславен човек се утешава с това да му се дивят, да го хвалят, да го ласкаят, да спи и в съня си да гледа хора, цели тълпи да го прославят. Е, такива неща търси сърцето, такива неща има в себе си.
Затова в началото на духовния живот човек не трябва да вярва на това, което му казва сърцето и чувствата, а трябва да изследва всички тези неща по два начина. Първото сито, така да се каже, през което се пресяват тези чувства и желания, са Божиите заповеди. Нещо, което категорично е отхвърлено от Божиите заповеди, не можем и не трябва да го приемем, изначално е отхвърлено. Изобщо не подлежи на обсъждане. Дори не го дискутираме. След като Божието слово показва, че е грях, че е беззаконие, че вреди на душата, че реално я убива, значи го отхвърляме. В нас ще настане война, битка, ще се надигнат помислите, страстите, за да ни задушат. Ние обаче ще се противопоставим и няма да се съгласим да утешим сърцето си. Искаш го и го направъ! – ни казва. Не! Няма да правим това, което страстта иска. Това е първият стадий, това, което наричаме да се отречеш от себе си. В онзи час трябва да спазиш Божиите думи да се отречеш от себе си, няма да се съгласиш да отидеш там, където искаш, да ядеш каквото искаш, да действаш както искаш, защото Божията заповед те възпрепятства, която не е закон, а лекарство, която не е закон в юридическия смисъл.
Ако не можем да разберем дали това нещо е добро с помощта на Божиите заповеди, например някакво действие, което възнамеряваме да направим, не можем да си изясним дали е добро или не, тогава какво правим, как можем да разберем дали наистина е от полза и добро, и полезно за душата ни? Тогава, след като първо се помолим и потърсим Божията воля, подготвим себе си да приемем Божията воля, ще попитаме духовни хора, нашия духовник, ще му изложим събитието така, както е, ще очакваме да получим отговор и ще приемем неговия отговор като израз на Божията воля. Когато човек живее така, привикне в послушанието и в пазенето на Божиите заповеди, тогава постепенно придобива разсъдителност, тази добродетел, както казва св. ап. Павел, е да имаме ум Христов, т. е. умът се очиства от своите предразсъдъци, от страстите, придобиваш Христов ум, придобиваш енергията на благодатта, която идва от Бога и тази енергия преценя различните неща. Тогава можем да кажем и да приложим думите това утешава ли ме или не? – към конкретното нещо. Един пример. Питат ни: грях ли е да носим панталони? Питат жени, разбира се. Сега, как да разбереш дали е грях или не? Св. Писание не говори за панталони, св. канони не говорят за панталони, в онази епоха не е имало панталони. Какво правим сега? Когато човек узрее духовно – най-малкото очисти душата си от грубите страсти и изясни в себе си собствения си път към Христос, Бог стане средоточие на неговия живот, подчини всяка мисъл на Христовото послушание, т. е. всички негови действия, движения, мисли, желания, всичко което иска и търси, имат за завършек единението с Бога, влизането в царството Божие – тогава той чрез своето духовно чувство вече ще може да различава в сърцето си всяко нещо, което прави, дали е добро или лошо. Дори простите всекидневни неща – утешават ли го или не? Виждаш неща, които всички правим, когато сме по-малки, в по-малка духовна възраст, тогава не сме ги разбирали, не са ни дразнили. Не сме разбирали, че това не ни принася полза. Не е било ясно изразен грях и е било, така да се каже, неутрално събитие. Сега обаче не го приемаме, т. е. нашето собствено аз не го приема. Както едно ядене, не го ядем – например, детските храни, когато сме били малки и растяхме, ги ядяхме, а сега предизвикват отвращение у нас и дори насила да ни накарат да ядем от тези супички, които ядат бебета, ще ги повърнем, не можем. Защото нашият организъм не ги приема. Така става и тук. Когато постепенно се усъвършенстваме в духовния живот, тогава не можем да приемем много неща, които сме вършили по-рано. Нашата душа се противи, отхвърля ги, защото вече съществува духовно усещане, т. е. разсъдителността е зрението на душата, така да го кажем, окото, усещането на душата, чрез което преценява различните неща, които всекидневно виждаме пред нас. Това наистина е рожба на акривията на съвестта (прецизната, чистата съвест). Когато човек пази Божиите заповеди и иска, обича, жадува да ги пази и подчини себе си на послушанието, на Църквата, на Евангелието, към духовния отец, тогава придобива това, което казахме по-рано.
Когато човек напредва чрез молитвата и пълното освобождаване от вехтия човек, тогава стига до мярата на светците и това чувство е много силно. Тогава човек различава духовете, които го приближават. Той гледа зад всички тези събития, дори всекидневните неща, дали се крие Божият Дух или духът на врага на нашето спасение. Той може да различава духовете. Затова св. апостол казва: не вярвайте на всеки дух, който ви доближава, а различавайте духовете дали са от Бога или въз основа на това духовно чувство, което естествено имат духовно по-напредналите. Затова виждате, че днес има мнозина, и изглежда винаги ще има такива, които идват, държат Евангелието, искат да се наричат християни, учители, външно няма нещо, което да буди безпокойствие или поне подозрение, но тези хора са обладани от духове, противоположни на Божия Дух. Тях само светците могат да ги усетят и затова светците са критерият на Църквата. Те са критерият на Църквата, защото светецът, добродетелният и очистен човек, този, който е придобил благодатта на Светия Дух в себе си, той може да различава какво става във всеки човек, който го доближава и да различи дали той е от Бога или от демоните.
В живота на светците виждаме, че човек стига дотам дори да игнорира заповеди заради разсъдителността. Една проста заповед, например, не лъжи!, но ако правиш това безразсъдно, означава, че ще причиниш много злини в живота си. Когато някой дойде и те попита: този, който ти говори преди малко, обвиняваше ли ме? Каза ли ти нещо срещу мен? Е, той може да ти е наговорил разни неща срещу него. Безразсъдната искреност изисква да му кажеш: да, той те обвиняваше! Защото, след като те пита, ти му отговаряш. Разсъдителността обаче какво изисква – да му кажеш: не, брате мой, не те обвиняваше, а напротив, говореше много хубави думи за тебе, хвалеше те, този човек те обича и където да го чуя, казва най-хубавите думи за тебе. Това лъжа ли е? Ако съдим външно, е лъжа. Но ако съдим с разсъдителност и по духовен начин, както светците са правили, тогава това е истина, благословение и нещо необходимо, защото истинното е всички да бъдем обединени в Божията любов. Има много такива събития, където хората са прилагали разсъдителността в живота си, но също видяхме, че, от една страна, липсата на разсъдителност, дори в името на Христос и на духовния живот, създава огромни проблеми, а разсъдителността, която външно нарушава заповедите, създава големи добродетели.
Сещам се за един случай в Гърция, за една госпожа – добра, църковен, благочестив човек, с голяма, но безразсъдна ревност, която създаваше много проблеми у дома си, защото нейният съпруг не можеше да я следва по начина, по който тя търчеше в духовните неща. Естествено поради тази ревност и без да има тясна връзка с духовен човек тя се предаде на смятаните от нея за духовни дела и не си седеше вкъщи. Където имаше беседа, бдение, Вечерня, Литургия, тя търчеше навсякъде – това е добро, но тя не помисли, че мъжът й негодува, роптае и така му създава проблеми. След това започна да променя и своя външен вид, да създава проблем с храните, т. е. направи всичко у тях „на пух и прах”. Нейните деца се възпротивиха, мъжът й също и в името уж на духовния живот без малко щеше да вдигне дома си във въздуха. За щастие, Бог я предпази и срещна един старец от Света Гора, велик старец, съвременен подвижник, който, когато я видял, й се скарал и казал: Престани с всички тези неща! Погрижи се да имаш разсъдителност! Добро е да ходиш всяка нощ на бдение – в Гърция, в Солун всяка вечер има не само едно бедние, а две или три, защото хората там са свикнали с литургичния живот. Но в твоя дом какво става, кой гледа съпруга ти, децата ти? Не можеш да ги изоставиш. И наистина, той й казал още неща, които ще прозвучат много смело в нашите уши. Той обаче направил всичко това и я посъветвал, за да може тя да се подвизава с разсъдителност и да не съсипе другите. Зная, че това ще предизвика много въпросителни у вас, но е факт, че трябва да бъдем много внимателни. Отците казват, че всяка добродетел трябва да се извършва съзнателно. Какво означава това? Например мълчанието е добродетел и Отците казват: над всичко обикни мълчанието, именно то ще ти помогне да влезеш в духовното пространство. Така е, мълчанието наистина е голям ключ, който отваря много врати към Божията тайна. Представяте ли си обаче, ако съпругът или съпругата приложи мълчанието, какво ще стане? Веднага щом жена ти тръгне да ти каже нещо, ти й казваш: Мълчи! Не говори, защото трябва да имаме добродетелта на мълчанието! Детето тръгва да ти говори, а ти: не говори, защото трябва да имаме добродетелта на мълчанието, да не празнословим! Чувал съм това в някои семейства: да не празнословим! Е, да не празнословим с децата, със съпругата, с един, с друг, и така вдигаме дома във въздуха. Твое право е да правиш каквото искаш, вдигни всичко във въздуха, но не стига това, а след това Христос става виновен, поповете, духовниците, манастирите, монасите, аз – за това че идвате и слушате. Да знаете, че тези, които идвате тук, каквито и грешки да правите, и мен обвиняват за тях, разбира се. Отче – ми казват – идва и тебе слуша! И аз откъде да знам какво прави вкъщи? Аз ли съм виновен, че е решил да направи еди-какво си? Понеже идва и ме слуша или веднъж е дошъл и се е изповядал? Откъде да знам всички останали неща? Е, след като теб слуша и ти е целунал ръката, ти си виновен! Много хора ме обвиняват, не се смейте, защото това е сериозно нещо.
Пример с друга добродетел. Христос е казал: не си събирайте съкровища на земята! Добре, един от двамата съпрузи решава да изпълни тази дума, има няколко хиляди евро в банката, пазила ги е за децата си и отива и ги раздава всичките. След това какъв е резултатът? Къща на „кукуво лято”. И го питаш:
- Защо детето ми, раздаде парите си?
- Ама, Христос не е ли казал да не си събирате съкровища на земята?
Да, Христос наистина го е казал. Но имаш ли тази сила на вярата да понесеш последиците от твоята постъпка? Да, направила си едно добро дело, но последиците не можеш да ги понесеш. И първо на първо не си сама вкъщи Ако има взаимно съгласие в цялото семейство да продадете всичко и да живеете като птици небесни, да нямате грижи и да се занимавате с молитвата, да, наистина това е добро дело, и можете да станете като преп. Андроник и Атанасия, които се осветили по този начин. Трябва обаче да имаш и силата да издържиш последиците от твоите дела без да роптаеш, защото добродетелта не е само в това да извършиш едно нещо, а и да понесеш всички негови последици. Когато например постиш, трябва не просто да не ядеш (блажна храна), а трябва да понесеш и безсилието, т. е. краката ти да не те държат и всички останало. Не да постиш и да се оплакваш, че не можеш да не стоиш на краката си или ти се завива свят. Е, след като не ядеш, какво би искал да правиш? Да не ядеш и да имаш сили да търчиш и да играеш мач? Когато човек не яде, му се завива свят, когато не спи, нищо не вижда, може да се срине телесно, но трябва да имаш тази сила, за да продължиш напред, независимо от последиците на делата, които вършиш. С други думи, добродетелта на разсъдителността е толкова „многофронтова”, че обхваща целия спектър на духовната борба и в същото време е много опасна. Защо? Защото, докато от една страна внимаваме да не паднем в прекалена строгост, от друга може да паднем в отпускане и някой казва: добре, не стигай до крайности! И мнозина така казваме: това, което правиш, е крайност! Не изпадай в крайности! Тръгваме да спрем това, което правим, защото уж е крайност – и затова трябва да имаме разсъдителност, но прилагаме разсъдителността както ние я разбираме и накрая стигаме до отпускане. От едната крайност изпадаме в другата. Трябва, следователно, да намерим средния път, това е истинската разсъдителност. Средният и царски път, който не те хвърля нито в едната, нито в другата крайност. Човек може да постигне това, само ако разкрие хода на своята борба правилно и искрено пред разсъдителността на други опитни духовни отци. Затова послушанието е необходимо, затова не можем да опознаем духовния живот с четене на книги, не можеш да вземеш книгите на Отците, да ги четеш и да живееш духовно, това не е възможно. Чети колкото искаш, слушай колкото касети искаш, слушай колкото беседи искаш, но не можеш да напреднеш, ако не отидеш сам лично да застанеш пред духовния лекар, да му изложиш своя духовен път и да приемеш неговите мъдри съвети относно пътя на твоята борба. Сещам се, че старец Паисий казваше: когато тръгнах в началото, нямах разсъдителност, не знаех и приличах на детенцето, което, докато още не са му поникнали зъби, тръгва да яде твърди сухари. Резултатът от това е да окървави устата си, т. е. аскезата е добро нещо, делата са добро нещо, но още не е дошъл часът да се извършат.
За доброто и полезното за нашите души.
За много неща съдим като добри и полезни и чуваме много пъти хората да казват: Отче, преди всичко здраве да имаме! Здраве преди всичко! Сещам се пак за думите на старец Паисий, който, когато веднъж разговаряхме, каза: На мене болестта ми принесе повече полза от здравето! Когато бях здрав, нямах такава полза, колкото когато се разболях. Ние казваме на Бога: Боже мой, дай ни това, което е добро и полезно за нашата душа. И веднага идват изкушения, болести, скърби и обрати и казваме, ама, добре, за това ли се молим? Да, за това се молим. Защото се молим за доброто и полезното на нашите души. Някой иска да намери добра девойка и казва: искам да се оженя и да намеря добра девойка! Вместо добра девойка или добър мъж, отива и намира един чепат човек, тиранин, звяр. Е, къде са тези неща, които сме търсили, за които сме молили? Бог е по-мъдър от нас и когато Го молим нещо, Той знае какво е това, за което Го молим и какво ни е нужно. Попаднал си в ръцете на тиранин? Да, това е било нужно. Така кажи в себе си, че за да допусне Бог да попадна в ръцете на този тиранин и всеки ден да ме тиранизира, означава, че това е било нужно. Сега, как човек ще възприеме това нещо? Това не е фатализъм, а напротив, най-правилното третиране на участта, защото всички други неща, които правим, приличат на човек, който, докато някой го държи здраво, вместо да намери начин да му каже: не ме дръж толкова, счупи ми ръката! той хваща камък, удря другия с него или взема нож и реже докъдето стигне и така нещата стават по-зле. След това раните, които създаваме с нашите приумици, са много по-лоши и болезнени от предишното състояние, когато в крайна сметка не сме били виновни.
Сега малко като на шега: сещам се, когато идваха млади хора при стареца Паисий и му казваха: Отче, помолете се да намерим някоя добра девойка да се оженим! И старецът казваше: Добре бе, деца, с лошите девойки какво ще стане?! Всички искате добри девойки, с лошите какво ще стане? Той казваше: нима трябва да ги осолим и да ги сложим в тенекии като сарделите? Да ги консервираме? Някой трябва да вземе и лошите! Той казваше, че един човек, който има добро разположение, за да не го онеправдае духовно, Бог може да му даде някоя лоша девойка, лош другар, и това привидно външно зло е голямо добро, защото тази пила, която ден и нощ го яде с тези недостатъци и злоба, го освещава и му помага духовно. Така доброто и полезното за нашите души може да е лошото и кривото и противоположното на желаното от нас.
Казахме преди малко, че често молим: Боже, дай ни здраве! Ако здравето наистина ни принася духовна полза, тогава е добро и полезно, но ако вместо да ни принесе духовна полза, ни унищожава духовно и ни прави роби на греха, тогава болестта е за предпочитане. Нека видим това, което живеем всеки ден. Казваме – искаме свобода! За нашата родина, за нашата страна. Искаме свобода. Свободата е благо, но тя е благо, когато се използва по благ начин. Ако не се оползотворява духовно, тогава не е благо, а зло. Защото ще се превърне в инструмент, който ще ни унищожи духовно. И парите са добро нещо, хубаво би било всички да сме богати, да имаме пари, да строим храмове, социални заведения, манастири, да няма бедни хора, веднага щом другият ти каже: дай ми хиляда лири! Веднага! Вземи ги! Да нямаш нужди! Но те се превръщат в зло и катастрофа, ако не се използват с добра цел. В една история от Патерика се разказва за беден човек в Египет, каменоделец, който бил изключително милостив. Приютявал всички монаси от пустинята, прислужвал им, давал им милостиня и реално бил тяхна опора, когато пътували към Александрия. Веднъж един добродетелен подвижник си казал: ако този каменоделец Данаил със своята бедност е направил толкова добри дела, представи си, ако беше богат! Колко добри дела би направил! Затова такива хора трябва да станат богати, за да помагат на всички, защото възможностите на бедния са ограничени. Той започнал да се моли на Бога да направи богат този човек, за да върши още по-големи добри дела. Тогава Христос му се явил във видение и му казал:
- Настояваш да стане богат?
- Да, защото е толкова добър и ще стане много добър богат човек!
- Гарантираш ли за душата му, че когато стане богат, ще прави добри дела?
- Разбира се, гарантирам! След като е изпитан.
Добре. По Божи промисъл този човек, докато копаел, намерил злато и станал много богат. Събрал златото, отишъл в Константинопол, купил си царски титли, станал владетел, но спрял да раздава милостиня. След две-три години старецът в молитва отново видял Христос, Който бил гневен и му казал: Хайде, ти отиваш в ада! Защото гарантираше за душата на този човек. Той разбрал какво е станало. Тогава старецът започнал да скърби и да тъгува за своята лекомислена постъпка и отишъл в Константинопол, където се опитал да се срещне с този каменоделец, но той не го приел. Той не приемал никого. Един ден, докато подвижникът изчаквал да мине забогателият каменоделец със своята свита, той се опитал да влезе в колоната и да му каже: аз съм твоят познат пустинник, ... но веднага щом го видял, онзи наредил на свитата и пребили стареца. Е, след това той изпаднал в голяма скръб, отдал се на усърдна молитва и вече молил Бога за това този човек отново да обеднее. Бог допуснал и станал граждански бунт, имало заговор срещу него, свалили го от длъжността, която заемал и се върнал обратно в Александрия, бидейки отново беден и загубил всичко. Там отново започнал да приютява монасите и да дава милостиня от малкото, което имал.
С това искам да кажа, че не трябва да съдим външно, защото всичко, което търсим от Бога, всички прошения в нашата молитва, са прошения, които засягат духовния живот – както и материалните засягат материалния. Те не са, за да си прекарваме добре тук, а за да ни помагат в духовния живот. Св. ап. Яков казва: Молите се, но не получавате това, което търсите, защото зле се молите. Също така той казва, че се молите, но това, за което се молите, не става веднага. Св. Йоан Златоуст коментира събитието от Стария Завет с патриарх Исаак, който бил бездетен и 20 години молил Бога ден и нощ да му дари дете. Представете си този праведник – непорочен, патриарх от избрания Божи народ, който имал пряка връзка с Бога, бил бездетен и 20 години се молил на Бога със сълзи, с огнена молитва, а не с тези молитви, които ние отправяме, Бог да му даде дете и това станало чак след 20 години. Св. Йоан Златоуст пита: Ама, защо 20 години? След като щял да му даде, защо не му дал още първата година, а трябвало да се мъчи 20 години? Това станало, защото плодът на търпеливата молитва от 20 години бил по-голям от това да придобие дете. С други думи 20 години молитва с труд има по-голяма стойност за Бога от това да имаш едно-две деца или това, което искаш. Както и това да се молиш, бидейки в трудности, болести, изпитания и да казваш Слава Богу! Или някоя молитва, която има по-голяма стойност, отколкото да казваш Слава Богу, защото днес се наядохме хубаво! И спечелихме от лотарията!
Питаш другия: Как си? Слава Богу, всичко е добре! Това слава Богу! е много евтино. Знаете ли кога това слава Богу! има сила? Когато казваш: слава Богу, всичко върви накриво! Болен съм, слава Богу! Слава Богу, имам скърби! Слава Богу, не става нищо от всичко това, което искам, всичко върви на обратно! Е, именно това „Слава Богу!” е казал Йов и се е осветил.
Разсъдителността ни кара да си слагаме духовни очила и да гледаме нещата така, както Светият Дух ни поучава, както и да бягаме от двете крайности – безразсъдната строгост и отпускането, които ни съсипват. Също така тя ни помага да придобием здрав ум, с който в крайна сметка различаваме за какво да молим Бога...
Превод: Константин Константинов
Подготвя се книга с проповедите на Лимасолския митрополит Атанасий. Средствата за нея се събират чрез дарения. Можете да дадете своя принос по три различни начина:
1. За дарение чрез банков превод:
IBAN: BG80 SOMB91301052727501, BIC: SOMB BGSF (Общинска банка),
Титуляр: Фондация „Православие България”, основание: за книгата на митр. Атанасий
2. За дарение чрез PayPal:
Amount:
3. За дарение чрез ePay.bg:
User Rating: / 23
PoorBest
Сряда, 15 Януари 2014 00:18
Автор: Лимасолски митр. Атанасий
http://dveri.bg/93kdr
По време на св. Литургия, в просителната ектения дяконът се моли „за доброто и полезното за нашите души”.
Разбира се, на пръв поглед и предвид съвременното знание на езика някой ще каже – ето, търсим, това, което ни е от полза, в наш интерес, но тези думи всъщност, които ние тълкуваме превратно, са последвани от друга дума, която определя тяхното истинско съдържание: там се казва „за доброто и полезното за нашите души”. За доброто – защото има много разбирания какво е добро и какво лошо и всеки тълкува този термин според своето разбиране, идеология, страсти, грехове, духовно състояние и знание. Църквата обаче определя, че добро – това е доброто за нашата душа. За много неща казваме, че са добри – това е добро, друго е добро, но то може е добро за греха, за нашия светски живот, за всичко друго. Това не означава, че доброто винаги е добро и от полза за нашата душа, т. е. възможно е нещо да бъде добро, наистина, но да не е от полза за нашата душа. Нека бъда по-ясен. Има една добродетел в Църквата, в духовния живот, която отците не се поколебават да я нарекат най-великата добродетел от всички други, дори от добродетелта на любовта. Любовта се смята за венец на добродетелите, но Отците казват, че най-великата от всички добродетели е разсъдителността. Какво означава това?
Това означава, да го кажем просто, човек да знае и да може да различава дадено нещо, което прави, дали наистина е добро и полезно за душата му. Дали това нещо е от Бога, дали е за духовна полза. Както казахме, съществува обективна оценка за някаква тема, събитие, дело, но съществува и субективна, която много пъти променя обективната оценка. Нека дам по-практически пример. Постът, например, е добродетел, нещо добро, духовно оръжие, Божия заповед, нещо, което Отците са ни предали като едно от оръжията в духовния живот. Ако обаче това оръжие на поста не се използва правилно, то от добро става лошо, т. е. ако човек пости безразсъдно и вместо да помогне на тялото си да го освети, го убие, убие себе си, тогава това вече престава да бъде добро и става лошо, а вместо за полза, постът се оказва за смърт. Добро нещо е и любовта, както казахме, но без разсъдителност тя действително може да стане много опасна. В Църквата има свети хора, които са стигнали до духовните висини на безстрастието и действително, горейки от огромна любов за хората, стават всичко за всички. Те не се колебаят от любов да изложат себе си на всякакви опасности, да предпочитат да загубят, за да спасят брата си.
Ако обаче човек няма разсъдителност и се хване за любовта, изложи себе си на опасности и се нагърби с действия и бремета, които не са по неговите сили, но още не е дошъл часът да прави това, тогава да знаете, че ще си навреди и докато подбудата е била добра и изглежда, че делото е добро, че е дело на любов, в крайна сметка стига до гибел, защото е нямал разсъдителността да разбере, че това нещо не е било за него. Всички вие знаете, след като живеете в обществото, както и ние чуваме, колко пъти се получават проблеми и дори грехове, които са започнали от християнска любов. Някой мъж, например, от любов и симпатия тръгва да помогне на някоя девойка и без да внимава, без да има духовна сила, нещата там функционират на друго равнище и докато е тръгнал с добри подбуди и християнска любов, той стига дори до плътски грехове. Защото не са внимавали, не са използвали добродетелта на разсъдителността, за да разберат, че да, теоретично изглежда добро това, което отиваш да правиш, но практически не можеш да го направиш, нямаш силата да го правиш. Мнозина казват някой път: нека отидем в публични домове, в нощните клубове, в тези много предизвикателни места, за да помогнем, да се спасят девойките, които са там. Да, но кой си ти, който ще направиш това нещо? Много светци са правили това, но те са били безстрастни. Преди да отидат там, те са се освободили от страстите и греха, а ние сме толкова немощни и грехът толкова лесно ни атакува, дори идеята, думата и представа за това нещо и затова не е от полза да излагаме себе си на такава опасност и трябва да се дръпнем назад. Заповедта, иначе казано, не се прилага поради разсъдителността, не защото отменяме заповедта, а защото сега не можем да я приложим. Или много пъти има хората, които имат незаконни връзки и човек казва искам да прекъсна връзката, но съжалявам момичето! или просто съжалявам го! Ама това съжаление – да, обективно погледнато е хубаво единият да съжалява другия, нашите ближни и да не ги наскърбяваме. Но не можем да го съжаляваме в мига, в който съгрешаваме, а трябва да го наскърбим, да намерим сила да го раним, да го нараним, да го наскърбим, за да му помогнем. Това е разсъдителност. Един лекар не може да каже: жал ми е да продупча кожата на болния с иглата и да му сложа инжекция! Ама, ако го съжалиш, това означава, че той ще умре, ще го боли още повече, ще загине. Не може хирургът да каже: жал ми е да му отрежа крака или да му извадя сливиците – тук не съществува съжаление. Ако един касапин вземе ножа и започне да ти реже гърлото, той ще извърши убийство и ще те погуби, докато лекарят те спасява. И двамата вземат нож и ти режат гърлото, но има разлика между тях.
Така и в тези дела, които много пъти теоретично изглеждат оправдани, но поради разсъдителността непременно трябва да ги прекъснем. Тази тема е много важна. Знаете, че Отците подчертават това изключително много и са стигнали дотам да кажат, че много хора, много подвижници, са се подвизавали и са разрушили телата си чрез аскезата без да имат разсъдителност и така са се самопогубили. Външно изглеждало, че вършели добродетелта, но всъщност тази добродетел се превръщала в гибел. Темата за разсъдителността е огромна и е нужно много изследване и време в духовния живот, за да може човек я разбере. Най-малкото в началото разсъдителността е резултат от послушанието. Всички имаме собствени страсти и, както казват Отците, преди да се очисти нашето сърце, не трябва да слушаме това, което то ни казва. Не трябва да вярваме на нашите чувства и да казваме, че мен това нещо ме утешава! Както казват хората, които духовно са напреднали – това ме утешава, а това не! Не можем да кажем това, защото, когато например другият дойде и ме наругае, мен ме утешава изключително много това и аз да го наругая. И дори повече, отколкото той мене. И ако не го наругая, от нерви може да плача, защото не съм го наругал. Докато светецът може да плаче, защото, как да го кажем, е прекалил малко с думите си или брат му се наскърбил, и плаче и скърби за това, а ние плачем от нашите нерви, че не сме направили същото, че не сме отмъстили. В този миг, най-малкото външно, ще ни утеши да се противопоставим и да отмъстим, защото нашето сърце иска това. Иска го нашият организъм, както казваме. Искам да отида да го наругая, защото той ме наруга, онеправда ме и искам и аз да отида да го онеправдая! И докато притискам себе си да не го направя, чувствам голяма вътрешна съпротива, т. е. в мен се получава сблъсък. Въобще това става и с гнева, и със сластолюбието. Например, някой е загубил възможността да извърши някакъв плътски грях, огорчава се, отива вкъщи, плаче, ридае, че е загубил тази възможност, да падне в онзи грях, защото така „утешава” себе си, т. е., както казва един светец, преди очистването на сърцето, каквото има в него, съответно такива обстоятелства търси. Един горделивец и тщеславен човек се утешава с това да му се дивят, да го хвалят, да го ласкаят, да спи и в съня си да гледа хора, цели тълпи да го прославят. Е, такива неща търси сърцето, такива неща има в себе си.
Затова в началото на духовния живот човек не трябва да вярва на това, което му казва сърцето и чувствата, а трябва да изследва всички тези неща по два начина. Първото сито, така да се каже, през което се пресяват тези чувства и желания, са Божиите заповеди. Нещо, което категорично е отхвърлено от Божиите заповеди, не можем и не трябва да го приемем, изначално е отхвърлено. Изобщо не подлежи на обсъждане. Дори не го дискутираме. След като Божието слово показва, че е грях, че е беззаконие, че вреди на душата, че реално я убива, значи го отхвърляме. В нас ще настане война, битка, ще се надигнат помислите, страстите, за да ни задушат. Ние обаче ще се противопоставим и няма да се съгласим да утешим сърцето си. Искаш го и го направъ! – ни казва. Не! Няма да правим това, което страстта иска. Това е първият стадий, това, което наричаме да се отречеш от себе си. В онзи час трябва да спазиш Божиите думи да се отречеш от себе си, няма да се съгласиш да отидеш там, където искаш, да ядеш каквото искаш, да действаш както искаш, защото Божията заповед те възпрепятства, която не е закон, а лекарство, която не е закон в юридическия смисъл.
Ако не можем да разберем дали това нещо е добро с помощта на Божиите заповеди, например някакво действие, което възнамеряваме да направим, не можем да си изясним дали е добро или не, тогава какво правим, как можем да разберем дали наистина е от полза и добро, и полезно за душата ни? Тогава, след като първо се помолим и потърсим Божията воля, подготвим себе си да приемем Божията воля, ще попитаме духовни хора, нашия духовник, ще му изложим събитието така, както е, ще очакваме да получим отговор и ще приемем неговия отговор като израз на Божията воля. Когато човек живее така, привикне в послушанието и в пазенето на Божиите заповеди, тогава постепенно придобива разсъдителност, тази добродетел, както казва св. ап. Павел, е да имаме ум Христов, т. е. умът се очиства от своите предразсъдъци, от страстите, придобиваш Христов ум, придобиваш енергията на благодатта, която идва от Бога и тази енергия преценя различните неща. Тогава можем да кажем и да приложим думите това утешава ли ме или не? – към конкретното нещо. Един пример. Питат ни: грях ли е да носим панталони? Питат жени, разбира се. Сега, как да разбереш дали е грях или не? Св. Писание не говори за панталони, св. канони не говорят за панталони, в онази епоха не е имало панталони. Какво правим сега? Когато човек узрее духовно – най-малкото очисти душата си от грубите страсти и изясни в себе си собствения си път към Христос, Бог стане средоточие на неговия живот, подчини всяка мисъл на Христовото послушание, т. е. всички негови действия, движения, мисли, желания, всичко което иска и търси, имат за завършек единението с Бога, влизането в царството Божие – тогава той чрез своето духовно чувство вече ще може да различава в сърцето си всяко нещо, което прави, дали е добро или лошо. Дори простите всекидневни неща – утешават ли го или не? Виждаш неща, които всички правим, когато сме по-малки, в по-малка духовна възраст, тогава не сме ги разбирали, не са ни дразнили. Не сме разбирали, че това не ни принася полза. Не е било ясно изразен грях и е било, така да се каже, неутрално събитие. Сега обаче не го приемаме, т. е. нашето собствено аз не го приема. Както едно ядене, не го ядем – например, детските храни, когато сме били малки и растяхме, ги ядяхме, а сега предизвикват отвращение у нас и дори насила да ни накарат да ядем от тези супички, които ядат бебета, ще ги повърнем, не можем. Защото нашият организъм не ги приема. Така става и тук. Когато постепенно се усъвършенстваме в духовния живот, тогава не можем да приемем много неща, които сме вършили по-рано. Нашата душа се противи, отхвърля ги, защото вече съществува духовно усещане, т. е. разсъдителността е зрението на душата, така да го кажем, окото, усещането на душата, чрез което преценява различните неща, които всекидневно виждаме пред нас. Това наистина е рожба на акривията на съвестта (прецизната, чистата съвест). Когато човек пази Божиите заповеди и иска, обича, жадува да ги пази и подчини себе си на послушанието, на Църквата, на Евангелието, към духовния отец, тогава придобива това, което казахме по-рано.
Когато човек напредва чрез молитвата и пълното освобождаване от вехтия човек, тогава стига до мярата на светците и това чувство е много силно. Тогава човек различава духовете, които го приближават. Той гледа зад всички тези събития, дори всекидневните неща, дали се крие Божият Дух или духът на врага на нашето спасение. Той може да различава духовете. Затова св. апостол казва: не вярвайте на всеки дух, който ви доближава, а различавайте духовете дали са от Бога или въз основа на това духовно чувство, което естествено имат духовно по-напредналите. Затова виждате, че днес има мнозина, и изглежда винаги ще има такива, които идват, държат Евангелието, искат да се наричат християни, учители, външно няма нещо, което да буди безпокойствие или поне подозрение, но тези хора са обладани от духове, противоположни на Божия Дух. Тях само светците могат да ги усетят и затова светците са критерият на Църквата. Те са критерият на Църквата, защото светецът, добродетелният и очистен човек, този, който е придобил благодатта на Светия Дух в себе си, той може да различава какво става във всеки човек, който го доближава и да различи дали той е от Бога или от демоните.
В живота на светците виждаме, че човек стига дотам дори да игнорира заповеди заради разсъдителността. Една проста заповед, например, не лъжи!, но ако правиш това безразсъдно, означава, че ще причиниш много злини в живота си. Когато някой дойде и те попита: този, който ти говори преди малко, обвиняваше ли ме? Каза ли ти нещо срещу мен? Е, той може да ти е наговорил разни неща срещу него. Безразсъдната искреност изисква да му кажеш: да, той те обвиняваше! Защото, след като те пита, ти му отговаряш. Разсъдителността обаче какво изисква – да му кажеш: не, брате мой, не те обвиняваше, а напротив, говореше много хубави думи за тебе, хвалеше те, този човек те обича и където да го чуя, казва най-хубавите думи за тебе. Това лъжа ли е? Ако съдим външно, е лъжа. Но ако съдим с разсъдителност и по духовен начин, както светците са правили, тогава това е истина, благословение и нещо необходимо, защото истинното е всички да бъдем обединени в Божията любов. Има много такива събития, където хората са прилагали разсъдителността в живота си, но също видяхме, че, от една страна, липсата на разсъдителност, дори в името на Христос и на духовния живот, създава огромни проблеми, а разсъдителността, която външно нарушава заповедите, създава големи добродетели.
Сещам се за един случай в Гърция, за една госпожа – добра, църковен, благочестив човек, с голяма, но безразсъдна ревност, която създаваше много проблеми у дома си, защото нейният съпруг не можеше да я следва по начина, по който тя търчеше в духовните неща. Естествено поради тази ревност и без да има тясна връзка с духовен човек тя се предаде на смятаните от нея за духовни дела и не си седеше вкъщи. Където имаше беседа, бдение, Вечерня, Литургия, тя търчеше навсякъде – това е добро, но тя не помисли, че мъжът й негодува, роптае и така му създава проблеми. След това започна да променя и своя външен вид, да създава проблем с храните, т. е. направи всичко у тях „на пух и прах”. Нейните деца се възпротивиха, мъжът й също и в името уж на духовния живот без малко щеше да вдигне дома си във въздуха. За щастие, Бог я предпази и срещна един старец от Света Гора, велик старец, съвременен подвижник, който, когато я видял, й се скарал и казал: Престани с всички тези неща! Погрижи се да имаш разсъдителност! Добро е да ходиш всяка нощ на бдение – в Гърция, в Солун всяка вечер има не само едно бедние, а две или три, защото хората там са свикнали с литургичния живот. Но в твоя дом какво става, кой гледа съпруга ти, децата ти? Не можеш да ги изоставиш. И наистина, той й казал още неща, които ще прозвучат много смело в нашите уши. Той обаче направил всичко това и я посъветвал, за да може тя да се подвизава с разсъдителност и да не съсипе другите. Зная, че това ще предизвика много въпросителни у вас, но е факт, че трябва да бъдем много внимателни. Отците казват, че всяка добродетел трябва да се извършва съзнателно. Какво означава това? Например мълчанието е добродетел и Отците казват: над всичко обикни мълчанието, именно то ще ти помогне да влезеш в духовното пространство. Така е, мълчанието наистина е голям ключ, който отваря много врати към Божията тайна. Представяте ли си обаче, ако съпругът или съпругата приложи мълчанието, какво ще стане? Веднага щом жена ти тръгне да ти каже нещо, ти й казваш: Мълчи! Не говори, защото трябва да имаме добродетелта на мълчанието! Детето тръгва да ти говори, а ти: не говори, защото трябва да имаме добродетелта на мълчанието, да не празнословим! Чувал съм това в някои семейства: да не празнословим! Е, да не празнословим с децата, със съпругата, с един, с друг, и така вдигаме дома във въздуха. Твое право е да правиш каквото искаш, вдигни всичко във въздуха, но не стига това, а след това Христос става виновен, поповете, духовниците, манастирите, монасите, аз – за това че идвате и слушате. Да знаете, че тези, които идвате тук, каквито и грешки да правите, и мен обвиняват за тях, разбира се. Отче – ми казват – идва и тебе слуша! И аз откъде да знам какво прави вкъщи? Аз ли съм виновен, че е решил да направи еди-какво си? Понеже идва и ме слуша или веднъж е дошъл и се е изповядал? Откъде да знам всички останали неща? Е, след като теб слуша и ти е целунал ръката, ти си виновен! Много хора ме обвиняват, не се смейте, защото това е сериозно нещо.
Пример с друга добродетел. Христос е казал: не си събирайте съкровища на земята! Добре, един от двамата съпрузи решава да изпълни тази дума, има няколко хиляди евро в банката, пазила ги е за децата си и отива и ги раздава всичките. След това какъв е резултатът? Къща на „кукуво лято”. И го питаш:
- Защо детето ми, раздаде парите си?
- Ама, Христос не е ли казал да не си събирате съкровища на земята?
Да, Христос наистина го е казал. Но имаш ли тази сила на вярата да понесеш последиците от твоята постъпка? Да, направила си едно добро дело, но последиците не можеш да ги понесеш. И първо на първо не си сама вкъщи Ако има взаимно съгласие в цялото семейство да продадете всичко и да живеете като птици небесни, да нямате грижи и да се занимавате с молитвата, да, наистина това е добро дело, и можете да станете като преп. Андроник и Атанасия, които се осветили по този начин. Трябва обаче да имаш и силата да издържиш последиците от твоите дела без да роптаеш, защото добродетелта не е само в това да извършиш едно нещо, а и да понесеш всички негови последици. Когато например постиш, трябва не просто да не ядеш (блажна храна), а трябва да понесеш и безсилието, т. е. краката ти да не те държат и всички останало. Не да постиш и да се оплакваш, че не можеш да не стоиш на краката си или ти се завива свят. Е, след като не ядеш, какво би искал да правиш? Да не ядеш и да имаш сили да търчиш и да играеш мач? Когато човек не яде, му се завива свят, когато не спи, нищо не вижда, може да се срине телесно, но трябва да имаш тази сила, за да продължиш напред, независимо от последиците на делата, които вършиш. С други думи, добродетелта на разсъдителността е толкова „многофронтова”, че обхваща целия спектър на духовната борба и в същото време е много опасна. Защо? Защото, докато от една страна внимаваме да не паднем в прекалена строгост, от друга може да паднем в отпускане и някой казва: добре, не стигай до крайности! И мнозина така казваме: това, което правиш, е крайност! Не изпадай в крайности! Тръгваме да спрем това, което правим, защото уж е крайност – и затова трябва да имаме разсъдителност, но прилагаме разсъдителността както ние я разбираме и накрая стигаме до отпускане. От едната крайност изпадаме в другата. Трябва, следователно, да намерим средния път, това е истинската разсъдителност. Средният и царски път, който не те хвърля нито в едната, нито в другата крайност. Човек може да постигне това, само ако разкрие хода на своята борба правилно и искрено пред разсъдителността на други опитни духовни отци. Затова послушанието е необходимо, затова не можем да опознаем духовния живот с четене на книги, не можеш да вземеш книгите на Отците, да ги четеш и да живееш духовно, това не е възможно. Чети колкото искаш, слушай колкото касети искаш, слушай колкото беседи искаш, но не можеш да напреднеш, ако не отидеш сам лично да застанеш пред духовния лекар, да му изложиш своя духовен път и да приемеш неговите мъдри съвети относно пътя на твоята борба. Сещам се, че старец Паисий казваше: когато тръгнах в началото, нямах разсъдителност, не знаех и приличах на детенцето, което, докато още не са му поникнали зъби, тръгва да яде твърди сухари. Резултатът от това е да окървави устата си, т. е. аскезата е добро нещо, делата са добро нещо, но още не е дошъл часът да се извършат.
За доброто и полезното за нашите души.
За много неща съдим като добри и полезни и чуваме много пъти хората да казват: Отче, преди всичко здраве да имаме! Здраве преди всичко! Сещам се пак за думите на старец Паисий, който, когато веднъж разговаряхме, каза: На мене болестта ми принесе повече полза от здравето! Когато бях здрав, нямах такава полза, колкото когато се разболях. Ние казваме на Бога: Боже мой, дай ни това, което е добро и полезно за нашата душа. И веднага идват изкушения, болести, скърби и обрати и казваме, ама, добре, за това ли се молим? Да, за това се молим. Защото се молим за доброто и полезното на нашите души. Някой иска да намери добра девойка и казва: искам да се оженя и да намеря добра девойка! Вместо добра девойка или добър мъж, отива и намира един чепат човек, тиранин, звяр. Е, къде са тези неща, които сме търсили, за които сме молили? Бог е по-мъдър от нас и когато Го молим нещо, Той знае какво е това, за което Го молим и какво ни е нужно. Попаднал си в ръцете на тиранин? Да, това е било нужно. Така кажи в себе си, че за да допусне Бог да попадна в ръцете на този тиранин и всеки ден да ме тиранизира, означава, че това е било нужно. Сега, как човек ще възприеме това нещо? Това не е фатализъм, а напротив, най-правилното третиране на участта, защото всички други неща, които правим, приличат на човек, който, докато някой го държи здраво, вместо да намери начин да му каже: не ме дръж толкова, счупи ми ръката! той хваща камък, удря другия с него или взема нож и реже докъдето стигне и така нещата стават по-зле. След това раните, които създаваме с нашите приумици, са много по-лоши и болезнени от предишното състояние, когато в крайна сметка не сме били виновни.
Сега малко като на шега: сещам се, когато идваха млади хора при стареца Паисий и му казваха: Отче, помолете се да намерим някоя добра девойка да се оженим! И старецът казваше: Добре бе, деца, с лошите девойки какво ще стане?! Всички искате добри девойки, с лошите какво ще стане? Той казваше: нима трябва да ги осолим и да ги сложим в тенекии като сарделите? Да ги консервираме? Някой трябва да вземе и лошите! Той казваше, че един човек, който има добро разположение, за да не го онеправдае духовно, Бог може да му даде някоя лоша девойка, лош другар, и това привидно външно зло е голямо добро, защото тази пила, която ден и нощ го яде с тези недостатъци и злоба, го освещава и му помага духовно. Така доброто и полезното за нашите души може да е лошото и кривото и противоположното на желаното от нас.
Казахме преди малко, че често молим: Боже, дай ни здраве! Ако здравето наистина ни принася духовна полза, тогава е добро и полезно, но ако вместо да ни принесе духовна полза, ни унищожава духовно и ни прави роби на греха, тогава болестта е за предпочитане. Нека видим това, което живеем всеки ден. Казваме – искаме свобода! За нашата родина, за нашата страна. Искаме свобода. Свободата е благо, но тя е благо, когато се използва по благ начин. Ако не се оползотворява духовно, тогава не е благо, а зло. Защото ще се превърне в инструмент, който ще ни унищожи духовно. И парите са добро нещо, хубаво би било всички да сме богати, да имаме пари, да строим храмове, социални заведения, манастири, да няма бедни хора, веднага щом другият ти каже: дай ми хиляда лири! Веднага! Вземи ги! Да нямаш нужди! Но те се превръщат в зло и катастрофа, ако не се използват с добра цел. В една история от Патерика се разказва за беден човек в Египет, каменоделец, който бил изключително милостив. Приютявал всички монаси от пустинята, прислужвал им, давал им милостиня и реално бил тяхна опора, когато пътували към Александрия. Веднъж един добродетелен подвижник си казал: ако този каменоделец Данаил със своята бедност е направил толкова добри дела, представи си, ако беше богат! Колко добри дела би направил! Затова такива хора трябва да станат богати, за да помагат на всички, защото възможностите на бедния са ограничени. Той започнал да се моли на Бога да направи богат този човек, за да върши още по-големи добри дела. Тогава Христос му се явил във видение и му казал:
- Настояваш да стане богат?
- Да, защото е толкова добър и ще стане много добър богат човек!
- Гарантираш ли за душата му, че когато стане богат, ще прави добри дела?
- Разбира се, гарантирам! След като е изпитан.
Добре. По Божи промисъл този човек, докато копаел, намерил злато и станал много богат. Събрал златото, отишъл в Константинопол, купил си царски титли, станал владетел, но спрял да раздава милостиня. След две-три години старецът в молитва отново видял Христос, Който бил гневен и му казал: Хайде, ти отиваш в ада! Защото гарантираше за душата на този човек. Той разбрал какво е станало. Тогава старецът започнал да скърби и да тъгува за своята лекомислена постъпка и отишъл в Константинопол, където се опитал да се срещне с този каменоделец, но той не го приел. Той не приемал никого. Един ден, докато подвижникът изчаквал да мине забогателият каменоделец със своята свита, той се опитал да влезе в колоната и да му каже: аз съм твоят познат пустинник, ... но веднага щом го видял, онзи наредил на свитата и пребили стареца. Е, след това той изпаднал в голяма скръб, отдал се на усърдна молитва и вече молил Бога за това този човек отново да обеднее. Бог допуснал и станал граждански бунт, имало заговор срещу него, свалили го от длъжността, която заемал и се върнал обратно в Александрия, бидейки отново беден и загубил всичко. Там отново започнал да приютява монасите и да дава милостиня от малкото, което имал.
С това искам да кажа, че не трябва да съдим външно, защото всичко, което търсим от Бога, всички прошения в нашата молитва, са прошения, които засягат духовния живот – както и материалните засягат материалния. Те не са, за да си прекарваме добре тук, а за да ни помагат в духовния живот. Св. ап. Яков казва: Молите се, но не получавате това, което търсите, защото зле се молите. Също така той казва, че се молите, но това, за което се молите, не става веднага. Св. Йоан Златоуст коментира събитието от Стария Завет с патриарх Исаак, който бил бездетен и 20 години молил Бога ден и нощ да му дари дете. Представете си този праведник – непорочен, патриарх от избрания Божи народ, който имал пряка връзка с Бога, бил бездетен и 20 години се молил на Бога със сълзи, с огнена молитва, а не с тези молитви, които ние отправяме, Бог да му даде дете и това станало чак след 20 години. Св. Йоан Златоуст пита: Ама, защо 20 години? След като щял да му даде, защо не му дал още първата година, а трябвало да се мъчи 20 години? Това станало, защото плодът на търпеливата молитва от 20 години бил по-голям от това да придобие дете. С други думи 20 години молитва с труд има по-голяма стойност за Бога от това да имаш едно-две деца или това, което искаш. Както и това да се молиш, бидейки в трудности, болести, изпитания и да казваш Слава Богу! Или някоя молитва, която има по-голяма стойност, отколкото да казваш Слава Богу, защото днес се наядохме хубаво! И спечелихме от лотарията!
Питаш другия: Как си? Слава Богу, всичко е добре! Това слава Богу! е много евтино. Знаете ли кога това слава Богу! има сила? Когато казваш: слава Богу, всичко върви накриво! Болен съм, слава Богу! Слава Богу, имам скърби! Слава Богу, не става нищо от всичко това, което искам, всичко върви на обратно! Е, именно това „Слава Богу!” е казал Йов и се е осветил.
Разсъдителността ни кара да си слагаме духовни очила и да гледаме нещата така, както Светият Дух ни поучава, както и да бягаме от двете крайности – безразсъдната строгост и отпускането, които ни съсипват. Също така тя ни помага да придобием здрав ум, с който в крайна сметка различаваме за какво да молим Бога...
Превод: Константин Константинов
Подготвя се книга с проповедите на Лимасолския митрополит Атанасий. Средствата за нея се събират чрез дарения. Можете да дадете своя принос по три различни начина:
1. За дарение чрез банков превод:
IBAN: BG80 SOMB91301052727501, BIC: SOMB BGSF (Общинска банка),
Титуляр: Фондация „Православие България”, основание: за книгата на митр. Атанасий
2. За дарение чрез PayPal:
Amount:
3. За дарение чрез ePay.bg:
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
