Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.01.2014 15:14 - Покаянието – творческо озарение или лоша безкрайност
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 560 Коментари: 0 Гласове:
0



Покаянието – творческо озарение или лоша безкрайност
 
User Rating:  / 7
PoorBest
 Четвъртък, 09 Януари 2014 11:57
 Автор: Прот. Андрей Ткачов
http://dveri.bg/9kyqy


Предлагаме на читателите на Двери статия от руския свещеник прот. Андрей Ткачов – част от дискусията в руските църковни среди за същността на изповедта и истинското покаяние. Дискусията бе провокирана през изминалата година от статията на прот. Павел Великанов „Неразкаяно покаяние”, предизвикала широк дебат за профанизацията на изповедта, превърнала се в атрибут към причастието. Какво в днешно време е изповедта за усърдния мирянин, за какво трябва да се каем и има ли полза от рутинната изповед – върху тези въпроси разсъждава прот. Андрей Ткачов.

Очевидно практикуването на изповедта в нашите църковни среди в повечето случаи не отговаря на потребността от качествена промяна на църковния живот и вътрешното израстване на вярващите.

Ето какво пише прот. Павел Великанов в своята статия „Неразкаяното покаяние”: „Ако попаднем на особено усърден духовник, който се заема да прокопае километрични тунели в душата ни… в надежда да открие нещо изключително, можем да натрупаме цяла камара от тези отломки. Но опитните хора знаят, че подобни „дълбоки гмуркания” в дълбините на душата най-често не водят до нищо добро. И затова от ръка на ръка се предава един „оптимален” списък с грехове, който напълно органично отразява типичното състояние на душата и нейните стандартни немощи”.

И продължава:

„Когато бях все още „прясно ръкоположен” свещеник, се стараех да убеждавам миряните колко важна и необходима е старателната подготовка към всяка изповед, проверката на съвестта според изповедните книги, подробното съставяне на списък с прегрешения и после „издържането на изпита” пред отчето. Докато не се натъкнах на абсолютно неочаквано откритие: оказа се, че в някакъв момент от църковния живот на личността това „изтърбушване” на душата става толкова привично, както сутрешният шпагат за гимнастѝка. При това същинският смисъл на това откриване на душата пред духовника е безкрайно далеч от истинското покаяние, – колкото толкова: обръщат ти душата с хастара, поглеждат в нея – няма нищо ново, всичко е нормално – загръщат я пак и я пращат на причастие”.

Мисля си, че тези думи са родени от пастирския опит на състрадание към хората и за пореден път насочват вниманието ни към един сериозен проблем. Не толкова решават, колкото именно посочват. Нека и аз да кажа какво мисля по този повод.

Шаблонността и механичността изсушават живота. А в Църквата те действат направо унищожаващо. Както манекенът не е човек, така и механичното спазване на поведенческите и обредните навици не е духовен живот. Шаблонността, имитираща живота, която обаче не е живот, се проявява конкретно в следното, що се отнася до изповедта:

- заучено се повтарят формулировки на покаяние, без надежда за поправяне (лоша безкрайност),

- изповедта е превърната в „пропуск” за Причастие,

- недопустимо се смесват изповедта като такава и монашеската практика на „откриване на помислите”, което превръща свещеника в „самочинен старец”.

Това са нещата, които се виждат на повърхността. В дълбочина те са още повече.

„Няма търпение, няма смирение, моля се разсеяно, не изпитвам любов към ближния”, – това вече не са викове на душата, а словесни щампи, които обичайно чергаруват от книжка на книжка, от изповед на изповед. Тези думи – сами по себе доста сериозни диагнози на вътрешния живот – се боят от постоянни повторения, както росата от топлината на слънцето. Те трябва да се подразбират, но не бива да се повтарят постоянно, защото иначе смисълът им се обезценява.

Можете ли да си представите, че човек ще каже някога: „Преди нямах търпението и смирението, сега вече ги постигнах. Но все още няма любов. Ето в това се изповядвам”?

Такива думи са невъобразими. Никога няма да имаме достатъчно търпение, нито смирение, внимателност, любов… Защо тогава да повтаряме безспир тези видни от само себе си неща? От такова „покаяние” лъха тъкмо на тази лоша безкрайност, т. е. повтаряне безкрай и безсмислено на едно и също.

Човек може да си каже: „Извърших блудни деяния , но ме боли и затова плача. Не искам да живея в грях и имам воля да се покая. Не искам да повтарям този грях. Много ме е срам”. Мисля, че това е покаяние, по-точно част от него. Може и трябва да се говори така. Но не бива да се казва: „По време на молитва не изпитвам любов и внимание. Покайвам се за това. Сега вече ще имам любовта и вниманието”. Нещо глупаво и нездраво ще чуем, ако прозвучат подобни думи под епитрахила. Но тъкмо такива думи се подразбират, щом искаме да повтаряме постоянно „формулата за липса на големи добродетели”.

Човек с години може да повтаря пред Евангелието, че „няма смирение” и успоредно да ненавижда снахата, като се смята за най-добър от всички; да чака деня, в който Америка ще потъне в океана, а всички грешници ще се потопят в горещия катран. И всичко това ще живее в човека едновременно. Неизцелените струпеи ще бъдат превързани здраво с красиви думи от хубави книжки.

Колко по-добре би било да се захванем със себе си и да познаваме собствените си душевни недъзи, за да не казваме онова, което го има при всички (например – гордостта), а при нас го има точно сега (например – ропота заради зачестилите болести).

Та нали човек не казва: „Аз страдам от гордост”, а със сигурност ще каже: „Горделив съм”. Самите думи ще бъдат някак шаблонни, неживи, като след инструктаж. От такива „каещи се” лъха хлад. А друг ще въздъхне: „Уморих се, отче. Уморен съм. Но не унивам. Ще се справя”, – и като чуеш тези думи, ще ти стане топло, защото са простички думи, а всичко, което е просто, ухае на топъл хляб.

Свещениците, подтиквани от жаждата за велика духовност, наистина често искат от хората някакво нечувано покаяние, като някак странно забравят за онази разлика между скита на Антоний Велики и обитателите на панелка в края на града. Има някаква нетрезвост, някаква педагогическа нетактичност в това да изискваш от обикновения човек нещо, което е велико и достойно за светците, при това ей така – от раз и без подготовка.

Онова откриване на мислите (откриване на помислите), което предполага наблюдение на движенията на душата през деня, бодърстване над себе си, памет Божия, и после предаване на съда на духовника, което се случва рядко дори в манастирите… Подобна практика изисква зрялост и от свещеника, и от християнина. Нещо повече – от свещеника се иска голяма опитност и едва ли не святост, а от изповядващия се – подвижническо устройство на душата. Това е рядко, то не може да се копира на ксерокс.

Ако свещеникът е високодуховен, а изповядващият се слаб и сляп като новородено коте, са нужни любов и внимателност от страна на пастира. Любов, внимателност и време.

Ако мирянинът е строг към себе си, обрулен от живота, опитен, начетен и не е екзалтиран, а свещеникът не е дорасъл, от мирянина се иска мъдрост и разбиране – той не се намира в килията на някой старец, а на колене пред Евангелието. Покаял си се, приел си благословия – и това е достатъчно! Христос е жив!

Ако и двамата са сериозни и опитни – и духовникът, и изповедникът – няма да има излишни думи. Ще има, каквото трябва – тиха радост със сълзи в очите.

А ако духовникът е недозрял, а изповядващият се още е „зелен”; ако и двамата са се надъхали повърхностно с по някой и друг цитат и треперят от идващия край на света; ако с тях поотделно е трудно да се говори и трябва да се почне от нулата и от АБ, направо е страшно да си представи човек какви карикатури ще излязат от това.

Човек още не е прочел Евангелието, а му казват: „Бори се със страстите”, без да поясняват как. Човек едва е научил „Отче наш” и още не е разбрал смисъла, а му викат: „Казвай умната молитва”.

С една дума, той е в първи клас, а го изпитват все едно е вече студент – вдигат летвата и изискват, като че са си поставили за цел да плодят вундеркинди, а нивото на образованието все повече и повече спада.

Ето ви формулата: ако изискванията нарастват, но няма любов и снизхождение, това не ще извиси хората – то ще ги осакати и ще убие и последните запазени остатъци живот.

Хората искат да се причастяват, но се страхуват. „Какво ще кажа на изповедта? Грехове като че нямам кой знае какви”. И започват да изчоплят от себе си онова, което може да се напише на едно листче – няма любов, няма търпение, аз осъждам, преяждам. Това е нездраво явление. В него няма простота, а има една лъжлива нагласа за „прецеждане на комара”. Щом забележите това, не се съмнявайте, че „камилата вече е погълната”.

Вместо да се радваме, че човекът няма кой знае какви грехове, пък иска да се причасти, ние буквално плашим хората и искаме всички до един да предават тонове натрупани нечистотии.

Истинското покаяние – това са малко сълзи и малко думи. А при нас обикновено е обратното – много думи, а очите са сухи. Истински дълбокото покаяние, с вътрешната болка, със сълзите, не може да се повтаря толкова често, колкото вечерните молитви. Колко ли безчувствен човек трябва да си, за да не разбираш, че дълбокото покаяние е рядко чудо и подарък, а не редовно занимание като посещението при зъболекаря?

Свещеникът трябва никога да не се каял и да не е вил от болка за самия себе си, като за покойник, или напълно да е забравил предишния си опит, за да се отнася шаблонно към изповедта на хората, греховете, следите, разкриването на тайните. Та нали свещеникът не е само някой, който приема изповедта, нали той самият е каещ се? И щом е така, тогава много неща можеш да научиш в режим на състрадание. А ако не е така, то за тази беда лек няма.

Един композитор получил награда за успехи в творчеството. Сложили му на гърдите едно желязо и го попитали: „Колко дълго писахте вашата последна песен?”. Композиторът отговорил: „Бях вдъхновен и я написах през нощта за четири часа”. „Ами че така можете шест песни за едно денонощие да направите!”. На нас ни е смешно, че такива елементарни неща като невъзможността да прогнозираш вдъхновението, не са понятни за глупавия човек. На кого обаче се смеем? На себе си се смеем.

Много години трябва да се учим и още толкова да мислим и да се печем на бавен творчески огън, за да може накрая да се роди някой шедьовър. Шедьовърът не се пише, той само се записва за четири часа. Пише се години наред.

Същото е и с покаянието. Много труд е нужен и много мъки, постепенен преход от мляко към твърда храна, страдания, борба, за да се стигне до промяната. Покаянието е голямо творчество и един болшевишки план с изредени изисквания и регламент на въздишките тук е абсолютно неуместен.

Превод: Анна Георгиева

Източник: Правмир



Тагове:   покаянието,


Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 13719770
Постинги: 14720
Коментари: 2351
Гласове: 9367
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031