Постинг
29.12.2013 20:11 -
Петко Атанасов: Ако съвременните български политици вярваха в Бога, щеше ли България да е в това състояние?
Петко Атанасов: Ако съвременните български политици вярваха в Бога, щеше ли България да е в това състояние?
24.12.2013
http://www.fakel.bg/index.php?t=3287
С огромна икономическа емиграция, с объркани национални ценности, с цигански своеволия, с висящи съдебни дела на водещи политици, с послушна журналистика, с подтискани научни работници, с деморализирани учители и лекари…
Петко Атанасов не се натрапва в медийното стълпотворение от културни деятели, радващи се на партийни и други съмнителни покровителства. Той обладава всестранна култура и отстоява духовната си независимост. Роден е през 1955 год. в София. Завършва българска филология и философия в СУ “Св. Кл.Охридски”. 15 години работи като редактор и сценарист в БНТ, осъществявайки над 700 авторски програми, предимно с художествена насоченост. В Телевизионен център - Благоевград създава публицистика, документални филми, драматизации и новели. Съавтор и продуцент е на първия частно реализиран документален български филм “Молитва за човека”. Издава първия многотиражен маркетинг-справочник “Магазин ИМА”, създател е на седмичен културен проспект “София от петък до петък”. Собственик е на продуцентско-издателска къща “Булга медиа”, която отпечати уникалното “Отче наш”, в който молитвата е издадена на 228 езика от българин в Цариград. Неотдавна се появи изборникът “Богоизбраните българи” с предговор и послеслов от съставителя Петко Атанасов. Книгата обръща представите за българското историческо битие, скандализира с необичайните си тези и прави опит да преосмисли духовния път на българската нация.
Владимир Каперски
Петко, защо богоизбрани, и кой има право да посочва кои българи са богоизбрани? Не е ли това Българската православна църква, която канонизира за светци по строго определен ред?
Книгата носи заглавие “Богоизбраните българи”, защото заглавието “само излезе” в процеса на работата. Получи се и малко публицистичен ефект, за което не съжалявам, а има и субективизъм, признавам - българофилия. Определението богоизбрани излиза от средновековни жития, от апокрифи. Това, че е позабравено, също е вярно. Кой има право да определя? Който има смелостта и познанието – отговарям. Ако го направи духовник – поклон, ако го направи светско лице – също. Канонизирането е нещо съвсем различно – църковна процедура.
Изборникът внушава и тезата за българите като богоизбран народ. В различни времена евреи, германци, руснаци и др. градяха богоизбрани мечтания и всички платиха жестоко за това. Как виждаш българската богоизбраност?
Били “изпатили други народи” от “богоизбраността” си и това поставя въпроса: ами ние? Ние изпатихме най-много, и то трябва да се знае. Загубихме държавността си, църквата си /раннохристиянската/, библиотеките си, скрижалите си. Унищожена бе аристокрацията ни, интелигенцията и монашеството бяха подлагани на периодична сеч.
А защо изборник, а не сборник? Заради необикновените теми и личности, които присъстват ли?
Ами да. И заради големите идеи, изказани от авторите. Изборник е и защото по примера на Григорий мних /монах - б.а./ в Симеонов или Светославов изборник, текстовете са специално избрани, т.е. тук има търсена и мисля намерена нарочност, идейна целесъобразност, насоченост в развитие по отношение на темите, проблемите и авторите. “Избраните българи” е книга, преживяна мисловно в дълъг професионален и житейски период и събрана в последната година преди издаването с едно не съвсем обикновено намерение – да провокира българската интелигенция чрез откритията на една умна и представителна част от самата нея - наши съвременници. Авторите са имали житейското и професионално щастие да се докоснат до някои поскрити, позамъглени и забравени факти, личности, събития, чрез които проговарят качества и достойнства от цивилизационните преживявания на дедите ни.
Като изходна идея в изборника предлагаш надписа от храма на Аполон в Делфи “Познай себе си, за да познаеш боговете и вселената”. Не влиза ли той в противоречие с християнския принцип: Познай Бога, за да познаеш себе си и спасиш душата си?
По никакъв начин, според мен. Приемствеността на култовата култура е една огромна тема, но тук ще маркирам с особена важност линията Орфей – Христос. Става дума за прояви в циклите, в еволюцията на земната цивилизация. Това не са от най-популярните обяснения, именно защото част, да не кажа много голяма част от нашата стара култура е в скрито състояние. Като прибавим и комплексите на цялата съвременна водеща култура, по-известни като криза, картината започва да се прояснява. Ние, светските интерпретатори, можем да боравим по-свободно с материята за разлика от служителите на една църква, които се придържат към канона. Това не значи, че ги отричаме, напротив, допълваме ги, защото светът се развива. И защото човек винаги е по-богат от една рамка, от един устав, направен от себеподобни.
Как избра авторите, които са извън обществото на казионните историци, при това повечето са филолози, писатели и хора от други области на познанието и културата?
Животът и професията ми на журналист, а после и на режисьор, продуцент и издател ме сблъскаха с доста от умните хора на България, с тяхната свобода в интерпретацията, а оттук и анализът на големите теми и проблеми, заложени в нашата народностна биография, нашата история, нашата менталност. Някои сравнителни методики показаха и интересни данни по отношение на националното самочувствие, националното подценяване и националния оптимизъм. Линията на идейното търсене в книгата също е по-особена – това е духовната история на народа ни и връзката й с античността, древната култура, древната цивилизация, древните представи за духовен живот и духовност, култова култура, Вселена, Бог.
Но как тези въпроси биха развълнували съвременния българин, чиито стремления най-често стигат до апартамента, колата, джиесема, секса?
Съвременната култура, съвременният човек, за съжаление, е потънал “до гуша” в материята и рядко се обръща към най-важната част от характеристиката на живота на Земята - духовността. Тъжно е, че духовността десетилетия наред се свързва с пеенето и писането, танцуването и рисуването, като “Изкуство за изкуството”, без никаква следа от мотива за появата и съществуването им като човешки дейности. Защото те са се родили, за да славят Бога - и от тук произлиза важността им, значението им за възпитанието, за образованието, за морала на обществото.
В изборника се прокарват твърде шокиращи постановки, като тази, че е имало древен народ трако-българи, чието върховно божество е Зевс, общоприетият баща на древногръцкия Пантеон. Това са опити да се пренапише българската история или избиване на исторически комплекси?
Шокиращото, ако това е точният термин, идва от събирането в общ том на толкова много съвременни мислители, научни работници и писатели с техни представителни идеи - открития с непопулярна нагласа на мислене . Има и “шокиращи” със силата си доказателства, а събирането бавно и методично на доказателствен материал не е “избиване на комплекси”, не е и национално подценяване. Защото с тази наша фактология изградиха няколко национални истории. Не е ли така?
А не е ли признак на слабост да смятаме, че все някой чужд ни е виновен за нашите неудачи и че сме пропуснали исторически шансове?
За да познаем себе си трябва да се върнем столетия и хилядолетия назад, защото върху съвременния формат на цивилизацията, в която съществуваме като зелеви листа, са натрупани многолетни лъжи. Живеем не с лъжата, живеем в лъжата. Дълбочините на културата ни и познанието за самите себе си извират от етнографията и фолклора, но остават недоразгадани, недоразчетени, недооткрити. Защото съвременната българска история е писана и санкционирана от чужденци и защото днешната култура е плоска, хоризонтална, не отчита пластовете по вертикала нито на годините, нито на духовността. Така загърбва глупаво и нелепо най-важните, най-ценните идеи за живота на хората на земята - идеите за божественото и еволюцията като целенасоченост, като осмисляне на живота, като мотивация и стремеж, като морал и отговорност.
А кой ни е виновен, за да се случва това?
Ако съвременните български политици вярваха в Бога, ако бяха морални, щеше ли България да е в това състояние - с огромна икономическа емиграция, със завършили в чужбина студенти, които не искат да се връщат, с объркани национални ценности, с цигански своеволия, с висящи съдебни дела на водещи политици, с послушна журналистика, с потискани научни работници, с деморализирани учители и лекари?
Имат ли по-дълбоки корени на тези явления?
Конюнктурата на съвременния свят, идеологическите парадигми, политическите пристрастия са форматирали философията на съвременността, на съвременното научно мислене, а и на съвременната публицистика. Родиха се и някои парадоксални термини, с парадоксални ефекти /парла – говоря, докса – слава/. Например терминът прабългари никъде не се среща в изворовите източници, но съществува в читанките на българчетата, терминът траки е по-деликатен - Тракия е земята, както Мизия, Илирия, Македония и т.н. Определението трябва да бъде тракийци, съответно - мизийци, илирийци, македонци. Те не са конкретно родови или етнически понятия. Смисълът им се свързва с линията на духовността - Бог - човек, човек - земя. И нейното овладяване, и нейното освещаване.
Но в някои от есетата на “Богоизбраните” твърде свободно се борави с фактите. Внушава се например, че апостолическото християнство се е проповядвало в Тракия, а не в Македония, както се посочва в Библията, Деянията на апостолите. Това не противоречи ли на амбицията изборникът да търси истината?
Ами къде е Македония? Македонската императорска династия например е от Одрин. На известната стела от Скаптопара /сега до Благоевград/ два пъти е повторено Тракия. Не пише Македония. Тези примери нямат нищо общо със събитията, за които става дума. Те са от друго време, плод са на други политически и административни съображения и ако трябва да ги разясняваме, много ще се отклоним от проблема.
Въпросът е дали не се върви в една пресилена тракомания?
Съвременните представи за историята, за наименованията на областите, регионите, местностите са скорошни, наелектризирани с политическо съдържание и ненавист, те са определения с нескрити “исторически”, разбирай териториални, претенции, разделили през последните два века народности, родове, семейства. Разделили къщите на хората от стопанските им постройки, може би овцете са им от друга националност. Разделили църквата от селото, защото може би Бог предпочита с паспорти и визи да ходиш на молитва.
Не фактите, а тяхното манипулиране води до тези разделения. Истината е, че апостол Павел проповядва в древните македонски градове Филипи, Тесалоники и Верия. Но какво друго казва изборникът “Богоизбраните българи” на обикновените българи? Продължавайки корекцията на термините, трябва да кажем, че определението славяни днес е популярно със съвременното си политическо съдържание. То започва от Павел Йозеф Шафарик. После е възприето и от руската имперска политическа доктрина. Някога това е било сакрално понятие, защото е било важно кой слави Бога, как слави Бога. Така е променено съдържанието и на Словени /слово - Бог-слово - Христос/. Това са хората, понесли идеята и тежестта на словото - духът, космичното послание. Тези важни за цивилизацията неща започват да се изпълват с ново съдържание в късното средновековие, след като науките се разделят на материални и езотерични. Знам, че улисаният в личните си проблеми съвременник трудно влиза в тази вода, но ако иска да разбере кой и как го е докарал до “тази криза”, трябва да се поразмисли. Ако има време и желание, разбира се. Това не е задължително, но е изключително важно за осъзнаващите се не само като материални, но и като духовни същества. Защото ситуацията, обществото, светът, в който живеем, не е създаден десетилетие или столетие преди нас. Доста по-дълго е създаван, доста цикли е изживял.
Защо досега българската историческа наука е мълчала за т. нар. Светийски набор на Възраждането, за който научаваме от изборника “Богоизбраните българи”?
Защото духовният живот на предците ни не е къща или нива, да го делим на мой и твой – той е наш общ. Става дума за млади българи и българки, които по време на Османското владичество са се жертвали в името на християнската вяра, като са влизали в открити спорове с видни представители на турската религиозна и административна власт. След подобни идейни сблъсъци те най-често били бесени, а народът и църквата ги приемали за светци. Ние живеем в културата на жертвата и жертвата обуславя нашето спасение от греховете на ежедневието, и това са го помнели дедите ни, и са имали силата и смелостта да го правят. Не беше ли споменаван такъв обичай от древните писатели, пишещи за култа към Сабазий? Но това е дълъг разговор, тук поставям само някои въпроси, на които ще отговорим със сигурност по-пространно в скоро време.
Какъв ефект очакваш да предизвика изборникът “Богоизбраните българи”?
Внимателният прочит на достигналите до нас източници на информация за народа ни, за събитията от далечното и по-близко минало ще ни стресират за известно време, докато ги сравним със собствената си чувствителност, докато се усетим, че много неща и от днешния начин на мислене, и от запазените елементи от ритуалистиката, и от етнографията и фолклора ни съответстват удивително на познати антични разкази. “Един съвременен обичай с корени в античността” е описан в изборника и си заслужава да му се обърне внимание.
Божествените същности, божествените имена, хипостази, идеите на античния свят са подложени на етимологизация, езикови норми и много други особености и това е променяло нашите представи, нашия език, понятийна система, докато се “загубим в превода”. Сега тънем в определения за Деметра, за Аполон, Зевс, Дионис като пришити понятия към някакви струпани квадри /късове - б.а./ или полузапазени орелефи - туристически дестинации от местно значение. За японските или американските екскурзианти може би е оправдано, но за нас - наследниците на тази хилядолетна културна традиция, е укорително.
Коя е голямата беда на днешните българи като манталитет и народопсихология?
Най-голямата вина, ако това е точната дума, на съвременните българи е робуването на чуждите идеи, хлъзгането по дребни, но “модерни” съблазни, отдалечаващи човека от мисията му, от общочовешките му обязаности. А съвременната цивилизация в това отношение надмина формата си с технологични изкушения и морални взривове. Сполай ти, българино! Реалистичната представа за същността ти няма да усетиш от общоприетите “исторически” интерпретации, няма да усетиш и от агенциите за кредитен рейтинг! По друг начин може да дойде. Ако се върнеш към написаното от Раковски, Кръстьович, Джинот, Цани Гинчев и другите просветени възрожденци, невярващи в иностранни обяснения за тях самите, а и историци от Европата тогава, “неразбрали” каква е тенденцията. Раковски например е познавал автори като Амеди Тиери, Льо Бо, от които е черпил други сведения за българската история. Има и автори, има и данни, има и интерпретации. Само трябва да се чете... и мисли.
Не е ли време българинът да изгради една обективна представа за себе си, опряна на истината и мярката, вместо да се лута в крайности между нихилизма и свръхнадценяването си?
Манталитетът на съвременния българин и народопсихологията са формирани “с участието” на другонационални и другополитически фактори от съвременната история. След отстраняването на знаещите, разбира се.
Има и общовалидни фактори. У човека навсякъде по света, както и у българина живеят и Дявола и Бога. Коя хала ще се отвори, зависи много от обстоятелствата, при които ще бъде поставен, от условията, от провокациите към личността му. С най-ниските пенсии и заплати в Европа, от една страна, и най-големите лихви по кредитите, най-скъпите парно и електрическа енергия, най-скъпата храна. Това е менгеме, на което няма да издържи друг народ. Е, какво да проговори у него? Финансовите условия, геополитика, трафик, енергетика, медийна и интонационна среда - всичко влияе. Не приемам голите и “дежурни” самообвинения!
Национални съперничества или обединени Балкани - какво очаква нашият метежен регион?
Последните години шумно се прокламира идеята за глобализация на света. Първо това не е нова идея - политическото окрупняване и деление е ритмична формула в живота на човечеството. Спомнете си Римската империя – какво е това, не е ли глобализация. Помислете след това за разпарчосана Европа на феодални владения. Национализъм е политически, не е етнически термин. Борбата за или против национализма е политическа борба за влияние, не борба за народностно самоопределение. Идеята за националната държава идва по нашите места като вносен политически артикул, съвпаднал в този исторически момент с народностната идея за идентичност и свобода. Патриаршията /гръцката/ в Цариград обвинява българската църква във филетизъм, т.е. че е народностна църква! Това нищо ли не ви говори? И тук ще го кажа - българин е духовно понятие, устояло във времето до Възраждането и осакатено от Модерността и политическия нихилизъм, за съжаление, засилващ се през последните десетилетия. Насилственото вкарване на българщината в тесни политически рамки доведе до трагедии - брат брата да отрича, да не го познава, да се отродява. С бой, насилие и с насаждана омраза, разбира се. Ние имаме най-много сметка от обединение на Балканите, защото поне старите родове ще заживеят в мир, ако и да носят различни национални прозвища. А съвременните диференцирани езикови норми няма да им попречат да се разбират. Но това е доста труден проблем. Манипулаторите на наследството на Османската империя няма да се съгласят лесно, а политическият наследник на османския Цариград претендира за реставрация на Османската империя. Това са рецидиви от същия онзи феномен - редуването на микро и макро в политическата история на Европа.
Манипулаторите си имат свои интереси и си гонят свои сметки. А какво правим ние?
В тази деликатна, меко казано, среда, България няма официална политическа доктрина! Няма идеал, няма концепция за себе си като народ, като исторически път, като цивилизационни достижения. Живеем със скалъпени историйки за татарска ордица първо, после за мигранти от Тарим, после от Памир, после от Иран. Сега очаквам и Алжирска теория, или Доганска например... Кой е виновен за това? И кой защитава изконните исторически интереси на българския народ? Той не иска война със своите съседи, не търси глупаво противопоставяне. Това е народ, който има и генетична, и кръвна памет, народ, който е владял, без да въвежда робството, без да потиска и изнудва. Това е народ, който е познавал първата наука - науката за обработването на земята, това е народ, който е построил градовете, чиито останки сега откриваме, а недоизкласили “мениджъри” на съвремието с лека ръка унищожават. Това е народ, прославил Бога, преди другите да са чували за него. И в Българската православна църква винаги е имало просветени клирици, които знаят за това, знаят го и във Ватикана, знаят го и в Цариград. Само че избягват темата за Илирийската българска църква или за Юстинияна прима, възстановената църква на българите от 535 година.
С какво изборникът “Богоизбраните българи” помага да се преосмислят всички тези въпроси?
С мисълта и компетентността на 36 изследователи, работили чистосърдечно и добросъвестно през годините, без компромисите на конюнктурата, надмогвайки чуждите шаблони и внушения. Преодолявайки и собствените си грешки и увлечения. И доказателствата за техните тези са налице, цитирани, подредени и премислени. Порадвайте им се, аплодирайте ги, както се радвате и аплодирате един силен национален футболен отбор от 11 души. Три такива отбора и отгоре изследователи са запретнали тук не крачоли, а напрегнали слепоочия да извадят истините за цивилизационните ни достижения на бял свят. За да се знае, “че и ние сме имали царство и господарство”, а сме и “дали на вси словене книга да четат”.
Разговора води Владимир Каперски
Послепис на Факел.бг.
Ето съдържанието на Избирник „Богоизбраните българи“:
Познай себе си – Петко Атанасов
Душата търси опора в Свещената скала - Любомир Цонев
Богинята Еленица - Юлия Боева
Съкровищата на България говорят - Димитър Чиликов
Орфическият бог - Атанас Пейков
Свещеният език на боговете - Васил Мутафов
Зевс и трако-българите - Александър Мошев
Кой лежи под Далакова могила - Дора Петкова
Реброто на Адама в орфическото обезсмъртяване -Диана Гергова
Тракийската писменост - Георги Бялков
Праславянската църква - Чавдар Бонев
Апостолическото християнство в Тракия - Константин Каменов
Двадесет и шест мъченици пострадали в Готия - Асен Чилингиров
Гностици на Дунав - Павел Георгиев
Българската менора - Милош Сидоров
За глаголицата - Иван Добрев
Когато България е с Рим. Свети Седмочисленици и свети Йоан Екзарх - Трендафил Кръстанов
Държавата и църквата при цар Самуил и неговите наследници - Антон Съботинов
Търновският Архиепископ Василий - Радко Поптодоров
Интелектуалният хоризонт на богомилството - Георги Василев
Забраненото царство на славяните - Йордан Табов
Епископ Григорий Цамблак и европейското духовно пространство - Евлоги Данков
Култът към св. Иван Рилски - Надежда Драгова
Народният култ към „Света Петка Българска" - Галина Вълчинова
Светийският набор на Възраждането - Христо Буковски
Веда Словена и българската вечност - Лучия Антонова
Porta Sacra - Христо Генчев
София в хилядолетната памет на българите - Веселина Вачкова
Соларната символика в българското народно изкуство - Васил Марков
Героят и светецът Левски - Данчо Господинов
Българо-гръцката църковна разпра - Румен Дечев
Български вълшебни сакрални приказки - Спас Мавров
Съвременен обичай с корени в античността - Димитър Хапдутов
Вторият конник - Добрин Денев
От хаоса до поп Минчо - Танъо Танев
БУЛГАРИЯ - култовият музикален инструмент на българите - Краси Желязков
Локалното и многоизмерното. Гледна точка България - Николай Коларов
Богоизбраните Българи - Петко Атанасов
24.12.2013
http://www.fakel.bg/index.php?t=3287
С огромна икономическа емиграция, с объркани национални ценности, с цигански своеволия, с висящи съдебни дела на водещи политици, с послушна журналистика, с подтискани научни работници, с деморализирани учители и лекари…
Петко Атанасов не се натрапва в медийното стълпотворение от културни деятели, радващи се на партийни и други съмнителни покровителства. Той обладава всестранна култура и отстоява духовната си независимост. Роден е през 1955 год. в София. Завършва българска филология и философия в СУ “Св. Кл.Охридски”. 15 години работи като редактор и сценарист в БНТ, осъществявайки над 700 авторски програми, предимно с художествена насоченост. В Телевизионен център - Благоевград създава публицистика, документални филми, драматизации и новели. Съавтор и продуцент е на първия частно реализиран документален български филм “Молитва за човека”. Издава първия многотиражен маркетинг-справочник “Магазин ИМА”, създател е на седмичен културен проспект “София от петък до петък”. Собственик е на продуцентско-издателска къща “Булга медиа”, която отпечати уникалното “Отче наш”, в който молитвата е издадена на 228 езика от българин в Цариград. Неотдавна се появи изборникът “Богоизбраните българи” с предговор и послеслов от съставителя Петко Атанасов. Книгата обръща представите за българското историческо битие, скандализира с необичайните си тези и прави опит да преосмисли духовния път на българската нация.
Владимир Каперски
Петко, защо богоизбрани, и кой има право да посочва кои българи са богоизбрани? Не е ли това Българската православна църква, която канонизира за светци по строго определен ред?
Книгата носи заглавие “Богоизбраните българи”, защото заглавието “само излезе” в процеса на работата. Получи се и малко публицистичен ефект, за което не съжалявам, а има и субективизъм, признавам - българофилия. Определението богоизбрани излиза от средновековни жития, от апокрифи. Това, че е позабравено, също е вярно. Кой има право да определя? Който има смелостта и познанието – отговарям. Ако го направи духовник – поклон, ако го направи светско лице – също. Канонизирането е нещо съвсем различно – църковна процедура.
Изборникът внушава и тезата за българите като богоизбран народ. В различни времена евреи, германци, руснаци и др. градяха богоизбрани мечтания и всички платиха жестоко за това. Как виждаш българската богоизбраност?
Били “изпатили други народи” от “богоизбраността” си и това поставя въпроса: ами ние? Ние изпатихме най-много, и то трябва да се знае. Загубихме държавността си, църквата си /раннохристиянската/, библиотеките си, скрижалите си. Унищожена бе аристокрацията ни, интелигенцията и монашеството бяха подлагани на периодична сеч.
А защо изборник, а не сборник? Заради необикновените теми и личности, които присъстват ли?
Ами да. И заради големите идеи, изказани от авторите. Изборник е и защото по примера на Григорий мних /монах - б.а./ в Симеонов или Светославов изборник, текстовете са специално избрани, т.е. тук има търсена и мисля намерена нарочност, идейна целесъобразност, насоченост в развитие по отношение на темите, проблемите и авторите. “Избраните българи” е книга, преживяна мисловно в дълъг професионален и житейски период и събрана в последната година преди издаването с едно не съвсем обикновено намерение – да провокира българската интелигенция чрез откритията на една умна и представителна част от самата нея - наши съвременници. Авторите са имали житейското и професионално щастие да се докоснат до някои поскрити, позамъглени и забравени факти, личности, събития, чрез които проговарят качества и достойнства от цивилизационните преживявания на дедите ни.
Като изходна идея в изборника предлагаш надписа от храма на Аполон в Делфи “Познай себе си, за да познаеш боговете и вселената”. Не влиза ли той в противоречие с християнския принцип: Познай Бога, за да познаеш себе си и спасиш душата си?
По никакъв начин, според мен. Приемствеността на култовата култура е една огромна тема, но тук ще маркирам с особена важност линията Орфей – Христос. Става дума за прояви в циклите, в еволюцията на земната цивилизация. Това не са от най-популярните обяснения, именно защото част, да не кажа много голяма част от нашата стара култура е в скрито състояние. Като прибавим и комплексите на цялата съвременна водеща култура, по-известни като криза, картината започва да се прояснява. Ние, светските интерпретатори, можем да боравим по-свободно с материята за разлика от служителите на една църква, които се придържат към канона. Това не значи, че ги отричаме, напротив, допълваме ги, защото светът се развива. И защото човек винаги е по-богат от една рамка, от един устав, направен от себеподобни.
Как избра авторите, които са извън обществото на казионните историци, при това повечето са филолози, писатели и хора от други области на познанието и културата?
Животът и професията ми на журналист, а после и на режисьор, продуцент и издател ме сблъскаха с доста от умните хора на България, с тяхната свобода в интерпретацията, а оттук и анализът на големите теми и проблеми, заложени в нашата народностна биография, нашата история, нашата менталност. Някои сравнителни методики показаха и интересни данни по отношение на националното самочувствие, националното подценяване и националния оптимизъм. Линията на идейното търсене в книгата също е по-особена – това е духовната история на народа ни и връзката й с античността, древната култура, древната цивилизация, древните представи за духовен живот и духовност, култова култура, Вселена, Бог.
Но как тези въпроси биха развълнували съвременния българин, чиито стремления най-често стигат до апартамента, колата, джиесема, секса?
Съвременната култура, съвременният човек, за съжаление, е потънал “до гуша” в материята и рядко се обръща към най-важната част от характеристиката на живота на Земята - духовността. Тъжно е, че духовността десетилетия наред се свързва с пеенето и писането, танцуването и рисуването, като “Изкуство за изкуството”, без никаква следа от мотива за появата и съществуването им като човешки дейности. Защото те са се родили, за да славят Бога - и от тук произлиза важността им, значението им за възпитанието, за образованието, за морала на обществото.
В изборника се прокарват твърде шокиращи постановки, като тази, че е имало древен народ трако-българи, чието върховно божество е Зевс, общоприетият баща на древногръцкия Пантеон. Това са опити да се пренапише българската история или избиване на исторически комплекси?
Шокиращото, ако това е точният термин, идва от събирането в общ том на толкова много съвременни мислители, научни работници и писатели с техни представителни идеи - открития с непопулярна нагласа на мислене . Има и “шокиращи” със силата си доказателства, а събирането бавно и методично на доказателствен материал не е “избиване на комплекси”, не е и национално подценяване. Защото с тази наша фактология изградиха няколко национални истории. Не е ли така?
А не е ли признак на слабост да смятаме, че все някой чужд ни е виновен за нашите неудачи и че сме пропуснали исторически шансове?
За да познаем себе си трябва да се върнем столетия и хилядолетия назад, защото върху съвременния формат на цивилизацията, в която съществуваме като зелеви листа, са натрупани многолетни лъжи. Живеем не с лъжата, живеем в лъжата. Дълбочините на културата ни и познанието за самите себе си извират от етнографията и фолклора, но остават недоразгадани, недоразчетени, недооткрити. Защото съвременната българска история е писана и санкционирана от чужденци и защото днешната култура е плоска, хоризонтална, не отчита пластовете по вертикала нито на годините, нито на духовността. Така загърбва глупаво и нелепо най-важните, най-ценните идеи за живота на хората на земята - идеите за божественото и еволюцията като целенасоченост, като осмисляне на живота, като мотивация и стремеж, като морал и отговорност.
А кой ни е виновен, за да се случва това?
Ако съвременните български политици вярваха в Бога, ако бяха морални, щеше ли България да е в това състояние - с огромна икономическа емиграция, със завършили в чужбина студенти, които не искат да се връщат, с объркани национални ценности, с цигански своеволия, с висящи съдебни дела на водещи политици, с послушна журналистика, с потискани научни работници, с деморализирани учители и лекари?
Имат ли по-дълбоки корени на тези явления?
Конюнктурата на съвременния свят, идеологическите парадигми, политическите пристрастия са форматирали философията на съвременността, на съвременното научно мислене, а и на съвременната публицистика. Родиха се и някои парадоксални термини, с парадоксални ефекти /парла – говоря, докса – слава/. Например терминът прабългари никъде не се среща в изворовите източници, но съществува в читанките на българчетата, терминът траки е по-деликатен - Тракия е земята, както Мизия, Илирия, Македония и т.н. Определението трябва да бъде тракийци, съответно - мизийци, илирийци, македонци. Те не са конкретно родови или етнически понятия. Смисълът им се свързва с линията на духовността - Бог - човек, човек - земя. И нейното овладяване, и нейното освещаване.
Но в някои от есетата на “Богоизбраните” твърде свободно се борави с фактите. Внушава се например, че апостолическото християнство се е проповядвало в Тракия, а не в Македония, както се посочва в Библията, Деянията на апостолите. Това не противоречи ли на амбицията изборникът да търси истината?
Ами къде е Македония? Македонската императорска династия например е от Одрин. На известната стела от Скаптопара /сега до Благоевград/ два пъти е повторено Тракия. Не пише Македония. Тези примери нямат нищо общо със събитията, за които става дума. Те са от друго време, плод са на други политически и административни съображения и ако трябва да ги разясняваме, много ще се отклоним от проблема.
Въпросът е дали не се върви в една пресилена тракомания?
Съвременните представи за историята, за наименованията на областите, регионите, местностите са скорошни, наелектризирани с политическо съдържание и ненавист, те са определения с нескрити “исторически”, разбирай териториални, претенции, разделили през последните два века народности, родове, семейства. Разделили къщите на хората от стопанските им постройки, може би овцете са им от друга националност. Разделили църквата от селото, защото може би Бог предпочита с паспорти и визи да ходиш на молитва.
Не фактите, а тяхното манипулиране води до тези разделения. Истината е, че апостол Павел проповядва в древните македонски градове Филипи, Тесалоники и Верия. Но какво друго казва изборникът “Богоизбраните българи” на обикновените българи? Продължавайки корекцията на термините, трябва да кажем, че определението славяни днес е популярно със съвременното си политическо съдържание. То започва от Павел Йозеф Шафарик. После е възприето и от руската имперска политическа доктрина. Някога това е било сакрално понятие, защото е било важно кой слави Бога, как слави Бога. Така е променено съдържанието и на Словени /слово - Бог-слово - Христос/. Това са хората, понесли идеята и тежестта на словото - духът, космичното послание. Тези важни за цивилизацията неща започват да се изпълват с ново съдържание в късното средновековие, след като науките се разделят на материални и езотерични. Знам, че улисаният в личните си проблеми съвременник трудно влиза в тази вода, но ако иска да разбере кой и как го е докарал до “тази криза”, трябва да се поразмисли. Ако има време и желание, разбира се. Това не е задължително, но е изключително важно за осъзнаващите се не само като материални, но и като духовни същества. Защото ситуацията, обществото, светът, в който живеем, не е създаден десетилетие или столетие преди нас. Доста по-дълго е създаван, доста цикли е изживял.
Защо досега българската историческа наука е мълчала за т. нар. Светийски набор на Възраждането, за който научаваме от изборника “Богоизбраните българи”?
Защото духовният живот на предците ни не е къща или нива, да го делим на мой и твой – той е наш общ. Става дума за млади българи и българки, които по време на Османското владичество са се жертвали в името на християнската вяра, като са влизали в открити спорове с видни представители на турската религиозна и административна власт. След подобни идейни сблъсъци те най-често били бесени, а народът и църквата ги приемали за светци. Ние живеем в културата на жертвата и жертвата обуславя нашето спасение от греховете на ежедневието, и това са го помнели дедите ни, и са имали силата и смелостта да го правят. Не беше ли споменаван такъв обичай от древните писатели, пишещи за култа към Сабазий? Но това е дълъг разговор, тук поставям само някои въпроси, на които ще отговорим със сигурност по-пространно в скоро време.
Какъв ефект очакваш да предизвика изборникът “Богоизбраните българи”?
Внимателният прочит на достигналите до нас източници на информация за народа ни, за събитията от далечното и по-близко минало ще ни стресират за известно време, докато ги сравним със собствената си чувствителност, докато се усетим, че много неща и от днешния начин на мислене, и от запазените елементи от ритуалистиката, и от етнографията и фолклора ни съответстват удивително на познати антични разкази. “Един съвременен обичай с корени в античността” е описан в изборника и си заслужава да му се обърне внимание.
Божествените същности, божествените имена, хипостази, идеите на античния свят са подложени на етимологизация, езикови норми и много други особености и това е променяло нашите представи, нашия език, понятийна система, докато се “загубим в превода”. Сега тънем в определения за Деметра, за Аполон, Зевс, Дионис като пришити понятия към някакви струпани квадри /късове - б.а./ или полузапазени орелефи - туристически дестинации от местно значение. За японските или американските екскурзианти може би е оправдано, но за нас - наследниците на тази хилядолетна културна традиция, е укорително.
Коя е голямата беда на днешните българи като манталитет и народопсихология?
Най-голямата вина, ако това е точната дума, на съвременните българи е робуването на чуждите идеи, хлъзгането по дребни, но “модерни” съблазни, отдалечаващи човека от мисията му, от общочовешките му обязаности. А съвременната цивилизация в това отношение надмина формата си с технологични изкушения и морални взривове. Сполай ти, българино! Реалистичната представа за същността ти няма да усетиш от общоприетите “исторически” интерпретации, няма да усетиш и от агенциите за кредитен рейтинг! По друг начин може да дойде. Ако се върнеш към написаното от Раковски, Кръстьович, Джинот, Цани Гинчев и другите просветени възрожденци, невярващи в иностранни обяснения за тях самите, а и историци от Европата тогава, “неразбрали” каква е тенденцията. Раковски например е познавал автори като Амеди Тиери, Льо Бо, от които е черпил други сведения за българската история. Има и автори, има и данни, има и интерпретации. Само трябва да се чете... и мисли.
Не е ли време българинът да изгради една обективна представа за себе си, опряна на истината и мярката, вместо да се лута в крайности между нихилизма и свръхнадценяването си?
Манталитетът на съвременния българин и народопсихологията са формирани “с участието” на другонационални и другополитически фактори от съвременната история. След отстраняването на знаещите, разбира се.
Има и общовалидни фактори. У човека навсякъде по света, както и у българина живеят и Дявола и Бога. Коя хала ще се отвори, зависи много от обстоятелствата, при които ще бъде поставен, от условията, от провокациите към личността му. С най-ниските пенсии и заплати в Европа, от една страна, и най-големите лихви по кредитите, най-скъпите парно и електрическа енергия, най-скъпата храна. Това е менгеме, на което няма да издържи друг народ. Е, какво да проговори у него? Финансовите условия, геополитика, трафик, енергетика, медийна и интонационна среда - всичко влияе. Не приемам голите и “дежурни” самообвинения!
Национални съперничества или обединени Балкани - какво очаква нашият метежен регион?
Последните години шумно се прокламира идеята за глобализация на света. Първо това не е нова идея - политическото окрупняване и деление е ритмична формула в живота на човечеството. Спомнете си Римската империя – какво е това, не е ли глобализация. Помислете след това за разпарчосана Европа на феодални владения. Национализъм е политически, не е етнически термин. Борбата за или против национализма е политическа борба за влияние, не борба за народностно самоопределение. Идеята за националната държава идва по нашите места като вносен политически артикул, съвпаднал в този исторически момент с народностната идея за идентичност и свобода. Патриаршията /гръцката/ в Цариград обвинява българската църква във филетизъм, т.е. че е народностна църква! Това нищо ли не ви говори? И тук ще го кажа - българин е духовно понятие, устояло във времето до Възраждането и осакатено от Модерността и политическия нихилизъм, за съжаление, засилващ се през последните десетилетия. Насилственото вкарване на българщината в тесни политически рамки доведе до трагедии - брат брата да отрича, да не го познава, да се отродява. С бой, насилие и с насаждана омраза, разбира се. Ние имаме най-много сметка от обединение на Балканите, защото поне старите родове ще заживеят в мир, ако и да носят различни национални прозвища. А съвременните диференцирани езикови норми няма да им попречат да се разбират. Но това е доста труден проблем. Манипулаторите на наследството на Османската империя няма да се съгласят лесно, а политическият наследник на османския Цариград претендира за реставрация на Османската империя. Това са рецидиви от същия онзи феномен - редуването на микро и макро в политическата история на Европа.
Манипулаторите си имат свои интереси и си гонят свои сметки. А какво правим ние?
В тази деликатна, меко казано, среда, България няма официална политическа доктрина! Няма идеал, няма концепция за себе си като народ, като исторически път, като цивилизационни достижения. Живеем със скалъпени историйки за татарска ордица първо, после за мигранти от Тарим, после от Памир, после от Иран. Сега очаквам и Алжирска теория, или Доганска например... Кой е виновен за това? И кой защитава изконните исторически интереси на българския народ? Той не иска война със своите съседи, не търси глупаво противопоставяне. Това е народ, който има и генетична, и кръвна памет, народ, който е владял, без да въвежда робството, без да потиска и изнудва. Това е народ, който е познавал първата наука - науката за обработването на земята, това е народ, който е построил градовете, чиито останки сега откриваме, а недоизкласили “мениджъри” на съвремието с лека ръка унищожават. Това е народ, прославил Бога, преди другите да са чували за него. И в Българската православна църква винаги е имало просветени клирици, които знаят за това, знаят го и във Ватикана, знаят го и в Цариград. Само че избягват темата за Илирийската българска църква или за Юстинияна прима, възстановената църква на българите от 535 година.
С какво изборникът “Богоизбраните българи” помага да се преосмислят всички тези въпроси?
С мисълта и компетентността на 36 изследователи, работили чистосърдечно и добросъвестно през годините, без компромисите на конюнктурата, надмогвайки чуждите шаблони и внушения. Преодолявайки и собствените си грешки и увлечения. И доказателствата за техните тези са налице, цитирани, подредени и премислени. Порадвайте им се, аплодирайте ги, както се радвате и аплодирате един силен национален футболен отбор от 11 души. Три такива отбора и отгоре изследователи са запретнали тук не крачоли, а напрегнали слепоочия да извадят истините за цивилизационните ни достижения на бял свят. За да се знае, “че и ние сме имали царство и господарство”, а сме и “дали на вси словене книга да четат”.
Разговора води Владимир Каперски
Послепис на Факел.бг.
Ето съдържанието на Избирник „Богоизбраните българи“:
Познай себе си – Петко Атанасов
Душата търси опора в Свещената скала - Любомир Цонев
Богинята Еленица - Юлия Боева
Съкровищата на България говорят - Димитър Чиликов
Орфическият бог - Атанас Пейков
Свещеният език на боговете - Васил Мутафов
Зевс и трако-българите - Александър Мошев
Кой лежи под Далакова могила - Дора Петкова
Реброто на Адама в орфическото обезсмъртяване -Диана Гергова
Тракийската писменост - Георги Бялков
Праславянската църква - Чавдар Бонев
Апостолическото християнство в Тракия - Константин Каменов
Двадесет и шест мъченици пострадали в Готия - Асен Чилингиров
Гностици на Дунав - Павел Георгиев
Българската менора - Милош Сидоров
За глаголицата - Иван Добрев
Когато България е с Рим. Свети Седмочисленици и свети Йоан Екзарх - Трендафил Кръстанов
Държавата и църквата при цар Самуил и неговите наследници - Антон Съботинов
Търновският Архиепископ Василий - Радко Поптодоров
Интелектуалният хоризонт на богомилството - Георги Василев
Забраненото царство на славяните - Йордан Табов
Епископ Григорий Цамблак и европейското духовно пространство - Евлоги Данков
Култът към св. Иван Рилски - Надежда Драгова
Народният култ към „Света Петка Българска" - Галина Вълчинова
Светийският набор на Възраждането - Христо Буковски
Веда Словена и българската вечност - Лучия Антонова
Porta Sacra - Христо Генчев
София в хилядолетната памет на българите - Веселина Вачкова
Соларната символика в българското народно изкуство - Васил Марков
Героят и светецът Левски - Данчо Господинов
Българо-гръцката църковна разпра - Румен Дечев
Български вълшебни сакрални приказки - Спас Мавров
Съвременен обичай с корени в античността - Димитър Хапдутов
Вторият конник - Добрин Денев
От хаоса до поп Минчо - Танъо Танев
БУЛГАРИЯ - култовият музикален инструмент на българите - Краси Желязков
Локалното и многоизмерното. Гледна точка България - Николай Коларов
Богоизбраните Българи - Петко Атанасов
Интервю на Стоичков за погромът на Барса...
Интервю на Атанас Курдов за Дарик радио
Интервю със Спас Делев
Интервю на Атанас Курдов за Дарик радио
Интервю със Спас Делев
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
