Постинг
17.12.2013 21:53 -
Страданието не е по-голямо от живота
Страданието не е по-голямо от живота
http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=716%3A2013-12-17-08-13-31&catid=46%3Astatii&Itemid=141
Написано от прот. Андрей Лоргус
Вторник, 17 Декември 2013 10:07
На 19 декември популярният и у нас руски православен психолог прот. Андрей Лоргус ще представи своята „Книга за щастието“. Какво може да се напише за щастието? Можем ли да се научим на него? Самият автор пише така за книгата си: „Ето за това е нашата книга – за това как приемайки всички страни на живота, горчиви и сладки, да бъдем щастливи. Как е възможно да си позволиш да бъдеш щастлив? Как да устоиш в щастието, като не оставаш само в падналото и земното, как да живееш пред Божия Лик, как да ходиш пред лицето на Вечността?“. Тук ще публикуваме някои откъси от „Книга за щастието“:
Бурята от емоции
Във всеки човек, дори и в най-уравновесения, бушуват емоции, които често му пречат да приведе в порядък своя живот, пречат му да бъде щастлив. Разбира се, щастието е ярко емоционално преживяване, то докосва душата, тялото и духа – всички наведнъж. Но тук е нужно да различим еуфорията, екстаза или емоционалното опиянение от истинската радост, блаженството, щастието.
Човек от време на време се оказва в състояние на еуфория, например когато е влюбен. Но това е преходно състояние, а не постоянен живот. Еуфорията на влюбеността бива съпровождана с повишаване на хормоните в кръвта, тя е свързана с определени химически съставки в човешките емоции, колкото и неромантично да звучи това. Но всичко това преминава след няколко месеца, затова, както вече казахме в главата за любовта, психолозите не препоръчват през това време да се взема решение за сключване на брак. Трябва да се почака, докато емоционалната буря се уталожи.
Разбира се, освен това можем да говорим и за най-различни състояния, които водят до ярки емоционални преживявания. Но те също отминават. Истинското човешко щастие е продължително, но не става дума само за времето. Щастието също може да бъде винаги ярко емоционално украсено, но в него няма чувство на опиянение, но има определена умереност, осъзнаване и на самото чувство, и на изразяването на чувствата, както и на източника на тези чувства. И най-важното: ако този източник е вътре в него, ако човек осъзнава, че той владее чувствата си, тогава не му е нужна еуфорията. Той поддържа себе си в радостта, живее с нея през цялото време. Това е образ на духовния живот. Това не означава, че той всеки ден подскача, че всяка сутрин става с безгрижна усмивка, съвсем не. В живота на всекиго се случват загуби, трагедии, стресови ситуации, но щастливият човек е способен да съпреживява, да състрадава днес, тук и сега, на страданията на другите и е способен да приема своята болка. Но това нито за ден, нито за час не го разделя от радостта, която той има в себе си. Въпреки това той може да се възползва от нея само тогава, когато сметне това за възможно и необходимо. Емоционалното съпреживяване на другия е знак за нелицемерна любов. Но щастливият човек носи своето щастие непокътнато и тогава, когато съпреживява с другия, и тогава, когато самият него го постигнат нещастия, и тогава, когато и другият до него е щастлив. Щастието не е стихия, но е ресурс, потенциал, „перлата“ на душата.
Ето това е състоянието на човека, когато той е способен да съпреживява на другия в момента, когато действително му е нужно, и в същото време – да си остане в своето вътрешно блаженство, в своята способност да се радва и да бъде щастлив – това е и емоционалната зрелост. С други думи, личностната зрелост позволява да се постигне управлението на емоциите. Разбира се, не на 100%, не в пълнота, защото у всеки съвършен човек могат да се случат емоционални взривове, изблици, падения и т.н. Но все така той е способен да осъзнава това и е способен да действа, дори и в състояние на повишени емоции с всякакъв знак, в скръб или радост.
Вкамененото безчувствие
Усещането на щастието е свързано с разбирането на своето място в света. Невъзможно е да бъдеш щастлив без трезво и смирено познаване на себе си, на своите възможности и на призванието, което Господ ти е пратил.
Но за съвременния човек разбирането на себе си е много трудно. Тонове гланцирани списания, популярни брошури, безчислени семинари се занимават, така да се каже, с ликвидирането на психологическата неграмотност именно с девиза „Опознай себе си!“. Това може и да помага на някои, но в по-голямата си част, хората привикват внимателно да се вглеждат в оттенъците на своите желания, което често ги довежда до болезнена съсредоточеност върху себе си. Но тя води до пристрастяване и след това е трудно да се измъкнеш от нея и да видиш ближния в Божията светлина.
Духовната зрялост предполага не само познаване на себе си, на своите желания и чувства, но и на своите особености, различия. Зрелостта е поглед навътре. Поглед трезвен и светъл: „Ако окото ти бъде чисто, то цялото ти тяло ще бъде светло“ (Мат. 6:22).
В предишните докомпютърни времена беше прието да се водят дневници, като с това се занимаваха най-различни хора. Например не само образовани девойки, писатели или обществени деятели си водеха ежедневни записки, но и много подвижници, сурови аскети също са се подвизавали на епистоларно ниво. Днес личните записки се изместиха в интернет-дневници. Но съгласете се, че далеч не всичко може да се довери на публичното пространство. А за съвременния човек един дневник на чувствата би му бил много полезен, защото един от проблемите, с които на психолога му се случва да се сблъсква – е понякога пълното, друг път частичното неумение да се чувства. Често пъти ни се случва да загубим година или повече терапевтична работа, за да помогнем да се възстанови простото човешко чувстване. Например раздаваме списък с чувства, защото много хора просто не знаят как да назоват своите чувства; това е особено трудно при мъжете. Питаш го: „Как се чувствате в момента?“ – „Нормално“. Зад това безлично „нормално“ понякога стои опит да се прикрият собствените чувства, а друг път – емоционалната пустиня. Човек не вижда, не усеща чувства, неговата вътрешност сякаш е покрита с броня. Такова „вкаменено безчувствие“ е болест на съвременния човек: то блокира достъпа до любовта, до усещането на ценностите му. За каква радост, за какво щастие можем да говорим, ако човек много отдавна си е забранил да чувства вървейки напред към своята цел?! Причини за подобно душевно състояние се явяват преди всичко детските неврози, психологическите травми и насилието, а тяхното преодоляване е сложно. В тези ситуации дневникът на чувствата може да бъде терапевтичен инструмент.
Страданието не е по-голямо от живота
Всякакви модерни днес психотехники, източни и парарелигиозни практики настройват човека да избяга от страданието. В християнството подходът е принципно различен.
Християните считат, че щастието израства от дълбината на душата, където живее фундаменталното духовно усещане на битието: „аз съм“. Това не е телесно, нито физиологическо, нито психологическо, а именно духовно усещане, преживяване на своето битие. И то в своята сила, в своя първоизточник, е толкова силно, че не може да бъде победено дори от съвкупността на всички страдания. Но и това не е пределът. Зад усещането на битието стои Господ, Който е дал на човека живот. И в това усещане, в това съзерцание на сътвореното от Бога, човекът не е ограничен. Както казват св. Отци, в това съзерцание човекът не познава граници и мерки, те не са му открити. И при все това св. Отци от своя опит са свидетелствали, че никакви телесни или духовни страдания не могат да го отделят, да го отвлекат от вътрешното блаженство, от съзерцанието на собственото му битие, от чудото на живота. Ние можем да им вярваме. Това е много важно за нас свидетелство. То означава, че първо е животът, а после страданията. Ако няма живот, няма да има страдания, а ако има страдание, това означава, че има и живот! Страданията никога не са равни на живота, те винаги са по-малко. То ест страданията – това е по-малко, а не е равно. По определение животът е по-голям от страданията. И ако човек е способен да го преживее, изживее, това означава, че пред него е открита възможността за този положителен баланс.
Често ми се случва да се срещам с „неизлечими страдания“. Майката плаче за починалия си син, или вдовица оплаква своята мъка. Но оплакването става постоянно, „неизлечимо“. Струва ти се, че силата на скръбта е толкова голяма, че не бива тя да се изплаква. Но това не е така. Силата на скръбта винаги е по-малка от живота, в който се случила скръбта. Човек може да избере „скърбенето“ като свой смисъл на живота, като своя главна задача. Това е емоционално потискане, фиксация върху една емоция, когато всички останали чувства са потиснати или сведени до нищо. Такова упорство в скръбта е вид зависимост, преобърнат опит за намиране на себе си, казано с прости думи – извращение. Скръбта като опит да не се живее в живота.
Да се помогне на такива хора е крайно сложно, защото те са затворени в своята скръб, като в скафандър, като в черупка и не желаят да излязат от там. Освен това подобно скърбене често се оценява като нравствен „подвиг“, има нравствено оправдание, а това е подмяна на духовния живот. Скърбящата майка или вдовица си дават вид, че служат по такъв начин предано и вярно на покойните. А всъщност те облажават себе си, удовлетворяват своята потребност от емоционална близост с личността на покойния, не го пускат в отвъдния свят. Струва им се, че ако изпуснат близкия човек да излезе от сърцето им, техният живот ще се окаже пустиня. Затова и пазят своята скръб като смисъл на живота. А душата им не е пустиня, тя е рай, оазис, но те не знаят за това, не познават себе си.
Сещам се за диалога от „Разтрогване на брака“ на К. С. Люис: там райското същество обяснява на дамата от ада, че тя със скръбта си по умрелия си син, със своите показни страдания е тероризирала цялото семейство, като ги е лишавала от живот. А дамата твърди, че майчината любов е свята!
Светостта и щастието са две понятия, които са сякаш от различни мирогледи, но и двете се отнасят за човека. Вярващият човек се стреми към святост, невярващият човек се стреми към щастие. Два вектора, два пътя. Дали се пресичат? Уверен съм, че се пресичат! Пресичат се в сърцето на човека. Ако сърцето е чисто и настроено с Божия „камертон“, то не може да не бъде блажено. „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“ (Мат. 5:8)
източник: pravmir.ru, превод: Мартин Димитров
http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=716%3A2013-12-17-08-13-31&catid=46%3Astatii&Itemid=141
Написано от прот. Андрей Лоргус
Вторник, 17 Декември 2013 10:07
На 19 декември популярният и у нас руски православен психолог прот. Андрей Лоргус ще представи своята „Книга за щастието“. Какво може да се напише за щастието? Можем ли да се научим на него? Самият автор пише така за книгата си: „Ето за това е нашата книга – за това как приемайки всички страни на живота, горчиви и сладки, да бъдем щастливи. Как е възможно да си позволиш да бъдеш щастлив? Как да устоиш в щастието, като не оставаш само в падналото и земното, как да живееш пред Божия Лик, как да ходиш пред лицето на Вечността?“. Тук ще публикуваме някои откъси от „Книга за щастието“:
Бурята от емоции
Във всеки човек, дори и в най-уравновесения, бушуват емоции, които често му пречат да приведе в порядък своя живот, пречат му да бъде щастлив. Разбира се, щастието е ярко емоционално преживяване, то докосва душата, тялото и духа – всички наведнъж. Но тук е нужно да различим еуфорията, екстаза или емоционалното опиянение от истинската радост, блаженството, щастието.
Човек от време на време се оказва в състояние на еуфория, например когато е влюбен. Но това е преходно състояние, а не постоянен живот. Еуфорията на влюбеността бива съпровождана с повишаване на хормоните в кръвта, тя е свързана с определени химически съставки в човешките емоции, колкото и неромантично да звучи това. Но всичко това преминава след няколко месеца, затова, както вече казахме в главата за любовта, психолозите не препоръчват през това време да се взема решение за сключване на брак. Трябва да се почака, докато емоционалната буря се уталожи.
Разбира се, освен това можем да говорим и за най-различни състояния, които водят до ярки емоционални преживявания. Но те също отминават. Истинското човешко щастие е продължително, но не става дума само за времето. Щастието също може да бъде винаги ярко емоционално украсено, но в него няма чувство на опиянение, но има определена умереност, осъзнаване и на самото чувство, и на изразяването на чувствата, както и на източника на тези чувства. И най-важното: ако този източник е вътре в него, ако човек осъзнава, че той владее чувствата си, тогава не му е нужна еуфорията. Той поддържа себе си в радостта, живее с нея през цялото време. Това е образ на духовния живот. Това не означава, че той всеки ден подскача, че всяка сутрин става с безгрижна усмивка, съвсем не. В живота на всекиго се случват загуби, трагедии, стресови ситуации, но щастливият човек е способен да съпреживява, да състрадава днес, тук и сега, на страданията на другите и е способен да приема своята болка. Но това нито за ден, нито за час не го разделя от радостта, която той има в себе си. Въпреки това той може да се възползва от нея само тогава, когато сметне това за възможно и необходимо. Емоционалното съпреживяване на другия е знак за нелицемерна любов. Но щастливият човек носи своето щастие непокътнато и тогава, когато съпреживява с другия, и тогава, когато самият него го постигнат нещастия, и тогава, когато и другият до него е щастлив. Щастието не е стихия, но е ресурс, потенциал, „перлата“ на душата.
Ето това е състоянието на човека, когато той е способен да съпреживява на другия в момента, когато действително му е нужно, и в същото време – да си остане в своето вътрешно блаженство, в своята способност да се радва и да бъде щастлив – това е и емоционалната зрелост. С други думи, личностната зрелост позволява да се постигне управлението на емоциите. Разбира се, не на 100%, не в пълнота, защото у всеки съвършен човек могат да се случат емоционални взривове, изблици, падения и т.н. Но все така той е способен да осъзнава това и е способен да действа, дори и в състояние на повишени емоции с всякакъв знак, в скръб или радост.
Вкамененото безчувствие
Усещането на щастието е свързано с разбирането на своето място в света. Невъзможно е да бъдеш щастлив без трезво и смирено познаване на себе си, на своите възможности и на призванието, което Господ ти е пратил.
Но за съвременния човек разбирането на себе си е много трудно. Тонове гланцирани списания, популярни брошури, безчислени семинари се занимават, така да се каже, с ликвидирането на психологическата неграмотност именно с девиза „Опознай себе си!“. Това може и да помага на някои, но в по-голямата си част, хората привикват внимателно да се вглеждат в оттенъците на своите желания, което често ги довежда до болезнена съсредоточеност върху себе си. Но тя води до пристрастяване и след това е трудно да се измъкнеш от нея и да видиш ближния в Божията светлина.
Духовната зрялост предполага не само познаване на себе си, на своите желания и чувства, но и на своите особености, различия. Зрелостта е поглед навътре. Поглед трезвен и светъл: „Ако окото ти бъде чисто, то цялото ти тяло ще бъде светло“ (Мат. 6:22).
В предишните докомпютърни времена беше прието да се водят дневници, като с това се занимаваха най-различни хора. Например не само образовани девойки, писатели или обществени деятели си водеха ежедневни записки, но и много подвижници, сурови аскети също са се подвизавали на епистоларно ниво. Днес личните записки се изместиха в интернет-дневници. Но съгласете се, че далеч не всичко може да се довери на публичното пространство. А за съвременния човек един дневник на чувствата би му бил много полезен, защото един от проблемите, с които на психолога му се случва да се сблъсква – е понякога пълното, друг път частичното неумение да се чувства. Често пъти ни се случва да загубим година или повече терапевтична работа, за да помогнем да се възстанови простото човешко чувстване. Например раздаваме списък с чувства, защото много хора просто не знаят как да назоват своите чувства; това е особено трудно при мъжете. Питаш го: „Как се чувствате в момента?“ – „Нормално“. Зад това безлично „нормално“ понякога стои опит да се прикрият собствените чувства, а друг път – емоционалната пустиня. Човек не вижда, не усеща чувства, неговата вътрешност сякаш е покрита с броня. Такова „вкаменено безчувствие“ е болест на съвременния човек: то блокира достъпа до любовта, до усещането на ценностите му. За каква радост, за какво щастие можем да говорим, ако човек много отдавна си е забранил да чувства вървейки напред към своята цел?! Причини за подобно душевно състояние се явяват преди всичко детските неврози, психологическите травми и насилието, а тяхното преодоляване е сложно. В тези ситуации дневникът на чувствата може да бъде терапевтичен инструмент.
Страданието не е по-голямо от живота
Всякакви модерни днес психотехники, източни и парарелигиозни практики настройват човека да избяга от страданието. В християнството подходът е принципно различен.
Християните считат, че щастието израства от дълбината на душата, където живее фундаменталното духовно усещане на битието: „аз съм“. Това не е телесно, нито физиологическо, нито психологическо, а именно духовно усещане, преживяване на своето битие. И то в своята сила, в своя първоизточник, е толкова силно, че не може да бъде победено дори от съвкупността на всички страдания. Но и това не е пределът. Зад усещането на битието стои Господ, Който е дал на човека живот. И в това усещане, в това съзерцание на сътвореното от Бога, човекът не е ограничен. Както казват св. Отци, в това съзерцание човекът не познава граници и мерки, те не са му открити. И при все това св. Отци от своя опит са свидетелствали, че никакви телесни или духовни страдания не могат да го отделят, да го отвлекат от вътрешното блаженство, от съзерцанието на собственото му битие, от чудото на живота. Ние можем да им вярваме. Това е много важно за нас свидетелство. То означава, че първо е животът, а после страданията. Ако няма живот, няма да има страдания, а ако има страдание, това означава, че има и живот! Страданията никога не са равни на живота, те винаги са по-малко. То ест страданията – това е по-малко, а не е равно. По определение животът е по-голям от страданията. И ако човек е способен да го преживее, изживее, това означава, че пред него е открита възможността за този положителен баланс.
Често ми се случва да се срещам с „неизлечими страдания“. Майката плаче за починалия си син, или вдовица оплаква своята мъка. Но оплакването става постоянно, „неизлечимо“. Струва ти се, че силата на скръбта е толкова голяма, че не бива тя да се изплаква. Но това не е така. Силата на скръбта винаги е по-малка от живота, в който се случила скръбта. Човек може да избере „скърбенето“ като свой смисъл на живота, като своя главна задача. Това е емоционално потискане, фиксация върху една емоция, когато всички останали чувства са потиснати или сведени до нищо. Такова упорство в скръбта е вид зависимост, преобърнат опит за намиране на себе си, казано с прости думи – извращение. Скръбта като опит да не се живее в живота.
Да се помогне на такива хора е крайно сложно, защото те са затворени в своята скръб, като в скафандър, като в черупка и не желаят да излязат от там. Освен това подобно скърбене често се оценява като нравствен „подвиг“, има нравствено оправдание, а това е подмяна на духовния живот. Скърбящата майка или вдовица си дават вид, че служат по такъв начин предано и вярно на покойните. А всъщност те облажават себе си, удовлетворяват своята потребност от емоционална близост с личността на покойния, не го пускат в отвъдния свят. Струва им се, че ако изпуснат близкия човек да излезе от сърцето им, техният живот ще се окаже пустиня. Затова и пазят своята скръб като смисъл на живота. А душата им не е пустиня, тя е рай, оазис, но те не знаят за това, не познават себе си.
Сещам се за диалога от „Разтрогване на брака“ на К. С. Люис: там райското същество обяснява на дамата от ада, че тя със скръбта си по умрелия си син, със своите показни страдания е тероризирала цялото семейство, като ги е лишавала от живот. А дамата твърди, че майчината любов е свята!
Светостта и щастието са две понятия, които са сякаш от различни мирогледи, но и двете се отнасят за човека. Вярващият човек се стреми към святост, невярващият човек се стреми към щастие. Два вектора, два пътя. Дали се пресичат? Уверен съм, че се пресичат! Пресичат се в сърцето на човека. Ако сърцето е чисто и настроено с Божия „камертон“, то не може да не бъде блажено. „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“ (Мат. 5:8)
източник: pravmir.ru, превод: Мартин Димитров
На Коледа стават чудеса, дали е така?
Страданието е най-големият дар, който Бо...
КОИ ОЧИ СА КРАСИВИ
Страданието е най-големият дар, който Бо...
КОИ ОЧИ СА КРАСИВИ
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
