Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.12.2013 20:01 - Сред шума на “Омония” живеех както в пустинята в Света Гора
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 476 Коментари: 0 Гласове:
0




Сред шума на “Омония” живеех както в пустинята в Света Гора

Декември 2, 2013 in Начална страница, Отечески съвети

Автор : свети Порфирий

http://pravoslaven-sviat.org/2013/12/02/sred-shuma-na-omonia/


Сред шума и навалицата от хора на “Омония” аз възнасях ръце към Бога и живеех както в пустинята в Света Гора. Казвах си, че не съм за света, а за пустинята. Там каквото и да правиш, никой не знае за тебе. Но аз бях в света. Там, в центъра на Атина. Там, където ме изпрати Божията благодат.

 Обичах всички, съчувствах на всички, трогвах се от всичко, което ставаше. Божията благодат ми даде това. Наблюдавах сестрите, облечени в бели престилки – приличаха на облечени в бяло ангели, които слизат в църквата. Гледах ги и се просълзявах. Много обичах медицинските сестри. Когато виждах сестра с престилка, си мислех, че тя е сестра на милосърдието, сестра на любовта, която отива да служи в храма на Божията любов, тоест в болницата, да прислужва на болните, на братята. Ангел, бял ангел! Колко неща оставяме незабелязани! Трогвах се, когато виждах някоя майка да кърми своето бебе. При вида на бременна жена ми идваха сълзи на очите. Също така гледах как учителките водят децата в църква и тогава очите ми се пълнеха със сълзи заради това дело на любовта.

 Несъмнено най-голямо духовно удовлетворение чувствах по време на Светата Литургия. Когато четях богослужебните молитви, хората в храма пазеха пълна тишина. Аз бях във възторг. Служех много предано, защото обичах служението. Но и хората се вдъхновяваха от скромната Света Литургия, която служех.

 Полагах големи усилия, тъй като бях слабо образован. В параклиса “Свети Герасим” идваха да пеят хора-учени. Много от тях бяха университетски професори като братя Аливизатос, професорът по история на религиите Леонидас Филипидис и др. Близо до поликлиниката се намираше атинската консерватория. И оттам идваха професори с техните семейства, като оставаха на богослужение. Хорът на моята църква беше от Царския театър. Но ми беше трудно да следвам гласовете и т.н. Затова взех решение и отидох в музикалната школа. Не си губех времето, което ми оставаше. Ходех и упорито и ревностно изучавах музика в продължение на часове. Правех го, за да улесня певците. Не исках да притеснявам църковния хор. Както ви казах, хорът беше официален. Исках да взимам добре основния тон, за да не ги уморявам и измъчвам.

 И тъй, бях принуден да отида в музикалната школа, за да изучавам музика. Чуйте, обаче, за моята лудост!

 Исках да се науча да свиря на хармониум и то с една по-далечна цел. Когато един ден съградя манастир, исках да има хармониум в архондарика, така че когато сме там и си казваме различни поучения или разговаряме помежду си за нещо добро и хубаво, да вземаме хармониум и да го използваме, когато пеем. Но в музикалната школа не се изучаваше хармониум, затова ми дадоха да уча пиано. Така изучавах пиано, но и след това като инструмент обичах хармониум. Как само Бог устройва всичко! Ама какво да ви кажа! В музикалната школа ме обичаха и ми назначиха една учителка, която водеше много свят живот.

 Веднъж, когато служих Литургия, взех една хубава просфора, която ми бяха донесли. Какъв по-скъпоценен дар за моята учителка тогава, когато всички гладувахме? – по това време беше окупацията. Занесох й просфората и с усмивка казах:

 –  Донесоха ми тази хубава просфора.

–  Не, не – ми каза. – Не мога, не мога. Няма да я изям!

-  Много те моля! – й казах.

– Не, не! – отговори тя. Не е редно от моя страна.

 Аз се засрамих. Имахме урок и накрая й казах:

 – Натъжих се.

 А тя, горката, взе просфората.

 Но не ми се искаше да я огорчавам с уроците. И какво измислих? Вечер, след като си казвах смирената молитва, докато заспя, поставях ръцете си все едно, че ги поставях на пиано и наум повтарях урока: “до, си , ла сол, ми”. Така учех урока. Защо го правех? За да не огорча моята учителка. На това ме бяха научили в Света Гора. С други думи, не мога да огорчавам ближния, защото от малък ме научиха да бъда послушен. Така правех и грешки в живота си. Ето как: когато гледам някой да се натъжава, да настоява и да ме моли да направя или да кажа нещо, аз го съжалявам и изпълнявам неговата молба дори и да не го искам.

 В началото, когато ме назначиха за ефимерий, преживях голямо изкушение.

 Още не съм ви казал, че в началото, когато ме назначиха за ефимерий в параклиса “Свети Герасим”, имах голямо изкушение, но Бог ми помогна.

 В първата неделя след назначението ми отидох да служа с голяма радост. Силното ми желание да работя в болнично заведение щеше да се осъществи. Бог ми даде този дар. Но какво претърпях! Точно когато се гласях да дам началото на Светата Литургия, какво да чуя: отвън с всичка сила гърми някакъв грамофон и някакви любовни песни: “Обичам те, обичам те. . .” и т.н. Продължих да служа…но никаква промяна, същото. Аз казвам молитвите, извършвам Светата Литургия, а отвън – песните! Църквата – пълна с народ. Излизах през царските двери, казвах “Мир вам”, но Литургията беше много неспокойна. Когато отчаян свърших Литургията, потребих светите Дарове, взех одеждите си, сгънах ги и веднага излязох отвън. Срещу храма се намираше един магазин, който рекламираше грамофони и грамофонни плочи. Отидох при собственика на магазина господин Куретас – така се казваше – и учтиво го помолих, ако е възможно, най-малкото по време на Светата Литургия да спира грамофона.

 Той ми каза:

 – Аз искам да си изкарвам хляба. Не става това, което искаш. Имам деца, плащам наем.

 –  Моля те! – му казах. – Притеснявам се, това, което става, е грях.

 – Попе, гледай си работата! – ми отговори.

 И сега какво да правя?

 Помислих си да напусна тази църква и да потърся друга. Обаче какво щеше да стане с тези, които ми дадоха това място и на които съм задължен, при положение, че нямах формалните документи, тоест нямах свидетелство за завършено основно образование или дори свидетелство за завършен първи клас на основното образование? Какво щях да кажа на Негово Блаженство, който се съгласи и от любов ме постави там? Какво щях кажа на господин Аливизатос, който направи всичко възможно, за да бъда назначен? Заради това много се притесних.

 Седнах в олтара и размишлявах. Какво да правя? Казах си, че трябва да напусна и че не мога да остана повече тук. Как да живя тук, как да служа Света Литургия? И най-вече съм човек, който дойде от пустинята, от съвършеното безмълвие, и попаднах в такава сатанинска врява. Навън, на улицата, минаваха автобусите  от всички посоки – от Никея, от Перистери, от Пирея. . . Минаваха точно пред вратите на храма. Техният клаксон се чуваше, когато идваха и отминаваха. Мислех да напусна. Обаче, как да кажа на хората? Опечален се върнах вкъщи, без да зная какво да правя. . .

 По това време живеех под Ликавито, на улица “Доксапатри”. Върнах се у дома и мислех ли, мислех. . . Не ми беше до ядене, бях много тъжен. Какво да правя? Толкова се бях зарадвал, че отидох в болницата, че щях да бъда заедно с болните, да се грижа за тях, да им говоря, да ги изповядам, да ги причастявам. Сега какво да правя? Само Бог можеше да ме избави от това трудно положение. Така си и рекох, изправен пред този голям проблем: “Каквото Бог каже!” Обърнах се към Господ с тези думи: “Боже мой, не искам да ми говориш, не искам да ми даваш знак, а с Твоята любов ми открий нещо много просто, нещо, което да ми помогне да разбера дали трябва да си отида или да остана. Покажи ми нещо много просто. Не искам някакво чудо. Срам ме е да го искам.” Реших строго да постя три дена, дори без пия вода, като ги прекарам в пълно безмълвие и молитва, очаквайки отговор от Бога.

 Отговорът дойде. Докато бях в параклиса “Свети Герасим”, разни поклонници идваха и палеха свещите. В един момент някаква жена влезе с детето си. Детето й ще да е било в девети клас (првога разреда гимназие от сръбския превод); в ръце държеше своите учебници. Един от тях беше по физика. Тогава го помолих да хвърля един поглед, просто така, от любознателност. Имах такъв обичай. Докато разлиствах книгата, попаднах на една страница, където беше показан някакъв експеримент. Ето какъв беше експериментът: ако хвърлим малко камъче в тихо езеро, водата ще загуби своя покой и ще предизвика “вълни” в малък периметър; но, ако след това хвърлим по-голям камък, ще се образуват по-големи “вълни” и в по-голям периметър, които ще покрият първите. В този момент дойде отговорът на моята дилема. Това беше желаното просветление от Бога. Започнах да размишлявам по следния начин: малките “вълни” на светските песни пред храма могат да бъдат покрити от големите духовни вълни на молитвите, които се четат в храма. Тогава на ум ми дойде много ясно следната мисъл: “ако служиш там и умът ти е в Бога, кой може да ти навреди?”.

 И тъй, подготвих се да постъпя така – по време на Литургията ще се отдам напълно на Христовата любов, с голяма духовна ревност и голяма духовна сила ще извършвам драмата на Светата Литургия, страшната драма на Голгота. Радостта ми беше много голяма! Вярвах, че Бог ми изпрати решението. Наистина в неделя сутрин стигнах в храма изпълнен с надежда. Започнах утренята с: “Благословен Бог наш. . .” Умът ми изцяло беше съсредоточен върху богослужението. Чувствах, че се намирам на небето, а до мен – верният народ, словесните овци на Божието стадо. Чувствах, че всички се намираме в Божията благодат. Отвън грамофонът бясно свиреше, но аз нищо не чувах. За първи път в живота си преживях такава Света Литургия. Това беше най-красивата Литургия в моя живот. Оттогава всички Свети Литургии, които служех, бяха такива.

 

превод от гръцки




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 11549674
Постинги: 14718
Коментари: 2344
Гласове: 9288
Архив
Календар
«  Септември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930