Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.11.2013 14:28 - Проф. Янко Янков-Вельовски: “Тотален геноцид срещу цялото българско население”
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 488 Коментари: 0 Гласове:
0



 
Проф. Янко Янков-Вельовски: “Тотален геноцид срещу цялото българско население”
2012.10.26 3 коментари

http://www.eurochicago.com/2012/10/profesor-yanko-yankov-velyovski-totalen-genotsid-sreshtu-tsyaloto-balgarsko-naselenie/


Има личности, които окуражават и, даже бих казал – ни спасяват душевно – само като се сетим за тях. За мен такава личност е Янко Янков – превърнал се още приживе в символ на несъгласието, в живо доказателство, че нацията ни все още ражда непокорни личности.

Разбира се, името на професор Янков е напълно непознато на повечето хора днес у нас. С тази наложена, сетете се от кого, неправда, се опитвам да се боря чрез това интервю.

Убеден съм, че все някога ще настъпи време за внимателно оглеждане на времето, което преживяваме – и тогава историците, тогава писателите и поетите ще възкликнат удивено при срещата си с тази необикновена и необичайна личност – Янко Янков – как е бил възможен такъв човек?!

Това се опитвам да разбера…

И признавам, че ще чувствам изпълнил своя дълг към днешното време, ако допълня чрез това интервю с още няколко щриха портрета на професор Янко Янков – един портрет, който тепърва ще се опитваме да извайваме…

 

Интервю на Стоян Вълев, knigi-news.com

 

- Когато споделих с един познат, че подготвям интервю с професор Янко Янков, той възкликна: ”Че той жив ли е?!” Е, слава Богу, Вие сте си жив и здрав; но защо всички, включително и аз, имаме чувството, че не съществувате? В нелегалност ли сте, емигрирали ли сте?

- Е, нормално е. В масовото ежедневно съзнание „другите“ съществуват „за нас“ почти само доколкото ни забавляват или ни възмущават. Впрочем, на онези, които по силата на „житието и битието си“ встъпват в съзнанието ни като мощен подсъзнателен упрек, ние им отвръщаме или отмъщаваме, като ги обявяваме не само за „вече несъществуващи“, но дори и за „никога не съществували“.
 И аз постъпвам така. За мен например са „несъществуващи“ и „никога не съществували“ така наречените „български електорат“, „българско правосъдие“, „български медии“ (макар че и самият аз издавах вестник цели шест години!); и в същото време стотици личности от световната духовна, политическа и научна история за мен са си напълно живи и не само ме съпътствуват в ежедневието ми, но и изключително активно ми помагат както да пиша научните си книги, така и да водя жестоката ежедневна политическа и юридическа война срещу противозаконно управляващите.
 Например само през последните две години съм депозирал в Прокуратурата и Министерския съвет серия от повече от 500 (петстотин) отделни „обвинителни актове“, които съм именувал „Всички карти на масата и отговорност за престъпленията на Специалните държавни служби, на Прокуратурата, на Съда, на Правителството и на другите държавни институции!“.
 Отделно само през последните три месеци съм депозирал в офиса на Прокурора при Международния наказателен съд в Хага 11 (единадесет) папки документация, с която съм обосновал тезата, че докато класическият комунистически политически режим е провеждал селективен геноцид спрямо една малка част от населението, то сегашният (почти четвъртвековен) посткомунистически паравоенен ченгеджийско-мафиотски политически режим провежда тотален геноцид срещу цялото българско население.
 Не съм в нелегалност и все още не съм емигрирал. Макар че възнамерявам в съвсем скоро време да се опитам да скандализирам европейското обществено мнение и най-вече европейските институции, като отида някъде в Европа и там се опитам да заведа съдебни дела срещу нелегитимната българска държава.
 Ако ме попитате „Защо не търся електорална политическа подкрепа тук, у нас?“, ще Ви отговаря следното: Преди повече от 20 (двадесет) години разписах над 120 000 (сто и двадесет хиляди) членски карти на членове на ръководената от мен политическа партия, а по време на изборите никога „за себе си“ не бяха гласували повече от 17 000 (седемнадесет хиляди) души. Така проумях, че българското население няма нужда от мен и че аз нямам нужда от него. Впрочем, от срещите ми с електората от онова време нямам спомен някъде някой да ме е питал какво трябва той да направи, но в същото време хиляди бяха онези, които „се натискаха“ да ми дават акъл какво трябва аз да правя.

- Като единствен аргумент, че и у нас уж имало някаква си „демокрация” изтъкват съществуването на някаква си уж „свобода на словото”. Ако беше наистина така, защо определени личности са извън медиите? Уж няма цензура, а медиите са тъй единни в недопускането по страниците и екраните им на точно определен кръг хора, сред които сте и Вие. Всъщност, кои сте вие? Критици на установената (пак ли за вечни времена?) система?

- В класическа Гърция към т. нар. „демос“ са принадлежали единствено онези, които са притежавали определен минимум имуществено-материална собственост и определен минимум интелектуална собственост; другите са били т. нар. „охлос“ („паплач“). Преценете сам дали днес у нас, всъщност, не е налице „охлокрация“ и „гейокрация“, които демагогски са представени като „демокрация“. Впрочем, аз съм привърженик на юридически гарантираната Свобода, а не на т. нар. демокрация.
 Сам знаете, че по принцип медиите са ориентирани към масовата аудитория. Когато бях студент, специалността „журналистика“ не съществуваше и всички кандидати за журналистическа слава, включително и самият аз, следвахме някаква филология. Когато още през първата година на журналистическата си ориентация изчетох няколко десетки обемисти томове литература, посветена само на фолклора, аз се ужасих от перспективата да контактувам с такава аудитория, и веднага побързах да сменя специалността си. Оттогава съм ориентиран не към масовата, а към специализираната аудитория.
 В продължение на шест години бях собственик на вестник, но той беше специализиран за по-тясна аудитория. Сега имам както няколко електронни сайтове (iankov.blogspot.com, iankov.com, и пр.), така и издателство, от името на което издавам книгите си, предназначени за изключително тесен аудиторен кръг.
 Това, че съм извън масовите медии не само въобще не ме вълнува, но дори ме устройва превъзходно. По принцип когато все пак участвувам в масовите медии, словото ми не само не е ориентирано към масите, но и често пъти има характера на предизвикателно послание именно към нелегитимната власт. Поради което и например две мои интензивни участия в две различни телевизии имаха за резултат незабавното (меко казано) уволнение, а всъщност – изгонване – на интервюиращия ме журналист.
 Не се считам за критик, и най-малкото пък за съдник; а твърдението, че съм противник на всяка система просто не е вярно – да, противник съм на тази система, но то е защото въпреки (или може би именно поради) „демократичните“ трансмутации уж новата обществено-политическа система е само един по-перверзен инвариант на старата.

- Убеден съм, че не следите съвременната българска литература. Но така се лишавате, г-н професоре, от част от евентуалните си силни аргументи по повод на драмата, която преживява нацията. Ако бяхте следили това, което се самоопределя за съвременна литература, щяхте да се натъкнете на главозамайващ култ към текст за „миризмата на гаджето, което сере пред тебе”, или на друг текст за „архитектурата, физиката и метафизиката на биволското лайно”. Е, признавате ли, че съжалявате за този фундаментален пропуск?

- Наистина точно този жанр не ми е познат и не съжалявам, че не познавам неговите шедьоври. Иначе съвременната българска литература общо взето или бегло ми е позната, познавам и някои от нейните жреци от моето поколение, но изглежда отдавна съм загубил литературния си вкус.

- Спомням си, че Вие пръв поставихте въпроса за досиетата на Държавна сигурност („Нека с електрокарите докарат досиетата тук, всички да разполагат с тях“, а „Ако искате тази идея да бъде погребана, създайте комисия“ – тези Ваши думи се съхраняват в протоколите на парламента. Впрочем, когато преди месеци поддържах рубрика за случилото се в българския парламент в един всекидневник изрично ми беше казано, че статия за парламента след 89-та няма да допуснат, защо ли? Е, рубриката я спряха). В крайна сметка кому бе необходима тази добре композирана истерия?

- Не съм привърженик на конспиративните теории, някои от тях дори бяха създадени именно за да бъде компрометиран сериозният интерес в тази насока, но все пак в политологията и в частност в геополитиката съществува раздел, в който тези теории се подлагат на прецизно изучаване. А нещата са пределно елементарни – конфронтацията между системите завърши с конвергенция на корумпираните елити срещу собствените им народи.
 При нас беше още по-лесно, защото тук населението никога не е могло да се издигне до статуса на народ, а да се говори за статус на нация е още по-абсурдно. Както „Априлското въстание-1876 г.”, „Септемврийското въстание-1923 г.”, „Септемврийското въстание-1944 г.”, така и „Нежният Революционен Преход-1989 г.” бяха със съгласието на Запада умело режисирани от руските специални служби бутафорни театрални феномени, заменящи естествения обществено-политически катарзис с театрален такъв. Нещо като нескопосано модернизиран български политически аналог на наивно-примитивния репертоар на възрожденския театър – имащ, обаче, холивудски претенции.

- Вие сте един от политическите затворници в комунистическа България – осъден за създаването на „нелегално Социалдемократическо движение”. Сега, когато у нас се експериментират всички налудности на неолиберализма, оставате ли социалдемократ? Всъщност, неолибералите у нас неолиберали ли са или просто поредните слуги на чужди държави?

- Откровено казано, никога не съм бил нито социалдемократ, нито какъвто и да е демократ, и макар че съм написал девет (9) обемисти книги за политическите доктрини, винаги съм считал себе си за привърженик на юридическата доктрина за Свободата. В Конституцията на САЩ теорията за демокрацията не присъствува по никакъв начин; там господствува духът на юридически гарантираната Свобода, при която дори сто милиона демократи нямат правото да нарушат параметрите на моята юридически гарантирана Свобода.
 Е, вярно е че по онова време изпитвах силни симпатии към западногерманския политик и канцлер Вили Брандт; който, впрочем, по времето докато бях в затвора, през Март 1989 г. като Президент на Социалистическия интернационал публично и официално бе изразил и своята симпатия към мен.

- Какво се случи в България след 1989-та?

- Както е известно, в Малта Горбачов поискал от Буш Западът да си остане такъв, какъвто винаги е бил, както и да не протестира (както и преди не е протестирал по енергичен и ефективен начин!!!) против 45-процентното редуциране на населението на Русия и Източна Европа.
 От своя страна Буш поискал от Горбачов да реформира комунистическата система най-много до степен на „отворено общество“ – без смяна на най-дълбоко същностните характеристики на комунистическата власт, без смяна на самия корумпиран комунистически елит, без отнемане на собствеността от разпоредителната власт на същия елит – и, разбира се, без да бъде позволено да бъде търсена каквато и да е наказателна и репараторна отговорност както от когото и да е от комунистическите престъпници, така и без репараторна отговорност от самата посткомунистическа държава – универсален наследник на комунистическата такава.
 Все пак настъпиха някои същностни или коренни изменения в някои от елементите на Системата, и такива са например измененията в сферата на масовото депортиране.
 Така, докато в Системата на класическата империя на комунизма тази дейност се извършваше от въоръжените сили на властта, които принудително натоварваха хората и ги конвоираха до заселването им в строго определени места,
то сега в Системата на реформирания комунизъм (неокомунизъм) вече хората масово и сами започнаха да заплащат и организират своето депортиране и отвеждане в уж свободно избрани от самите тях други населени места; където, обаче, битовото им положение е само съвсем малко по-различно, а усещането им за Свобода е почти същото, както и в комунистическите концлагери. А онези, които останаха по родните си места, просто получиха неимоверно щастливия шанс сами да организират в домовете си собствения си затворнически статус.
 Както се казва, „Оруел ряпа да яде!“.

- Има ли изход от катастрофата, която преживява страната – в духовен и материален план?

- Все пак някъде в дъното на тунела се вижда и светлина; но струва ми се, че това е от прожекторите на връхлитащия влак на Антихриста.

- Всяка страна, мисля аз, трябва да има поне минимален брой критици (става дума за хора, които живеят в нея). У нас всеки един режим воюва срещу своите критици. Това са най-безсмислените и най-самоубийствените войни, които преживяваме. (Е, с Ноам Чомски войната в САЩ е изтънчена и перфидна, но неговите несъгласия мигом се огласяват поне от част от медиите… ) А у нас към критиците се държат като със затворници – обграждат ги с непроницаеми стени от мълчание. Чувствате ли стените на килията, в която сте тикнати, г-н професоре?

-Поне по мое време стените на килиите в затворите не можеха да пречат на сътрудничеството между затворниците и на възможността им да намират начини да се противопоставят на системата или да се изплъзват от нея. При това криминалните се отнасяха към политическите с изключително висок респект и уважение.
 Днес, за съжаление, с носталгия си спомням за високия морал на повечето от криминалните затворници, какъвто морал въобще не съществува и не е възможно да съществува примерно сред колегите ми юристи – университетски преподаватели. В затвора бях приятел с един професионален касоразбивач, в затворническата характеристика на който бе записано, че никога не е посягал върху съдържанието на каса, която не е била заключена. Не ми е известно при юристите да съществува някакъв аналогичен феномен на достойнството.

- В килията в затвора сте писал стихове. Защо не продължите днес – пак сте в килия?… Предполага се, че сте помъдрял след толкова години в размисъл между четирите стени?

- Днес килиите имат други, много по-зловещи, измерения и характеристики, и не предразполагат към поезия. Достоевски бе благословил бесилото и затвора; познавам мнозина, които не съжаляват дори и за една секунда от десетилетния си затвор – но считат, че в затвора са се чувствували като много по-свободни, отколкото са свободни днес.

- А уловихте ли днешните стихове, сочени за върхове в поезията – „аз искам да съм все така, с високо вдигнати крака” или нежното обвинение в стих: ”Защото изчука ме ти”?

-Това не са ли бисери от съкровищницата на съвременната ни българска политическа поезия…

- Не съм се уморил да твърдя, че днес в съвременния български литературен живот владее такава цензура, каквато не е била постигана нито по време на монархията, нито по време на комунизма. Неизброими са жертвите на тази цензура – поети, писатели, литературни критици и историци. И станахме свидетели на парад на бездарните, но пък послушните. Г-н професорът забелязва ли от академичната си висота тези ужасни процеси в литературата ни?

- Поне при мен целият ми творчески живот е бил обгърнат от цензорите, опитващи се да ми наложат цензура, а първата ми книга („Прогностика“), която бе написана и дори официално бе приета за печат от издателството на БАН, бе арестувана няколко години преди мен и бе освободена едва няколко години след мен. Поне след 1993 г. нищо не е в състояние да ми попречи да публикувам нещо. За мен, обаче, се оказа много по-страшно това, че все повече и повече няма на кого да кажа онова, което искам да кажа. Където има публика и аудитория, цензорите и цензурата са безсилни. Неслучайно на няколко места в Светото писание се казва, че на фарисеите и робите каквото и да им говориш – не чуват, а и да могат да чуват – не искат да слушат.

- Понякога си мечтая (това от правна гледна точка все още не е подсъдно, нали?) за серия от биографии на хората, попаднали в Голямата геополитическа Игра. (Сега поне е ясно, че тези като Вас, които не приеха правилата на Играта, бяха отстранени, а онези, които приеха правилата, станаха президенти подобно на Желю Желев). Но такава серия от биографии е необходимо да се напише, за да си изясним какво всъщност се случи (макар че няма издателство у нас, което би публикувало подобна взривоопасна серия…), не мислите ли? Ако не се опише борбата – Вашата, драмата на Илия Минев, съдбата на Григор Симов, ще ни представят историята след 89-та по един твърде манипулиран начин, усещате ли тази опасност?

- Несъмнено фалшифицирането на истината за събитията малко преди и след 1989 г. е в изключително интензивен ход, а за някои от събитията е в ход далеч преди самото им реализиране. За да се опитам поне малко да се противопоставя на тази опасност, съм написал и издал множество документални книги, но за истината е нужен и безпристрастният поглед на трето лице. Нужно е да го направите!

-„Страната Х след момента t“, твърдите Вие, се е превърнала в „България след Тодор”. Сега сигурно следва прогностичната версия „България след българите”?

- Пред българската прокуратура, пред Прокурора при Международния наказателен съд в Хага и в няколко от книгите ми съм обосновал тезата, че отделно от нормалната смъртност и от емиграцията през последните двадесет години липсват от демографската карта почти два милиона българи. Наистина геополитическият миксер работи на такива бесни обороти, че визираната прогностична версия изглежда напълно реализуема в съвсем обозримото бъдеще.

- Удивлявам се как устояхте през всичките тези години? Ето на, Григор Симов, като един Кандид, си гледа градинката (всъщност препитава се, оцелява почтено и морално, даже бих казал – величествено…) Но Вие? Какво Ви дава сили за борба – нима не разбрахте, че Злото у нас е всесилно?!

- Или Вие не сте прав, или аз наистина не съм разбрал, че Злото е всесилно. Още от най-ранните ми години водещият принцип на моето поведение както в ежедневните, така и в кризисните ситуации е свързан със своеобразното тълкуване на текста на Светото писание относно „ударите по бузите“. Според мен същинският текст гласи: „Ако те ударят по дясната буза, покажи лявата!“. Именно „покажи!“, а не „подложи!“.
 При това, тъй като по дясната буза човек може да бъде ударен само „отзад“, „от засада“, смисълът на текста подсказва, че когато човек „срещне“ Злото, той е длъжен „да покаже“ лявата си буза, а това означава да заеме бойната поза на победоносния римски войник и да забие копието си в сърцето на Злото.
 Естествено както в научната, така и в практическата си дейност не винаги съм имал шанса да забия копието си в сърцето на Злото, но съм абсолютно категоричен, че Злото не може да посочи нито един случай, при който да съм му се подчинил.
 Дори по времето на шестгодишното ми пребиваване в затвора не друг, а заместник-главният прокурор на НР България е написал официално писмо на баща ми, в което изрично е подчертал, че с неподчинителното си поведение представлявам опасност за здравето и живота на затворническите надзиратели.
 Струва ми се, че както с абсолютно всичките си научни трудове, така и с професионалното си юридическо поведение, така и с гражданското и политическото си поведение винаги съм се стараел да бъда „опасност“ за самозваните надзиратели в науката, обществото и политиката.

- След 89-та, под предлог че българската литература трябвало да се европеизира и модернизира, на нея й бе забранено да се занимава с реалността и с миналото на страната ни. Това псевдомодернизиране на литературата я направи асоциална, антихуманна, хрисима, послушна на новите Господари. Тези процеси на опитомяване и дресиране на българската литература бяха ръководени от назначени свише бивши „дисиденти” и настоящи надзиратели като Едвин Сугарев и Михаил Неделчев. Така най-лаконично може да се представи Преходът в съвременната българска литература; харесва ли Ви тази история, г-н професоре?

- Моята сфера е научната, а не художествената литература, но на всички препоръчвам да овладеят победоносната сила на копието.

- Вие бяхте силово отстранен от политиката; всъщност кои вложиха повече енергия – комунистите или „демократите” – не мога да преценя. Може би не успявам да ги разгранича? А възнамерявате ли да се завърнете на политическата сцена?

- Политическата сцена не ме блазни. А относно комунистите, „демократите“ и антикомунистите ще си позволя да ви цитирам пасаж от публикуваната през 2007 г. моя книга „Легитимните основи на политическата власт в България“:

„За голямо съжаление, въпреки наличието на изключително обемиста литература, посветена на т. нар. „героична съпротива срещу българската комунистическа система”, в тематичния модус като правило липсват каквито и да са изследвания, посветени на, според нас, най-главната и същинска характеристика на „антикомунистическия съпротивителен феномен”, а именно на това, че само около 5% от целия личностен и фактологичен комплекс на съпротивата може да бъде характеризиран като автентична, истинска и същинска антикомунистическа съпротива, и че около 95 % от този „героичен комплект” категорично може и трябва да бъде характеризиран като превъзходно режисирана от специалните служби и институции на самата комунистическа система и виртуозно изпълнена театрална, бутафорна, маскарадна и дори фарсова сценична съпротива.
 При това дори и онези безнадеждно нищожни в своето количествено измерение 5% автентична антикомунистическа съпротива от своя страна следва да бъдат третирани като „двуслоен конгломерат”, половината от който е бил идеологически грамотен, юридически грамотен и психически непоколебимо устойчив, благодарение на което е имал самочувствието и реалната възможност да отстоява изключително твърда позиция, подкрепена от психическата готовност да посрещне смъртта във всеки един момент; и че другата половина, макар и наистина да е била автентична, все пак е била имала преди всичко категоричната качествена характеристика на „швейковска”, „андрешковска”, „хитър-петровска” съпротива, участвуващите в която като правило са били преди всичко безобидни полу-наивни жертви, набедени от властта за „злостни врагове”, а не активни дейци и герои от нивото на типажите, които са известни като утвърдени в унгарските, руските, полските и чехословашките политически сцени.

Или иначе казано: дори и тук автентичността, в сравнително чувствителна степен и форма, е била пронизана от белезите на реалната драматична и дори трагична политическа неефективност, сугестираща в масовото съзнание съвсем не образа на „пример, достоен за подражание”, а изключително образа на (меко казано) „неадекватност”.

- Какво не Ви харесва в КНИГИ NEWS?

- Вашата медия е превъзходен информационен източник, благодарение на който се опитвам да узная какво пише във всички книги, които не съм прочел.




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 11355539
Постинги: 14710
Коментари: 2337
Гласове: 9227
Архив
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031