Премеждията на съвременния човек

http://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100789/catid,67/id,18239/view,article/

 Понеделник, 11 Ноември 2013 00:32
 Автор: Свещ. Михаил Кардамакис

Показателно е твърдението, че в нашата епоха „не само Бог, но и човекът умря”[1]. Тази констатация, по отношение на своята втора част, е отговор на хулата на нашия век, отговор на триумфа на демоничното изкушение, че отхвърлянето на Бога и Неговото отсъствие би означавало освобождаване на човека и би позволило неговото всемогъщо присъствие в света.

Вместо освобождаване и непринудимост на човека, налице  е робство, изолация, опустошение, безсилие, отчаяние, загуба. И всичко това е логично, защото загубата на Бога има за пряка последица загубата на човека.  Отхвърлянето на Бога от страна на човека, за да осъществи – бидейки привидно необвързан - хуманността и да живее нейните дела, стига дотам да нямаме човеци и да  не живеем хуманността, защото сме престанали да вярваме в самия човек и в самите хуманни неща. Вярата в човека, в цялата негова дълбочина, не е хуманистичното дърдорене на повърхностния хуманизъм, а самата вяра в Бога, Който е тайната и величието на човека. Това е вярата в личността на Богочовека Христос, Който изпълва, спасява и извисява човека във вечността[2].

Човекът съществува, защото Бог съществува. Митът за „смъртта на Бога”, който очаровал толкова богослови и християни и бил изход в тяхното недоумение и страх, е par excellance събитието, което чрез своите трагични последици характеризира и отличава нашата епоха, определя я и я открива като епоха, в която човекът се унижава, животът се унищожава, а  историята се превръща в абсурд. Ако говорим с езика на Писанието, след „смъртта на Бога” не започва светоуправничеството на човека и царството на самообожествилото се човешко същество, за което уж не важи никакъв закон и ограничение. Напротив, установява се една изопачена реалност, в която властват хаосът, мракът на бездната, пространството на безличните неща, науката на нихилизма, обожаването на идолите, изкуството на сатаната, с една дума - властва смъртта на човека.

Преминаването от богоцентричността към човекоцентричността, от Богочовека към човекобога има жалки последици: човек се затваря в нищетата на своята самодостатъчност, предава се на  нихилизма и изпада в безкрайни безизходици, де-формира се в идол сред неизброимите идоли, променя се  в уплашено и безсилно същество, загубва възможността да бъде човек,  с което би осъществил своето назначение и би  придал смисъл на света.  Човекът от нашия век – „свръхчовекът”  - този мит, който прелъсти нашата епоха – се явява победен от самия себе си,  безсилен и опасен в своето всемогъщество. Той се явява най-проблематичното и нещастно същество,  оголено и опустошено, пробито и тленно, отчуждено и самотно без човешката уникалност и своето светотайнствено измерение, без смисъл и без бъдеще. Като очертава кривата на своята автономия и самообожествяване, човек открива, че е сам и безпомощен;  че е човек, който „сам се е прелъстил без надежда за спасение”. Той осъзнава, че е сам и един, и „горко на един, когато падне, а няма другиго, който да го подигне”[3].

Това е  духовно опустошение и разруха на сърцето на съвременния човек. Това е  „болест, която води към смърт”, която естествено не се изцелява чрез автономната култура и хуманизъм, които създадени по човешка мярка,  просто се движат върху своята затворена повърхност и демонстрират ограничените човешки възможности.

Тази болест  не се изцелява и чрез знанието и науката, които, бидейки отчуждени от смисъл и мъдрост, са ориентирани към  рационално-интелектуално-технократичното устройство на живота, което се оказва тиранично и нечовешко.

Не се изцелява и чрез самоудовлетворяването и еротизма, с цялото онова лъжеусещане, чрез което се опитваме да придадем някакъв смисъл на себе си и на собствения си живот. Специално еротизмът като претенция на нашето произволно желание култивира индивидуализма, монополизира себепокланящото се его и чрез една безлична и външна процедура от тиранични връзки се трансформира в печат на отчаянието и мярка на самата смърт.

Безизходицата на съвременния човек не се преодолява и чрез магията - божеството на техниката и нейния рай, когато техниката - бидейки отделена от духовната дълбочина на нещата -  се превръща  в  потискащата и унищожителна власт над човека и го лишава от творческите препятствия и възможности на персоналния живот; когато поставя човека  - неподозиращ и беззащитен – в едно безлично-масовизирано общество, в обществото на индустриалното производство и изобилието на потребителските блага, на комфорта и благоденствието, където той констатира своята оскъдност и принизяване на живота и се храни от своята унищожителна скука. Защото се уверява, че не е нищо друго, освен елемент от цялата машина и от процеса на производство и потребление.

Свети Исаак Сириец говори пророчески за проблема с техниката и мъдро назовава нечовешките и гибелни последици от рационалистичното и технократично устройство на живота: „Плътското познание, което отхвърля вярата и отнасянето на човешките неща към Бога, което е неразумно в своя разумност и безочливо в самомнението на своето всесилие, което е лишено от Божията грижа и оскъдно в своето ограничение в света, може да предложи на човека само богатство, тщеславие, украса, телесен покой, словесна мъдрост, която подхожда на управлението на осветскостения свят… Човекът, който става роб на това знание,  се превръща в  роб на малодушието, скръбта, отчаянието, демоничния страх, човешкия страх, опасността от разбойници, заплахите от смърт, грижата за болестите, грижата за бедността, удовлетворяването на нуждите, на страха от смъртта, страстите и лукавите зверове. Едно такова знание не прави нищо друго, освен да замисля и използва всички коварства. Когато изчерпи своите способи, тогава започва да се бори с хората, с онези от тях, които му пречат и му се противопоставят”[4].

Духовната нищета, която често пъти се изразява в интелектуално недохранване и същевременно  се храни от съвременните средства за масово осведомяване, не се преодолява чрез никакви идеологии, и конкретно с комунистическата или фашистка идеологии, които потискат не само духовността, но и човечността на човека. Живеем в епоха на лесно произвеждане на идеологии, в които хората обличат своите античовешки мисли и тиранични възгледи. Не сме далеч от истината, ако кажем, че идеологиите, бидейки човешки продукти и постройки, представляват форма  на насилие и са начин да заглушим жестокостта на рационалистичното и механократично устройство на живота, да украсим лъжата, безчовечието и злодеянията на тоталитарните режими.

Накрая, духовният упадък не се преодолява дори чрез обръщането на християнския свят – на християнския Запад към източния мистицизъм или източната магия. Чрез мобилизацията на всякакъв вид „йога” и „гуру”, за да изцелим – особено „светските хора” и „благоденстващите” – нашите душевни рани и да се освободим от досадата на изобилието и безизходицата на празното всекидневие, от празнотата и окаяността на нашия живот. „Духовността” на „източните религии” всъщност представлява знание без обективни критерии и е едно по-трагично и по-задушаващо затваряне в нашето его. Тя е преживяване, в което отсъства личното измерение, в което липсва динамичното решение на човека да превъзмогне своята самодостатъчност, да излезе от себе си и да стане пълноценен, исторически, отговорен.

Съвременните процеси и духовността

Длъжни сме да споменем няколко тенденции, които създават нови проблеми и дезориентация в човешкия смисъл и бъдеще. Касае се за тенденции, които по някакъв начин насилват човешката свобода, засилват човешката трагедия и унижават човешката уникалност. Именно по тази причина те представляват предизвикателство и призив за православната духовност, която е призвана да осъзнае и  поеме своята историческа отговорност и да предприеме действия, да допринесе решително и съзидателно за качественото подобряване на историческия живот на човека.

В нашата епоха съществува  тенденцията проблемите на  човека да се разглеждат психологически, т.е. частично или индивидуално, и за тяхното преодоляване да се изисква обръщането към  психоанализата и психиатрията, които осигуряват индивидуалната терапия и преодоляване на индивидуалната криза и вина. Християнската православна духовност е призвана да свидетелства, че реалните проблеми на човека, сега и всякога, са духовни, т.е. всеобхватни и лични, проблеми свързани с взаимоотношенията и пълната отговорност, както и че за тяхното преодоляване трябва да се върнем към духовното измерение на съществуването, към всеобхватния и кинониен характер на човека, с една дума, към любовта, където персоналността и духовността изпълват своя смисъл. Всъщност става дума за връщането на човека към неговото метафизично и метапсихично измерение, в екзистенциалния и есхатологичен опит на християнина, което предполага едно категорично действие: освобождаването му  от безизходицата на всеки един психологизъм, както и преодоляването на индивидуализма, на неговите кризи  и разочарования.

В нашата епоха съществува тенденцията да се набляга на факта, че главните проблеми на човека са социалните, т.е. проблемите, които се отнасят към хоризонталните отношения на хората.  Християнската православна духовност възвестява, че не съществува проблем, който да няма духовна причина и решение, разглеждане и отговор. Всички проблеми са проблеми на човешката природа, която е загубила своята духовност и не е възстановила своя вътрешен живот. Ние подчертаваме  вътрешния живот на човека и неговото възстановяване и пълнота, не за да отхвърлим всяка друга деятелност, а защото не съществува вътрешен живот  без деятелност и защото трябва да съществува тясно и органично единство между духовността и пророчеството, духовния живот и деятелността, вътрешния живот и външния живот[5]. Длъжни сме да дадем честно и плодотворно свидетелство, което да преобрази и о-истини социалното равнище на живота и да открием вътрешното равнище и духовната дълбочина на социалните проблеми. Правилно беше подчертано, че по отношение на съвременното общество с актуалните проблеми на неговото устройство и тенденции „трябва да се потърси едно активно „анти-общество”, т.е. общество, в което вече действат силите на бъдещия век. В центъра на това търсене обаче трябва да създадем огнища на свещено несъгласие и това предполага задълбочаване на измерението на духовността и връщане към акцента върху съвършенство и святостта. Защото хора в и за обществото ставаме, когато сме хора на духовния живот и пълнота”[6].

В нашата епоха съществува тенденция човешките или социалните проблеми да се ограничават просто до икономически проблеми и по този начин човекът да се превръща в обикновен икономически фактор, оръдие за производство, печалба и потребление, обяснявайки всичко с чисто икономически критерии. С други думи, съществува тенденция човекът да се измерва с количеството на нарастването на доходите на глава от населението,  на повишаването на жизнения стандарт, а  като  единствена цел на политиката се разглежда икономическият напредък въз основа на петгодишни програми за икономическо и индустриално развитие. Тази едностранчивост обаче се отъждествява с погребването на реалните проблеми на човека, защото неговия глад стои над изкушението на хляба, а неговото свободно отечество над всяко икономическо чудо. Като разглеждаме човешката криза и имаме  за критерий съвременната икономическа безизходица, констатираме, че човекът изчерпва своите резерви (разбира се, не само икономически) - факт, който създава най-широки страхове за неговото бъдеще и цивилизация.  Християнската православна духовност идва да разруши това объркване около човека, да покаже измеренията на неговия дълбоко  личностен живот и отново да го свърже с неговите основни проблеми. По този начин тя му помага да надмогне скотското блаженство и умъртвяването на живота, освобождава го от насилието и тиранията на организирания единствено по икономически признак живот, който е подходящ за насекомите, но не и за хората, и го подкрепя, за да преодолее своето пълно изчерпване и да се подготви за новите времена, които непременно ще дойдат.

Не можем да не споменем налагането на така наречената култура като опит да се обогати качеството на днешния автономизиран живот. Става въпрос за силна тенденция, която също изразява хоризонталното и едностранчиво развитие и възнаграждение на човешките желания и постижения; за културно и хуманистично изразяване и обновление, което очевидно е лишено от дълбоки корени и бъдеще и се ограничава до периодичното изтъкване на човешката автономност и има известен политически характер. Става въпрос за анонимно „спиритуалистично” дърдорене, което не може да се утвърди в аскеза и себепревъзмогване от страна на духовно отчуждения човек на нашето време. Затова съвременният човек остава беззащитен пред заплахата на толкова много "отчуждения"; остава  неудовлетворен, защото не намира отговор на своя екзистенциален въпрос или на въпроса за смисъла на живота. Той остава отчайващо  самотен и беззащитен спрямо  всяка култура или хуманизъм, който се подиграва с него, бидейки зрелище „сред една култура, опиянена от ефективността, блокиран сред стените на рационализма и за баланс пробит от намесите на анархични сили”[7]. Пророческо е мнението, че „така наречената култура много рано става повече хуманистична, отколкото  метафизична, става все повече психологична, отколкото духовна. Начинът и организирането на човешкия живот, т. нар. хуманизъм, подценява всяка форма на духовно или метафизично занимание. Изоставихме големите проблеми на човека, безсилни сме пред неговите проблеми, опорочихме неговите лични изисквания и светът стана знак за галопиращ упадък, без смисъл и бъдеще, знак за окаяността и смъртта на човека и на хуманизма”[8].

Православната духовност и хуманизмът

Духовността, която достойно носи своето име, не е чужда на трагедията на човека, нито игнорира всички онези тенденции, които увеличават проблема на човека и го  отклоняват от неговото предназначение. Истинската духовност е автентична антропология, път към автентичен хуманизъм. Тя сега и винаги е отговорът на проблема на самия човек, който конституира центъра на всички проблеми. „Всъщност, всички проблеми са включени в проблема на човека и всички решения се съдържат в решението на проблема на човека”[9].

Най-значимото дело на православната духовност сред съвременното безумие на новата иконоборческа ерес, ерес на разрушаването на човека като образ (икона) на Бога, е нейната борба за спасяването на християнския образ на човека, за защитата и подкрепата на човека и на истински човешкото, на целия човек и на цялата човешка реалност. Това дело е съ-провождането и съ-разпъването с човека, който вече не желае да вижда  смисъла и да живее с перспективи, за да му помогне да победи антропологичното объркване и принизяване и да се открие за своята богословска възможност и измерение, които го разкриват като бог след Бога и тайна след тайната на Бога.  Това дело  е свидетелството на християнската увереност, че човекът е „великото име и дело, изображение на божествената природа”[10]. С други думи, това е повторното откровение и откриване на богочовечността, богоорбазността и христообразността на човека в епоха, където той вилнее и се измъчва от множество антихуманни и субхуманни структури  и състояния. Православната духовност, в която богословието и антропологията са преплетени, не се задоволява просто с констатирането на човешката проблематика, а помага на човека да осъзнае уникалността на своето достойнство и истинско величие. „Защото човекът е велико достойнство. Видя Господ как са небето и земята, слънцето и луната, и не благоволи да почива в тях, а само в човека. Човекът е по-чтим от всички създания”[11].

Констатацията, че дори изделията на човека се поставят над него  и застрашават самия негов живот е знак за разрушаване на неговия християнския образ и отхвърляне на царското му достойнство. Става въпрос за преобръщане и изопачаване, което показва отслабването на ролята на човека в историческата реалност, в цялата тварна вселена. В действителност  нашата епоха създаде един човек, който е играчка за вятъра на времената, роб на собствените си изделия, неспособен да изпълни своята решаваща роля в историята. Човек, който свежда живота и неговите безкрайни възможности в някаква своеволна и себеунижощителна наслада, в самоугода и самодостатъчност, в индивидуализъм и изолация, които представляват крайно негово оскъдняване и безсилие и са източник и начало на омразата и насилието.

Омразата и насилието имат своите корени в безразсъдството на индивидуализма, в разпътството на своеволията, в мрачните дълбини на идолизираното его, в отхвърлянето на общението и на любовта. Православната духовност може да пробуди себепознанието на човека и неговия исторически дълг, а като има за мярка боголюбието и човеколюбието да стане свидетел на свободата и отговорността, смисъла и любовта. Особено в нашата епоха, в която човекът се разтърсва от революционни пренареждания, космогонични събития и насилствени реформи, става императивна нуждата от смисъла, от промяната и преобразяването, от преориентацията и бъдещето. Всичко това обаче е свързано с тайната на вътрешния живот и пълнота на човека, на богословското и богочовешко устройство на неговата персоналност, на есхатологичната перспектива и надежда, които самата духовност притежава като Христов дар и живот на Църквата. Така тя може да задава или да отговаря на въпросите за смисъла на живота, за смисъла на естествената реалност и за телоса на историята.

Делото на духовността не може да бъде нейното включване в някаква нескончаема процедура от дискусии и програми за по-добър живот, за подобряване на жизненото равнище, естествено под натиска на всякакви  нови течения или на страха пред настъпващите процеси.  Нейното дело е  без никаква тревога и само през призмата на християнско-есхатологичната перспектива да постави проблема за смисъла на съществуването, на природата и на историята. Човекът трябва най-накрая да се открие за тези основни проблеми, защото това означава утвърждаване на човека и на неговото премеждие, което минава през покаянието и търсенето на Бога. Всяка безизходица и неуспех, всяко безсилие и отчаяние, всяко изкушение и отрицание, всяко пленяване и заплаха от смъртта се преодолява чрез завръщането на човека в Бога и влизането му в Неговата Църква. В динамиката на църковното предание човешката реалност и цялата история се преобразяват и откриват своя смисъл и цел, защото Христос и Неговата Църква са единственият „отговор” на човека и историята, на копнежа за пълнота и на жаждата за святостта на света.

Съвременният свят не престава да бъде обект на милостта и грижите на Бога и Неговата Църква. Той не престава да изисква една духовност, която намира своя пълен израз в царствената святост, без която историята няма смисъл и светът не може да живее[12]. Тази необходима и  търсена духовност е православната духовност, автентичният етос на Църквата,  отдаден на своето реално устройство и единство, на своето  боголюбиво и човеколюбиво измерение. Тя е  духовността, която ще послужи на съвременния човек „да преодолее разстоянието, което разделя неговата агония и жажда от изобилието на новия живот и Божието (миро)създание; тя  ще допринесе за това да се преодолее разстоянието, която разделя богословието от живота”[13].

Но над всичко и заради всичко това православната духовност трябва да бъде изходна точка за обновяване и възпълването на опита и етоса, на самия живот на днешните християни и на християнските църкви. Християнските общества от западен градски тип създават впечатлението за Християнство, което  е поробено от лицемерието и непоследователността, от отчуждението и отчаянието; за едно трагично и суетно, самооправдаващо се и безблагодатно Християнство, докато в неговото лоно съществуват „грешници, прочистени без покаяние, праведници, оправдавани без християнска любов към ближния, всички сме християни без благодатта на Христос, Бог е без власт над волята на човеците, едно предназначение без тайна, изкупление без сигурност”[14]. Справедливо е мнението, че „ако комунизмът става реалност, това е така, защото християните, неверни на тяхното Евангелие, не са могли да осъществят царството Божие на земята. Ако съвременната мисъл носи този нюанс на безнадеждност и празнота, това е така, защото  християнската надежда е загубила утехата на Писанията и вече не е на равнището на Божието обещание. Ако абстрактното изкуство съществува, това е така, защото иконичното вече не иконизира нищо, защото не въплъщава никакъв дух и не излъчва никаква светлина, а сюрреализмът се появяват само там, където човекът е загубил пламъкът на нещата и мистичното съдържание на простите и реални неща”[15].

Ре-активирайки своите благодатни дарове, християните за призвани да станат „пророци” на смисъла сред обновяващия се триумф на безумието и абсурда, да станат душата на света в един свят, който е загубил своя център и красота, живи логоси на троичното човеколюбие в едно човечество, което– сред бездната на своята криза – може само да очаква своята свобода.  Християните са призвани да предприемат най-важното свидетелстване: „свещеническото себепринасяне, което тържествува над всяко разделение, над всяка изолация и над всеки инстинкт за смъртта... Чрез собственото си съществуване да уверят, че божествената сила е способна да създава надежда там, където вече не съществува надежда и път в безизходицата”[16].

В този контекст ще трябва да признаем, че „църковните проблеми”, които бичуват вътрешния живот на повечето Православни църкви, се пораждат от липсата на обща духовна основа,  на единогласие в духовния живот - живот, който побеждава всяко противопоставяне и разделение между верните. Първо ние имаме нужда от съдържанието на духовния живот, от връщането към православната духовност, за да преодолеем лицемерието и омразата, разделението и упадъка, затрудненията и скандалите в историческия път на Църквата.