Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.10.2013 00:44 - Влюбени сме в лошите си навици
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 341 Коментари: 0 Гласове:
0



Влюбени сме в лошите си навици
 23.10.13  | Архим. Варнава Янку

http://www.pravoslavie.bg/Беседа/Влюбени-сме-в-лошите-си-навици


„Изразът гласи: навиците не се променят, докато човек умре. Тази приказка има две значения – първото изразява, че ние, хората, обичаме толкова много нашите навици, че не искаме да се разделим с тях. Не че те не искат да ни напуснат, а ние ги обичаме, поддържаме ги и предпочитаме те нас да убият, отколкото ние да убием тях. Наблюдавайте сами себе си, когато някой иска да промени някой ваш навик, мисъл или мнение – как веднага се съпротивляваме, изпадаме в смут, защото обичаме този навик. Свещеното Писание казва, че възрастният Никодим и всеки друг може да се роди отново, получавайки св. Кръщение. Св. Писание ни казва още, че Бог ни дава сърце и сила, обновявайки нашия ум и битие, и така ставаме нови човеци. Следователно човек се променя..."*

Когато казваме, че навиците не се променят, едното обяснение е, че самите ние не искаме да се променим, защото ни харесва начинът, по който живеем. Всеки човек може да се промени чрез Божията благодат, но какво се получава? Промяната не идва, защото сме влюбени в собствените си лоши навици, в нашите страсти, и колкото повече те се вкореняват в нас, толкова е по-трудно да изчезнат. Когато имаме някоя лоша привичка, склонни сме постоянно да отлагаме промяната, като си казваме по-късно, по-късно, по-късно! И това „по-късно" неусетно се превръща в „никога". Такива сме, защото не искаме да започнем ужасната битка със собствения си Аз, а трябва да се борим жестоко, в противен случай не можем да напреднем, не можем да постигнем духовна зрялост. Вместо да влезем в тази битка обаче, сме готови с хиляди аргументи да се защитаваме и да атакуваме всеки, който ни разкрива нашите лоши привички; правим всичко възможно, за да не се променим и това е инатът на нашия егоизъм, инатът на нашето себелюбие, на нашето безсилие да излезем от себе си...

С помощта на Божията благодат и доколкото имаме власт над собствената си воля, трябва да започнем отнякъде, трябва да напредваме постепенно: първо да разпознаем лошата привичка, второ – да потърсим Божията благодат и да започнем да се движим към целта с малки стъпки. А ние вместо това какво правим? Опитваме се да оправдаем това, което правим, и когато не можем да го оправдаем, го премълчаваме и го заравяме в нас. Разболяваме живота си, защото заравяме много от нашите немощи дълбоко в себе си, не искаме да ги изкараме на повърхността, за да ги поправим, а си казваме – в бъдеще ще видим! Колкото повече заравяме нещата в нас, в даден момент те ни отмъщават - превръщат се в болести на тялото и душата, в депресия, меланхолия, невроза, в усещане за огромна самота... Колкото повече човек приема с болка и трезв поглед своето състояние и се бори да го преодолее, толкова повече той добива познание за самия себе си и така може да напредне.

И така, старецът Емилиан говори за това как лошите навици всъщност са наш избор – може да се променят, но само ако работим в тази насока. Има обаче и втори прочит на израза „Навиците не се променят, докато човек умре", за който говори старецът...

„Привичките или навиците са естествените свойства на човека, негови душевни харизми, и той трябва да ги приема. Някой казва: не можем да се преструваме, че сме нещо друго – по природа съм екстровертен, или интелигентен, или енергичен, или сериозен. Това са характерните свойства на човека, тях ги приемаме. В тях някаква промяна може да има – напредване, смаляване или нарастване, но не и пълна промяна. Те са съдържанието, което Бог ни е дарил и въз основа на което ще продължим напред и което ще използваме в замяна, за да приемем Божията благодат."

Тоест всеки от нас има някакъв характер, черти, наследство, история. Какво правим с всичко това? Приемаме го, опитваме се да го изправим, въз основа на него ще се движим в живота си и по този начин ще доближим Бога, ще се подвизаваме.

„Когато казваме, че човешките привички не се променят, имаме предвид, че или хората не искат промяна, или става въпрос за естествени и душевни свойства на човека. Те не ни затрудняват в нашия път, а са нива, която трябва да разработим – не е нужно да ги променяме, а само да ги принасяме в служба на Бога..."

Това е важното! Бог няма да съди никого за това, което има – дали е малко или много, а въпросът е дали и къде го принася, към кого го отнася. В чия служба го поставя... Това, което е важно, не е дали някой има харизми, а дали и как ще активира онова, което му е дарено – било то малко или много. Някой може да е умен и да е умен в това да поразява другия, да служи на злото. Друг може да е умен и да намира начин чрез интелекта си да изрази любовта си към Бога и към ближния. Следователно, каквото и да имаме – малко или много – то не е повече от това на другия, а всичко зависи какъв смисъл му придаваме. Не е важно колко голяма е чашата, в която ще налеем вода, а дали тази чаша е празна или пълна.

„Аз ще принеса моята радост, ти – твоята интелигентност, друг – образоваността си, но да ги принесем като нещо естествено, а не като нещо особено значимо... и тогава по чуден начин мога да напредна..."

Защото какво да правя с интелигентността? Ако тя не побеждава смъртта, тя е едно нищо и нищо не струва.

„Привичките и особено духовните привички не се променят, понеже ние не искаме. Зашиваме ги върху нашата душа с голямата игла на собствената ни воля... Аз имам привички, другият има, и въпросът е как подхождам към тях, как се отнасям към този, който има навици, които ме дразнят, който може да е мой спътник, приятел, колега, брат, съсед или християнинът до мен в храма."

И вижте какво още казва той, което е изумително и с което със сигурност психолозите няма да се съгласят:

„Понеже е толкова трудно да се промени привичката на човека, след като той я обича, затова е разумно да не искаме да променяме другите, а да променим себе си."

След като другият не иска да се промени, не можеш насила да го промениш и нищо няма да постигнеш, ако упорито се опитваш. Резултатът може да е единствено конфликт, караница, след което другият още повече ще се заинати и е възможно за него да се превърнеш във враг.

„Виждаш например, че другият е ленив, не искай от него да се промени; или пък виждаш, че другият се нервира, крещи, какво правиш в този случай? Когато те доближи, не се опитвай да го промениш, защото така още повече ще го разгневиш. А какво да направиш тогава? Когато те доближи, кажи на себе си – сега ще дойдат облаците, гръмотевиците и светкавиците, ще започнат виковете и гневът! Очаквай това и не изисквай от него да се промени. Недей да казваш: какъв християнин е той?! Човекът ще се промени само ако пожелае тази промяна..."

Ние живеем в заблуждението, че крещейки, протестирайки, с думи ще убедим другия да се промени. Той обаче ще се отбранява и много лесно ще ни каже: „Я по-добре виж себе си! Промени се ти! ", и ще ни посочи всичките ни кусури. И после... страдаме. Вместо това трябва да бъдем гъвкави, за да разберем какво понася другия; да не го отделяме от сърцето си, да не го съдим, да не се опитваме да го променяме. Молиш се за него, имаш добри отношения с него и не бива да го пропъждаш от сърцето си.

„Когато другият греши, го оправдаваме и казваме, че е човек. Същото трябва да казваме и за неговите навици. Но когато ние грешим, трябва да си казваме: „Не може да греши човек, който се е родил от Светия Дух, защото това е отделяне от Бога!"

Това е мярка, която може да бъде спасителна във взаимоотношенията – между съпрузи, приятели, колеги... Когато става дума за самия мен – да си казвам, че нямам оправдание да имам навици, които дразнят другия. Човекът, който има благодат, който се причастява, моли се, има Светия Дух, няма оправдание. Когато обаче става дума за другия, нека си казваме: „Да проявим разум, да видим в какво състояние се намира той!". Нека не следваме рационалистичния път и категорично да отсичаме кое е правилно и кое не е. Следването на подобно разбиране за справедливост само може да влоши ситуацията. Реалната логика е логиката на сърцето, на любовта. Единствено тя носи логос в себе си, защото само тогава можеш да разбереш другия, в какво състояние се намира той, от каква духовна болест страда и кое е ефикасното лекарство за него.

„Наистина много наивен и обречен на провал е онзи, който е възприел идеята, че може да промени другия. Ние израснахме в Църквата и в църковните училища с идеята, че сме мисионери и ще спасим другите, фантазираме си и живеем въображаем духовен живот..."

Живеем с някакви объркани идеи за мисионерство, които ни карат да си мислим: „Нима да оставим другия и той да отиде в ада?!". Подобни идеи нямат Божи Дух в себе си. Истината е, че дори децата си не можем да променим. Родителите често живеят с фантазията, че могат да променят децата си. Веднъж една жена ми каза: „Отче, детето ми гледа някакви порочни неща по телевизията! Той е на 16 години.". Тази майка живее в своята фантазия и мисли, че момчето й ще остане детето от църковното училище, което е познавала. Тоест нямаме връзка с реалността... Повечето грехове, особено в юношеската възраст, греховете от този тип, са последица от самотата. Тази майка е изолирала детето си, но е готова да му изнесе специална проповед за това, което гледа! Това е изход от неговата самота. Детето не може да се промени с назидателни речи, а ще се промени чрез твоята молитва, любов; чрез снизхождението, което ще покажеш, с приемането на грешките, които има, с прегръдката, която ще му дадеш... С всичко това ще покажеш една духовна висота, която ще вдъхнови детето и то ще си каже: "Какво седя и гледам аз?!". По този начин ще се промени. Ние обаче се страхуваме и нямаме доверие в Бога. Мислим, че със собствени сили ще променим детето; мислим си, че ще направим нещо повече от Бога, защото Бог ни е забравил.

„Човек се проваля всеки ден, когато иска да промени нещо в живота си и особено когато иска да промени мнението на другия..."

Когато разговаряш с някого и усетиш, че той не те чува, спри разговора, не продължавай. Не защото го презираш, а защото ще стигнеш до безизходица и ако допреди минути си бил спокоен, може да си се причастил, да си тих, той ще е твоят дявол, който от потоците от думи ще те доведе до кавгата. По-лесно е да преместим цяла планина, отколкото да убедим един инатлив човек да промени мнението си, ако то не е правилно.

„Затова веднага щом някой ти каже нещо, ти не само го приеми, но добави и удивителни към казаното от него! Например някой ти казва, че магарето лети! „Разбира се, че магарето лети!", ще му кажеш, след като си разбрал, че той вярва, че то лети... Някой ще ти каже – земята е плоска! Разбира се, че е плоска! Макар ти да знаеш, че е кръгла. Ще ти каже, че първо е била създадена земята и на третия ден била създадена светлината, както казва Писанието. Разбира се, казва го Моисей, Моисей не може да казва лъжи, въпреки че ти знаеш, че първо е била създадена светлината, а след това земята. Тоест приемаме това, което другият казва и тогава ще видиш в сърцето си мир, радост, простор Божи".

По-добре е да се съгласяваме с другия, когато не е прав, не защото го презираме и нямаме желание да общуваме с него, а за да не влизаме в противоречие – защото много пъти ни липсва разположение да покажем на другия правилното, без диалогът да се превърне в съревнование, да породи нагласа към конфликт, за да се стигне до реплики от рода на: „Ти глупав ли си?", което е голяма грешка. Така разговорът се превръща в едно противоборство, в което целим единствено да покажем на другия, че ние сме прави, а той греши; че ние сме по-добри, а той е по-лош; че ние сме справедливи, а той е несправедлив; че нашето мнение е най-правилното, а той греши. Оказва се, че в крайна сметка целта ни не е да му покажем какви грешки допуска, а реално искаме да утвърдим нашето право, да утвърдим себе си. В спора с другия започва една игра, в която на всяка цена накрая някой трябва да излезе победител. Сблъсък между личности, в който неизбежно се разкрива комплексът ни за малоценност, а резултатът е, че  в това съревнование ние се отдалечаваме от Бога и губим общение с Него.

А пръв наш приоритет трябва да е мирът на сърцето; да имаме Бога в сърцето си, в което да има простор, защото в противен случай ще изгубим и брат си. Ако е тясно в сърцето ни, няма да се намери място в него за нашия брат. Ако сме мирни и имаме вътрешен простор, в сърцето ни ще има място за другия. Старецът Eмилиан иска най-вече да ни предаде този мирен дух, който трябва да пазим в сърцето си. Дори когато другият има различна позиция от нашата, да можем да не се ядосваме, да не се смущаваме и разколебаваме, за да запазим най-важното - мира...


*Цитатите са от книгата на архим. Емилиан Симонопетритски "Благодатният път. Тълкувание върху живота на преп. Нил Калабрийски".



Превод: Константин Константинов



Тагове:   лоши навици,


Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 13711087
Постинги: 14720
Коментари: 2351
Гласове: 9367
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031