Постинг
02.10.2013 15:20 -
Гледаме края на светците, а не виждаме пътя им
Гледаме края на светците, а не виждаме пътя им
http://dveri.bg/xyq9a
Вторник, 01 Октомври 2013 17:42
Автор: Лимасолски митр. Атанасий
Беседа на митр. Атанасий с вярващи в Лимасол, Кипър.
Въпрос: Каква е връзката на вътрешния духовен живот с чувствата и какво означават думите „Царството Божие е вътре във вас”?
Факт е, че духовният живот в Христос е тайна, която се разгръща в сърцето на човека и засяга целия човек, т. е. не е нещо, което се извършва само в душевния свят или засяга само чувствата. Когато в Евангелието Христос казва, че Царството Божие е вътре в нас и когато Отците говорят за сърцето и очистването му от страстите и вселяването на благодатта в него, естествено не се има предвид само душевния свят или биологичното сърце, а центърът на всички наши сили, на нашата личност, на всички психо-соматични сили. Затова духовният живот се нарича духовен, а не защото засяга само духа. Други пък мислят, че духовен живот са литературните творби, а тези, които ги пишат, се наричат духовни човеци и хора на духа. Светоотеческата терминология не използва за тези неща термина „духовни” – нито за поемите, нито за прозата. Литературното творчество е интелектуално, философско дело, то е плод на човешкия ум.
Не знам как разбират това понятие извън Църквата, но когато ние в Църквата казваме духовен човек или духовен живот, нямаме предвид живота, който се отнася до нашия дух. Не, имаме предвид живота, който Светият Дух твори – и затова се казва духовен живот – в абсолютна свободна синергия с човека. И този духовен живот в Христос засяга целия човек. Затова, каквото и да правим в Църквата, нашият подвиг има двояк характер и като термин се използва по снизхождение, т. е. това дело обхваща и засяга и душата, и тялото. Затова молитвата не е нещо само духовно, т. е. стоим си и нашият ум общува с Бога, а е човешка или по-скоро богочовешка молитва чрез енергията на Светия Дух и нашата синергия. Тази молитва много пъти е песнопение, друг път четене, друг път стоене прав, друг път коленопреклонение. Виждате, че правим поклони в храма, в стаята си, покланяме се на Бога – това е вид молитва и тя е много полезна особено във вашата възраст. Молитвата не е нещо духовно в смисъл на интелектуално дело, а нещо, което обгръща целия човек. Всяко действие на човека, което става чрез Божията благодат, е духовно дело.
Духовният живот има за център нашето сърце, нашата вътрешност, защото това е тайна, която се извършва в нас, а външно не се вижда. Дори от опита на светците знаем, че много пъти, когато са в състояния на голяма благодат – в състояния, когато са движени от Светия Дух и виждат тайнствени неща, Божиите тайни, когато виждат с други очи хората и всичко около тях – тогава човек може да е близо до светеца, но нищо да не усеща. С други думи, един светец може да се намира в това, което наричаме съзерцаване на нетварната светлина, да преживява този най-висш момент на обожението, доколкото е възможно за човешката природа да участва в Бога, в нетварната благодат на Светия Дух, а ние да сме до него, да ядем, да вървим, да се смеем и изобщо да не усещаме, че в този момент той преживява събитието на обожението.
Често виждаме такива неща. Ако четете житията на светците, ще установите, че в същото време, когато са се трудели, те са вършили дивни неща. Навярно сега не е времето за това, което казвам и за това равнище, но да го кажем, за да го знаете. Бог не търпи да Му се правим на учители и ще ви дам прост пример, за да го разберете, така, академично. Ако, например, някой върши нещо, например копае, чете или боядисва стените, и в онзи час този Божи човек се окаже в благодатно състояние – ще рече Божията благодат го посети и започне да действа с различни харизми като пророчество, чудеса и т. н. – та ако в онзи час този човек остави заниманието си и каже: „Ама сега да боядисвам? Нека спра да се помоля!”, тогава веднага ще се прекъсне нишката на благодатта. Защо? Защото Бог не приема човекът да предводителства. В какъв смисъл? Това, което Бог прави, е свободно от нашите дела. Не ако ние подчиняваме Бога на нашите дела, то нито привличаме Бога въз основа на нашето добро дело, нито откупуваме Бога, т. е. „правя това, значи имам тези резултати!”. Може да направиш всичко и да нямаш нищо. И може да не направиш нищо и да придобиеш всичко, когато намериш златното сечение, този ключ, който отваря дверите на тайните.
Сещам се, че веднъж един Божи човек, от тези благодатни старци, ми разказваше, че дълбаел печати, които слагат върху просфори, и точно тогава го осенила благодатта на Светия Дух. Той почувствал голяма благодат, бил в съзерцаване на нетварната светлина и казал: „Сега как да дълбая печати? Нека отида да се помоля, този момент е толкова важен!”.
Веднага щом изоставил работата си и отишъл да се моли, Бог го напуснал и не съдействал в това дело. Защо ви разказвам това? За да видите, че, както казва Христос, Духът духа, където иска. Чуваш това дихание, но не знаеш откъде идва и накъде отива. Тоест Божите дела, делата на благодатта са свободни и действат там, където искат, ние просто виждаме енергията на Бога в нас, разбираме, че това, което става сега, в този миг, е Божия енергия-действие, че не е нещо човешко, а е отвъд човешките сили, но не можем да разберем нито защо е дошло, нито как продължава, а единствено виждаме конкретното действие на Светия Дух в сърцето ни.
Затова не се заблуждавайте, че за да напреднем в духовния живот, трябва да тръгнем да вършим само духовни дела. Първо на първо нямаме силата да кажем: „Ще се моля до довечера!”. Нямаме тази сила, но от друга страна трябва да се научим да се подвизаваме там, където се намираме, както този пустинник, за който ви разказах. Той вършел своето ръкоделие там, където се намирал, и в онзи час не правел, така да се каже, нищо духовно, просто дълбаел върху някакво дърво. Тогава именно Бог го посетил, но когато той си помислил да прави нещо друго, Бог веднага го напуснал. Оттук и ние, ако се подвизаваме в пространството на Църквата по духовен начин и търсим и жадуваме Бога, и издирваме с голям копнеж Божията благодат и Христовата любов, тогава непременно Бог ще ни срещне, Сам Бог ще дойде да ни срещне. Не е нужно да правим особени неща освен тези, които Църквата ни е предала. Когато дойде благодатта, тогава трябва да продължим да правим онова, което правим.
Грешка е да искаме да намерим начини, по които си мислим, че ще станем по-духовни. Например, когато четете за изпитите, ще четете за изпитите и ще изпълнявате вашето духовно правило. Не трябва да игнорирате вашите духовни задължения, защото духовният труд, който вършим, освещава и останалото време. Не е проблем десет-петнайсет минути молитва, която ще отправим вечерта. За всички други неща намираме време. Възможно ли е толкова много уроци да имаме и толкова да сме заети, че да не можем да намерим 10-15 минути да се помолим? Хайде, да не са 15, нека са 10 или 5. Това са оправдания. Въпросът е, че ни обхващат други чувства. От една страна, ни бори нехайството. Тези от нас, обаче, които се правим на по-духовни, често правим друго. Казваме си: „Сега какво седиш и четеш тази алгебра, уравнения и компютри? Тези неща не са нужни, в този час би трябвало да четеш Патерика, Евергетиноса и житията на светците, а другите неща да ги захвърлиш в ъгъла, защото не са нужни!”. И това го казваме, не защото ни и е обхванал копнежът по Бога и Христовата любов, а именно защото не искаме да четем.
Ако искаме да четем, тогава дори в часа, когато четем уроците, духовният човек може да приеме посещението на Божията благодат, това е възможно, и да напредне, да се освети, да стане уравновесен човек и да се научи да има правило в живота. Хубаво е дори за секунда да поспрем – нещо, което можем да направим – за да насочим ума си към Бога и онази секунда да стане причина нашата душа да се освежи и укрепне. Накратко, да се променят всичките наши чувства през целия ден. Така, каквото и да правим, независимо дали работим или четем, колкото и да са трудни нашите духовни трудове и занимания, трябва да намерим време, секунди, в които да обръщаме ума си към Бога и да Го призоваваме. Ще видите, че Бог веднага ще даде отговор в нашето сърце.
Когато Бог говори в сърцето на човека, тогава целият човек участва в тази благодат и естествено заедно с душата участват тялото, умът и чувствата ни. Когато Бог говори в нас, ние чувстваме радост от общението с Него. Имаме чувства, това е естествено, не сме без чувства, не сме мъртви ледници, като някои хора, които са мъртви и нямат чувства. Разбира се, всеки със своя характер, един повече, друг по-малко, но целият човек се освещава, чувствата ни се освещават.
Често пъти питаме: Да не би това да е нещо емоционално, временно, плод на ентусиазъм? Това не е точно. В какъв смисъл? И ентусиазмът е нужен, нали? Той е в нашата природа, Бог го е дал. Представете си сега, вие, млади хора на 20-25 години, как си представете един човек да е на 22 години и да няма ентусиазъм? Той е като човек, чиято кола е свършила горивото, не може да запали, умрял е, изморил се е. Нужен е ентусиазъм. Ентусиазмът е тази сила, движеща сила, която ще ви подбуди да правите каквото и да е. Но и в брака, как да се ожените без ентусиазъм? Представяли ли сте си, когато пораснете и изчезне ентусиазъмът, кой ще е луд да се ожени? Не се смейте, деца. Вижте хората след 30-те, които не искат да се оженят. Защо не искат? Защото ентусиазмът е изчезнал. Чуйте това, защото ви засяга. Изчезнал е ентусиазмът и е останала логиката, и затова мъжът гледа на девойката през погледна на логиката, не се ентусиазира както преди, а започва да мисли: „Много говори, вика, за какво ми е да я взема, да се мотае в краката ми!”. И не намира жена да се ожени. Когато е по-млад, на 25 години, ентусиазмът променя неговите очи. Взема някоя девойка вкъщи и смята, че е фея, защото гледа на идеята за брака с въодушевление.
Така че ентусиазмът е част от нашата природа. Затова се случва хората да питат:
- Добре, де, детето ми, как отиде и се омъжи за този мъж, не го ли е видя какъв е?
Да, но тя гледа на него по друг начин. Бог е направил тези неща, такава е нашата природа. Естествено, на млади години е необходим ентусиазъм, за да може човек да твори. Това важи и в монашеството, т. е. тези, които млади са станали монаси, са направили това с голямо въодушевление и нищо не е могло да ги спре в това движение към Бога. Тези, които са станали на по-голяма възраст, започват да гледат вратата на килията, прозорците, тавана и знам ли какво още... Когато отидох на Света Гора, бях на 18 години и половина. Живеехме в пустинята, в Капсала, и старецът ме изпрати да отида в Карея – на един час път, натоварен на гърба с монашеските торби. Обземаше ме такова желание, че отивах, бягайки, бягах сред гората и си казвах: „Детето ми, полудя ли? Какво търчиш сега? Върви лека-полека!”. Убивах се от умора, за да отида на бегом, защо? Защото чувствах такова въодушевление, защото всичко ме въодушевяваше – и камъните, и скалите, и реките.
Веднъж дойде мой далечен роднина и му описвах колко е хубава светогорската пустиня, не виждаш нищо. Него го обхвана депресия. Аз му описвах пустинята: Колко е хубаво, че сме тук, нищо няма, само лисици, чакали, вълци! А той се отчая, изпадна депресия.
Освен това, ние там бяхме по-малки. Когато дойде един по-голям за монах, 30 годишен, веднага започна:
- Ама тук през нощта духа много от вратата, става студено!
Той стоя една година и нищо не разбра от монашеството. Пречеше му прозорецът, вратата, газовата лампа, която миришеше. Все питаше: „Ама цял живот ли ще сме тук?”. Къде искаш да отидем? Защо? Защото използваше само логиката, сухата логика.
И така, деца, когато Бог действа, в човека се активира всичко. Активират се и нашите чувства, нашият ентусиазъм и това става на всички равнища на нашия живот. Затова не губете време! Всеки период в живота е за конкретни неща. От 20 до 30 години се женим. Е, в краен случай и на 35-37 за тези, които са закъснели, но това е основна възраст. Тогава човек намира утеха в това, което прави и поема по правия път. Когато обаче стане на 40, започва да мисли малко повече, започва да го боли гърбът, кръстът, главата, започва да следи холестерола, триглицеридите, на 50 започва да устройва децата си, гледа да ги изучи, а на 60 край, ще търси или старчески дом, или гробища. Какво си мислете? Такова е естеството на нещата. Представете си сега човек на 65-70 години да търси да се ожени, абсурдно е. Не е за неговата възраст. Е, ако е нужно да се ожени дори на тази възраст, ако се нуждае от спътник, от помощ, нека го прави, ако Църквата му позволи, но искам да кажа, че не отива на неговата възраст.
Както и един младеж на 17 или 20 не може да мисли, както мисли възрастният, не може да помни смъртта и колкото да се опитва да го прави, няма да може. Нито може постоянно да има чувство за суетата на всички неща, което идва по-късно. Това е много полезно в духовен аспект, но не е за онази възраст. В тази възраст нещата са други. Както в природата едно дърво става дърво, но не веднага, а първо става цвят, след това малък плод, стебло, минават години, и изобщо се извършва целият естествен процес, за да стане цяло дърво. Така е и в духовния живот. Не можем на мига да получим това състояние, което се описва в книгите на Отците, в Патерика, в книгите, които четем, защото Отците са писали и са говорили, когато са били духовно зрели и са говорили като зрели хора в Христос. Трябва да знаем, че тези свети отци са извървели целия път, докато стигнат дотам. За съжаление, много пъти правим грешка и гледаме края, а не виждаме пътя, гледаме края – какви са станали светците, когато са стигнали до края, но не знаем или не гледаме през колко неща са минали, докато стигнат дотам и какви борби са водели, но и през колко страсти са минали, че са познали същите неща, които имаме всички ние, без изключение. Имали са същите войни, изкушения, похоти, помисли. Навярно и по-големи и затова са стигнали до по-голяма святост. Разликата е, че те се борили срещу стария човек в себе си с по-голямо самоотричане, от колкото ние. Затова, деца, не се безпокойте по отношение на духовния живот, оставете Бога да действа във вас, не бъдете неразумни деца, както правехме в училище. Имаше навремето един предмет, казваше се природознание? Караха ни да слагаме кълнове в памук и чакахме да поникнат. Аз отивах и постоянно отварях памука да видя дали е поникнал. Накрая изсъхна. Та да не правим тази детинска грешка. Остави го там, сам ще поникне.
Така е и в духовния живот. Не се наблюдавайте: Сега къде съм, какво става, на кой стадий съм? Всички тези неща не са нужни. Нужно е нещо много просто. Кое е това просто нещо? Да влезем в пространството на Църквата. Както бебето в утробата на майката расте само и няма нужда тя да мисли в ума си: сега да ям, за да яде бебето и да дишам, за да диша бебето или знам ли, да изпратя малко кръв на бебето и малко храна. То самичко се храни. Когато е живо, то се храни от организма на майка си. Така сме и ние. Когато сме в Църквата, тя е жив организъм, тя е наша майка. Оттук, тя ни храни от само себе си, ние нямаме грижа. Единственото, което трябва да внимаваме, е да не правим неща, които затрудняват това общение, а такива неща – както знаете – са грехът, страстите, които пречат или отравят тази храна, която получаваме и всичко това не се оказва за наше добро.
Иначе Бог промисля и ни възпитава в живота; в нашия духовен живот и състояние биваме възпитавани и обучавани по разнообразни начини – и от ляво и отдясно. Тоест и чрез добрините, и чрез злините, които ни се случват. Когато пораснете, ще видите, че всички тези трудности, премеждия и безпокойство, което наблюдавате в млада възраст, във вашата възраст, когато очаквам да свърша следването, да се оженя, да започна работа, да отида в Англия, Америка, да построя собствен дом, да направя каквото и да е – всички тези тревоги, от които ставаме нетърпеливи, в крайна сметка, когато пораснем, ги помним и виждаме, че всъщност е било много добре, че нещата не са станали на момента така, както сме искали.
Трябва да се да научим да влезем в пространство на търпението, на дълготърпението. Човекът се възпитава сред търпението, сред болката, сред неуспеха; неуспехът е много важно нещо. Трябва да го оцените духовно, неуспехът е важно събитие за човека. Някой път по-важно и от успеха. Когато естествено става не по наше желание, нали? Не става дума да отидете да се провалите самички или когато постигате неуспех, да си внушавате: Успях, защото така ни каза отецът, че трябва: да се провалим! Уж от послушание. Просто когато в живота си преживеем някакъв неуспех, трябва да го оценяваме по духовен начин и тогава ще разберем, че този неуспех е много благотворен. Човекът, който не е изпитал болка и не е претърпявал неуспех, не е завършен човек. Той прилича на някой, който може да лети, но накрая ще падне, защото лети в облаците, както гласи поговорката. Трябва да се научим да се приземяваме, да стъпваме върху тази земя. С това отговорих на първия ви въпрос. (следва)
Превод: Константин Константинов
http://dveri.bg/xyq9a
Вторник, 01 Октомври 2013 17:42
Автор: Лимасолски митр. Атанасий
Беседа на митр. Атанасий с вярващи в Лимасол, Кипър.
Въпрос: Каква е връзката на вътрешния духовен живот с чувствата и какво означават думите „Царството Божие е вътре във вас”?
Факт е, че духовният живот в Христос е тайна, която се разгръща в сърцето на човека и засяга целия човек, т. е. не е нещо, което се извършва само в душевния свят или засяга само чувствата. Когато в Евангелието Христос казва, че Царството Божие е вътре в нас и когато Отците говорят за сърцето и очистването му от страстите и вселяването на благодатта в него, естествено не се има предвид само душевния свят или биологичното сърце, а центърът на всички наши сили, на нашата личност, на всички психо-соматични сили. Затова духовният живот се нарича духовен, а не защото засяга само духа. Други пък мислят, че духовен живот са литературните творби, а тези, които ги пишат, се наричат духовни човеци и хора на духа. Светоотеческата терминология не използва за тези неща термина „духовни” – нито за поемите, нито за прозата. Литературното творчество е интелектуално, философско дело, то е плод на човешкия ум.
Не знам как разбират това понятие извън Църквата, но когато ние в Църквата казваме духовен човек или духовен живот, нямаме предвид живота, който се отнася до нашия дух. Не, имаме предвид живота, който Светият Дух твори – и затова се казва духовен живот – в абсолютна свободна синергия с човека. И този духовен живот в Христос засяга целия човек. Затова, каквото и да правим в Църквата, нашият подвиг има двояк характер и като термин се използва по снизхождение, т. е. това дело обхваща и засяга и душата, и тялото. Затова молитвата не е нещо само духовно, т. е. стоим си и нашият ум общува с Бога, а е човешка или по-скоро богочовешка молитва чрез енергията на Светия Дух и нашата синергия. Тази молитва много пъти е песнопение, друг път четене, друг път стоене прав, друг път коленопреклонение. Виждате, че правим поклони в храма, в стаята си, покланяме се на Бога – това е вид молитва и тя е много полезна особено във вашата възраст. Молитвата не е нещо духовно в смисъл на интелектуално дело, а нещо, което обгръща целия човек. Всяко действие на човека, което става чрез Божията благодат, е духовно дело.
Духовният живот има за център нашето сърце, нашата вътрешност, защото това е тайна, която се извършва в нас, а външно не се вижда. Дори от опита на светците знаем, че много пъти, когато са в състояния на голяма благодат – в състояния, когато са движени от Светия Дух и виждат тайнствени неща, Божиите тайни, когато виждат с други очи хората и всичко около тях – тогава човек може да е близо до светеца, но нищо да не усеща. С други думи, един светец може да се намира в това, което наричаме съзерцаване на нетварната светлина, да преживява този най-висш момент на обожението, доколкото е възможно за човешката природа да участва в Бога, в нетварната благодат на Светия Дух, а ние да сме до него, да ядем, да вървим, да се смеем и изобщо да не усещаме, че в този момент той преживява събитието на обожението.
Често виждаме такива неща. Ако четете житията на светците, ще установите, че в същото време, когато са се трудели, те са вършили дивни неща. Навярно сега не е времето за това, което казвам и за това равнище, но да го кажем, за да го знаете. Бог не търпи да Му се правим на учители и ще ви дам прост пример, за да го разберете, така, академично. Ако, например, някой върши нещо, например копае, чете или боядисва стените, и в онзи час този Божи човек се окаже в благодатно състояние – ще рече Божията благодат го посети и започне да действа с различни харизми като пророчество, чудеса и т. н. – та ако в онзи час този човек остави заниманието си и каже: „Ама сега да боядисвам? Нека спра да се помоля!”, тогава веднага ще се прекъсне нишката на благодатта. Защо? Защото Бог не приема човекът да предводителства. В какъв смисъл? Това, което Бог прави, е свободно от нашите дела. Не ако ние подчиняваме Бога на нашите дела, то нито привличаме Бога въз основа на нашето добро дело, нито откупуваме Бога, т. е. „правя това, значи имам тези резултати!”. Може да направиш всичко и да нямаш нищо. И може да не направиш нищо и да придобиеш всичко, когато намериш златното сечение, този ключ, който отваря дверите на тайните.
Сещам се, че веднъж един Божи човек, от тези благодатни старци, ми разказваше, че дълбаел печати, които слагат върху просфори, и точно тогава го осенила благодатта на Светия Дух. Той почувствал голяма благодат, бил в съзерцаване на нетварната светлина и казал: „Сега как да дълбая печати? Нека отида да се помоля, този момент е толкова важен!”.
Веднага щом изоставил работата си и отишъл да се моли, Бог го напуснал и не съдействал в това дело. Защо ви разказвам това? За да видите, че, както казва Христос, Духът духа, където иска. Чуваш това дихание, но не знаеш откъде идва и накъде отива. Тоест Божите дела, делата на благодатта са свободни и действат там, където искат, ние просто виждаме енергията на Бога в нас, разбираме, че това, което става сега, в този миг, е Божия енергия-действие, че не е нещо човешко, а е отвъд човешките сили, но не можем да разберем нито защо е дошло, нито как продължава, а единствено виждаме конкретното действие на Светия Дух в сърцето ни.
Затова не се заблуждавайте, че за да напреднем в духовния живот, трябва да тръгнем да вършим само духовни дела. Първо на първо нямаме силата да кажем: „Ще се моля до довечера!”. Нямаме тази сила, но от друга страна трябва да се научим да се подвизаваме там, където се намираме, както този пустинник, за който ви разказах. Той вършел своето ръкоделие там, където се намирал, и в онзи час не правел, така да се каже, нищо духовно, просто дълбаел върху някакво дърво. Тогава именно Бог го посетил, но когато той си помислил да прави нещо друго, Бог веднага го напуснал. Оттук и ние, ако се подвизаваме в пространството на Църквата по духовен начин и търсим и жадуваме Бога, и издирваме с голям копнеж Божията благодат и Христовата любов, тогава непременно Бог ще ни срещне, Сам Бог ще дойде да ни срещне. Не е нужно да правим особени неща освен тези, които Църквата ни е предала. Когато дойде благодатта, тогава трябва да продължим да правим онова, което правим.
Грешка е да искаме да намерим начини, по които си мислим, че ще станем по-духовни. Например, когато четете за изпитите, ще четете за изпитите и ще изпълнявате вашето духовно правило. Не трябва да игнорирате вашите духовни задължения, защото духовният труд, който вършим, освещава и останалото време. Не е проблем десет-петнайсет минути молитва, която ще отправим вечерта. За всички други неща намираме време. Възможно ли е толкова много уроци да имаме и толкова да сме заети, че да не можем да намерим 10-15 минути да се помолим? Хайде, да не са 15, нека са 10 или 5. Това са оправдания. Въпросът е, че ни обхващат други чувства. От една страна, ни бори нехайството. Тези от нас, обаче, които се правим на по-духовни, често правим друго. Казваме си: „Сега какво седиш и четеш тази алгебра, уравнения и компютри? Тези неща не са нужни, в този час би трябвало да четеш Патерика, Евергетиноса и житията на светците, а другите неща да ги захвърлиш в ъгъла, защото не са нужни!”. И това го казваме, не защото ни и е обхванал копнежът по Бога и Христовата любов, а именно защото не искаме да четем.
Ако искаме да четем, тогава дори в часа, когато четем уроците, духовният човек може да приеме посещението на Божията благодат, това е възможно, и да напредне, да се освети, да стане уравновесен човек и да се научи да има правило в живота. Хубаво е дори за секунда да поспрем – нещо, което можем да направим – за да насочим ума си към Бога и онази секунда да стане причина нашата душа да се освежи и укрепне. Накратко, да се променят всичките наши чувства през целия ден. Така, каквото и да правим, независимо дали работим или четем, колкото и да са трудни нашите духовни трудове и занимания, трябва да намерим време, секунди, в които да обръщаме ума си към Бога и да Го призоваваме. Ще видите, че Бог веднага ще даде отговор в нашето сърце.
Когато Бог говори в сърцето на човека, тогава целият човек участва в тази благодат и естествено заедно с душата участват тялото, умът и чувствата ни. Когато Бог говори в нас, ние чувстваме радост от общението с Него. Имаме чувства, това е естествено, не сме без чувства, не сме мъртви ледници, като някои хора, които са мъртви и нямат чувства. Разбира се, всеки със своя характер, един повече, друг по-малко, но целият човек се освещава, чувствата ни се освещават.
Често пъти питаме: Да не би това да е нещо емоционално, временно, плод на ентусиазъм? Това не е точно. В какъв смисъл? И ентусиазмът е нужен, нали? Той е в нашата природа, Бог го е дал. Представете си сега, вие, млади хора на 20-25 години, как си представете един човек да е на 22 години и да няма ентусиазъм? Той е като човек, чиято кола е свършила горивото, не може да запали, умрял е, изморил се е. Нужен е ентусиазъм. Ентусиазмът е тази сила, движеща сила, която ще ви подбуди да правите каквото и да е. Но и в брака, как да се ожените без ентусиазъм? Представяли ли сте си, когато пораснете и изчезне ентусиазъмът, кой ще е луд да се ожени? Не се смейте, деца. Вижте хората след 30-те, които не искат да се оженят. Защо не искат? Защото ентусиазмът е изчезнал. Чуйте това, защото ви засяга. Изчезнал е ентусиазмът и е останала логиката, и затова мъжът гледа на девойката през погледна на логиката, не се ентусиазира както преди, а започва да мисли: „Много говори, вика, за какво ми е да я взема, да се мотае в краката ми!”. И не намира жена да се ожени. Когато е по-млад, на 25 години, ентусиазмът променя неговите очи. Взема някоя девойка вкъщи и смята, че е фея, защото гледа на идеята за брака с въодушевление.
Така че ентусиазмът е част от нашата природа. Затова се случва хората да питат:
- Добре, де, детето ми, как отиде и се омъжи за този мъж, не го ли е видя какъв е?
Да, но тя гледа на него по друг начин. Бог е направил тези неща, такава е нашата природа. Естествено, на млади години е необходим ентусиазъм, за да може човек да твори. Това важи и в монашеството, т. е. тези, които млади са станали монаси, са направили това с голямо въодушевление и нищо не е могло да ги спре в това движение към Бога. Тези, които са станали на по-голяма възраст, започват да гледат вратата на килията, прозорците, тавана и знам ли какво още... Когато отидох на Света Гора, бях на 18 години и половина. Живеехме в пустинята, в Капсала, и старецът ме изпрати да отида в Карея – на един час път, натоварен на гърба с монашеските торби. Обземаше ме такова желание, че отивах, бягайки, бягах сред гората и си казвах: „Детето ми, полудя ли? Какво търчиш сега? Върви лека-полека!”. Убивах се от умора, за да отида на бегом, защо? Защото чувствах такова въодушевление, защото всичко ме въодушевяваше – и камъните, и скалите, и реките.
Веднъж дойде мой далечен роднина и му описвах колко е хубава светогорската пустиня, не виждаш нищо. Него го обхвана депресия. Аз му описвах пустинята: Колко е хубаво, че сме тук, нищо няма, само лисици, чакали, вълци! А той се отчая, изпадна депресия.
Освен това, ние там бяхме по-малки. Когато дойде един по-голям за монах, 30 годишен, веднага започна:
- Ама тук през нощта духа много от вратата, става студено!
Той стоя една година и нищо не разбра от монашеството. Пречеше му прозорецът, вратата, газовата лампа, която миришеше. Все питаше: „Ама цял живот ли ще сме тук?”. Къде искаш да отидем? Защо? Защото използваше само логиката, сухата логика.
И така, деца, когато Бог действа, в човека се активира всичко. Активират се и нашите чувства, нашият ентусиазъм и това става на всички равнища на нашия живот. Затова не губете време! Всеки период в живота е за конкретни неща. От 20 до 30 години се женим. Е, в краен случай и на 35-37 за тези, които са закъснели, но това е основна възраст. Тогава човек намира утеха в това, което прави и поема по правия път. Когато обаче стане на 40, започва да мисли малко повече, започва да го боли гърбът, кръстът, главата, започва да следи холестерола, триглицеридите, на 50 започва да устройва децата си, гледа да ги изучи, а на 60 край, ще търси или старчески дом, или гробища. Какво си мислете? Такова е естеството на нещата. Представете си сега човек на 65-70 години да търси да се ожени, абсурдно е. Не е за неговата възраст. Е, ако е нужно да се ожени дори на тази възраст, ако се нуждае от спътник, от помощ, нека го прави, ако Църквата му позволи, но искам да кажа, че не отива на неговата възраст.
Както и един младеж на 17 или 20 не може да мисли, както мисли възрастният, не може да помни смъртта и колкото да се опитва да го прави, няма да може. Нито може постоянно да има чувство за суетата на всички неща, което идва по-късно. Това е много полезно в духовен аспект, но не е за онази възраст. В тази възраст нещата са други. Както в природата едно дърво става дърво, но не веднага, а първо става цвят, след това малък плод, стебло, минават години, и изобщо се извършва целият естествен процес, за да стане цяло дърво. Така е и в духовния живот. Не можем на мига да получим това състояние, което се описва в книгите на Отците, в Патерика, в книгите, които четем, защото Отците са писали и са говорили, когато са били духовно зрели и са говорили като зрели хора в Христос. Трябва да знаем, че тези свети отци са извървели целия път, докато стигнат дотам. За съжаление, много пъти правим грешка и гледаме края, а не виждаме пътя, гледаме края – какви са станали светците, когато са стигнали до края, но не знаем или не гледаме през колко неща са минали, докато стигнат дотам и какви борби са водели, но и през колко страсти са минали, че са познали същите неща, които имаме всички ние, без изключение. Имали са същите войни, изкушения, похоти, помисли. Навярно и по-големи и затова са стигнали до по-голяма святост. Разликата е, че те се борили срещу стария човек в себе си с по-голямо самоотричане, от колкото ние. Затова, деца, не се безпокойте по отношение на духовния живот, оставете Бога да действа във вас, не бъдете неразумни деца, както правехме в училище. Имаше навремето един предмет, казваше се природознание? Караха ни да слагаме кълнове в памук и чакахме да поникнат. Аз отивах и постоянно отварях памука да видя дали е поникнал. Накрая изсъхна. Та да не правим тази детинска грешка. Остави го там, сам ще поникне.
Така е и в духовния живот. Не се наблюдавайте: Сега къде съм, какво става, на кой стадий съм? Всички тези неща не са нужни. Нужно е нещо много просто. Кое е това просто нещо? Да влезем в пространството на Църквата. Както бебето в утробата на майката расте само и няма нужда тя да мисли в ума си: сега да ям, за да яде бебето и да дишам, за да диша бебето или знам ли, да изпратя малко кръв на бебето и малко храна. То самичко се храни. Когато е живо, то се храни от организма на майка си. Така сме и ние. Когато сме в Църквата, тя е жив организъм, тя е наша майка. Оттук, тя ни храни от само себе си, ние нямаме грижа. Единственото, което трябва да внимаваме, е да не правим неща, които затрудняват това общение, а такива неща – както знаете – са грехът, страстите, които пречат или отравят тази храна, която получаваме и всичко това не се оказва за наше добро.
Иначе Бог промисля и ни възпитава в живота; в нашия духовен живот и състояние биваме възпитавани и обучавани по разнообразни начини – и от ляво и отдясно. Тоест и чрез добрините, и чрез злините, които ни се случват. Когато пораснете, ще видите, че всички тези трудности, премеждия и безпокойство, което наблюдавате в млада възраст, във вашата възраст, когато очаквам да свърша следването, да се оженя, да започна работа, да отида в Англия, Америка, да построя собствен дом, да направя каквото и да е – всички тези тревоги, от които ставаме нетърпеливи, в крайна сметка, когато пораснем, ги помним и виждаме, че всъщност е било много добре, че нещата не са станали на момента така, както сме искали.
Трябва да се да научим да влезем в пространство на търпението, на дълготърпението. Човекът се възпитава сред търпението, сред болката, сред неуспеха; неуспехът е много важно нещо. Трябва да го оцените духовно, неуспехът е важно събитие за човека. Някой път по-важно и от успеха. Когато естествено става не по наше желание, нали? Не става дума да отидете да се провалите самички или когато постигате неуспех, да си внушавате: Успях, защото така ни каза отецът, че трябва: да се провалим! Уж от послушание. Просто когато в живота си преживеем някакъв неуспех, трябва да го оценяваме по духовен начин и тогава ще разберем, че този неуспех е много благотворен. Човекът, който не е изпитал болка и не е претърпявал неуспех, не е завършен човек. Той прилича на някой, който може да лети, но накрая ще падне, защото лети в облаците, както гласи поговорката. Трябва да се научим да се приземяваме, да стъпваме върху тази земя. С това отговорих на първия ви въпрос. (следва)
Превод: Константин Константинов
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
