Постинг
18.09.2013 15:16 -
САМИЧЪК
Самичък
User Rating: / 7
PoorBest
Сряда, 18 Септември 2013 11:36
Автор: Теодора Димова, Култура.бг
http://dveri.bg/xy94a
Внезапно в съзнанието ми се появи един стих от Евангелието на Йоан, когато Христос говори много дълго на последна вечеря със Своите ученици, когато нещо тегне във въздуха, някаква огромна и неясна заплаха витае над йерусалимската горница, нещо страшно, неизбежно и неслучило се никога досега, не са радостни приятелите на Иисус, задушени са от неясните предчувствия, от мъчителното очакване, от скръбните заветни думи на Учителя си, на тази последна вечеря Той им дава последните си повели, последните си завети, те го гледат смълчани, подтиснати от думите Му, от това, че не ги разбират докрай, от това, че им се струват неясни, чувстват се объркани, защото усещат, че нещо крайно се случва в момента, а не могат да го проумеят и обозрат, ще го проумеят късно, едва по-късно, след малко повече от Петдесет дни, а сега е само задухът, прахта, заплахата на онова, което предстои… Иисус им казва: „Ето, настъпва час, и настана вече да се разбягате всякой у вас си и Мене самичък да оставите.” (Йоан. 16:32).
Самичък. Може би това е единственото място в Евангелието, където Той проявява някаква жал, жалост към Себе Си. Чрез една единствена дума – самичък. Толкова изразителна, толкова преизпълнена с болка, разбираема за нас, съвсем човешка болка – от предстоящото разбягване на всичките, които сега са около Него, от предстоящото трикратно предателство на най-буйния, най-пламенния между тях.
Всеки ще се разбяга у тях си. Вие всичките имате домове, семейства, жени, деца, огнища, градини, лодки, рибарски мрежи. Когато бурята настъпи, всеки от вас има къде да се подслони, къде да се скрие от пристъпите, има място, където да бъде прегърнат и успокоен, прегърнат и стоплен, прегърнат и приспан. А Аз съм напълно зависим от вас. Тези три години с вас живях, с вас вървях по прашните нажежени пътища, с вас спях, с вас се храних, с вас проповядвах, с вас извършвах чудесата, с вас се молех. И сега ще се разбягате всякой у вас си. С Мене няма да остане никой. Мене самичък ще оставите.
Човешкото ридание на Христос, сърцето, преизпълнено с болка и скръб.
Колко ли много Му се е искало да не се разбягат всичките. Да останат около Него. Да разбират и проумяват онова, което им говори, да разговарят за Него, да се молят заедно, да Му вдъхват сили и упование, да бъдат с Него, да държат ръката Му, да Го обичат, да Го обичат безмерно в тази най-тежка нощ.
Колко ли много Му се е искало да не се разбягат всякой у тях си, да не Го оставят самичък.
Колко е зависим от тях! И от нас. Защото онези, които тогава се разбягаха, сме и ние. И ние Го оставяме самичък – всеки път, когато тъмните и вкаменени петна от сърцата ни се разрастват и вместо да се стопяват, печелят нови и нови територии. Всеки път, когато тези туморни петна от душата ни унижават и потъпкват обичта, състраданието, жалостта.
Колко е необозримо, непонятно, покъртително, че Иисус има нужда от нашата любов – толкова, колкото и ние от Неговата.
Колко е недостъпно за разума ни и ясно за сърцето ни, че Бог има нужда от нас. Ние имаме нужда от Него, защото ние сме малки, немощни, безпомощни, а Той е неизмеримо могъщ, велик и всесилен. Трудно ни е дори като мисъл да си представим, че Божието величие и могъщество в най-голяма степен, най-ярко се изразява в Неговото смирение, смаляване, кеносис, в Неговото въчовечаване.
Той не само прие нашата плът, Той прие нашата немощ, нашето нищожество, нашата прокуденост от рая. Нашата бездомност.
Тоя няма Свой дом на земята. За Него не се намери дом, когато Иосиф и Мария отидоха във Витлеем. Роден е в чужд, незнаен дом, в пещерата, в обора сред животните, положен е в сламата на техните ясли. Още от раждането си Той няма Свой дом на земята, която дойде да спаси. Витлеем означава Дом на хляба, но той не беше гостоприемен и не предложи хляб и огнище на Мария, която Го носеше в утробата си. Лисиците имат леговища, птиците небесни имат гнезда, а Той няма Свой дом, няма де глава да подслони.
Неговият единствен дом са нашите сърца. Единственият Негов дом на земята, която Го посрещна враждебно още от раждането Му. Той хлопа много тихо на сърцата ни. Стои и хлопа отвън и често остава недопуснат в тях. Остава вън на студа. Нашите домове са залостени. Нашите сърца са заключени. На нас ни е по-добре без Него. Когато в сърцето ни няма място за Него, как в дома ни ще има място за нашия ближен. Днес дори думата ближен вече е почти изчезнала от езика ни. Изчезнала е, защото няма кого да назовем с нея.
Само Божията любов, без нашата, не е достатъчна. Любовта има сила, само когато е взаимна. Ако не е взаимна, тя може да бъде дори насилие. Когато Божията любов е подадена, но не е приета, тя увисва във въздуха както една подадена ръка увисва, когато не е поета.
И така – от яслата до Кръста продължи Неговата бездомност – „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил”.
Той дойде да донесе любов, човешката омраза Го уби. Дойде да ни изкупи и беше продаден. Дойде да донесе светлина, човеците обикнаха мрака. „Който ходи в мрака, не знае къде отива.” Ето защо съвременният свят така се лута и не знае къде отива, не знае вече дори що е добро и зло. Защото остави самичък Този, Който донесе Светлината.
Светът се състои от всеки един от нас. Колко от нас проумяват, че Бог има нужда от нашата любов, иначе е самичък. В сърцето на колко от нас Той има Свой дом. Нашите сърца са все повече препълнени с грижи, с вещи, със суета. Обгърнати са в мрак. Оставили сме Бога самичък. Останали сме самички и ние. Светът е станал пустиня.
Но дори от пустинята има изход. Има Обетована земя – земята, която ни е обещана от Този, Когото ние оставихме самичък. Неговото сърце е нашият дом. Нашето сърце е Неговият дом. Това е Обетованата земя. (Култура.бг)
User Rating: / 7
PoorBest
Сряда, 18 Септември 2013 11:36
Автор: Теодора Димова, Култура.бг
http://dveri.bg/xy94a
Внезапно в съзнанието ми се появи един стих от Евангелието на Йоан, когато Христос говори много дълго на последна вечеря със Своите ученици, когато нещо тегне във въздуха, някаква огромна и неясна заплаха витае над йерусалимската горница, нещо страшно, неизбежно и неслучило се никога досега, не са радостни приятелите на Иисус, задушени са от неясните предчувствия, от мъчителното очакване, от скръбните заветни думи на Учителя си, на тази последна вечеря Той им дава последните си повели, последните си завети, те го гледат смълчани, подтиснати от думите Му, от това, че не ги разбират докрай, от това, че им се струват неясни, чувстват се объркани, защото усещат, че нещо крайно се случва в момента, а не могат да го проумеят и обозрат, ще го проумеят късно, едва по-късно, след малко повече от Петдесет дни, а сега е само задухът, прахта, заплахата на онова, което предстои… Иисус им казва: „Ето, настъпва час, и настана вече да се разбягате всякой у вас си и Мене самичък да оставите.” (Йоан. 16:32).
Самичък. Може би това е единственото място в Евангелието, където Той проявява някаква жал, жалост към Себе Си. Чрез една единствена дума – самичък. Толкова изразителна, толкова преизпълнена с болка, разбираема за нас, съвсем човешка болка – от предстоящото разбягване на всичките, които сега са около Него, от предстоящото трикратно предателство на най-буйния, най-пламенния между тях.
Всеки ще се разбяга у тях си. Вие всичките имате домове, семейства, жени, деца, огнища, градини, лодки, рибарски мрежи. Когато бурята настъпи, всеки от вас има къде да се подслони, къде да се скрие от пристъпите, има място, където да бъде прегърнат и успокоен, прегърнат и стоплен, прегърнат и приспан. А Аз съм напълно зависим от вас. Тези три години с вас живях, с вас вървях по прашните нажежени пътища, с вас спях, с вас се храних, с вас проповядвах, с вас извършвах чудесата, с вас се молех. И сега ще се разбягате всякой у вас си. С Мене няма да остане никой. Мене самичък ще оставите.
Човешкото ридание на Христос, сърцето, преизпълнено с болка и скръб.
Колко ли много Му се е искало да не се разбягат всичките. Да останат около Него. Да разбират и проумяват онова, което им говори, да разговарят за Него, да се молят заедно, да Му вдъхват сили и упование, да бъдат с Него, да държат ръката Му, да Го обичат, да Го обичат безмерно в тази най-тежка нощ.
Колко ли много Му се е искало да не се разбягат всякой у тях си, да не Го оставят самичък.
Колко е зависим от тях! И от нас. Защото онези, които тогава се разбягаха, сме и ние. И ние Го оставяме самичък – всеки път, когато тъмните и вкаменени петна от сърцата ни се разрастват и вместо да се стопяват, печелят нови и нови територии. Всеки път, когато тези туморни петна от душата ни унижават и потъпкват обичта, състраданието, жалостта.
Колко е необозримо, непонятно, покъртително, че Иисус има нужда от нашата любов – толкова, колкото и ние от Неговата.
Колко е недостъпно за разума ни и ясно за сърцето ни, че Бог има нужда от нас. Ние имаме нужда от Него, защото ние сме малки, немощни, безпомощни, а Той е неизмеримо могъщ, велик и всесилен. Трудно ни е дори като мисъл да си представим, че Божието величие и могъщество в най-голяма степен, най-ярко се изразява в Неговото смирение, смаляване, кеносис, в Неговото въчовечаване.
Той не само прие нашата плът, Той прие нашата немощ, нашето нищожество, нашата прокуденост от рая. Нашата бездомност.
Тоя няма Свой дом на земята. За Него не се намери дом, когато Иосиф и Мария отидоха във Витлеем. Роден е в чужд, незнаен дом, в пещерата, в обора сред животните, положен е в сламата на техните ясли. Още от раждането си Той няма Свой дом на земята, която дойде да спаси. Витлеем означава Дом на хляба, но той не беше гостоприемен и не предложи хляб и огнище на Мария, която Го носеше в утробата си. Лисиците имат леговища, птиците небесни имат гнезда, а Той няма Свой дом, няма де глава да подслони.
Неговият единствен дом са нашите сърца. Единственият Негов дом на земята, която Го посрещна враждебно още от раждането Му. Той хлопа много тихо на сърцата ни. Стои и хлопа отвън и често остава недопуснат в тях. Остава вън на студа. Нашите домове са залостени. Нашите сърца са заключени. На нас ни е по-добре без Него. Когато в сърцето ни няма място за Него, как в дома ни ще има място за нашия ближен. Днес дори думата ближен вече е почти изчезнала от езика ни. Изчезнала е, защото няма кого да назовем с нея.
Само Божията любов, без нашата, не е достатъчна. Любовта има сила, само когато е взаимна. Ако не е взаимна, тя може да бъде дори насилие. Когато Божията любов е подадена, но не е приета, тя увисва във въздуха както една подадена ръка увисва, когато не е поета.
И така – от яслата до Кръста продължи Неговата бездомност – „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил”.
Той дойде да донесе любов, човешката омраза Го уби. Дойде да ни изкупи и беше продаден. Дойде да донесе светлина, човеците обикнаха мрака. „Който ходи в мрака, не знае къде отива.” Ето защо съвременният свят така се лута и не знае къде отива, не знае вече дори що е добро и зло. Защото остави самичък Този, Който донесе Светлината.
Светът се състои от всеки един от нас. Колко от нас проумяват, че Бог има нужда от нашата любов, иначе е самичък. В сърцето на колко от нас Той има Свой дом. Нашите сърца са все повече препълнени с грижи, с вещи, със суета. Обгърнати са в мрак. Оставили сме Бога самичък. Останали сме самички и ние. Светът е станал пустиня.
Но дори от пустинята има изход. Има Обетована земя – земята, която ни е обещана от Този, Когото ние оставихме самичък. Неговото сърце е нашият дом. Нашето сърце е Неговият дом. Това е Обетованата земя. (Култура.бг)
2013 – Залезът на Запада?
Mary did you know? from "The Nativi...
Равин иска ислямизация на Европа,като ев...
Mary did you know? from "The Nativi...
Равин иска ислямизация на Европа,като ев...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
