Постинг
16.09.2013 21:53 -
Теорията, че ние спасяваме света, а не Христос, е напълно неуспешна
Теорията, че ние спасяваме света, а не Христос, е напълно неуспешна
Слаба статияОтлична статия Написано от монах Моисей Светогорец
Понеделник, 16 Септември 2013 13:31
Мирният човек е търпелив. Търпението в скърбите е Божий дар, плод от дълги борби, наследство на много злато за бедния наследник. Търпението сред скърбите означава доверие в Бога. Светците не търсили избавяне от скърбите, а благото търпение в тях, те имали ясна нагласа, която било напълно съгласна и подчинена на Божията воля. В свят, който постоянно бива бомбардиран от рекламата за все по-комфортно прекарване на живота, посланието на автентичната православна духовност за евангелски аскетичен живот звучи далечно и нехармонично. Отдалечаването от Бога довежда до поврат и объркване и нещастният човек си мисли, че колкото повече има, толкова по-добре ще си бъде. Това очевидно е движено от демоните възприятие, ненасита, агония за излишество, това, което Западът крещи: изморихме се да бъдем отморени! Досадата на този лош комфорт преминава и в духовния живот чрез празнословието, унинието, псевдо-смирението, псевдо-светостта, която понякога бичува не само послушниците, а и старците.
Неопитността и липсата на дълбоко себепознание е сериозна пречка за духовното ръководство. Прибързаните стъпки към това особено свещено дело ще ни доведе до неправилна самоувереност и горчиви премеждия. Забравянето на личната тревога за нашето спасение и нашият стрес за спасението на другите е много трудна игра, израз на една коварна и подозрителна егоцентричност. Теорията, че ние спасяваме света, а не Христос, е напълно неуспешна. Когато нашето подчинение съществува само и само, за да може утре ние да станем тези, които ще управляваме другите, тогава това е безкрайно погрешно. Това означава, че изобщо не чувствам радостта от изучаването, търпението от изучаването, златото на послушанието, голямата веселие на синовството, което естествено няма никаква връзка с духовния инфантилизъм. Послушанието не е пасивно, инертно, неподвижно състояние, а извор на разтърсващи преживявания и благодат, които водят до старателност и яснота, а не до небрежност и робство. Ако послушникът се чувства трайно притеснен от ограниченията, той изпълва своята душа с помисли, които го правят неспокоен, нервен, любопитен, недоволен и протестиращ. Дано това негово безпокойство стане повод да разбере своето състояние и да се отърси от тежкото покривало, което ще направи приятно неговото послушание и ще го доведе до Христовите обятия, където единствено всичко се успокоява и радостта е неизмерима и истинна. Сега не говорим за инфантилизъм а за младенчество. Ние ставаме облажаваните по евангелски деца, възлагаме целия си живот на Христос, както казваме на всяка св. Литургия. Тази младенческа простота и незлобие е истинското отношение на вярващия християнин, далеч от рационалистическите критики, религизираните проекции и нарцистични псевдоуспокоения на едно коварно себеутвърждаване.
Автентичността има много голяма значение в духовния живот. Великият анатом на душата св. Йоан Лествичник по превъзходен начин описва какви змии се крият под всеки камък, под който седим да си почиваме, и ни зове към бодърстване и будност. Прямотата на автентичността е единственият път в православния духовен живот - нагорен, но сигурен. Бог известява благата душа, която върви по правилния път с гарантиращия за автентичността мир на сърцето, който извира от Бога, а не от нейните успехи. Всеки вярващ, който се развива в Църквата, е призван да осъзнае погрешните постъпки, които го обвързват с несъдържателни неща, които не го карат да се занимава усърдно с нивата на своята душа, да не се бои от грешките и тяхното признаване, което ще го доведе до възвишен духовен живот и ще го откъснат от изморителната посредственост и хладност на всекидневието. Тази постоянна тревога на борбата няма никаква връзка със стреса и отделеното време за нея е драгоценен залог за вечна печалба, която весели душата още в този живот. Постъпвайки се смирено, печелим Бога, Който дава благодат само на смирените и особено ги обича.
Ние се изморяваме, когато увеличаваме нашите нужди, когато стигаме до крайности, когато оставаме в детайлите, когато закъсняваме безпричинно, когато настояваме за награда за всяко добро, което сме сторили. Успехите в нашия живот са по-малко от неуспехите. Ние не сме подготвени за неуспеха. Когато смятаме успехите за изключително наши, а не постигнати с Божията помощ, тогава те са гнили и готови да рухнат. Всички успехи, изолирани от изключителния успех на християнина да се усъвършенства в Христос и да се срещне с Него, е нищожен, надува нашето его и смалява Христос. Нека не ни плашат неуспехите, които ще дойдат, ако не са дошли, за да се смирим и да се разкрасим духовно. Страхът и стресът трябва да бъдат непознати за истинския християнин. Авва Силуан казва: небе и земя да се съединят, не се страхувам! Страхът за вярващия става отговорна борба, а стресът - блага тревога и скръб по Бога, която дарява милост, оптимизъм и надежда. Нека се подчиним на Божията воля и всичко ще се утихне.
Оставихме лесния път на Бога и се мъчим по кривия и труден наш път, казват мнозина свети отци. С помощта на Преблагия Бог и с подробно изпитване, молитва и външен съвет нека изследваме себе си, нека разпознаем нашата болест, нека изобличим нашите грешки и нека си помогнем по този начин, вървейки по сигурния път на покаянието.
Нека се занимаваме сериозно с най-важните теми. Известно е, че множеството грижи водят до голямо смущение. Необузданото любопитство, постоянната активност, дори голямата социалност и безкрайното преследване на ума и на фантазията изморяват и не те съсредоточават, за да бъдеш облажаван като Мария от Евангелието, с осветеното, умиляващото се, внимаващо и послушно сърце.
Както и друг път съм казвал, ние оставаме в едно погрешно разбиране на греха, смятайки за грях само престъпването на заповедите от Моисеевия декалог, забранителните заповеди, т.е. това да не крадеш, да не лъжесвидетелстваш против ближния, да не прелюбодействаш, а не недостигът на любов към Бога и ближния, отсъствието на кротост и нашето отдалечаване от смиреномъдрието. Старец Софроний смята греха за престъплението срещу любовта на Бог Отец. Затова грехът не е някакво несъвършенство, недостатък, грешка или пропуск, а липса на любов към Бога, след като грехът ни отдалечава от Божията любов. Грехът се превръща в отхвърляне на евангелски блажен живот, изолиране, асоциалност, жестока и хладна самота. Обожествявайки своето его, човекът става трагично сам и неговият користен егоцентризъм постоянно го окървавява и кара да ухае на смърт. След като далеч от Бога не може да бъде истински жив. Христос дойде, за да ни да свърже повторно и да ни въздигне, да ни изкупи и спаси. Христос дойде за грешните и проповядва най-вече покаяние. Покаянието ни връща в прегръдката на Бога, след толкова наши падения, и затова нека си дадем тази радост, радостта от Божията прегръдка, където е завършекът на покаянието, вкусването на блажената истина, на превъзходната светлина, на радостта на първосъздадените хора.
Клюката е превъзходна „добродетел” на християните, която създава много проблеми, много помисли, дотегливи теми, жестока студенина в отношенията и прогонва душевния покой. Авва Варсануфий съветва благоразумие и мъдрост в преодоляването на злото и незлобие и простота. Мъдростта да не проявяваш злоба, и простота, за да не стигаш до безумие. Така тълкува великият авва мястото от ев. Матей „бъдете мъдри като змии и незлобиви като гълъби” (10:16) - не е разумно да оставиш безмълвието, бидейки увлечен от клюките. Така се разваляме и разваляме и другите. Нужно е мъжество, смелост с изкуство и благородство, за да не падне човек в капана на лукавите сплетни на празнословието, от които няма да се откъсне лесно, без съгреши. Нека не се съюзяваме с демона, примирявайки се с него, увличани от помисли на лукаво братолюбие, че ще огорчим брата, прекъсвайки излишното говорене. Това става, защото не съществува съществен трезвен размисъл и бодърстване, а самопроизволно прилепване към празното говорене, нещо, което изкусителят изтъква и мами мнозина. И когато се съвземем, се караме с другите, които са ни предизвикали, или се гневим на самите себе си, но без да имаме правилна основа, а с чисто моралистичния манталитет, че ние, господарите, автентичните, великите сме били измамени и паднахме. Падението не ни смирява, а ни разгневява, озлобява и обикновено сами си налагаме безцелни епитимии, носейки демонични очила, искайки горделиво самички да се самоизцелим.
Нека чистото благочестие ни държи неизменно в православното предание и светоотеческото учение. Истинско благочестие св. Григорий Палама нарича вярното следване на богоносните отци, които поучават на истинно бого-честие. Нечестие е да пренебрегваме исихасткото предание на Църквата. Благочестив е този, който отъждествява своята воля с Божия воля, този, който преобразява грешките-страсти в добродетели-придобивки. Напротив, пиетистът създава хубав профил, излъскана витрина, външно се показва достоен и благолепен, очиства само външната страна на чашата като добър фарисей. Благочестието е общение със светците, Света Богородица и Христос.
Нека молим светците да ни помогнат и да се молят за нас. Светият Дух да ни оживотвори повторно. Да не оставяме в думите, а в делата. Фарисеите били съвършените моралисти и намирали това, което ги улеснявало. Фарисеи съществуват до наши дни във всички пространства. Те имат свойството да отличават себе си , да избират, да предпочитат това, което е в тяхна полза и да се изтъкват. Те предпочитат своите места, думи, мисли, идеи, размишления, книги, кръгове. Те говорят повече за лесната аретология и социологията на патрологията, а не за болезненото страстоубийство и строгата аскетическа писменост. Силно антропоцентричното разбиране за хората ги прави пуритани, моралисти, фанатици, самодостатъчни и себеоправдаващи се.
Авва Варсануфий завършва своите съвети към един недоумяващ начинаещ монах по хубав начин, казвайки: „моля те, имай трезвение, пробуди се от опиянението на най-дълбокия сън! Вдигни се здраво на нозе и извикай заедно с св. ап. Петър и останалите апостоли към Спасителя на цялото творение с ясен и силен глас: „Наставниче, спаси ни, загиваме!” Тогава Той непременно ще дойде при теб, ще забрани на ветровете и морето и ще спре клатушкането на кораба на душата ти. Имам предвид, че ще вземе от душата ти тази тежка немощ...”
превод: Константин Константинов
Слаба статияОтлична статия Написано от монах Моисей Светогорец
Понеделник, 16 Септември 2013 13:31
Мирният човек е търпелив. Търпението в скърбите е Божий дар, плод от дълги борби, наследство на много злато за бедния наследник. Търпението сред скърбите означава доверие в Бога. Светците не търсили избавяне от скърбите, а благото търпение в тях, те имали ясна нагласа, която било напълно съгласна и подчинена на Божията воля. В свят, който постоянно бива бомбардиран от рекламата за все по-комфортно прекарване на живота, посланието на автентичната православна духовност за евангелски аскетичен живот звучи далечно и нехармонично. Отдалечаването от Бога довежда до поврат и объркване и нещастният човек си мисли, че колкото повече има, толкова по-добре ще си бъде. Това очевидно е движено от демоните възприятие, ненасита, агония за излишество, това, което Западът крещи: изморихме се да бъдем отморени! Досадата на този лош комфорт преминава и в духовния живот чрез празнословието, унинието, псевдо-смирението, псевдо-светостта, която понякога бичува не само послушниците, а и старците.
Неопитността и липсата на дълбоко себепознание е сериозна пречка за духовното ръководство. Прибързаните стъпки към това особено свещено дело ще ни доведе до неправилна самоувереност и горчиви премеждия. Забравянето на личната тревога за нашето спасение и нашият стрес за спасението на другите е много трудна игра, израз на една коварна и подозрителна егоцентричност. Теорията, че ние спасяваме света, а не Христос, е напълно неуспешна. Когато нашето подчинение съществува само и само, за да може утре ние да станем тези, които ще управляваме другите, тогава това е безкрайно погрешно. Това означава, че изобщо не чувствам радостта от изучаването, търпението от изучаването, златото на послушанието, голямата веселие на синовството, което естествено няма никаква връзка с духовния инфантилизъм. Послушанието не е пасивно, инертно, неподвижно състояние, а извор на разтърсващи преживявания и благодат, които водят до старателност и яснота, а не до небрежност и робство. Ако послушникът се чувства трайно притеснен от ограниченията, той изпълва своята душа с помисли, които го правят неспокоен, нервен, любопитен, недоволен и протестиращ. Дано това негово безпокойство стане повод да разбере своето състояние и да се отърси от тежкото покривало, което ще направи приятно неговото послушание и ще го доведе до Христовите обятия, където единствено всичко се успокоява и радостта е неизмерима и истинна. Сега не говорим за инфантилизъм а за младенчество. Ние ставаме облажаваните по евангелски деца, възлагаме целия си живот на Христос, както казваме на всяка св. Литургия. Тази младенческа простота и незлобие е истинското отношение на вярващия християнин, далеч от рационалистическите критики, религизираните проекции и нарцистични псевдоуспокоения на едно коварно себеутвърждаване.
Автентичността има много голяма значение в духовния живот. Великият анатом на душата св. Йоан Лествичник по превъзходен начин описва какви змии се крият под всеки камък, под който седим да си почиваме, и ни зове към бодърстване и будност. Прямотата на автентичността е единственият път в православния духовен живот - нагорен, но сигурен. Бог известява благата душа, която върви по правилния път с гарантиращия за автентичността мир на сърцето, който извира от Бога, а не от нейните успехи. Всеки вярващ, който се развива в Църквата, е призван да осъзнае погрешните постъпки, които го обвързват с несъдържателни неща, които не го карат да се занимава усърдно с нивата на своята душа, да не се бои от грешките и тяхното признаване, което ще го доведе до възвишен духовен живот и ще го откъснат от изморителната посредственост и хладност на всекидневието. Тази постоянна тревога на борбата няма никаква връзка със стреса и отделеното време за нея е драгоценен залог за вечна печалба, която весели душата още в този живот. Постъпвайки се смирено, печелим Бога, Който дава благодат само на смирените и особено ги обича.
Ние се изморяваме, когато увеличаваме нашите нужди, когато стигаме до крайности, когато оставаме в детайлите, когато закъсняваме безпричинно, когато настояваме за награда за всяко добро, което сме сторили. Успехите в нашия живот са по-малко от неуспехите. Ние не сме подготвени за неуспеха. Когато смятаме успехите за изключително наши, а не постигнати с Божията помощ, тогава те са гнили и готови да рухнат. Всички успехи, изолирани от изключителния успех на християнина да се усъвършенства в Христос и да се срещне с Него, е нищожен, надува нашето его и смалява Христос. Нека не ни плашат неуспехите, които ще дойдат, ако не са дошли, за да се смирим и да се разкрасим духовно. Страхът и стресът трябва да бъдат непознати за истинския християнин. Авва Силуан казва: небе и земя да се съединят, не се страхувам! Страхът за вярващия става отговорна борба, а стресът - блага тревога и скръб по Бога, която дарява милост, оптимизъм и надежда. Нека се подчиним на Божията воля и всичко ще се утихне.
Оставихме лесния път на Бога и се мъчим по кривия и труден наш път, казват мнозина свети отци. С помощта на Преблагия Бог и с подробно изпитване, молитва и външен съвет нека изследваме себе си, нека разпознаем нашата болест, нека изобличим нашите грешки и нека си помогнем по този начин, вървейки по сигурния път на покаянието.
Нека се занимаваме сериозно с най-важните теми. Известно е, че множеството грижи водят до голямо смущение. Необузданото любопитство, постоянната активност, дори голямата социалност и безкрайното преследване на ума и на фантазията изморяват и не те съсредоточават, за да бъдеш облажаван като Мария от Евангелието, с осветеното, умиляващото се, внимаващо и послушно сърце.
Както и друг път съм казвал, ние оставаме в едно погрешно разбиране на греха, смятайки за грях само престъпването на заповедите от Моисеевия декалог, забранителните заповеди, т.е. това да не крадеш, да не лъжесвидетелстваш против ближния, да не прелюбодействаш, а не недостигът на любов към Бога и ближния, отсъствието на кротост и нашето отдалечаване от смиреномъдрието. Старец Софроний смята греха за престъплението срещу любовта на Бог Отец. Затова грехът не е някакво несъвършенство, недостатък, грешка или пропуск, а липса на любов към Бога, след като грехът ни отдалечава от Божията любов. Грехът се превръща в отхвърляне на евангелски блажен живот, изолиране, асоциалност, жестока и хладна самота. Обожествявайки своето его, човекът става трагично сам и неговият користен егоцентризъм постоянно го окървавява и кара да ухае на смърт. След като далеч от Бога не може да бъде истински жив. Христос дойде, за да ни да свърже повторно и да ни въздигне, да ни изкупи и спаси. Христос дойде за грешните и проповядва най-вече покаяние. Покаянието ни връща в прегръдката на Бога, след толкова наши падения, и затова нека си дадем тази радост, радостта от Божията прегръдка, където е завършекът на покаянието, вкусването на блажената истина, на превъзходната светлина, на радостта на първосъздадените хора.
Клюката е превъзходна „добродетел” на християните, която създава много проблеми, много помисли, дотегливи теми, жестока студенина в отношенията и прогонва душевния покой. Авва Варсануфий съветва благоразумие и мъдрост в преодоляването на злото и незлобие и простота. Мъдростта да не проявяваш злоба, и простота, за да не стигаш до безумие. Така тълкува великият авва мястото от ев. Матей „бъдете мъдри като змии и незлобиви като гълъби” (10:16) - не е разумно да оставиш безмълвието, бидейки увлечен от клюките. Така се разваляме и разваляме и другите. Нужно е мъжество, смелост с изкуство и благородство, за да не падне човек в капана на лукавите сплетни на празнословието, от които няма да се откъсне лесно, без съгреши. Нека не се съюзяваме с демона, примирявайки се с него, увличани от помисли на лукаво братолюбие, че ще огорчим брата, прекъсвайки излишното говорене. Това става, защото не съществува съществен трезвен размисъл и бодърстване, а самопроизволно прилепване към празното говорене, нещо, което изкусителят изтъква и мами мнозина. И когато се съвземем, се караме с другите, които са ни предизвикали, или се гневим на самите себе си, но без да имаме правилна основа, а с чисто моралистичния манталитет, че ние, господарите, автентичните, великите сме били измамени и паднахме. Падението не ни смирява, а ни разгневява, озлобява и обикновено сами си налагаме безцелни епитимии, носейки демонични очила, искайки горделиво самички да се самоизцелим.
Нека чистото благочестие ни държи неизменно в православното предание и светоотеческото учение. Истинско благочестие св. Григорий Палама нарича вярното следване на богоносните отци, които поучават на истинно бого-честие. Нечестие е да пренебрегваме исихасткото предание на Църквата. Благочестив е този, който отъждествява своята воля с Божия воля, този, който преобразява грешките-страсти в добродетели-придобивки. Напротив, пиетистът създава хубав профил, излъскана витрина, външно се показва достоен и благолепен, очиства само външната страна на чашата като добър фарисей. Благочестието е общение със светците, Света Богородица и Христос.
Нека молим светците да ни помогнат и да се молят за нас. Светият Дух да ни оживотвори повторно. Да не оставяме в думите, а в делата. Фарисеите били съвършените моралисти и намирали това, което ги улеснявало. Фарисеи съществуват до наши дни във всички пространства. Те имат свойството да отличават себе си , да избират, да предпочитат това, което е в тяхна полза и да се изтъкват. Те предпочитат своите места, думи, мисли, идеи, размишления, книги, кръгове. Те говорят повече за лесната аретология и социологията на патрологията, а не за болезненото страстоубийство и строгата аскетическа писменост. Силно антропоцентричното разбиране за хората ги прави пуритани, моралисти, фанатици, самодостатъчни и себеоправдаващи се.
Авва Варсануфий завършва своите съвети към един недоумяващ начинаещ монах по хубав начин, казвайки: „моля те, имай трезвение, пробуди се от опиянението на най-дълбокия сън! Вдигни се здраво на нозе и извикай заедно с св. ап. Петър и останалите апостоли към Спасителя на цялото творение с ясен и силен глас: „Наставниче, спаси ни, загиваме!” Тогава Той непременно ще дойде при теб, ще забрани на ветровете и морето и ще спре клатушкането на кораба на душата ти. Имам предвид, че ще вземе от душата ти тази тежка немощ...”
превод: Константин Константинов
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
