Постинг
03.09.2013 06:56 -
Почитането на мощи в християнството
Почитането на мощи в християнството
http://dveri.bg/xf6a4
Неделя, 01 Септември 2013 12:56
Автор: Виктор Живов
Мощите (гр. λείψανα, лат. reliquiae) са тленните останки на светците, почитани от Църквата като светиня, изпълнена с благодат и притежаваща дара на чудотворството. Мощите са почитани от най-ранния период на християнството, вероятно от грижа за телата на мъчениците. Още в такъв стар паметник като “Мъченичеството на Поликарп (Смирнески)” (ум. ок. 155 г.), става дума за това, че костите на мъченика, останали след изгарянето му, са “съкровище, по-ценно от скъпоценен камък и по-чисто от злато”; общността е искала да ги притежава, за да “стане част от святата му плът". Свидетелства за почитане на останките на мъчениците през следващото столетие (III) намираме при Киприян Картагенски и Дионисий Александрийски. Съхраняването на мощите на мъченика се е възприемало като продължаващо негово съприсъствие в църковната общност, като манифестация на победата над смъртта, постигната от Христос, подал на светеца благодатта на спасението, и повторение на мъченическия подвиг.
Тази представа обуславя честването на паметта на мъченика, извършването на т.нар. агапи (трапеза на любовта) и Евхаристия над гроба му. Съхраняването и почитането на мощите е било също така тясно свързано с утвърждаването на вярата във възкресението в плът; нападките срещу това учение от страна на гностиците очевидно дори са се превърнали в допълнителен стимул за почитане на мощите. Свидетелство за интензивността на почитането на мощите в най-ранния период са действията на онези, които са извършвали гонения срещу християните и са се старали да унищожат телата на мъчениците, за да не допуснат тяхното почитане. В “Мъченичеството на Поликарп” се казва, че юдеите подучили “да се доложи на проконсула да не дава (на християните) тялото, за да не започнат да се покланят на него”. В разказа на Евсевий (Църк. ист., VIII, 6) за гоненията в Никомидия се казва, че преследвачите решили останките на светците “да ги изровят и хвърлят в морето, за да не започне някой да им се покланя и да не ги причисли към боговете”. Очевидно езичниците се борят с почитането на мощите като вече известна им практика, като я разбират естествено в привичните им термини от езическата религия.
Почитането на мощите придобива установената си форма, след като се прекратяват гоненията. Отделни форми на почитане на мощите могат да предизвикват в края на III – началото на IV в. възражения сред част от духовенството. Например Атанасий в житието на св. Антоний с неодобрение споменава утвърдилия се в Египет обичай светците да не се погребват, а телата им да се държат в къщите за поклонение. Особено резки са били нападките срещу почитането на мощите от страна на аквитанския свещеник Вигиланций в началото на V в.; Вигиланций разглежда почитането на мощите като отстъпка пред езическите нрави. Възразявало се и срещу обичая да се погребват близките до гробовете на мъчениците – изходящата от тях благодат се разпространявала, според тогавашните представи, и върху погребания и помагала за неговото спасение. Подобни възражения посочвали необходимостта да се въведе ред при почитането на мощите и този въпрос да се осмисли богословски (вж. най-напред трактата на св. Йероним против Вигиланций, написан около 406 г.). Въвеждането на ред при почитането на мощите предполага полагане на мощите в специални сгради (мартириуми), построени в памет на светеца, ежегодно почитане на паметта със служене на Евхаристия в деня на смъртта на светеца (dies natalis), помещаване на мощите (техните частици) в специални кутии, които вярващите носели със себе си (оттук възникват и реликвариите, в частност, реликвариите във формата на саркофаг, които могат да се поставят в църквата).
Особено важен за почитането на мощите бил обичаят на пренасяне на мощите. Първите известни ни случаи на пренасяне на мощите датират от средата на IV в. През 356-357 г. император Констанций, син на Константин Велики, пренася в храма на дванайсетте апостоли, (който служел за гробница на императорите), мощите на апостолите Андрей, Лука и Тимотей. Св. Василий Велики (ум. 379 г.) в беседа, посветена на мъченицата Юлита, говори за това, че тялото на мъченицата не е повредено, което е знак, че тялото е било извадено от земята. Има също и свидетелства на Григорий Богослов и Йоан Златоуст. Разпространението на този обичай става постепенно, съдейки по думите на Йоан Златоуст (ум. 407 г.), по негово време повечето тела на мъченици са се намирали в местата, където са били погребани (т.е. в гробища извън градовете). Извличането и пренасянето на мощите може би се е възприемало нееднозначно – в указа на император Теодосий Велики от 386 г. върху такива действия е била наложена забрана. В тази забрана косвено се отразява очевидно менталността на късноантичното езическо общество, за което съприкосновението с телата на мъртвите е нечисто и свързано с лоши поличби, ср. осъждането на почитането на мощите в съчиненията на Юлиян Отстъпник (332-363) (“шествие с телата на мъртвите през безкрайното множество от хора, насред гъстата тълпа, оскверняващо очите на хората зрелище на мъртвец, което не вещае нищо добро за хората”). Въпреки това пренасянето на мощите се утвърждава като общоприета практика и в указа на император Лъв Велики, управлявал от 457 до 474 г., пренасянето на мощите в свещени сгради или храмове се е позволявало със съгласието на епископа.
В Западната църква процесите са общо-взето сходни с тези в Източната. Първото пренасяне на мощи е изваждането от гроба и полагането в нова църква на останките на мъчениците Гервасий и Протасий, извършено през 386 г. от св. Амвросий Медиолански. И тук тази практика първоначално среща възражение, ср. посланието на папа Григорий Велики (ок. 540-604) до императрица Констанция с отказ на молбата й да бъде изпратена главата или друга част от мощите на апостол Павел: казва се, че нарушаването на покоя на телата на светците се разглежда на Запад като недопустимо и светотатствено (“intolerabile atque sacrilegum” – PL, 77, 702В).
Въпреки противодействията от такъв род, пренасянето на мощите здраво се е утвърдило в живота на Църквата. Стимул за това става живото усещане на присъствието на светията в църковната общност, притежаваща мощите му. Григорий Нисийски пише, че онези, които държат мощите, вземат в обятията си живото тяло на светеца, изпълнено със сила; те усещат неговото присъствие с всичките си сетива и чрез сълзите, пролети с почит и любов, се обръщат към него с молитва за застъпничество така, все едно той се намира пред тях (PG, 46, 740В). Затова притежанието на мощи на светец се възприема като получаване на застъпничество, изпратено от Бога на съответната общност. Свети Августин Блажени говори за придобиването на мощите на първомъченик Стефан: “Неговото тяло лежеше скрито толкова дълго. То се яви тогава, когато Бог пожела това. То донесе светлина на всички страни, сътвори толкова чудеса”. Свети Амвросий Медиолански разглежда придобиването на мощите на мъчениците Гервасий и Протасий като дар божи и благодат, изпратени на паството му по време на неговото служение, и добавя: “Макар да не станах мъченик, поне доведох тези мъченици при вас”. Пренасяйки мощите на светията в своя храм (или град), общността се сдобива с патрон и покровител. Показателно е, че церемонията по пренасяне на мощите се извършва като церемониала на влизане в града (adventus) на императора (т.е. според късноантичното разбиране върховният покровител на гражданската общност). Именно с подобно възприятие се обясняват разпространените спорове за това на кой град или храм трябва да принадлежат мощите на този или онзи светец, както и нередките случаи на кражба на мощи.
За първо пренасяне на мощите в историята на руската църква се смята откриването на мощите на великата княгиня Олга, които са пренесени в Десетинната църква от свети Владимир. По-късно, по времето на Ярослав през 1026 г., са извадени от гробовете и положени в църквата телата на Светите братя Борис и Глеб, през 1072 г. тържествено са пренесени в новата църква; още едно тържествено пренасяне е извършено през 1115 г.
Пренасянето на мощите придобива особена значимост поради разпространения в църквата обичай да се строят храмове върху мощите на светци. При това мощите обикновено се полагали под олтара (понякога също на едната от двете страни на олтара или на входа в храма). Това местоположение вероятно е свързано с традицията да се издигат храмове над гробовете на мъчениците, установена още по време на гоненията. Правилото, според което нито една църква не бивало да се строи, ако не е върху мощи на светците, положени под олтара, е било прието от Петия картагенски събор (правило 10). През VI-VIII в. обаче все още имало отделни нарушения на това правило. VІІ-ят Вселенски събор забранява да се строят църкви без полагане на мощи. Посочва се, че в онези храмове, които са осветени без мощи, трябва да бъде извършено полагане на мощи; ако пък някой епископ освещава без мощи нов храм, то той трябва да бъде отлъчен “като престъпил църковните предания” (правило 7) (една от причините за приемане на това правило е било непочитането на мощите от част от иконоборците, срещу които е бил насочен VII-ят Вселенски събор). Мощите се поставяли също така в олтара на преносимите църкви. Във връзка с това развитие в църковната практика се е утвърдило правилото да не се извършва Евхаристия без мощи на светци. Затова например в практиката на руската църква мощите задължително се зашиват в антиминс (ленено или копринено парче плат с изображение на полагането на Христос в гроба, което се слага на Престола и върху което се извършва освещаването на Светите дарове) и свещеникът може да отслужи литургия без Престол (само върху антиминса); в гръцката църква мощите не се зашиват в антиминс, тъй като не се допуска служене на литургия на неистински Престол с положени в него мощи. При всички случаи мощите се разглеждат като необходимо условие за служене на литургията.
Почитането на мощите е свързано с присъщия им дар на чудотворството, с други думи се смята, че благодатните дарове, дадени на светията, се съхраняват в неговите мощи. Към тези дарове се отнася преди всичко силата на изцеляване от различни болести и изгонване на бесовете. Чрез мощите, по думите на Йоан Дамаскин, са “изгонвани демони, болести биват обръщани в бягство, немощни биват излекувани, слепи проглеждат, прокажени се очистват, изкушения и скърби се прекратяват” (Точно изложение, кн. IV, гл.15). По този начин храмовете и манастирите, в които се съхраняват мощите на особено почитани светци, стават място за поклонение (в Русия такъв център е най-вече Киево-Печорският манастир), около тях могат да се образуват отделни общности на изцелени и преживели изгонване на бесовете хора. Достъпът до мощите би могъл да бъде както постоянен, така и временен. В гръцката църква мощите обикновено се съхранявали в олтара и са били предлагани за поклонение на народа само в деня, в който се почита паметта на светеца и на храмовите празници. Антоний Новгородец в “Книгата на Поклонника” (ходене в Константинопол около 1200 г.) разказва, че там “има манастир на свети пророк Илия и в него има църква, и в нея са мощите на много светци, и на празниците из цялата църква се поставят маси и върху тях се полагат мощите на светците”. Мощите можело да се изнасят при литийни шествия и да се възлагат на болни. Много пъти от “мощите на светците изтичало миро, за което специално говори Йоан Дамаскин в “Точно изложение на православната вяра”.
Мощите на светците могат да представляват както цели тела, така и само части или частици от телата. Обичаят да се разчленяват мощите на светците на части, които след това да се полагат в различни храмове, се е утвърдил доста рано и е получил особено голямо разпространение в гръцката църква. Теодорит Кирски (ок. 393 – ок. 466) пише следното за светците: “Мъжествените души на Победоносците витаят в небето, а що се отнася до телата, то не само един гроб скрива тялото на всеки, а цели градове и селища, като ги разделят (телата) помежду си, наричат ги спасители и душевни и телесни лечители и ги почитат като защитници и пазители” (PG, 82, 1449). Това можело да доведе до разграбване на останките на светците. Така тялото на Константинополския патриарх Евтихий (ум. 582 г.) едва не било разграбено, още докато са го носели в храма за погребението. Отделни протести срещу подобни действия (например вече споменатият указ на Теодосий Велики от 386 г., забранил разграбването на мощите и търговията с тях, или посланието на папа Григорий Велики до императрица Констанция с отказ да изпрати главата на апостол Павел) не са имали продължително влияние.
Мощите могат да бъдат както нетленни, така и тленни. Нетлението на мощите като свидетелство за святост не е задължителен признак и получава значимост едва в относително късната епоха. Много съхранили се до наши дни мощи, както и многобройни древни свидетелства показват мощите като кости на светците. В повестта за придобиването на мощите на първомъченика Стефан се разказва, че неговото тяло се е превърнало в прах. Говорейки за мощите на апостолите Петър и Павел, Йероним Блажени ги нарича ossa veneranda, т.е. почитаните кости. Мощите на апостолите Андрей, Лука и Тимотей, пренесени в Константинопол от император Констанций, се намирали в малки ковчежета, тоест те са били кости. И в по-късно време атонските монаси можели специално да подчертават, че мощите на атонските светци са преди всичко кости, тъй като, съгласно тяхното обяснение, те, за да поддържат вярата си, не се нуждаят в свръхестествени знаци.
От най-древни времена са се появявали обаче и мощи във вид на нетленни тела. Василий Велики например говори за неповреденото тяло на мъченицата Юлита. В по-късно време обаче нетленността на мощите често се разглежда като свидетелство за святост, тоест като действие на благодат, изпълваща тялото на светеца, като свръхестествено състояние, съответстващо на присъщия на мощите дар на чудотворство. В похвалата към патриарх Арсений (ум. 1273 г), противник на латинофилската политика на Палеолозите, написана в края на XIV в., се говори за неповреденото му от тление тяло, носещо изцеление; нетленните мощи на патриарха се противопоставят на “раздутия” и обезобразен труп на неговия гонител Михаил VIII Палеолог; нетленните мощи на патриарха се разглеждат като свидетелство за неговата святост, а разлагащото се тяло на императора – като резултат от отлъчването, на което Арсений подложил Михаил VIII.
Нетлението на мощите като признак на святост придобива особена значимост в руската църква. Представата за нетлението като свидетелство за святост влиза в сложно и противоречиво взаимодействие с народната представа за нетлението като резултат от неправедна смърт, съществувала както при гърците, така и при източните славяни (умрелите от клетва, така наречените „заложни покойници”). В късните гръцки съчинения може да се подчертава разликата между мощите, запазени във вид на цели тела, от неразрушените тела на пребиваващите „под клетва” покойници: първите са благообразни, благовонни и изсъхнали, другите – безобразни, зловонни и раздути като барабани (ср. споменатото по-горе описание на тялото на Михаил VIII). И в този случай представите за светостта според християнското разбиране и за нейните признаци могат да се проявяват като радикален отказ от традиционните възгледи.
Наред с мощите в тесния смисъл на думата, аналогично почитане може да се отнася и към редица други предмети, които са се намирали във физически контакт в тялото на светеца, преди всичко онази тъкан, в която се обличат мощите (така нар. брандеум), восъкът от свещите, стоящи на гроба на светеца и т.н.
Богословското осмисляне на почитането на мощите се основава върху разбирането на творението като благо деяние Божие, в което изначално се съдържа благата воля на Твореца, замисълът Божи за спасението на света и неговото преобразяване в идващото Царство Небесно. Мощите на светците представляват частици от това преобразено вещество, изпълнено с божествена благодат, Царството Небесно зримо присъства в тях още сега. Св. Амвросий Медиолански в словото за свети Назарий и Келсий нарича мощите “семена на вечността”. Съответно почитането на мощите се разбира като почитане на онези, които в своя духовен подвиг са осъществили замисъла на Твореца за света. Йероним Блажени в посланието към Рипарий за Вигиланций пише следното: “Не почитаме, не се покланяме, не служим на твар по-голяма от Твореца, почитаме мощите на мъчениците, за да се поклоним на Онзи, в името на Когото те са понесли страдания”. Това съждение на Йероним Блажени за мощите напълно съответства на известния тезис на св. Василий Велики за почитането на иконите (“честта, отдавана на образа, възхожда към първообраза” – PG, 32, 149С).
Въпросът за почитането на мощите е разработен особено ясно от св. Йоан Дамаскин. Тъй като редица иконоборци наред с поклонението пред иконите отричат и поклонението пред мощите на светците, Дамаскин в Словата си в защита на светите икони говори и за мощите. Той пише, че “светците и приживе са били изпълнени от Светия дух, а когато са се споминали, благодатта на Светия Дух присъства и с душите им, и с телата в гробниците, и с фигурите, и със светите им икони, – не по същество, а по благодат и действие (енергия)” (гр. ου κατ’ ουσίαν, αλλά χάριτι και ενέργεια– PG, 94, 1249CD). Поклонението пред мощите, също както и поклонението пред иконите, изразява признание на значимостта на веществото в домостроителството на спасението (в преобразяването на света). Дамаскин посочва Боговъплъщението като начален момент за това домостроителство и продължава: “Не се покланям на веществото, а на Твореца на веществото, който е станал вещество заради мене, съблаговолил и да се засели във веществото и чрез посредството на веществото извършил моето спасение … Почитам също и благоговея и пред останалото вещество, чрез което е било извършено моето спасение, като пред изпълнено с божествени сили (енергии) и благодат” (PG, 94, 1245АВ). Така мощите са явление на обожената твар, чрез която се извършва спасението на човечеството, преображението на веществата на света в обожено вещество на бъдещото Царство.
Из книгата «Святость. Краткий словарь агиографических терминов»
Източник: Киевская Русь
Превод: Анна Георгиева
http://dveri.bg/xf6a4
Неделя, 01 Септември 2013 12:56
Автор: Виктор Живов
Мощите (гр. λείψανα, лат. reliquiae) са тленните останки на светците, почитани от Църквата като светиня, изпълнена с благодат и притежаваща дара на чудотворството. Мощите са почитани от най-ранния период на християнството, вероятно от грижа за телата на мъчениците. Още в такъв стар паметник като “Мъченичеството на Поликарп (Смирнески)” (ум. ок. 155 г.), става дума за това, че костите на мъченика, останали след изгарянето му, са “съкровище, по-ценно от скъпоценен камък и по-чисто от злато”; общността е искала да ги притежава, за да “стане част от святата му плът". Свидетелства за почитане на останките на мъчениците през следващото столетие (III) намираме при Киприян Картагенски и Дионисий Александрийски. Съхраняването на мощите на мъченика се е възприемало като продължаващо негово съприсъствие в църковната общност, като манифестация на победата над смъртта, постигната от Христос, подал на светеца благодатта на спасението, и повторение на мъченическия подвиг.
Тази представа обуславя честването на паметта на мъченика, извършването на т.нар. агапи (трапеза на любовта) и Евхаристия над гроба му. Съхраняването и почитането на мощите е било също така тясно свързано с утвърждаването на вярата във възкресението в плът; нападките срещу това учение от страна на гностиците очевидно дори са се превърнали в допълнителен стимул за почитане на мощите. Свидетелство за интензивността на почитането на мощите в най-ранния период са действията на онези, които са извършвали гонения срещу християните и са се старали да унищожат телата на мъчениците, за да не допуснат тяхното почитане. В “Мъченичеството на Поликарп” се казва, че юдеите подучили “да се доложи на проконсула да не дава (на християните) тялото, за да не започнат да се покланят на него”. В разказа на Евсевий (Църк. ист., VIII, 6) за гоненията в Никомидия се казва, че преследвачите решили останките на светците “да ги изровят и хвърлят в морето, за да не започне някой да им се покланя и да не ги причисли към боговете”. Очевидно езичниците се борят с почитането на мощите като вече известна им практика, като я разбират естествено в привичните им термини от езическата религия.
Почитането на мощите придобива установената си форма, след като се прекратяват гоненията. Отделни форми на почитане на мощите могат да предизвикват в края на III – началото на IV в. възражения сред част от духовенството. Например Атанасий в житието на св. Антоний с неодобрение споменава утвърдилия се в Египет обичай светците да не се погребват, а телата им да се държат в къщите за поклонение. Особено резки са били нападките срещу почитането на мощите от страна на аквитанския свещеник Вигиланций в началото на V в.; Вигиланций разглежда почитането на мощите като отстъпка пред езическите нрави. Възразявало се и срещу обичая да се погребват близките до гробовете на мъчениците – изходящата от тях благодат се разпространявала, според тогавашните представи, и върху погребания и помагала за неговото спасение. Подобни възражения посочвали необходимостта да се въведе ред при почитането на мощите и този въпрос да се осмисли богословски (вж. най-напред трактата на св. Йероним против Вигиланций, написан около 406 г.). Въвеждането на ред при почитането на мощите предполага полагане на мощите в специални сгради (мартириуми), построени в памет на светеца, ежегодно почитане на паметта със служене на Евхаристия в деня на смъртта на светеца (dies natalis), помещаване на мощите (техните частици) в специални кутии, които вярващите носели със себе си (оттук възникват и реликвариите, в частност, реликвариите във формата на саркофаг, които могат да се поставят в църквата).
Особено важен за почитането на мощите бил обичаят на пренасяне на мощите. Първите известни ни случаи на пренасяне на мощите датират от средата на IV в. През 356-357 г. император Констанций, син на Константин Велики, пренася в храма на дванайсетте апостоли, (който служел за гробница на императорите), мощите на апостолите Андрей, Лука и Тимотей. Св. Василий Велики (ум. 379 г.) в беседа, посветена на мъченицата Юлита, говори за това, че тялото на мъченицата не е повредено, което е знак, че тялото е било извадено от земята. Има също и свидетелства на Григорий Богослов и Йоан Златоуст. Разпространението на този обичай става постепенно, съдейки по думите на Йоан Златоуст (ум. 407 г.), по негово време повечето тела на мъченици са се намирали в местата, където са били погребани (т.е. в гробища извън градовете). Извличането и пренасянето на мощите може би се е възприемало нееднозначно – в указа на император Теодосий Велики от 386 г. върху такива действия е била наложена забрана. В тази забрана косвено се отразява очевидно менталността на късноантичното езическо общество, за което съприкосновението с телата на мъртвите е нечисто и свързано с лоши поличби, ср. осъждането на почитането на мощите в съчиненията на Юлиян Отстъпник (332-363) (“шествие с телата на мъртвите през безкрайното множество от хора, насред гъстата тълпа, оскверняващо очите на хората зрелище на мъртвец, което не вещае нищо добро за хората”). Въпреки това пренасянето на мощите се утвърждава като общоприета практика и в указа на император Лъв Велики, управлявал от 457 до 474 г., пренасянето на мощите в свещени сгради или храмове се е позволявало със съгласието на епископа.
В Западната църква процесите са общо-взето сходни с тези в Източната. Първото пренасяне на мощи е изваждането от гроба и полагането в нова църква на останките на мъчениците Гервасий и Протасий, извършено през 386 г. от св. Амвросий Медиолански. И тук тази практика първоначално среща възражение, ср. посланието на папа Григорий Велики (ок. 540-604) до императрица Констанция с отказ на молбата й да бъде изпратена главата или друга част от мощите на апостол Павел: казва се, че нарушаването на покоя на телата на светците се разглежда на Запад като недопустимо и светотатствено (“intolerabile atque sacrilegum” – PL, 77, 702В).
Въпреки противодействията от такъв род, пренасянето на мощите здраво се е утвърдило в живота на Църквата. Стимул за това става живото усещане на присъствието на светията в църковната общност, притежаваща мощите му. Григорий Нисийски пише, че онези, които държат мощите, вземат в обятията си живото тяло на светеца, изпълнено със сила; те усещат неговото присъствие с всичките си сетива и чрез сълзите, пролети с почит и любов, се обръщат към него с молитва за застъпничество така, все едно той се намира пред тях (PG, 46, 740В). Затова притежанието на мощи на светец се възприема като получаване на застъпничество, изпратено от Бога на съответната общност. Свети Августин Блажени говори за придобиването на мощите на първомъченик Стефан: “Неговото тяло лежеше скрито толкова дълго. То се яви тогава, когато Бог пожела това. То донесе светлина на всички страни, сътвори толкова чудеса”. Свети Амвросий Медиолански разглежда придобиването на мощите на мъчениците Гервасий и Протасий като дар божи и благодат, изпратени на паството му по време на неговото служение, и добавя: “Макар да не станах мъченик, поне доведох тези мъченици при вас”. Пренасяйки мощите на светията в своя храм (или град), общността се сдобива с патрон и покровител. Показателно е, че церемонията по пренасяне на мощите се извършва като церемониала на влизане в града (adventus) на императора (т.е. според късноантичното разбиране върховният покровител на гражданската общност). Именно с подобно възприятие се обясняват разпространените спорове за това на кой град или храм трябва да принадлежат мощите на този или онзи светец, както и нередките случаи на кражба на мощи.
За първо пренасяне на мощите в историята на руската църква се смята откриването на мощите на великата княгиня Олга, които са пренесени в Десетинната църква от свети Владимир. По-късно, по времето на Ярослав през 1026 г., са извадени от гробовете и положени в църквата телата на Светите братя Борис и Глеб, през 1072 г. тържествено са пренесени в новата църква; още едно тържествено пренасяне е извършено през 1115 г.
Пренасянето на мощите придобива особена значимост поради разпространения в църквата обичай да се строят храмове върху мощите на светци. При това мощите обикновено се полагали под олтара (понякога също на едната от двете страни на олтара или на входа в храма). Това местоположение вероятно е свързано с традицията да се издигат храмове над гробовете на мъчениците, установена още по време на гоненията. Правилото, според което нито една църква не бивало да се строи, ако не е върху мощи на светците, положени под олтара, е било прието от Петия картагенски събор (правило 10). През VI-VIII в. обаче все още имало отделни нарушения на това правило. VІІ-ят Вселенски събор забранява да се строят църкви без полагане на мощи. Посочва се, че в онези храмове, които са осветени без мощи, трябва да бъде извършено полагане на мощи; ако пък някой епископ освещава без мощи нов храм, то той трябва да бъде отлъчен “като престъпил църковните предания” (правило 7) (една от причините за приемане на това правило е било непочитането на мощите от част от иконоборците, срещу които е бил насочен VII-ят Вселенски събор). Мощите се поставяли също така в олтара на преносимите църкви. Във връзка с това развитие в църковната практика се е утвърдило правилото да не се извършва Евхаристия без мощи на светци. Затова например в практиката на руската църква мощите задължително се зашиват в антиминс (ленено или копринено парче плат с изображение на полагането на Христос в гроба, което се слага на Престола и върху което се извършва освещаването на Светите дарове) и свещеникът може да отслужи литургия без Престол (само върху антиминса); в гръцката църква мощите не се зашиват в антиминс, тъй като не се допуска служене на литургия на неистински Престол с положени в него мощи. При всички случаи мощите се разглеждат като необходимо условие за служене на литургията.
Почитането на мощите е свързано с присъщия им дар на чудотворството, с други думи се смята, че благодатните дарове, дадени на светията, се съхраняват в неговите мощи. Към тези дарове се отнася преди всичко силата на изцеляване от различни болести и изгонване на бесовете. Чрез мощите, по думите на Йоан Дамаскин, са “изгонвани демони, болести биват обръщани в бягство, немощни биват излекувани, слепи проглеждат, прокажени се очистват, изкушения и скърби се прекратяват” (Точно изложение, кн. IV, гл.15). По този начин храмовете и манастирите, в които се съхраняват мощите на особено почитани светци, стават място за поклонение (в Русия такъв център е най-вече Киево-Печорският манастир), около тях могат да се образуват отделни общности на изцелени и преживели изгонване на бесовете хора. Достъпът до мощите би могъл да бъде както постоянен, така и временен. В гръцката църква мощите обикновено се съхранявали в олтара и са били предлагани за поклонение на народа само в деня, в който се почита паметта на светеца и на храмовите празници. Антоний Новгородец в “Книгата на Поклонника” (ходене в Константинопол около 1200 г.) разказва, че там “има манастир на свети пророк Илия и в него има църква, и в нея са мощите на много светци, и на празниците из цялата църква се поставят маси и върху тях се полагат мощите на светците”. Мощите можело да се изнасят при литийни шествия и да се възлагат на болни. Много пъти от “мощите на светците изтичало миро, за което специално говори Йоан Дамаскин в “Точно изложение на православната вяра”.
Мощите на светците могат да представляват както цели тела, така и само части или частици от телата. Обичаят да се разчленяват мощите на светците на части, които след това да се полагат в различни храмове, се е утвърдил доста рано и е получил особено голямо разпространение в гръцката църква. Теодорит Кирски (ок. 393 – ок. 466) пише следното за светците: “Мъжествените души на Победоносците витаят в небето, а що се отнася до телата, то не само един гроб скрива тялото на всеки, а цели градове и селища, като ги разделят (телата) помежду си, наричат ги спасители и душевни и телесни лечители и ги почитат като защитници и пазители” (PG, 82, 1449). Това можело да доведе до разграбване на останките на светците. Така тялото на Константинополския патриарх Евтихий (ум. 582 г.) едва не било разграбено, още докато са го носели в храма за погребението. Отделни протести срещу подобни действия (например вече споменатият указ на Теодосий Велики от 386 г., забранил разграбването на мощите и търговията с тях, или посланието на папа Григорий Велики до императрица Констанция с отказ да изпрати главата на апостол Павел) не са имали продължително влияние.
Мощите могат да бъдат както нетленни, така и тленни. Нетлението на мощите като свидетелство за святост не е задължителен признак и получава значимост едва в относително късната епоха. Много съхранили се до наши дни мощи, както и многобройни древни свидетелства показват мощите като кости на светците. В повестта за придобиването на мощите на първомъченика Стефан се разказва, че неговото тяло се е превърнало в прах. Говорейки за мощите на апостолите Петър и Павел, Йероним Блажени ги нарича ossa veneranda, т.е. почитаните кости. Мощите на апостолите Андрей, Лука и Тимотей, пренесени в Константинопол от император Констанций, се намирали в малки ковчежета, тоест те са били кости. И в по-късно време атонските монаси можели специално да подчертават, че мощите на атонските светци са преди всичко кости, тъй като, съгласно тяхното обяснение, те, за да поддържат вярата си, не се нуждаят в свръхестествени знаци.
От най-древни времена са се появявали обаче и мощи във вид на нетленни тела. Василий Велики например говори за неповреденото тяло на мъченицата Юлита. В по-късно време обаче нетленността на мощите често се разглежда като свидетелство за святост, тоест като действие на благодат, изпълваща тялото на светеца, като свръхестествено състояние, съответстващо на присъщия на мощите дар на чудотворство. В похвалата към патриарх Арсений (ум. 1273 г), противник на латинофилската политика на Палеолозите, написана в края на XIV в., се говори за неповреденото му от тление тяло, носещо изцеление; нетленните мощи на патриарха се противопоставят на “раздутия” и обезобразен труп на неговия гонител Михаил VIII Палеолог; нетленните мощи на патриарха се разглеждат като свидетелство за неговата святост, а разлагащото се тяло на императора – като резултат от отлъчването, на което Арсений подложил Михаил VIII.
Нетлението на мощите като признак на святост придобива особена значимост в руската църква. Представата за нетлението като свидетелство за святост влиза в сложно и противоречиво взаимодействие с народната представа за нетлението като резултат от неправедна смърт, съществувала както при гърците, така и при източните славяни (умрелите от клетва, така наречените „заложни покойници”). В късните гръцки съчинения може да се подчертава разликата между мощите, запазени във вид на цели тела, от неразрушените тела на пребиваващите „под клетва” покойници: първите са благообразни, благовонни и изсъхнали, другите – безобразни, зловонни и раздути като барабани (ср. споменатото по-горе описание на тялото на Михаил VIII). И в този случай представите за светостта според християнското разбиране и за нейните признаци могат да се проявяват като радикален отказ от традиционните възгледи.
Наред с мощите в тесния смисъл на думата, аналогично почитане може да се отнася и към редица други предмети, които са се намирали във физически контакт в тялото на светеца, преди всичко онази тъкан, в която се обличат мощите (така нар. брандеум), восъкът от свещите, стоящи на гроба на светеца и т.н.
Богословското осмисляне на почитането на мощите се основава върху разбирането на творението като благо деяние Божие, в което изначално се съдържа благата воля на Твореца, замисълът Божи за спасението на света и неговото преобразяване в идващото Царство Небесно. Мощите на светците представляват частици от това преобразено вещество, изпълнено с божествена благодат, Царството Небесно зримо присъства в тях още сега. Св. Амвросий Медиолански в словото за свети Назарий и Келсий нарича мощите “семена на вечността”. Съответно почитането на мощите се разбира като почитане на онези, които в своя духовен подвиг са осъществили замисъла на Твореца за света. Йероним Блажени в посланието към Рипарий за Вигиланций пише следното: “Не почитаме, не се покланяме, не служим на твар по-голяма от Твореца, почитаме мощите на мъчениците, за да се поклоним на Онзи, в името на Когото те са понесли страдания”. Това съждение на Йероним Блажени за мощите напълно съответства на известния тезис на св. Василий Велики за почитането на иконите (“честта, отдавана на образа, възхожда към първообраза” – PG, 32, 149С).
Въпросът за почитането на мощите е разработен особено ясно от св. Йоан Дамаскин. Тъй като редица иконоборци наред с поклонението пред иконите отричат и поклонението пред мощите на светците, Дамаскин в Словата си в защита на светите икони говори и за мощите. Той пише, че “светците и приживе са били изпълнени от Светия дух, а когато са се споминали, благодатта на Светия Дух присъства и с душите им, и с телата в гробниците, и с фигурите, и със светите им икони, – не по същество, а по благодат и действие (енергия)” (гр. ου κατ’ ουσίαν, αλλά χάριτι και ενέργεια– PG, 94, 1249CD). Поклонението пред мощите, също както и поклонението пред иконите, изразява признание на значимостта на веществото в домостроителството на спасението (в преобразяването на света). Дамаскин посочва Боговъплъщението като начален момент за това домостроителство и продължава: “Не се покланям на веществото, а на Твореца на веществото, който е станал вещество заради мене, съблаговолил и да се засели във веществото и чрез посредството на веществото извършил моето спасение … Почитам също и благоговея и пред останалото вещество, чрез което е било извършено моето спасение, като пред изпълнено с божествени сили (енергии) и благодат” (PG, 94, 1245АВ). Така мощите са явление на обожената твар, чрез която се извършва спасението на човечеството, преображението на веществата на света в обожено вещество на бъдещото Царство.
Из книгата «Святость. Краткий словарь агиографических терминов»
Източник: Киевская Русь
Превод: Анна Георгиева
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
