Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.08.2013 14:07 - Цербери на Светия Потир или пазители на Причастието?
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 391 Коментари: 0 Гласове:
0



Цербери на Светия Потир или пазители на Причастието?

Май 22, 2013 in Беседи, Начална страница

Автор : свещеник Георги Калчу

http://pravoslaven-sviat.org/2013/05/22/цербери-на-светия-потир-или-пазители-н/

 

Свещеник Георги Калчу (1925-2006) е един от най-авторитетните румънски свещеници, провел 21 години в затвора за изповядване на вярата. Първата присъда получил в 1948 г., на 23 години, и я прекарал в най-тежки условия. В затвора Жилава бил заключен в камерата за мъчения Касимка, намираща се на дълбочина няколко метра под земята без светлина, въздуха прониквал  едва през три малки отвора  във вратата. Един от четиримата затворени там бил болен от туберкулоза и не получавайки медицинска помощ, изгубил много кръв. За да му помогне, бъдещия отец Георги прерязал вените си и го поил със собствената си кръв. В 1964 поради натиска на европейските организации всички политически затворници в Румъния получили амнистия и били пуснати на свобода. Отец Георги започнал да учи във филологическия и богословския факултети, завършвайки ги, започнал докторантура по богословие, приел благодатта на свещенството и започнал да преподава в Букурещката семинария. В 1979 той отново бил арестуван и бил държан в нечовешки условия, в негова защита апелирали известните румънски емигранти Мирча Елиаде, Йожен Йонеско и др. В 1984 г – отец Георги бил освободен, но принуден да емигрира в САЩ. След падането на социалистическия режим всяка година той се връщал в родината, където е и погребан в гробището на манастира Петру Воде.

 

Отец  Роман (Блага), духовник на манастира в чест на Успение на Пресвета Богородица в щата Мичиган, публикува във вестник „Solia”2 статия, чието заглавие е част и от нашето заглавие: „Церберите на Светия Потир”3. В нея той категорично се изказва за често причастие, отделяйки тайнството Изповед и тайнството Причастие като независещи едно от друго. „И двете се явяват тайнства на Православието, имащи абсолютна ценност за спасението, но Причастието не е обусловено от изповедта,- утвърждава той. – Можеш да се причастяваш без да се изповядваш, и можеш да се изповядваш, без да се причастяваш”.

 

Да, последното е разпространено сред всички нас, свещениците (аз говоря за нашите приятели), с първото обаче, е трудно да се съгласим, въпреки че е възможно някои православни свещеници да го практикуват (лично на мен не ми е известен нито един свещеник, който да прави така).

 

Отец  Роман (Блага) е внушаващ авторитет богослов, притежава убедителен стил и аргументира своите утвърждения с логика, на която е трудно да се противостои; още повече, води дълбок духовен живот и се явява ненадминат проповедник. Своето богословие той е запечатал в комунистическия режим със страдания и сълзи в затворите и изправителните лагери4. Ние се познаваме с него отдавна, от затворите, заедно преминахме през ада на затвора Питещ, седяхме в една килия, и аз се отнасям към него с цялото уважение.

 

Четейки неговата статия, разбираш, че проблема за честотата на причастяване е много стар, датира още от епохата на ранната Църква, както свидетелства за това цитата от св. Василий Велики, оплакващ се, че по негово време (372 г.) вярващите се причастявали само четири пъти в седмицата. „Това е добро и полезно-да се причастяваш всеки ден, защото Сам Христос казва: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен” (Ин. 6:54). А ние се причастяваме само четири пъти в седмицата: в неделя, в сряда, петък и събота, а също и в тези дни, когато честваме паметта на някой светия” (Писмо към Кесария)5. По този начин става явно, че християните в този период се причастявали често, почти ежедневно.

 

Негово преподобие привежда няколко цитата, в това число и 9 правило, приписвано на светите апостоли, което гласи: „Всички, които идват в храма… но отказват да се причастят, да бъдат изключени от Църквата”6. Не е добре по толкова важни въпроси на вярата да се играе с думите. Но на мен все пак ми се струва, че „отказвам се”-не е тъждествено с „не се причастява”. Обаче, може би, в тези времена или в контекста на това правило значението на тези слова да е идентично.

 

Свещеникът е огорчен от това, че на св. Литургия често излиза от олтарните врати със светата Чаша в ръце и призовава вярващите: „Със страх Божий, вяра и любов пристъпете!”- но никой не отива да се причастява, освен, най-много, няколко деца. Той е прав да се огорчава; ние също сме огорчени от това, но такава е реалността: малко хора се причастяват даже и от утвърдените във вярата. И пастирят си задава въпрос: „Как се е стигнало до подобни ограничения в причастяването на вярващите и как тайнството изповед се е оказало съединено с тайнството Причастие, когато в нито един църковен канон и в Писанието за това не се споменава.”

 

Риториката на отец Роман стига до там, че той назовава свещениците, които не причастяват вярващите единствено по тяхното желание, каквито и да са те, „цербери на Светия Потир”. Но ако Спасителят ни учи да не хвърляме бисера на свинете7 , то можем ли ние, свещениците, да даваме св. Причастие на всеки човек?

 

В един от цитатите, приведени от отец Роман и принадлежащ на преп. Иов, той потвърждава казаното по-горе: „Свещениците, които отказват на християните, пристъпващи към Светото Причастие с благоговение и вяра, се осъждат от Бога като убийци, както е написано при прор. Осия: „Свещениците скриха пътя и волята и заповедта Божия, убиха Сихем и извършиха беззаконие в Моя народ”8 (Ос. 6:9, по слав. превод).

 

А откъде свещеникът да  знае, че хората пристъпват с истинско благоговение и вяра, ако не познава техните души? А как може да ги познае, ако не ги изповядва? И ако Св. Причастие се преподава на всеки, който е кръстен и миропомазан, значи изповедта е второстепенно и незначително тайнство. Макар и отеца да не подава повод за подобни мисли, това ни изглежда разбираемо от само себе си.

 

В Ин. 21:25 четем: „Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се и цял свят не би побрал написаните книги. Амин”. Привеждам този цитат, за да го използвам в подкрепа на моята позиция. Този цитат е най-силния аргумент в полза на Св. Предание. Много изказвания на Спасителя са загубени, също и много сведения за Негови чудеса. Но ако не беше Свещеното Предание, загубеното би било още повече.

 

В мене се създава впечатлението, че отец Брага и тези, които стоят на неговите позиции, мислят, че Преданието-това е само съкровищница на учения и отминали дела, които ние изваждаме всеки път, когато трябва да атакуваме някой, който не прави това, което на нас ни изглежда правилно. Преданието действително се явява и нещо подобно, но също е и динамична духовна сила, която отбира и съхранява това добро, което може да бъде въведено в традицията, а изключва друго. Тази сила действа постоянно, тя обновява душата и обогатява християнското съзнание. До приемането на библейския канон са циркулирали десетки текстове „библейски” евангелия, апокалипсиси, послания. Но „дошло” Св. Предание и казало: „Стойте! Ето тези книги са канонически, тези са апокрифни, а тези са еретически”. Преданието било по-силно от написаните текстове и изхвърлило това, което не било истинско.

 

Изхождайки от Иак. 5:16: „Изповядвайте си един другиму греховете и молете се един за други”, ранната Църква установила публична изповед, която се практикувала няколко столетия. С времето обаче било забелязано, че тя не само не очиства душите на тези вярващи, които се изповядвали, но и опорочавала сърцата на тези, които я слушали. Те често падали в изкушение да извършат същите грехове, като на изповядващите се, по този начин изповедта се превръщала за някои в училище на необикновени грехове или, в най-добрия случай, източник на разочарование, защото хората слушали, какви грехове вършат тези, които те уважавали, виждайки ги грешници, те падали духом.

 

Така било взето от Писанието друго изречение, и колективния духовен опит довел до ново поведение, което станало традиционно именно благодарение на динамичната сила на Преданието, което не е мъртво, а живо и продуктивно. Изповедта се превърнала в дълбоко интимно действие, извършващо се само между свещеника и каещия се, по благословението на Спасителя.

 

Знам, че има някои румънски монаси (има в крайна сметка един, за който съм слушал) които и днес практикуват тази съвместна изповед, разбира се съвсем не така, както се е извършвала в древността. Всеки каещ се след молитвата, четена от монаха, изповядва своите грехове в сърцето си на тайно или гласно, след това им се дава разрешение на греховете и те могат да се причастят в установения момент на св. Литургия. По този начин, чрез това подобие на изповед  могат да се причастят стотици хора, и аз съм виждал, много от каещите се да казват, че се чувстват много добре след двете тайнства, извършени по този начин.

 

На мен ми се струва, че тук има място за някакъв популизъм с цел „завоюване на клиенти”, своего рода търговия около Светите Дарове, макар, че може би  има някои благоговейни хора, които се изповядват и причастяват по този начин. Във всеки случай количеството тук действа в ущърб на истинската духовност.

 

Когато излязох от затвора и пристигнах в Америка, започнаха да ме канят в различни градове на континента и Европа, за да разкажа за религиозните гонения в Румъния. Канеха ме православни, католици и даже протестанти. Аз видях как при католиците, почти всички намиращи се в храма се причастяват. Бях удивен и питах свещениците, всички ли са се изповядали. Те, от своя страна също бяха удивени и ми казаха, че не съществува никаква връзка между изповедта и причастието. Вярващите се причастяват на всяка литургия, а се изповядват, само когато пожелаят (може би въобще никога?).

 

- А вие знаете ли, -попитах аз,- как са се готвили за приемането на тялото и Кръвта Христови?

 

- Защо, достатъчно е самото им желание.

 

От историята на Църквата знаем, че в началото Свето Причастие често се давало на вярващите, за да имат вкъщи за няколко дена, ако те са искали. С времето обаче, се оказало, че някои вярващи се отнасяли пренебрежително към Светите Дарове, а зложелатели ги използвали даже за черни меси и всякакви магии (те също вярвали, че това е Тяло и Кръв Господни). Тогава Църквата забранила този обичай. При католиците той продължавал още много векове, до най-последно време, когато и от тях било открито това, което ранната Църква забелязала още в своите извори, и тази практика била забранена. При католиците било много лесно да се извърши това светотатство, защото за причастие при тях се ползват само опресноци, които се дават в ръцете на вярващите, и е лесно да не се потребяват, а да се използват за кощунствени действия. Затова в последно време бил въведен обичая да се дават частици в капсули, които се слагат направо в устата, а не в ръцете. Което въобще не означава, че някой не може да ги изкара от устата си, за да ги задържи и използва за проклета цел.

 

Но ако преподаването на св. Причастие е такова просто нещо, защо тогава в древни времена на оглашените не се е разрешавало даже да го виждат, даже да присъстват на причастяването на верните? Защо свещеникът в края на първата част на литургията, наричана литургия на оглашените, призовава: „  вие, които сте оглашени, излезте, и никой от оглашените да не остане! Ние, верните, пак и пак с мир Господу да се помолим?

 

Именно в това се заключава тази власт, която Бог дава на свещеника,-да бъде пазител на Светата Чаша, да се грижи за Тялото и Кръвта Господни. Днес вече нито един оглашен не излиза от храма, когато се произнасят тези слова, но ние ги повтаряме – и отец Роман също ги повтаря на всяка литургия- като традиционна формула, като напомняне за това, че на нас ни е дадена властта да пазим Светото Причастие.

 

Отец Брага казва, че в ранната Църква в преломяването на хляба (първоначалната форма на литургията) хората се причастявали в края на тържествено угощение, където ядели и пиели,  „..а някои даже се държали непристойно, както се вижда от контекста”9 , но не стига да окончателния извод за това, че традицията със своята динамична сила променила тези обичаи, именно за това да предпази хората от подобни грешки, и въвела поста и молитвата, изповедта и епитимията, за да може човек да очисти своята душа и да стане достоен, доколкото това е в човешките сили, за приемането на Тялото и Кръвта Христови (а това без съмнение е в нашите сили, иначе бихме изпаднали в протестантизъм).

 

Църквата е установила определени правила за покаяние, определени канони, които предоставят правото да оценява тази „достойност” на изповедта, а не на самия каещ се, който, ако е честен, е трудно сам да оцени своето достойнство. Някои, които са твърде безцеремонни, биха отивали за Причастие, като в ресторант, а други извънредно строги към себе си, не биха се причастявали никога.

 

Съгласно многовековната църковна традиция и правила, поста и изповедта се явяват условие за причастяването на вярващия, но изповедта не задължително разрешава на каещия се да се причасти. Свещеникът има право да му забрани да приеме Тялото и Кръвта Господни, вследствие на грехове, предвидени от каноните, или да му разреши, ако счита, че причастявайки го, ще укрепи сърцето му в борбата против някои грехове.

 

Опрощаването на греховете, даже най-обикновени, не се получава в хода на четенето на подготвителните молитви (правилото за свето причастие), нито по силата на молитвите в св. Литургия, нито по факта на самото Причастяване (както утвърждава отец Брага), -всичко това е пресилена католическа концепция, колкото и комфортна да изглежда,-по учението на Църквата само маслосвета и изповедта очистват човека от грехове (св. Причастие укрепва човека, дава сила да не се греши, свежда благодатта, изцелява душевно и телесно). Само в изповедта има специална молитва за отпускане на греховете, четена накрая: „Господ и Бог наш Иисус Христос, по благодатта и добросърдечието на Своето човеколюбие, да ти прости, чедо (името), всички съгрешения; и аз недостойния свещеник, чрез дадената ми от Него власт, те прощавам и освобождавам от всички твои грехове, в името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин.”

 

В противен случай, ако молитвите, цитирани от отец Брага бяха достатъчни за получаването на прошка на греховете (което се явява сериозна грешка) тогава вече за никого нямаше да има нужда да се изповядва, освен единствено за тези, които са извършили много тежки, смъртни грехове. В такъв случай свещеникът вече за никой не би бил духовник, освен единствено за убийците и другите велики грешници,-останалите сами прощават на себе си,- и би преподавал Светото Причастие по указание на вярващия.

 

Няма да започна да утвърждавам, че днес в света има повече мерзост, отколкото в миналото, или че магьосничеството и черните меси са по-разпространени, но е несъмнено, че много врачки използват християнска лексика, за да въведат в заблуждение посещаващите ги наивни хора, ходейки от време на време и на служба. По мнението на отец Брага излиза, че свещеника, виждайки тяхната благочестива външност, е длъжен веднага да им преподаде Свето Причастие, дори ако те не се изповядват. А тези хора обикновено не се изповядват, също както и много други големи грешници, защото знаят, че свещеника има благодат Божия, и тя при някои обстоятелства разкрива тайното в човека, а те не желаят да бъдат разобличени.

 

Отецът цитира (не целия откъс) 1Кор. 11:28: „Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне”. Тялото Господне е доверено да се пази от свещеника. Той затова и го съхранява в олтара, в дарохранителницата, за спешно причастяване. Затова и в служебниците се дават съвети за това, как да се съхранява и преподава Светото Причастие, че нам е поверено не само Тялото Господне, но и кръвта на вярващите, които можем да спасим, а можем и да погубим с нашите свещенически ръце. С тях погиваме и ние, като този неверен раб, който не раздал на слугите правилно имуществото, оставено от хазяина10, или като стража в Иезекиил, който не предупреждавайки за опасността, подтиква беззаконника на смърт: „Когато кажа на беззаконника: „беззаконнико! Бездруго ще умреш”, а ти не кажеш нищо, за да предпазиш беззаконника от пътя му, тоя беззаконник ще умре за своя грях, но кръвта му ще изисквам от ръката ти. Ако пък си предпазил беззаконника от пътя му, за да се отвърне от него, но той не се е отвърнал от пътя си, той ще умре за своя грях, а ти ще спасиш душата си” (Иез. 33:8-9).

 

В моите ръце, като свещеник, се намира не само душата на беззаконика, чиято кръв се изисква от мене, но и Неговата, Христова, най-ценна кръв, и едното и другото ще се изискват от мене. Това не е красива фраза, натрапваща се в някаква проповед, а живота и смъртта – моя и на каещия се. Така че какво ще спечеля, ако приведа целия свят до причастието, а всички тези души, и моята в това число, погубя?

 

Има пустинници, които живеят в уединение и веднъж в месеца или още по-рядко идват в манастира, за да се изповядат и причастят. Без всяко съмнение, в този пустинник живота е по-чист, от всеки от нас, той може, даже да е по-чист, от този на иеромонаха-„цербер”, който го изповядва и причастява, но при все това нито пустинника, нито иеромонаха и за минута не помислят за това, че Светото Причастие може да бъде преподадено без предварителна изповед.

 

Отец Иоаникий11 ни каза веднъж, когато посещавахме св. манастир Сихастрия, че в неговите околности в този момент се подвизават около девет пустинници, за тях никой нищо не знаел (само на духовника било известно монашеското им име), а те със своите молитви съхранявали, казваше той, този манастир, цялата планина и всичко наоколо. Тези хора от времена време ходят в манастира, изповядват се и се причастяват, получават торба с хранителни припаси, които стигат едва за няколко дена, и изчезват в горското безмълвие, незнайно никому къде. Никой не знае ще се върнат ли отново някога в манастира. Някои така и умират там, в пукнатините на скалите и даже името им остава неизвестно, за да ги упоменават. Обаче Бог знае, кои са те. Може би те са до такава степен невежи, че се изповядват преди причастие, без да знаят, че имат право на Тялото и Кръвта Христови без предварителна изповед? Несъмнено, не. Но те знаят, че съществува реда на четене на разрешителната молитва след изповедта, която може да се прочете само от духовника и която служи като врата, през която влизат към Светото Причастие.

 

В своя проповед за тайнството изповед и причастие, публикувана и в бюлетина на нашата Кръстовъздвиженска църква в Александрия, щат Вирджиния, САЩ, отец Йоаникий (Балан) учи: „Някога в манастирите монасите се изповядвали ежедневно, вечерта, откривайки всичко извършено от тях през деня. По-късно било прието, както и това се прави  днес в някои манастири, да се извършва изповед всяка седмица, в петък, а да се причастяват веднъж на 30-40 дена, по ревността и достойнството, както разсъди духовника”.

 

Както е видно, Негово Преподобие иеромонах Иоаникий  също съдейства за това, свещениците да се превръщат в „цербери на Светия Потир”, както ги нарича Негово Преподобие отец Роман. И това става във всички манастири, с изключение може би на два или три, но и там условие за причастяване също се явява изповедта, само че при тях тя се извършва публично, както ние показахме по-горе.

 

Практиката на изповедта и прощаването на греховете от свещеника – това е власт, благодат дадена му от Самия Иисус Христос след Неговото възкресение от мъртвите, когато Той влязал при апостолите през затворените врати, духнал към тях и казал: „приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат” (Ин.20:22-23). Това е най-голямата власт, дадена от светите апостоли и след това предадена от тях на учениците, след това на епископите и от тях на свещениците – неизменно, неотслабващо, непрекъснато от Христа до най-последния отец, какъвто съм аз, властта да отпуска грехове. Това прощаване служи като условие за допускането до причастие.

 

В Православната Църква вярващият само един път пристъпва към светата чаша без изповед-след кръщението, защото в тайнството кръщение на човек му се прощава не само първородния грях, но и всички негови лични грехове. Затова на нас ни остава да пазим Светото Тяло и Кръв дотогава, докато сме в сила да изпълняваме нашето свято свещеническо служение.

 

Отец Роман (Блага) също говори и за други неща, съвършено справедливо: за изповедта на свещениците, за разпространението на някои форми на народна религиозност, неодобрени от Църквата и т. н. Обаче всичко това не е влязло в полезрението на настоящата статия, а единствено неговия погрешен възглед за взаимовръзката между св. Таинство Изповед и Причастие. Използването от негово преподобие слова „цербер” по адрес на свещениците, които за условие на причастието считат изповедта и разрешаването на греховете на основание заповедта на Спасителя, съдържаща се в Ин. 22:23, от които аз пръв, не мога да не оценя като насмешка и даже оскърбление. Затова аз много сериозно приемам думата „цербер”, много по-подходящ ми изглежда израза „пазители на Потира”. По-добре да си „цербер на Светия Потир”, отколкото функционер, небрежно раздаващ св.  Причастие, без предварителна изповед и пост, събирайки горещи въглени върху главата си, и върху главата на вярващите.

 

Отец Рафаил (Нойка)12 в едно свое интервю13 на въпроса, свързано с честото причастяване, отговаря така: „Аз бих предпочел, причастяването да е колкото може по-често. За Причастието не е свойствено да е често, но аз бих казал, да се причастявате често, а колко често да се причастяваш конкретно ти или ти-това предоставям на твоя духовник и моля Бога, Той да внуши на всеки духовник, колко често да се причастяват този или онзи; за тебе, може да трябва да дойдеш след  две години, а за тебе-всяка седмица, за някой друг-в неделя и по празниците, за друг-веднъж на две седмици и т. н.”

 

Отец Рафаил е възпитаник на западен манастир, но въпреки това, той отстоява авторитета на духовника във въпроса за честото причащаване. А аз, заедно с всеки каещ се, ще кажа: „няма да издам на враговете Ти тайната, нито целувка ще Ти дам като Юда…”(от причастните молитви), защото невидимата битка се води не само между бялото и черното, доброто и явното зло, но и в по-скритите ъгли на човешкото разбиране, където цветовете се смесват и където нашия измамен разсъдък може да ни въведе в прелест, приспивайки нашата бдителност.

 

„А каквото вам говоря, говоря го на всички: бъдете будни” (Мк. 13:37)

 

1Parintele Gheorghe Calciu. Despre deasa impartasanie. Cerberii Potirului sau paznicii impartasaniei? //http://www.crestinortodox.ro/credinta/despre-deasa-impartasanie-parintele-gheorghe-calciu-69884.htm

 

2 Solia, юли 2002г., С. 19-21. В превод от румънски заглавието на вестника се превежда като “мисия, пратеничество”. Вестник  Solia принадлежи на Румънката православна Епископия с щаб квартира в Джаксън, щат Мичиган.

 

3 румънския текст: http://biserica.org/Publicatii/2003/NoVII/06_index.html.

 

4 Архимандрит Роман (Блага) …,на 12 години постъпил в манастир до Букурещ. Учил в три богословски и една педагогическа семинария, философски и филологически факултети, завършил богословски факултет, постъпил в докторантура, но в 1948 г. бил арестуван и хвърлен в затвора. В 1953 се освободил, 1959-64г. Отново бил в затвор. В 1968-72 г. Служил като мисионер в Бразилия, след това бил преместен в САЩ.

 

5 Василий Велики, писмо 93. Към Кесария, жена на патриции, за приобщаването

 

6 Ср. Книга на правилата, където този канон звучи така: “Трябва да се отлъчват от църковно общение всички ония верни, които влизат в църква и слушат писанието, но не достояват на молитва и св. причастие до края, като такива, които произвеждат безчиние в църквата”.

 

7 Мт. 7:6

 

8 Ср. Ос. 6:9, Под преп. Иов се разбира монах Иов Изповедник, споменат от св. Фотий в „Библиотеката”. Виж. Никодим светогорец, Макарий Коринтски. Душеполезна книга за непрестанното причастяване със Светите Христови Тайни.

 

9 Има се впредвид контекста на 1 Кор. 11:28-29

 

10 Виж: Мт. 24: 45-51

 

11 Има се в предвид архимандрит Иоаникий( Балан 1930- 2007)- подвижник на благочестието, оставил богато духовно наследство, автор на фондаменталния „румънски патерик” и духовни стихове, книги за румънските старци, в това число и за архимандрит Клеопа (Илие).

 

12 Иеросхимонах Рафаил (Нойка)- интелектуалец и философ, исихаст и духовен писател, една от най- крупните фигури в съврменното румънско православие. До 13г. си година живял в Румуния, получил прекрасно образование, бидейки син на знаменития философ Константин Нойка. В 1950 г. емигрирал заедно с майка си в Англия и станал духовно чадо на архимандрит Софроний (Сахаров). От неговите ръце приел монашеско пострижение в 1965г. и под неговото ръководство 28 години се подвизавал в Есекс, в манастира свети Йоан Предтеча. На 11 юли 1993 г. архимандрит Софроний починал и отец Рафаил се върнал в своята родина, където и до сега служи на Бога в един трудно достъпен скит в западните Карпати. Личността на отец Рафаил е уникален синтез на силата на човешкия интелект и Божествената мъдрост, на знанието и силата на вярата.

 

13 Текста на интервюто на румънски език http://www.crestinortodox.ro/interviuri/interviu-parintele-rafail-noica-70472.html.

 

превод от руски

източник:http://www.pravoslavie.ru/orthodoxchurches/61049.htm




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 11326592
Постинги: 14710
Коментари: 2334
Гласове: 9223
Архив
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031