Постинг
31.07.2013 16:17 -
ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗА ГОРДОСТТА И ТЩЕСЛАВИЕТО
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 1149 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 31.07.2013 16:28
Прочетен: 1149 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 31.07.2013 16:28
Да разгледаме най-напред гордостта.
Гордостта! Кой от нас не я е виждал? Кой от нас не се е натъквал на бодилите? Кой не е страдал от присмеха и критиките? Ние всички я познаваме от живота, защото тя не е нещо рядко. Тя ни посреща навред, дето живеят човеци. Тя тича по улиците, перчи се по площадите, стъпя тежко тежко из обществените места. Тя седи важно на меките кресла из учрежденията. Тя и в църква влиза с фарисейска надменност, тя има достъп даже и в монашеските килии. Тя лъха от всяка по-важна особа, тя наднича от почти всеки прозорец. Тя е надута, натруфена, начервена, набелена и минава самонадеяно и самодоволно, тъй че всички да я видят. Нейното естество не Б позволява да се крие. Тя иска да блести и смайва. Тя иска да бъде предмет на внимание и удивление. Тя сама сочи себе си и, за да бъде видяна отвсякъде, търси да застане по на високо. Гордостта върви по нанагорен път. Тя понякога дори лети в шеметни висини.
Когато дяволът изкушаваше Иисуса Христа, постави Го на висока планина. Не Го сведе в низините на страданията и униженията, както Бог-Отец постъпи по-късно със Спасителя, а Го издигна на високо място, като Му обещаваше високи неща: ситост, човешка прослава и владеене на целия свят. Той обещаваше много. Но можеше ли да даде всъщност нещо? Не, защото сам той нищо няма освен своята злоба, гордост и адски огън.
Както постъпи лукавият дух с Иисуса Христа, като го възведе на високата планина на изкушенията, така постъпва той и с нас: издига ни на високо, подкупва ни със съблазнителни и лъжливи обещания, подхваща ни с ласкателни похвали, възгордява ни в нашите собствени очи, предрича ни ситост, богатства и слава, поставя ни на висота, не свойствена нам, дето може лесно да ни се завие свят, и отдето той може лесно да ни срине долу в пропастта на вечната гибел. И колкото по-високо ни е възвел по стълбата на гордостта, толкова по-дълбоко ще ни бутне оттам, и толкова по-страшно ще бъде разбиването ни.
Из книгата "Гордост и смирение"
Велика беда е тщеславието, защото то във всичко може да намери храна за себе си. С какво ли човек не се хвали? Богатство, красота, ум, дарби, облекло, добродетели, та дори и пороци–всичко може да послужи като повод за тщеславие. Особено жените имат тая слабост да се хвалят и да се радват, когато чуят за себе си похвали. Толкова дълбоки корени е пуснало тщеславието в човешкото сърце, че, ако човек няма нещо съществено, с което да се похвали, започва да се гордее с панделката си, с шапката си, или дори с перото на шапката си. Вижте малките деца! И в техните невинни сърца започва отрано да никне отровното цвете на тщеславието. Малките момиченца се хвалят със своите роклички, гривнички, куклички и, ако им кажеш, че техните дрешки или играчки не са хубави, толкова дълбоко се чувствуват наранени, че започват да плачат. О, какво тщеславие изпълва сърчицето на малкото момченце, когато то получи разрешение да поноси за няколко минути часовника на вуйчо си! То излиза с часовника навън при своите другарчета и почва да се хвали пред тях с него. То не дава никой да се докосва до тая скъпоценна вещ. И когато удивление и завист започнат явно да се изписват по лицата на другите, тогава тщеславието и радостта на малкия горделивко нямат край. Ако тщеславието в невинната още детска душа не се притъпи, то скоро ще порасне и ще стане опасна болест на тази душа.
Тщеславието не подбира род или съсловие. Както болестта всекиго може да нападне, тъй и то у всеки човек може да се вгнезди. Знатните и великите намират в знатността си повод за тщеславие. Но и простосмъртните знаят да открият нещичко в себе си, с което да се похвалят. Блез Паскал със свойствената си дълбочина на мисълта изразява този факт със следните думи: “Суетността е толкова дълбоко закотвена в сърцето на човека, че и войникът, и прислужникът, и готвачът, и хамалинът се хвалят, и всеки иска да си има своите почитатели; и философите желаят такива, и тия, които пишат против това, искат да спечелят слава, че добре са писали; и тия, които четат това, искат да се прославят с това, че са го чели; и аз, който пиша то-ва, може би имам същото желание; а може би ще го имат и ония, които ще четат това...” Тук вече в иронията на Паскал се долавя неговата скръб за трагичното състояние на падналата човешка душа. И наистина, тщеславието е резултат на падението. До грехопадението първите човеци в рая не познаваха ни гордостта, ни тщеславието. Докато човекът беше достоен за облажаване, не търсеше за себе си слава, а въздаваше на Създателя си хвала. Откакто стана достоен за окайване, взе да жадува да го облажават и хвалят.
Из книгата "Гордост и смирение"
Гордостта! Кой от нас не я е виждал? Кой от нас не се е натъквал на бодилите? Кой не е страдал от присмеха и критиките? Ние всички я познаваме от живота, защото тя не е нещо рядко. Тя ни посреща навред, дето живеят човеци. Тя тича по улиците, перчи се по площадите, стъпя тежко тежко из обществените места. Тя седи важно на меките кресла из учрежденията. Тя и в църква влиза с фарисейска надменност, тя има достъп даже и в монашеските килии. Тя лъха от всяка по-важна особа, тя наднича от почти всеки прозорец. Тя е надута, натруфена, начервена, набелена и минава самонадеяно и самодоволно, тъй че всички да я видят. Нейното естество не Б позволява да се крие. Тя иска да блести и смайва. Тя иска да бъде предмет на внимание и удивление. Тя сама сочи себе си и, за да бъде видяна отвсякъде, търси да застане по на високо. Гордостта върви по нанагорен път. Тя понякога дори лети в шеметни висини.
Когато дяволът изкушаваше Иисуса Христа, постави Го на висока планина. Не Го сведе в низините на страданията и униженията, както Бог-Отец постъпи по-късно със Спасителя, а Го издигна на високо място, като Му обещаваше високи неща: ситост, човешка прослава и владеене на целия свят. Той обещаваше много. Но можеше ли да даде всъщност нещо? Не, защото сам той нищо няма освен своята злоба, гордост и адски огън.
Както постъпи лукавият дух с Иисуса Христа, като го възведе на високата планина на изкушенията, така постъпва той и с нас: издига ни на високо, подкупва ни със съблазнителни и лъжливи обещания, подхваща ни с ласкателни похвали, възгордява ни в нашите собствени очи, предрича ни ситост, богатства и слава, поставя ни на висота, не свойствена нам, дето може лесно да ни се завие свят, и отдето той може лесно да ни срине долу в пропастта на вечната гибел. И колкото по-високо ни е възвел по стълбата на гордостта, толкова по-дълбоко ще ни бутне оттам, и толкова по-страшно ще бъде разбиването ни.
Из книгата "Гордост и смирение"
Велика беда е тщеславието, защото то във всичко може да намери храна за себе си. С какво ли човек не се хвали? Богатство, красота, ум, дарби, облекло, добродетели, та дори и пороци–всичко може да послужи като повод за тщеславие. Особено жените имат тая слабост да се хвалят и да се радват, когато чуят за себе си похвали. Толкова дълбоки корени е пуснало тщеславието в човешкото сърце, че, ако човек няма нещо съществено, с което да се похвали, започва да се гордее с панделката си, с шапката си, или дори с перото на шапката си. Вижте малките деца! И в техните невинни сърца започва отрано да никне отровното цвете на тщеславието. Малките момиченца се хвалят със своите роклички, гривнички, куклички и, ако им кажеш, че техните дрешки или играчки не са хубави, толкова дълбоко се чувствуват наранени, че започват да плачат. О, какво тщеславие изпълва сърчицето на малкото момченце, когато то получи разрешение да поноси за няколко минути часовника на вуйчо си! То излиза с часовника навън при своите другарчета и почва да се хвали пред тях с него. То не дава никой да се докосва до тая скъпоценна вещ. И когато удивление и завист започнат явно да се изписват по лицата на другите, тогава тщеславието и радостта на малкия горделивко нямат край. Ако тщеславието в невинната още детска душа не се притъпи, то скоро ще порасне и ще стане опасна болест на тази душа.
Тщеславието не подбира род или съсловие. Както болестта всекиго може да нападне, тъй и то у всеки човек може да се вгнезди. Знатните и великите намират в знатността си повод за тщеславие. Но и простосмъртните знаят да открият нещичко в себе си, с което да се похвалят. Блез Паскал със свойствената си дълбочина на мисълта изразява този факт със следните думи: “Суетността е толкова дълбоко закотвена в сърцето на човека, че и войникът, и прислужникът, и готвачът, и хамалинът се хвалят, и всеки иска да си има своите почитатели; и философите желаят такива, и тия, които пишат против това, искат да спечелят слава, че добре са писали; и тия, които четат това, искат да се прославят с това, че са го чели; и аз, който пиша то-ва, може би имам същото желание; а може би ще го имат и ония, които ще четат това...” Тук вече в иронията на Паскал се долавя неговата скръб за трагичното състояние на падналата човешка душа. И наистина, тщеславието е резултат на падението. До грехопадението първите човеци в рая не познаваха ни гордостта, ни тщеславието. Докато човекът беше достоен за облажаване, не търсеше за себе си слава, а въздаваше на Създателя си хвала. Откакто стана достоен за окайване, взе да жадува да го облажават и хвалят.
Из книгата "Гордост и смирение"
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
