Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.07.2013 23:06 - Предложението на Църквата
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 898 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Предложението на Църквата
 29.07.13  | Архим. Варнава Янку

http://www.pravoslavie.bg/Беседа/Предложението-на-Църквата


Църквата е обвинявана от хората за нейните грешки и най-вече за грешките на нейните представители, но не това е същността на Църквата. Църквата или църковността е проекция на троичността на Бога. Бог е любов и общение, триада. Тази проекция на божественото събитие е Църквата, тоест споделянето на нашия живот с другите. Църквата не е всички да се подчиняват на един, а всички на всички.

В епохата на индивидуализма и нарцисизма това е предизвикателство, което ние не можем да понесем и да издържим. Съвременният човек иска своите укрепления, своята сигурност и отстоява предимно индивидуалните си права, защото не може да разбере, че реалният живот всъщност е в споделянето. Църковността е удовлетворяването на тази нужда на личността. Божият промисъл е в Църквата и когато казваме Църква, имаме предвид тъкмо това: споделянето на нашия живот, на нашето участие в живота на другия, на нашата агония, страхове, безпокойства, нещастия и надежди.

Днес, но и във всяка една епоха, човекът се нагажда в своята самота, страхува се да сподели своето най-дълбоко безпокойство с някой друг и не се чувства сигурен да се открие. Църквата обаче му дава едно Предложение: животът на другия да не ми бъде безразличен, нито моят живот да бъде отдалечен от живота на другия. Когато обаче се страхуваме от това Предложение на Църквата, за да го избегнем, превръщаме Църквата в религиозна система, в режим и сдружение, което ще ни окопае и подсигури един рай, който няма връзка нито с Христос, нито с другия човек. Затова е много важно да се вдъхновим от тази истина, която Светият Дух ни дарява.

Способността за общуване е нещо много важно – общувам не означава просто, че разбирам какво иска да каже другия човек и че мога да вляза в ритъма му на мислене; не означава просто, че разбирам емоционалните му нужди, а означава, че разбирам екзистенциалната истина на другия, познавам го и го обичам такъв, какъвто е, и имам връзка с него. Възможността обаче да разбера и проумея екзистенциалното състояние на един човек е просветление от Светия Дух. Защото значението да познаваш собствената си личност не е да си наясно с емоциите си и начина си на мислене, а означава да познаваш своята екзистенциална истина и нужда да намериш логоса на собствения си живот. Това обаче е дар от Бога, Божие откровение, тоест да разбера себе си отвъд собствената си „кожа", да разбера кое е моето реално битие, да позная себе си такъв, какъвто реално съм, тоест като част от Бога. Това е познание в рамката не на време-пространството, а на вечността. Това е моето реално име и моята истина и това се открива тайно на човека, доколкото той общува с Бога. Тогава общуването с Бога в него прилича на рентгенова снимка на моето битие в Христос, в Светия Дух. Тоест това не е интелектуален процес, а дълбинен духовен процес на човека, който вкусва Божието присъствие и любов – както когато обичаш един човек, колкото повече го обичаш, толкова повече опознаваш себе си. Затова и когато не обичаме, не можем да опознаем себе си. Степента на себепознание е свързана със способността да обичаме някой друг, в когото се оглеждаме.

В този смисъл колкото повече обичаме Бога и участваме в Неговата любов, толкова повече проумяваме нашето битие и опознаваме собствената си личност. Кога се трогва човек? Когато чуе една истина за себе си, тогава се трогва и плаче, но не от егоцентрично чувство, а защото в този момент узнава кой е той самият; това, което е чул, докосва нещо в него, докосва неговата лична истина. Това е пътят на човека – в тайнствената връзка с Бога; откровение, дарено на човека от Бога. Колкото повече човек се развива в това измерение, толкова повече е способен да познава и да обича всеки друг човек. Така познаваме другия в неговата реалност и можем да го обичаме. Това е свобода, уют и когато го имам, притежавам съкровище, което ще формира и ще се отразява в ежедневните ми дела. Някой пита: „Как да се отнеса, отче, как да говоря, как да го доближа?". Когато обаче ни се даде това съкровище на надеждата и радостта в нас, на Божията любов, в която се оглеждаме и опознаваме себе си, тогава знаем как да подходим и към другия човек. Без този опит човекът е загубил своя компас по пътя си към другия.

Споделянето с другия е дар на Светия Дух, на Божията любов. Дар, който се активира чрез молитвената връзка с Бога и единствено чрез този опит мога да разбера, че другият не е друг, а е моят бог, моят живот. Колкото повече човек вкусва от този опит, толкова повече чувства нуждата да го сподели, да го даде на другия; толкова повече има способността да преодолее трудностите с другия човек, да надмогне привидните безизходици. Безизходиците, които имаме в нашите връзки, са състояние на психичния човек – при духовния и обновен в Светия Дух човек не съществуват такива безизходици. Нашите безизходици са състояния на нашия егоизъм, на нашето себелюбие. Защото човекът, който се освободил от тях в Божията благодат, е наивно да мислим, че има пречки и безизходици в общуването с другите хора. Думата безизходица е изтрита от живота ни, когато имаме такава връзка с Бога.

Днес всеки живее в собствената си тревога и страх, изправен пред избор, дори и когато например трябва да избере за кого да гласува. Светският живот е фрагментация, той е въплъщение на неразбирателството и безсилието за живот. Умът на човека не може лесно да отличи кое е правилно и кое погрешно; той има нужда от разсъдливост, да отличава доброто от злото, правилното от погрешното. Това най-вече е дар от Бога чрез нашата молитва. Но дарът на молитвата не означава – да ме просветли Бог, да имам разсъдливост за кого да гласувам, а каквото и лошо да се случи след това, Божията благодат да ми даде такъв дух, че да приема и обратния резултат, да прегърна и врага и да имаме единство. Ако проявя злоба към другия, това е хула срещу Църквата. Църквата е другият, който може да е различен от мене и може да стане повод аз да бъда ощетен, но важното е вътре мен да се създаде такъв дух, вътрешно разположение и нужда да се сприятеля с другия, с другите, с цялото. Църквата не съществува без единство, и то единство не на еднаквите, а на различните – това е истинският дух на Църквата, който ние принизяваме до някакви магически процедури и духовно подсигуряване.

Въпросът е как това църковно събитие, това единство, което ни дарява Светият Дух, може да се изрази на дело. Как можем да участваме в тази Божия любов и да я направим практическо събитие в битието си, да не бъдем само пасивни слушатели, на които животът продължава ей-така? Защото, ако аз чувствам радост, искам да я проява навън, да я преведа, да я излъчвам към другите. В противен случай се затваряме в себе си, скован от душевно безразличие, леност и досада. Тогава Църквата не ни говори нищо, защото мислим, че тя е пространство с четири стени, където се събираме за един час на седмица и няма нищо по-нататък. Повечето хора днес живеят в страховита самота, която е симптом за празнотата в сърцето и е сериозна пречка за духовното ни развитие...

 

Превод: Константин Константинов




Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 13710341
Постинги: 14720
Коментари: 2351
Гласове: 9367
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031