Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.07.2013 22:53 - За вината и покаянието
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 292 Коментари: 0 Гласове:
0



За вината и покаянието
 04.07.13  | Наталия Волкова*

http://www.pravoslavie.bg/Анализи/За-вината-и-покаянието


Преди да те образувам в утробата, Аз те познах, и преди да излезеш из утробата, осветих те.. (Йер. 1:5).

Тя много пъти ми е говорила за това: ето защо, мислейки за нея, винаги я виждам да се разхожда самотна по улиците и с дълбока печал да гледа младите майки с деца. Понякога се спира, за да се вгледа в детето – в ангелското, невинно личице. Всички деца й изглеждат като ангели, оказали се като по чудо сред хората, за да ги издигнат леко, незабележимо до своята ангелска висота.

Нейният ангел умря, без да се роди, по-точно не умря, а бе погубен от своята майка. Тя почти всяка нощ сънува своя ангел, той всяка нощ я вика: „Мамо, мамо!" и я гледа с неизразима, питаща скръб. И нейното сърце се къса от скръб, душата й плаче, защото не може да му отговори, да го докосне, да вземе ръцете му и да ги стопли. Вече няколко години няма покой. Жената ми сподели, че смесеното чувство на безпокойство, скръб, тъга и позор е дошло при нея не веднага, а след време. А непосредствено след аборта дори имало кратко облекчение...

„Освобождение... – казва тя с горчива ирония и добавя, – освобождение, което се превърна в ужасен капан". Често използва това сравнение в нашите разговори. Капан, измъчващ душата с отчаяние. Мисълта за извършеното я задушава.

Тя така и не се омъжила, въпреки че вече наближава четирийсет, и шансовете за семеен живот все повече намаляват. Но и това е отглас от аборта, може би най-вече от него. Самонадеяният глас, който така подло се надигнал в нея след операцията, твърдял, че не й е необходимо семейство (засега), не са й необходими деца (засега) – защото с тях всичко ще се усложни - и работата, и учението, и личният живот. Все още има време. Но времето изведнъж свършило, отлетяло мигновено, и заедно с него изгубили своята значимост и външните грижи. А вътрешното се открило и се оказало непоносима самота.

„Сега всичко, което беше важно и необходимо – казва тя с наведена глава, сякаш изтръгвайки от себе си думите, – изгуби смисъл, целият живот изгуби смисъл. Как е могло да стане това? Кой ме изигра така жестоко?"

Преди година при нея се развила депресия, появили се неконтролируеми страхове, подозрителност, мисли за самоубийство. Станало трудно да продължи да работи с пълна сила, сменила работата си няколко пъти. Често се чувства непоносимо сред хора. Няма близки приятелки. След няколко разочарования и дребни предателства престанала да се доверява на жените, а на мъжете – още по-малко. И то оттогава, когато първият я уговорил да направи аборт и скоро след това я изоставил.

„Никой не разбира какво става с мен – казва тя, – а и аз не мога да разкажа най-важното на никого, не мога да изразя своето състояние. Нима можеш да изразиш пустотата? Или самотата? Да я изкажеш с думи...".

– А молитвата? – питам аз.
Тя се замисля, недоверчиво се вглежда в мен и с тъга отговаря:
– Не мога да се моля. За какво да се моля, когато вече нищо не може да се поправи?
– А Вие какво бихте искали да поправите?
– Целия си живот... Ако не мога да го поправя, има ли смисъл да продължавам?

Татяна К. (имената на всички жени тук са променени) направи избор – да се бори за надежда и прошка, да преодолее депресията, студенината и страха от изоставеност. Жената, направила аборт, наистина е самотна и затворена, отделена чрез своята скръб от света и от всички. Защото е трудно да изкаже своята дълбока болка и защото слушащите и разбиращите са малко. Светът е паднал толкова ниско, че не смята за особен проблем убийството в утробата. В света ежедневно се извършват стотици такива убийства. И малките страдалци отиват при четиринадесетте хиляди младенци, избити от Ирод. Но Ирод избивал чуждите, а ние своите! И то след като ни е даден Завет и забрана. Но ние сме пренебрегнали и Завета, престъпили сме и забраната.

Господ ме призва от утробата на майка ми... ( ср. Гал. 1:15)

Мъчителният спомен за нероденото дете живее в съвестта на жената, направила аборт и, неизповядан пред Бога, нерядко се превръща в нейна лична трагедия. Понякога минават много години, появяват се други деца, а нейните сълзи не престават. Не престава плачът за онова единствено дете, на което по волята на майката не е било дадено да види Божията светлина и да измине своя неповторим житейски път. Тъгата от загубата се примесва с мъчителна, неутолима скръб и срам. Чувството за вина – една така и необяснена и неразгадана от психолозите емоция, често води до депресии, страхове и тревоги, до загуба на смисъл и радост от живота. В психоанализата вината е невротично състояние, от което човек трябва да се излекува, да се избави от нея, като я обезцени и прехвърли на друг, на ближния или на външните обстоятелства. Но за православния психотерапевт чувството за вина е спомен за греха, зов за духовно спасение, и тук задачата е съвсем друга – да помогне на пациента да чуе този зов и, колкото и да е трудно, да го последва.

Психоанализата отрича греха, отрича самото му съществуване в човешката душа. Съгласно психоаналитичната теория всички проблеми на човека са обусловени не от греха, а от изтласканите желания, най-често сексуални, заключени в подсъзнанието (подсъзнанието е огромен резервоар, в който се „изхвърлят" ненужните или болезнени спомени и сексуални желания), и поради това човек всъщност не носи отговорност за своите постъпки.

Но в православната психотерапия осъзнаването на личната отговорност е необходима крачка. Колкото и трудно да е признаването на това, че абортът не е обикновена медицинска операция и детето в утробата не е излишен биологичен материал, а нов човек, чийто живот е предоставен на волята на майката – без него изцелението е невъзможно. Без осъзнаване на собствената вина и на извършения грях няма изповед и, значи, няма покаяние. А без покаяние не можем да придобием надежда.

В беседите с жени, страдащи от т. нар. постабортен синдром, е необходимо невидимо да присъства и третият – убитото дете. И майката да говори не само за своята болка, но преди всичко да съчувства на неговата болка и неговите страдания. Това, че детето в утробата чувства болка, отдавна е доказано. Добре известният филм на д-р Натансон „Безмълвният вик", заснет с помощта на ултразвук, доказва, че детето предчувства заплахата от страна на инструмента, с който се извършва абортът. Колкото повече се приближава бедата, толкова по-тревожно става детето, пулсът му се учестява до 200 удара в минута, то вика за помощ, широко отваряйки уста и движейки се все по-бързо... Детето, което в предсмъртни мъки е викало за помощ, и майката, която му е отказала... За да изкупи това зло, са необходими години молитви и покаяние.

Марина С., която прекъснала своята първа, нежелана бременност и след няколко години решила да запази втората, разказва, че съзнанието за извършеното убийство дошло при нея едва с втората бременност. „С второто, желаното дете, за мен всичко беше важно: всяко негово движение, всеки удар на неговото сърце, всяко негово настроение. Дълбоко и благоговейно усещах всичко това. Усещах, че в мен живее един малък човек, постоянно чувствах неговото присъствие в себе си. А с първото – казва Марина, и гласът й започва да трепери – беше иначе, аз го възприемах като нещо, което само пречи на собственото ми съществуване, възприемах го едва ли не като заплаха за своето благополучие. Така беше. Но нали и едното, и другото бяха мои деца! И двете бяха мои деца... Как посмях да не запазя първото? Как можах да поставя своя егоизъм по-високо от неговия живот?".

Сесиите с православен психотерапевт, разбира се, могат да помогнат на първия етап, когато жената едва започва да търси изход от тежкото емоционално състояние. И тук е важно умението да изслушваме и състрадаваме. Но освен тези сесии, има много по-важни средства, много по-мъдри учители и пътеводители към духовно прозрение, и сред тях са молитвата, Литургията, изповедта, покаянието.

Защо е толкова важна молитвата? Защото в нея майката и погубеното дете отново се съединяват. Защото молитвата на жената, извършила аборт, я приближава към Бога, учи я на любов. С молитвата в сърцето й влиза любов към своето неродено дете.

„Помени, Господи, в Твоето царство моите деца, които убих в утробата си, и не ги отхвърляй по голямата Си милост, като Благ и Човеколюбец".

Защо е важно посещаването на храма? Църквата притежава огромна очистваща сила. Благодатта, пребиваваща в храма, ни издига над нашите страсти и над всичко, което идва към нас, умива ни от греховната кал. Моят духовник отец Алексий (Охотин)*, настоятел на храма „Благовещение на Пресвета Богородица" в Ню Йорк, обича да напомня на нас, енориашите: „Ние така усърдно мием лицето и ръцете си всеки ден, понякога и по няколко пъти на ден, обличаме се в красиви, чисти дрехи, а при това забравяме, че нашата душа също се замърсява и често излъчва лошо ухание поради това, че нямаме време да я очистим и умием, или пък не ни достига желание и вяра. А нали душата е вечна, за разлика от дрехите...".

Храмът – това е спасителен купел за душата, купел, в който се отмива нашата суетна нечистота, и грехът става по-явен и очевиден. В храма, както никъде другаде, ние осъзнаваме, чувстваме със сърцето си колко сме грешни и немощни. И, разбира се, изповедта. Защо е така важна изповедта за жената, погубила детето в утробата си? Нали Господ и без това знае какво е в душите ни! И все пак доброволно принесеното и изречено пред свещеника дълбоко и искрено разкаяние ще каже на Бога, че ние отиваме при Него по своя воля, че сами правим избор да бъдем с Него и да признаем своята вина пред Него. Господ е казал: „Който дохожда при Мене, няма да го изпъдя вън" (Йоан 6:37). Значи Той ни чака – и ние трябва да решим дали да останем насаме със своята болка (а нерядко и гордост), или да я споделим с нашия Утешител... „Господи, аз съм виновна за погубването на своето дете. Прости ми и ме помилуй..." – този безкраен плач е единственият път към опрощението.

Не прощаването на себе си, за което говорят психолозите, а истинското опрощение от Христос, което единствено може да желае – не нашето его, не нашето временно „аз" – а нашата безсмъртна душа. Самооправданието, макар и по-лесно да ни се удава, има краткотраен ефект и всъщност е враг на истинското изцеление. Още щом премине еуфорията от него, то ни залива с нова вълна на отчаяние. Само отговорността за извършения грях и покаянието ще доведат до нова надежда. И само новата надежда ще придаде смисъл на живота.

Времето не лекува. Много често, за съжаление, осъзнаването на вината за стореното детеубийство идва не веднага, дори не след година или две, а много по-късно. Ирина В., болна 50-годишна жена, има 20-годишна дъщеря, а първите две деца е погубила в утробата си. Така живяла за себе си много години, докато не дошли скърбите на възрастта и болестите. А сега е започнала да тъгува, да скърби и да сънува как първите две деца я викат някъде при себе си. Ирина смята, че хроничните болести, от които страда, са причинени от абортите, и тъгата е от това, че мъжът й рано си е отишъл от живота и дъщеря й съвсем се е изплъзнала от ръцете й. Наталия, дъщерята на Ирина, преди няколко дни казала, че е „стъпила накриво" и иска да направи аборт. И добавила с тон, нетърпящ възражение, че няма защо да се проливат сълзи, какво толкова... „Паднах на колене пред нея – казва Ирина, сподавяйки риданията си – и я молех да не убива детето. Сама ще го отгледам, ако ти не искаш, ще събера последните си сили и ще го отгледам, само не го убивай; то е живо, както и ти си била някога! И разказа цялата истина за своята скръб...".

– И какво, дъщеря Ви послуша ли Ви? – попитах.
– Не зная. Но стана някак по-тиха. Не излиза вечер, повече си стои вкъщи. Не зная как да се приближа към нея. Тя ми е единствена. Моето цветенце. А бяха три... три цветчета...

Очите на Ирина почти са изгубили цвета си... от сълзи. Но и душата, както се вижда, постепенно се избелва чрез страданието и разкаянието. Да бъдат греховете ви и като багрено, – като сняг ще избеля... (Ис. 1:18).

Труден е пътят на изкуплението, но без него не можем да придобием надежда и любов. На стъпилите на този път се дава светлина, дават се сили, и те не вървят сами, а ги води Господ, Който е казал: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва" (Мат. 16:24).

Свети Йоан Златоуст пише: „Дори ако целият ни живот е добър, въпреки това ще понесем строго наказание, ако не се погрижим за спасението на своите деца". Кой друг, ако не жените, да спасяват своите деца, кой, ако не майките, да поставят техния живот преди себе си, преди своите нужди и изгоди, и ако трябва, да принесат себе си в жертва, да се отрекат от себе си.

Постабортният синдром не е психично заболяване, а сподавен вик на женската душа, ранена от смъртен грях. Затова и тази рана трябва да се лекува не само в разговори с психолог, а преди всичко в общуване с Бога, Който единствен е чист и безгрешен. Само пред Него можем да застанем на колене и да произнесем: „Помени, Господи, в Твоето царство моите деца, които убих в утробата си, и не ги отхвърляй, не заради моите сълзи, нито заради слабата ми вяра, а само по голямата Си милост, като Благ и Човеколюбец". I www.noabort.net.


*Авторката е родена в Алмати, Казахстан. През 1997 г. получава магистърска степен по психотерапия от университета в Лонг Айлънд, САЩ . Понастоящем живее в САЩ, където работи като психотерапевт. Енориашка е на храма „Благовещение на Пресвета Богородица" в Ню Йорк.

**Митрофорен протойерей Алексий Охотин се престави в Господа в началото на 2013 г.


Превод: Татяна Филева



Тагове:   вина,   покаяние,


Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 11532637
Постинги: 14718
Коментари: 2344
Гласове: 9288
Архив
Календар
«  Септември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930