Постинг
03.07.2013 15:28 -
Митът за парния локомотив
Митът за парния локомотив
03.07.13 | Сергей Худиев
http://www.pravoslavie.bg/Глобализация/Митът-за-парния-локомотив
Президентът на Русия подписа промени в Наказателния кодекс във връзка с отговорността за оскърбяване на религиозните чувства, както и забрана на гей-пропагандата сред непълнолетни. Това доведе до напълно предвидима реакция сред либералните кръгове както в страната, така и в чужбина: „Русия тласната назад към тъмните векове!” Само че в действителност Русия е тласната назад от ръба на пропастта.
А зад цялото негодувание срещу консервативната (в това отношение) политика стои определено схващане, популярно в някои среди у нас.
Това е митът за линейния прогрес. Според този мит човечеството в една или друга степен постоянно се движи от лошо към по-добро, и хората като цяло се делят на прогресивни – такива, които ревностно подпомагат движението към по-напреднал свят, и консерватори – упорити поддръжници на стария. От едната страна са тези, които ни зоват към светлото бъдеще, където се издигат приказни градове с цъфнали градини, а от другата страна – хора, които искат да ни въвлекат в прокълнатото минало, където цари невежество, мръсотия, насилие. Тези от нас, които завариха управлението на комунистическата идеология, добре помнят как този мит се преподаваше в училищата и ВУЗ-овете и как, разбира се, начело на прогреса и надежда за човечеството беше СССР. Падането на Съветския съюз промени възгледите, кой всъщност е в челните редици – по-скоро върна обратно традиционната почит на руската интелигенция към „напредничавия Запад”, но сам по себе си митът запази някои от традиционните си функции. По-специално, враждебност към религията, която трайно се свързва със силите, опасни за прогреса.
Както всеки мит, и този служи не за разкриване на реалността, а преди всичко за прокарване на система от ценности и интерпретации. Той внушава на хората как да тълкуват едно или друго събитие. В САЩ хомосексуалното съжителство получи еднакви права с брачния живот – забележителен прогрес, значи парният локомотив лети с все сила напред. В Русия забраниха оскърбяването на религиозните чувства на вярващите, а на хомосексуалните „просветители” решиха да им забранят достъпа до деца – какъв кошмар, надигнаха се веднага реакционни сили, защото фанатици преграждат пътя ни към светлото бъдеще.
Един от проблемите на този мит е, че под него е много трудно да се отгърне историческата действителност. Да сме наблюдавали линеен напредък у нас от 1913 г. до 1923 г.? А през 1933 г.? А през 1943 г.? Човешката цивилизация съвсем не се движи по неотклонен път на напредък; нещо повече, има исторически насоки на развитие, считани в свое време за „прогресивни”, само че впоследствие цялата тяхна „прогресивност” се е изпълвала с онзи смисъл на думата, който влагаме, да речем, в представата за прогресиращо раково образувание. Комунизмът е най-мащабният, но далеч не и единственият пример. Националсоциализмът, справедливо считан за проваляне в тежко, дори предхристиянско варварство, се базирал на расистки теории, които в края на ХІХ в. и първата половина на ХХ в. били считани за преобладаващи насоки в науката. Измерването на черепи днес го приемаме като безумство, но по онова време краниографът е бил инструмент на прогресивната наука, която аранжирала расите според степента на тяхното развитие по пътя на прехода от животно към човек. Практиката за стерилизация на инвалиди – преди нацистка Германия тя била трайно наложена в доста, прилично демократични, страни като САЩ и Швеция – също била възприемана като „научна”, а консервативните протести на християните против нея идеално се вписвали в целия този мит за борбата на „мракобесието” срещу „прогреса”.
Историята на човечеството е познала катастрофалния упадък и самозаличаването на велики цивилизации, рухнали в бездната на тотална морална разруха – ето защо да смятаме, че всяко нововъведение представлява „напредък”, в смисъл на усъвършенстване, би било крайно наивно.
Вярващите в „напредничавия Запад” много обичат да се надсмиват над предполагаемата нагласа на своите опоненти относно „загниващия Запад”. На практика обаче не съществува нито един подобен „Запад” - нито напредничав, нито загниващ. Неотдавна хвърлих поглед на една фотография на участник в гей-парад: не особено млад, неугледен мъж, надянал женско бельо и покрит с тонове грозен грим, който се кълчи на фона на готическа катедрала. Западът на гей-парадите и Западът на готическите катедрали - това са два различни Запада, и напълно несъвместими в своята противоположност. Стотиците хиляди французи, излезли на протест срещу осиновяването на деца от еднополови двойки – това също е Западът. И консервативните католици – членовете на най-старата западноевропейска институция - те също са Западът. И именно той, Западът на катедралите, това е автентичният Запад. Това е Европата на Джото и Бах, на блажения Августин и Тома Аквински, на красивите олтарни творения на Мемлинг и ораториите на Хендел. Другият, „напредничавият Запад”, бълнуван от нашата либерална интелигенция, той е прокоба, прояждаща същата тази, истинската Европа.
И това е крайно тежка прокоба. В случая сравнение с болшевизма може да прозвучи пресилено, а до голяма степен – погрешно, защото всяка историческа ситуация е уникална по своя характер. Налице са обаче някои видими паралели: антирелигиозност, антисемейност, а също и отстъпване– засега бавно и постепенно – от права и свободи, отдавна считани от Запада за фундаментални, и преди всичко – свободата на вероизповеданията.
Кой можеше да си помисли, че неотдавна, и то в Британия – тази крепост на правата и свободите – ще закрият католическата служба по осиновяване заради отказ да поверяват деца на еднополови двойки? Кой можеше да си представи, че в САЩ християните ще бъдат принудени да плащат за абортите? Кой можеше да очаква победата на идеология, за която самата вяра, че „Творецът в началото мъж и жена ги сътвори”, е възмутителна, а опитите да се действа, изхождайки от тази вяра, се явяват нещо престъпно?
Това, което нашите либерали виждат в западния живот като „напредък”, за много хора от същия този Запад то представлява напреднало развитие на тежка и, по всяка вероятност, смъртоносна болест. Болест, носителите на която решително са се заели да наложат на всички останали, а Русия е подложена на огромен натиск от страна на световния либерален елит. Това, че у нас заявиха „не” срещу този натиск, е изключително окуражаващ акт. Русия се оказа на страната на истинската Европа – Европата на катедралите, не на гей-парадите.
Дали парният локомотив на „прогреса” ще лети напред до усвояването на Запада от други, по-жизнеспособни цивилизации, или махалото ще се обърне, това още не знаем. Знаем само, че имаме налице седемдесет години „прогресивни” социални експерименти и че лимитът за експериментиране вече е изчерпан. Фактът, че държавата ни застава в защита на това, което е в основата на всяко жизнеспособно общество – религията и семейството – е окуражаващ признак на здрав разум. | radonezh.ru
Превод: Анжела Петрова
03.07.13 | Сергей Худиев
http://www.pravoslavie.bg/Глобализация/Митът-за-парния-локомотив
Президентът на Русия подписа промени в Наказателния кодекс във връзка с отговорността за оскърбяване на религиозните чувства, както и забрана на гей-пропагандата сред непълнолетни. Това доведе до напълно предвидима реакция сред либералните кръгове както в страната, така и в чужбина: „Русия тласната назад към тъмните векове!” Само че в действителност Русия е тласната назад от ръба на пропастта.
А зад цялото негодувание срещу консервативната (в това отношение) политика стои определено схващане, популярно в някои среди у нас.
Това е митът за линейния прогрес. Според този мит човечеството в една или друга степен постоянно се движи от лошо към по-добро, и хората като цяло се делят на прогресивни – такива, които ревностно подпомагат движението към по-напреднал свят, и консерватори – упорити поддръжници на стария. От едната страна са тези, които ни зоват към светлото бъдеще, където се издигат приказни градове с цъфнали градини, а от другата страна – хора, които искат да ни въвлекат в прокълнатото минало, където цари невежество, мръсотия, насилие. Тези от нас, които завариха управлението на комунистическата идеология, добре помнят как този мит се преподаваше в училищата и ВУЗ-овете и как, разбира се, начело на прогреса и надежда за човечеството беше СССР. Падането на Съветския съюз промени възгледите, кой всъщност е в челните редици – по-скоро върна обратно традиционната почит на руската интелигенция към „напредничавия Запад”, но сам по себе си митът запази някои от традиционните си функции. По-специално, враждебност към религията, която трайно се свързва със силите, опасни за прогреса.
Както всеки мит, и този служи не за разкриване на реалността, а преди всичко за прокарване на система от ценности и интерпретации. Той внушава на хората как да тълкуват едно или друго събитие. В САЩ хомосексуалното съжителство получи еднакви права с брачния живот – забележителен прогрес, значи парният локомотив лети с все сила напред. В Русия забраниха оскърбяването на религиозните чувства на вярващите, а на хомосексуалните „просветители” решиха да им забранят достъпа до деца – какъв кошмар, надигнаха се веднага реакционни сили, защото фанатици преграждат пътя ни към светлото бъдеще.
Един от проблемите на този мит е, че под него е много трудно да се отгърне историческата действителност. Да сме наблюдавали линеен напредък у нас от 1913 г. до 1923 г.? А през 1933 г.? А през 1943 г.? Човешката цивилизация съвсем не се движи по неотклонен път на напредък; нещо повече, има исторически насоки на развитие, считани в свое време за „прогресивни”, само че впоследствие цялата тяхна „прогресивност” се е изпълвала с онзи смисъл на думата, който влагаме, да речем, в представата за прогресиращо раково образувание. Комунизмът е най-мащабният, но далеч не и единственият пример. Националсоциализмът, справедливо считан за проваляне в тежко, дори предхристиянско варварство, се базирал на расистки теории, които в края на ХІХ в. и първата половина на ХХ в. били считани за преобладаващи насоки в науката. Измерването на черепи днес го приемаме като безумство, но по онова време краниографът е бил инструмент на прогресивната наука, която аранжирала расите според степента на тяхното развитие по пътя на прехода от животно към човек. Практиката за стерилизация на инвалиди – преди нацистка Германия тя била трайно наложена в доста, прилично демократични, страни като САЩ и Швеция – също била възприемана като „научна”, а консервативните протести на християните против нея идеално се вписвали в целия този мит за борбата на „мракобесието” срещу „прогреса”.
Историята на човечеството е познала катастрофалния упадък и самозаличаването на велики цивилизации, рухнали в бездната на тотална морална разруха – ето защо да смятаме, че всяко нововъведение представлява „напредък”, в смисъл на усъвършенстване, би било крайно наивно.
Вярващите в „напредничавия Запад” много обичат да се надсмиват над предполагаемата нагласа на своите опоненти относно „загниващия Запад”. На практика обаче не съществува нито един подобен „Запад” - нито напредничав, нито загниващ. Неотдавна хвърлих поглед на една фотография на участник в гей-парад: не особено млад, неугледен мъж, надянал женско бельо и покрит с тонове грозен грим, който се кълчи на фона на готическа катедрала. Западът на гей-парадите и Западът на готическите катедрали - това са два различни Запада, и напълно несъвместими в своята противоположност. Стотиците хиляди французи, излезли на протест срещу осиновяването на деца от еднополови двойки – това също е Западът. И консервативните католици – членовете на най-старата западноевропейска институция - те също са Западът. И именно той, Западът на катедралите, това е автентичният Запад. Това е Европата на Джото и Бах, на блажения Августин и Тома Аквински, на красивите олтарни творения на Мемлинг и ораториите на Хендел. Другият, „напредничавият Запад”, бълнуван от нашата либерална интелигенция, той е прокоба, прояждаща същата тази, истинската Европа.
И това е крайно тежка прокоба. В случая сравнение с болшевизма може да прозвучи пресилено, а до голяма степен – погрешно, защото всяка историческа ситуация е уникална по своя характер. Налице са обаче някои видими паралели: антирелигиозност, антисемейност, а също и отстъпване– засега бавно и постепенно – от права и свободи, отдавна считани от Запада за фундаментални, и преди всичко – свободата на вероизповеданията.
Кой можеше да си помисли, че неотдавна, и то в Британия – тази крепост на правата и свободите – ще закрият католическата служба по осиновяване заради отказ да поверяват деца на еднополови двойки? Кой можеше да си представи, че в САЩ християните ще бъдат принудени да плащат за абортите? Кой можеше да очаква победата на идеология, за която самата вяра, че „Творецът в началото мъж и жена ги сътвори”, е възмутителна, а опитите да се действа, изхождайки от тази вяра, се явяват нещо престъпно?
Това, което нашите либерали виждат в западния живот като „напредък”, за много хора от същия този Запад то представлява напреднало развитие на тежка и, по всяка вероятност, смъртоносна болест. Болест, носителите на която решително са се заели да наложат на всички останали, а Русия е подложена на огромен натиск от страна на световния либерален елит. Това, че у нас заявиха „не” срещу този натиск, е изключително окуражаващ акт. Русия се оказа на страната на истинската Европа – Европата на катедралите, не на гей-парадите.
Дали парният локомотив на „прогреса” ще лети напред до усвояването на Запада от други, по-жизнеспособни цивилизации, или махалото ще се обърне, това още не знаем. Знаем само, че имаме налице седемдесет години „прогресивни” социални експерименти и че лимитът за експериментиране вече е изчерпан. Фактът, че държавата ни застава в защита на това, което е в основата на всяко жизнеспособно общество – религията и семейството – е окуражаващ признак на здрав разум. | radonezh.ru
Превод: Анжела Петрова
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
