Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.06.2013 13:25 - Мисията. Св. апостол Павел
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 1264 Коментари: 0 Гласове:
1



Мисията. Св. апостол Павел
 29.06.13  | Прот. Александър Шмеман

http://www.pravoslavie.bg/История/Мисията.-Св.-апостол-Павел

За нито един от св. апостоли до нас не е достигнало толкова много, колкото за св. ап. Павел. Неговото обръщане, пътешествия, проповед и страдания са подробно описани от дееписателя – спътник и възлюбен лекар на апостола. Своя духовен опит, своето учение и отношението си към по-големи и по-малки въпроси от живота на Църквата св. ап. Павел сам излага в своите послания към различни християнски общини – послания, които по-късно ще влязат в новозаветния канон.

Образът на този човек е така неповторимо ярък, че павловият въпрос ще остане завинаги един от централните въпроси на християнската история като цяло, източник на вдъхновение за всички, камък за препъване и съблазън (Рим. 9:33) за мнозина.

Правоверен юдеин, но роден в Тарс Киликийски, т.е. в разсеяние, в диаспора (емиграция), той съединява в себе си страстна привързаност към своя народ и неговата религия с наистина вселенски кръгозор. Неговото религиозно съзнание е напълно определено от юдейството, от тази ветхозаветна неутолима жажда за живия Бог, но той свободно диша и въздуха на гръко-римския свят – той е римски гражданин не само на хартия, но и по мироглед и съвест.

Той получава религиозно образование в Йерусалим, „при нозете Гамалиилови" (Деян. 22:3), а Гамалиил е водачът и идеологът на фарисейството. Подобно възпитание в духа на крайно консервативното юдейство не е могло да не направи от него естествен враг на християнството. В тази вражда се проявяват и важните черти от неговата личност: цялостност, максимализъм в прилагането към живота на религиозния идеал. Отначало го виждаме, според разказа в Деяния, да одобрява убийството на св. архид. Стефан. След това го виждаме да насъсква към заплахи и убийства (Деян. 9:1), мъчител на Църквата, влизащ по домовете, за да изпраща в тъмници мъже и жени. Като не се задоволява с гоненията в Йерусалим, той си изпросва от Синедриона особени пълномощия за преследване на християните в Сирия. И тук, на пътя за Дамаск, с него се случва този прелом, за който той винаги ще твърди, че е негово непосредствено избиране и призоваване – „не от човеци, нито чрез човек" (Гал. 1:1), а от Самия Христос. Озарява го светлина, той чува гласа на Христос и се обръща към Него така пълно, така неразделно, както, струва ни се, никой – нито преди него, нито след него – не се е обръщал.

За обръщането на св. ап. Павел са написани стотици книги, опитвали са се да го „обясняват" научно: чрез психологията, неврологията, едва ли не чрез епилепсията, от която той страда... Но в тези опити има нещо жалко и плоско. Всяко обръщане е тайна, която не е дадено на науката да обясни докрай, дори и при помощта на най-тънките си инструменти. За нас е важно това, че всяка дума на апостола, стигнала до нас, показва такава вкорененост на цялата му личност, на цялото му съзнание в личността на Христос, такава действителна лична връзка с Него и убеденост в това особено откровение на Христос в него, че Църквата, въпреки неразбирането и съпротивата, които в такова изобилие той ще срещне в живота си, няма да се усъмни да го признае за апостол, равен на Дванадесетте, и да го включи в числото на онези очевидци, на чието свидетелство и учение самата тя е построена.

Кръстен и прекарал три години в Дамаск, ап. Павел отива в Йерусалим, където е приет в общение от апостолите Петър и Яков. В йерусалимската община той винаги ще вижда старшата Църква, средоточието на християнството, и към помощта на светците в Йерусалим неизменно ще призовава в своите послания. От Йерусалим, гонен от ненавистта на юдеите, той заминава за родния си град Тарс, откъдето ще го повикат в Антиохия. Тук, във втория след Йерусалим център на християнството, където, по думите на дееписателя, „първом (...) учениците бидоха наречени християни" (11:26), св. ап. Павел се издига на едно от първите места като пророк, т.е. проповедник в християнското събрание.

На проповедта и на служението на Словото той посвещава целия си живот. В това той вижда своето главно и почти изключително призвание, а в плодовете на тази проповед – оспорвания от някои печат на своето апостолство. А такъв плод е цяла мрежа от църковни общини, основани в Мала Азия, Гърция, а вероятно и в западната част на Римската империя. В книга Деяния особено се отбелязва избирането на св. ап. Павел (наричан в началото Савел, според еврейската форма на името му) и неговия спътник Варнава от Светия Дух за благовестнически пътешествия, на разказа за които са посветени всички останали глави от книгата. От самото начало на това проповедническо служение пред св. ап. Павел застава в целия си ръст въпросът за мястото в Църквата на обърнатите от езичниците, въпрос крайъгълен за цялата по-нататъшна съдба на християнството.

Знаем, че още преди неговата проповед християнството е утвърдено в главните центрове на Римската империя: Антиохия, Александрия и Рим. Но това е все същото юдео-християнство: негови носители са юдеите от разсеянието, които извършват традиционното поклонничество в Йерусалим за молитви и принасяне на жертви в храма. Такива пришълци вече видяхме сред слушателите на първата проповед на св. ап. Петър в деня на Петдесетница. Приели християнството, след завръщането си те основавали общини в юдейските колонии на големите градове. Но това още не е излизане извън пределите на юдейството и спорът за християнството си остава вътрешноюдейски. Така например, по думите на римския историк Светоний, през 49 г. имп. Клавдий изселва всички юдеи от Рим, заради безпорядък сред тях по въпроса за „някой си"1 Христос.

Св. ап. Павел също започва проповедта си в Мала Азия сред юдеите. В книга Деяния често се повтаря следната схема: пристигайки в града, апостолът влиза в местната синагога и като се основава на Свещеното Писание, което се чете в нея всяка събота, започва проповед за Христос. Юдеите, с редки изключения, го отхвърлят, след което той се обръща към езичниците. Той никога няма да се усъмни, че първо на юдеите „трябваше да бъде проповядвано словото Божие" (Деян. 13:46). И това, че те отхвърлят Христос, ще бъде неговата непрестанна мъка на сърце: „Молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът" (Рим. 9:2–3). Също толкова несъмнено за него обаче е и това, че Евангелието е обърнато към целия свят: „за спасение до край-земя" (Деян. 13:47). Отхвърлен от юдеите, до края на живота си той осъзнава своето призвание – да бъде апостол на езичниците и с тях съединява своята съдба.

Но вече има не единични случаи на обръщенци, а цели общини от езичници. Отнасят ли се към тях ритуалните предписания на Ветхия Завет, които, както видяхме, съхраняват всичката си сила за йерусалимските юдео-християни? На този въпрос св. ап. Павел решително отговаря: не! И за него това не е въпрос на „тактика", т.е. на по-добър способ за обръщане на езичниците. С този въпрос за него е свързана цялата същност на благовестието, целият смисъл на спасението, което е извършено от Христос. Отначало в Послание до галатяни, написано в разгара на спора, а по-късно и по-„академично" – в Посланието до римляни, – той развива своето учение за съотношението между закона и благодатта и за свободата на християните от закона.

По-малко от всичко св. ап. Павел е склонен да отрича значението и ценността на закона, с други думи – значението на Стария Завет. „Законът е свет, и заповедта – света, справедлива и добра" (Рим. 7:12). Но в това е и значението на закона, че той прави необходимо своето собствено преодоляване: спасението в Христа се оказва „възпитател в Христа" (Гал. 3:24). Защото законът само установява какво е зло и грях, но не дава сили за спасение от греха. Дори и знаейки кое е добро и кое зло, човекът е безсилен да унищожи злото: „Защото желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили. Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша" (Рим. 7:18–19). Човекът е поробен от греха, той е роб и вече не може сам да се освободи от това робство. И ако законът, т.е. познаването на нормите, би било достатъчно за избавление от греха, то не би било нужно спасение в Христа. Като дава закона обаче, Бог, от една страна, открива на човека, че злото е ненормално, че то е грях и нарушение на волята Божия за човека и света, а от друга – осъжда човека, тъй като, бидейки грешен, но без сили да се спаси от греха, той е безвъзвратно осъден. Тогава остава спасение за човека само от Самия Бог и това спасение се е извършило в Христа. Божият Син е станал човек и бидейки безгрешен, е взел върху Себе Си целия товар на греховете, цялото осъждане от закона, и със смъртта Си ни е изкупил от това осъждане. Така в Него законът е умрял и се е възцарила благодатта: чрез вяра в Христос, чрез съединение с Него в кръщелното уподобяване на Неговата смърт човекът е получил Неговия живот, престанал е да бъде роб, за да стане син Божи. И това спасение не е дарувано само на юдеите, а на всички хора. Защото езичниците, макар да не знаят богооткровения и изпълнен закон на Стария Завет, имат в себе си съвест, осъждаща злото, и поради това се намират под същото осъждане, под което и юдеите.

За св. ап. Павел превъзходството или избраничеството на юдеите, което той никога не отрича, не е в това, че те имат закон за добро и зло, а в това, че „тям е поверено словото Божие" (Рим. 3:2), т.е. чрез тях се извършва подготовката за идването на Христос. Но Христос идва, за да спаси всички, понеже „както иудеи, тъй и елини (...) всички са под грях" (Рим. 3:9). Независимо дали чрез закона на Моисей, или чрез закона на съвестта, но Бог прави пленници на непокорството всички, за да прояви към всички Своята милост (Рим. 11:32). „Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте. Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски, защото всички вие едно сте в Христа Иисуса" (Гал. 3:27–28). Който е повярвал в Христос, участвал е в Неговата смърт, има Неговия живот и продължава да прави подобни различия – все още мисли, че ще получи оправдание, като изпълнява външните предписания на закона, – за такъв няма никаква полза от Христос, той е отпаднал от благодатта (Гал. 5:4). Защото целият смисъл на закона е само в едната любов, а тъкмо законът няма в себе си сили да даде тази любов. Тя е дарувана, даром е дадена от Христос и поради това чрез Него и в Него законът вече става ненужен. В Него вече „нито обрязването има сила, нито необрязването, но вярата, която действа чрез любов" (Гал. 5:6).

„Древното премина; ето, всичко стана ново" (2 Кор. 5:17). За новия живот, за дара на свободата, за причастието с благодатта св. ап. Павел никога няма да се умори да благовести и да противопоставя това Евангелие на свободата на всички онези, които все пак искат да се върнат към робството на законничеството.

От езичниците той не изисква нищо друго, освен вяра в Христос – съзнателно и цялостно обръщане към Него и към новия живот в Христа. Но когато той и спътникът му Варнава се връщат в Антиохия и разказват за своето пътешествие, те срещат съпротивата и осъждането на онази част от юдео-християните, които продължават да смятат, че съблюдаването на Моисеевия закон е задължително за всички членове на Църквата без изключение. Започва дълъг и мъчителен конфликт, който донася на апостола много страдания и скърби. Нищо той не преживява така болезнено остро, както неразбирането и преследването му от тези лъжебратя... От посланията му виждаме, че през цялото време му се налага да защитава своята проповед, своето апостолство и учение от клеветите и преследванията на врагове, стараещи се да откъснат основаните от него църковни общини.

В книга Деяния този конфликт, обичайно за автора, е сведен до основната си схема: поставеният въпрос и отговорът на Църквата, даден от апостолите, но и от Йерусалимската църква, на чието разглеждане е решено да се предостави антиохийският спор.

Апостолският събор в Йерусалим (15 глава на книга Деяния) остава в църковното предание като образец на всички последващи събори, като мярка за съборността на Църквата. На него вземат участие не само апостолите, но и презвитерите, т.е. йерархията на поместната църковна община, а чрез нея – и цялата Йерусалимска църква, при което именно нейният предстоятел, св. ап. Яков, резюмира разсъжденията и предлага решение. Това решение вече официално освобождава християните неюдеи от бремето на закона. Предписва им се само „да се въздържат от осквернени идоложертвени храни, от блудство, удавнина и кръв, и да не правят на други онова, което не е тям угодно" (Деян. 15:20), с други думи – да не участват на езически ритуални трапези. В този дух е съставено и послание до християните в Антиохия, Сирия и Киликия. Наистина видно е, че не всички и не навсякъде са приели това постановление. Св. ап. Павел е имал още много да пострада от юдео-християните. Но решителната стъпка вече е направена – с освобождаването на обърнатите езичници от юдейския закон, от включването им в юдейския народ, Църквата показва, че напълно е осъзнала своето всемирно призвание и предназначение и че подготвителният юдео-християнски период от нейната история е завършен.

Още дълги години св. ап. Павел продължава своето проповедническо служение. В книга Деяния са описани три негови големи пътешествия, но с тях апостолската му дейност не се изчерпва. След Мала Азия го виждаме в Гърция – в Солун, Коринт и Атина, след това отново в Ефес, в Йерусалим и накрая – в Рим. Навсякъде неговата проповед завършва с основаване на църковна община, с ръкополагане на епископ и на презвитери, със строене на християнско общество. Зад проповедника пристъпва учителят, пастирът, отецът. Неговите послания са свидетелство за постоянната му жива връзка с основаните общини. Той се измъчва от настроенията и разделенията сред християните, дава съвети и указания, разрешава будещите недоумение въпроси, заплашва, увещава, заповядва. В пълна степен св. ап. Павел въплъщава формулирания от самия него идеал за пастирство: „За всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои" (1 Кор. 9:22). По-малко от всичко той е абстрактен мислител – всеки написан от него ред показва с каква сила той е чувствал своята отговорност за душите, за Църквата, за всеки от тези, заради които „съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос" (Гал. 4:19).

А началото на Църквата не е леко. Мнозина приемат Евангелието с възторг, но не всички го разбират. Новия живот, свободата в Христа, радостното единство в любовта, възвестявани от св. ап. Павел, твърде често възприемат във все още привичната езическа перспектива, в духа на онази емоционална възбуденост, която е свойствена за езическите култове по това време. Мястото на опасността от юдейското законничество е заето от езическата мистериална религиозност, която прекалено лесно забравя за нравственото съдържание на даруваната в Христос свобода. И са нужни безкрайното търпение, любовта и неуморните грижи на апостола, за да бъдат научени новите християни с евангелското учение в цялата негова пълнота, да бъде изкоренено ветхото в ново, да бъде изобразен Христос в обърналите се към Него.

В Църквата се промъкват още и човешки страсти: разделения, завист, спорове за лица. През цялото време възникват нови въпроси, нови трудности. Св. ап. Павел отговаря на всички, влиза във всички дреболии. Но всички негови отговори, всичките му думи се свеждат в крайна сметка към едно основоположно, неуморно повтаряно твърдение и призив: в Христа. В тези две думи е заключен целият смисъл на християнството, в тях е дадено очертанието на християнския живот. Вярата и св. Кръщение са ни съединили с Христос и сега ние живеем в Него, за Него, с Неговия живот. А това означава – в такова единство с Него, в такава любов към Него, в стремеж да Му служим и да Го проявяваме, че цялата Църква, всички християни не са нищо друго, освен Самият Христос, продължаващ да живее в хората и да ги спасява. Те са Негово Тяло, създадено от Него чрез Светия Дух. Ние вече сме в Христа, а поради това сме и длъжни да живеем съгласно с това призвание и освещение. И всичко в Църквата: устройство, събрания, разни служения, дори стопанските грижи – всичко съществува само за да можем ние да възрастваме в Христа, да развиваме и възвръщаме благодатта, която сме получили от Него. Така, ако в първите глави на книга Деяния Църквата стои пред нас все още като настъпване на обещаното Царство Божие, в посланията на св. ап. Павел това Царство се разкрива като живот на Самия Христос, даруван на хората и съединяващ ги чрез Светия Дух в неразторгаемо единство с Бога и помежду им.

Живота си великият апостол завършва мъченически. В Йерусалим, където неизменно се стреми след всяко пътешествие, той е хванат от юдеи и за да се спаси от уличната разправа, иска съд от императора, на което има право като римски гражданин. С пристигането му в Рим и двугодишната му проповед в столицата на Империята прекъсва разказът в книга Деяния. И това не е случайно. Тема на книгата е именно този път на Църквата от Йерусалим до Рим, от центъра на Израил до центъра на света. Апостолското служение завършва със свидетелство – вече не само на словото, но и на кръвта. Така поне твърди Преданието на Църквата. Какво остава след това? Нищожни групи хора, разсеяни по света, никому неизвестни, в началото почти с нищо незабелязващи се. И все пак първата победа е удържана, до края на вселената звучи Евангелието – Благата Вест за Христос. Кръвта на апостолите води към следващата глава – към епохата на гоненията. Но в самото начало на това второ кръщение на Църквата, кръщението чрез кръвта, звучат думите на апостола: „Смятат ни (...) за непознати, а сме добре познати; смятат ни за умиращи, а ето, живи сме; наказват ни, ала не могат ни умъртви; огорчават ни, а ние винаги сме радостни; (...) нямаме нищо, а всичко притежаваме" (2 Кор. 6:8–10).


Бележки

1. Виж: ГАЙ СВЕТОНИЙ ТРАНКВИЛ. Дванадесетте цезари. С., 1981, с. 201. (Бел. прев.)


Превод: Борис Маринов


Из книгата на прот. Александър Шмеман "Историческият път на Православието", ИК "Омофор"



Тагове:   свап павел,


Гласувай:
1
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 10816848
Постинги: 14686
Коментари: 2327
Гласове: 9033
Архив
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930