Постинг
22.06.2013 19:34 -
БОГОСЛОВИЕТО НА ЧЕРНОБИЛ
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 393 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 22.06.2013 20:28
Прочетен: 393 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 22.06.2013 20:28
БОГОСЛОВИЕТО НА ЧЕРНОБИЛ
Май 25, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница
Автор : протодякон Андрей Кураев
http://pravoslaven-sviat.org/2013/05/25/богословието-на-чернобил/
МОЖЕ ЛИ ДА СЕ СПАСИМ ИЗВЪН ЦЪРКВАТА ΙΙΙ част
Отново да се върнем към Чернобил.
Хората, живеещи около него, не са виновни за своята беда. И все пак смъртта се е поселила в техните домове. Ето, че идва лекар и казва: „Аз намерих лекарство за вашата болест. Ампулите са в мен. Елате, ще ви ги дам безплатно”. Лекарят се установил в село Малка Ивановка. Но жителите на Горна Ивановка, разбирайки за това, заявили с шумен протест: „Ние няма да се лекуваме при този лекар, защото той не е отседнал при нас, а при нашите съседи. Сами няма да отидем и децата си няма да пуснем”…
Да, Христос не се е въплатил в Калуга или по бреговете на Инд. Но въпросът, „ще се спасят ли индийците”, не стигнали до Христос, се оказва толкова абстрактно-моралистичен, както и въпроса за това, ще се спасят ли селяните, обидени от това, че лекарят не е отседнал при тях. Докторът не е сторил това от злоба или от несправедливост. Той пристигнал в зоната на смъртоносно поражение (макар, че можел да не го прави) и се поселил там, където можел най-бързо да намери първите пациенти.
А за жителите в Нова Черемушка ситуацията се е оказала още по-сложна; те биха отишли при лекаря, но пощальоните не са стигнали до тях, а радиовръзката не работела… Никой и не се досещал че в това затънтено място живеят хора. Те ще боледуват и умират преждевременно. Виновен ли е затова лекарят пристигнал в Малка Ивановка? Индусите са чували за Христос и не са го приели. Много векове ацтеките не са и чували за Него. Виновен ли е Христос, че не всяка планина е направил планината на Преображение?
Имало и такива, които и чули и даже отишли да видят лекаря и неговите помощници, но така и не могли да разберат, защо е нужно това? Защо всички говорят за опасност? Всичко си е както винаги. И слънцето си свети и цветята растат. Макар и понякога да се раждат странни прасета – нали за това има ветеринари, а защо ни са на нас лекарства? Ние сме здрави. Открай време сами сме се лекували. И този доктор не е по-добър от нашите бабки. И вашият Иисус не е по-добър от нашите махатми…
Някои са готови да приемат и лекарството, но казват: „Само от ръцете на лекаря. Ние не се доверяваме на неговите помощници. Ако ми се беше явил лично, да кажем, днес след обед- аз бих вечерял с него, а после и лекарството бих приел…
В „Духовни полета” Иоан Мосх разказва за свят старец, които извършвал Литургия, употребявайки еретически Символ на вярата. Въпреки това, на него му съслужавали Ангели. Срещайки възражение от страна на православен, старецът попитал ангелите, защо те не са го предупредили за опасността. „Виждаш ли, Бог така е устроил, хората да се научават от хора”,- бил отговорът16. Също и човешките ръце, с които е написано Словото Божие и чрез които то се разнася из хората,- на мнозина не се харесват. Гнусят се.
Има и други, които са слушали, и са дошли, но не са разбрали предупреждението на лекаря. Да кажем, оказало се, че лекарството не трябва да се пие с водка. А тези пациенти излезли от болницата и веднага обърнали стъпките си към най-близката кръчма: „Е какво, юнаци, трябва да полеем излекуването!.. Да пием и за доктора – това е свято дело!.. Да не забравяме и сестрата!.. И за тези, които са в морето!” Накрая повърнали приетото лекарство. Виновен ли е лекаря, че не бягал след всеки?
Намерили се и такива хора, които приели лекарството и спазвали всички правила за ползването му. Но никак не можели да ги уговорят да стоят по-далеч от епицентъра на взрива. На тях все им се струвало, че там има нещо по-екзотично и, че опасността от радиацията е преувеличена. Те ходили и в християнски храм, и до Шамбала летяли всяка вечер чрез „астрала”. На Христос те дали високо звание в Космическата Иерархия (Полковник на Планетарния Логос), но не считали за осъдително да общуват и с лейтенантите и генералите Фохати.
Накрая, се показали и такива, които слушали наставленията на лекаря с инзвънредно благоговение и запомнили наизуст всички неговите инструкции. Те знаели как да използват лекарството, с какво е несъвместимо, и какво напротив, помага за неговото по-добро усвояване. Но така и не пробвали самото лекарство.
За последните две групи си струва да се поговори отделно.
Защо не може да се смесва служението на Христос с „контактьорство” и почитане на други богове?
От гледна точка на езическата философия, Божеството, Абсолютната Реалност се намира не просто извън човешкото познание. То пребивава извън всякаква връзка със света на хората. От Абсолюта към света върви йерархия, стълбица на световете (еони, еманации, духове) и само тези от низшите степени, които съседстват непосредствено с нашия свят, могат да са достъпни за религиозното дръзновение на хората. Божеството е непознаваемо и неоткриваемо, следователно религиозния импулс трябва да се отправи към тези инстанции, които са достъпни и са близко до земята-светът на боговете.
Радостта на Библията (както на Стария, така и на Новия Завет) се състои в това, че Абсолютът, Източникът на всяко битие Сам е създал света на хората. Не го е поръчал на някои от подчинените духове, но е открил Своята любов с това, че се е смирил до създаването на нашия свят. Плътният кръг на олимпийския пръстен от духове и божества, които на много слоеве пленявали съзнанието на езичниците, бил разкъсан с простите думи: „В началото Бог сътвори небето и земята”(Бит.1:1). Бог е съвършенно различен от света. Бог не е космос. Бог не е човек. Бог е непознаваем и неизречен. Въпреки това именно Той е създал нашия свят и Се е открил в него. Оказало се, че Висшето и непостижимо битие ни обича, а ние в отговор също можем да обичаме точно Него (а не космически посредник) и можем да се обръщаме към Него като към Личност. За разлика от безличния Брахма на индийската философия, в Библията откриваме ясен личностен Лик на Бога. Човекът получава право да казва на Абсолюта – „Ти”.
Християнството прекрасно знае и дълбоко преживява непостижимостта на Бога. „Никаква будистка литература, никакъв гръцки неоплатонизъм, никаква западна мистика, средновековна или нова, не може да се сравни с Ареопагитиките по интензивността на трансцедентните чувства,-пише А. Ф. Лосев. Това не е риторика, а някаква мистическа музика, където не се чуват отделни слова, а само прилива и отлива на някакво море на трансцедентност… На първо място, пред нас е не толкова философия и богословие, колкото химни, възпяване. Ареопагит така се и изразява, вместо „богословстване”-„пееш химни”. Второ, несъмнено, това възпяване се отнася само към Личност, – наистина, абсолютно-трансцедентна и с нищо не сравнима, но задължително към Личност. Цялата тази необичайно напрегната мистика от химни е възможна само пред някое Лице, пред Лик, макар незнаен и непостижим, но обезателно към Лик, който може да бъде видян с очи и почувстван със сърце, който може да бъде предмет на човешко общение и който може да докосне човешката личност със своето интимно и изгарящо докосване. Цялата тази апофатическа музика е като упоение с благодат, извираща от тази неведома, но интимно-близка Личност, когато човек изпитва жажда вечно да я възпява и възхвалява, без да е в състояние да се насити от никакви химни и никакви молитви. Това се отличава от будистката жажда за самоприспиване с огромната потребност да се достигнат положителните основи на битието, положителни до там, че се общува вече не със сляпото възникване на нещата, даже не със самите неща, живи или мъртви, но само с Личност, която ясно знае себе си и е способна на разумен живот и човешко общение. Такова съзнание вече няма нужда от отвлечена философия. Дедукцията на категориите за него е твърде нищожно и скучно занятие. Обладавайки колосалната мощ на антиномиката, синтетичните устремления, то никак не се интересува от самите категории, а просто възпява висшето битие с всички негови антиномии и синтези в такава непосредствена форма, като че тук въобще няма никакви антиномии. В неоплатонизма самото битие, в което се фиксират антиномии, е много по-хладно и абстрактно. В Ареопагита има абсолютна самост, в която се фиксират антиномии, дотолкова живи и лични, богато-жизнени, че съзнанието на философа е заето само с тихо и живо общение с нея, така че само някой отстрани може да наблюдава и систематически да отбелязва всички възникващи тук антиномии, но самия философ няма кога да се занимава с това… Ако ние бихме търсили, къде в историята на философията има учение или система, което да е скрило в отвлечена мисъл съдържанието на ареопагитския апофатизам, то не бихме намерили друго по-значително име, от Николай Кузански: „Господ и Бог мой! Помогни на търсещия те. Аз те виждам в началото на рая – не зная, какво виждам, тъй като аз не виждам нищо видимо. Аз зная само едно: зная, че не зная, какво виждам и никога няма да узная. Не умея да Те назова, защото не зная, какво си Ти. Ако някой ми каже: това или друго Твое име, то още поради това че той дава име, аз вече зная, че това не е Твоето име. Тъй като всяко обозначение на този или друг смисъл на имената е стена, по-горе от която аз те виждам. Ако някой дава понятие, с което Ти можеш да бъдеш разбран, аз зная, че това не е понятие за Тебе, защото всяко понятие намира своята граница в пределите на рая. И във всеки образ и сравнение, с помоща на които са започвали да те мислят, аз зная, че това не е съответстващ на Тебе образ. Който иска да се приближи до Тебе, трябва да се издигне над всички понятия, граници и ограничения. Следователно, интелектът трябва да стане незнаещ и да се потопи в тъмнина, ако иска да те види. Но какво, Боже мой, е това незнание на интелекта? Не е ли просветено това неведение? Затова към Тебе, Боже мой, Който си безкраен, може да се приближи само този, който знае, че не те познава.”(Николай Кузански. За виждането на Бога 13)17.
Това още не е всичко. В Новият Завет се открива, че любовта на Бога към хората го направила човек. Най-великата радост на християнството е в това, че този Който е дошъл да ни спаси, е Същият, Който някога ни е създал. Във Христос ние срещаме самата вечност … в нашето време.
Нито една религия не може да мечтае, да подари нещо повече на човека. Всички опити да се примири Евангелието с Езичеството неизбежно водят до загубата на тази радост. Христос се оказва само един от учителите (някъде между Питагор и Джордано Бруно). Но, ако Той е само човек, ако Той не е Бог, значи с Бога, хората така и не са се срещнали.
Понякога неоезичниците (неоезичеството е езичество след Христа) утвърждават, че Христос е „аватар” на Божествения Дух. Но тогава Самото Божество се оказва безлично, а Христос се превръща в не повече от маска, сложена на Брахмана. Той не е бил Човек значи не е страдал, на Голгота е имало само спектакъл, целящ да предизвика сълзи на скръб и покаяние от хората18,19.
Накрая в някои неоезически школи се твърди, че Христос е повече от човек, но все пак е по-малък от божеството- „Планетарен Логос”.
Ако Христос е в действителност Този, Който Сам се назовал Съществуващия отначало и какъвто го познава Православната Църква, то какво да искаме в другите религии?
Самият Бог, Самата Вечност е дошла при нас и ни е показала спасителните пътища- а ние искаме да я „допълним” с зле разбрани остатъци от будизма и езичеството? Господ Сам оценява такова поведение, още в старозаветната епоха: това е прелюбодеяние.
Библейската формула „Бог е един” (Изх.20:2-3) е ексклузивистка, изключваща формула.”Ако се дигне сред тебе (някой) пророк, или съновидец, и ти покаже личба или чудо, и се сбъдне тая личба или чудото, за което той ти е говорил, па и каже: „да вървим след други богове, които ти не знаеш, и тям да служим”,- ти не слушай думите на такъв пророк, или на такъв съновидец; понеже чрез това Господ, Бог ваш, ви изкушава, за да узнае, обичате ли вие Господа, вашия Бог, от всичкото си сърце и от всичката си душа”( Втор.13:1-3).
Когато Бог казва на Мойсеи първата заповед „Бог е един”, Той няма предвид, че с това открива на пророка езотерическа тайна- имената на боговете са много, а в действителност всички религии говорят за Един и Същи Бог. „Моисей, ако искаш Ме наричай Кришна. А ти, Аарон, можеш вторниците да ме наричаш Зевс, а петъците Астарта. Ако имате желание се молете така: „О, Карлсон, който си на покрива!”
Пантеистическата формула „Бог е един” е напротив, инклузивна: тя събира в себе си най-различни форми на духовно движение.
Заповедта на Моисей има смисъл на един, като единствен. „Няма други богове!” Богът на Библията се нарича „Един”, защото изключва другите богове. „Богът” на съвременния религиозен кич се назовава един, защото включва всички богове.
Има много странности в съвременната интелигенция. Например, тя не познава Библията, не вярва в нея и не признава нейната боговдъхновеност. При това обаче тя свято вярва в това, че Православната Църква неправилно разбира Библията и я е повредила.
Още по-занимателно е това, че заради очакваното „примирение на религииге”, тя е готова да ги унищожи всичките и да ги превърне в безрелигиозна моралистика…
За последната мечта на руската интелигенция забележително се е изказал съвременният публицист Максим Соколов: „Членът на Политбюро на ЦК КПСС, „бащата на перестройката”, академик А.Н. Яковлев, проникнат от будисткото учение, с голяма лекота е съумял да синтезира будизма и християнството – последното било очистено от повреждащите го наслоения. Ако будизма, по мнението на академик Яковлев, последователно провежда великия принцип на ненасилието, то християнството (т. е. Христос) с фрази от типа: „Не донесох на земята мир, а меч”, постоянно отстъпвало от този принцип, което и довело до печални исторически последствия. На академикът му се струва, че най-близко до истинските идеали на християнството е Толстой, а отлъчването на Толстой е очевиден грях, или в крайна сметка, огромна грешка на Църквата. Във всеки мъдрец има достатъчно глупост. Ако бившия шеф-идеолог е възприел учението на Гуатама Буда, то, разбира се, вольному воля, спасенному рай (за своевоеволния-неговата воля, за спасения- рая). Но въобще не е понятно защо той, по навик от предишната си служба, се чувства задължен да разясни различието между християнството и будизма, не може направо и достойно да се назове будист, а възхвалявайки Буда, веднага започва да очиства християнството от наслоенията. Бедата не е в това, че човек добросъвестно не вярва в Христа – пътищата на Господа са неизповедими – а в това, че назовава учението си християнско, без да има необходимите основания. Преди Яковлев с това се е занимавал и граф Толстой. Причина за това, вероятно е, че съвременният интилигент е склонен да търси в християнството етическата страна, той я намира и тя му изглежда превъзходна и възвишена. Предполагайки, че именно в това е солта на Христовото учение, той, като човек образован, не може да не вижда, че превъзходни етически принципи се съдържат и в другите религиозни учения,- оттук е и естествения стремеж да се отчлени главното в Новия Завет и сродяващото го с другите велики книги, т. е. етическите заповеди, а това което няма непосредствено отношение към правилата за щастлив живот, (възкресението на Христос например) е подложено на благо премълчаване. Християнската етика е насочена към достигането на пълнота на съвършенното битие с Бога. Толстоевската етика е насочена към достигане на блажено небитие. Богът на християните е Този, Който в неизречаната си любов ни дарува вечния живот. Богът на Толстой – е някой, който от незнайно къде, без да дава нищо на никой, раздава общополезни указания.”20
Въпросът за времето на появата на „повредите” и „късните наслоения”, с които уж православната традиция е изцапала чистия лик на „първоначалното християнство”, се решава достатъчно просто: с обръщането към историческите източници.
превод от руски, източник:http://lib.eparhia-saratov.ru/books/10k/kuraev/anathema/contents.html
Май 25, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница
Автор : протодякон Андрей Кураев
http://pravoslaven-sviat.org/2013/05/25/богословието-на-чернобил/
МОЖЕ ЛИ ДА СЕ СПАСИМ ИЗВЪН ЦЪРКВАТА ΙΙΙ част
Отново да се върнем към Чернобил.
Хората, живеещи около него, не са виновни за своята беда. И все пак смъртта се е поселила в техните домове. Ето, че идва лекар и казва: „Аз намерих лекарство за вашата болест. Ампулите са в мен. Елате, ще ви ги дам безплатно”. Лекарят се установил в село Малка Ивановка. Но жителите на Горна Ивановка, разбирайки за това, заявили с шумен протест: „Ние няма да се лекуваме при този лекар, защото той не е отседнал при нас, а при нашите съседи. Сами няма да отидем и децата си няма да пуснем”…
Да, Христос не се е въплатил в Калуга или по бреговете на Инд. Но въпросът, „ще се спасят ли индийците”, не стигнали до Христос, се оказва толкова абстрактно-моралистичен, както и въпроса за това, ще се спасят ли селяните, обидени от това, че лекарят не е отседнал при тях. Докторът не е сторил това от злоба или от несправедливост. Той пристигнал в зоната на смъртоносно поражение (макар, че можел да не го прави) и се поселил там, където можел най-бързо да намери първите пациенти.
А за жителите в Нова Черемушка ситуацията се е оказала още по-сложна; те биха отишли при лекаря, но пощальоните не са стигнали до тях, а радиовръзката не работела… Никой и не се досещал че в това затънтено място живеят хора. Те ще боледуват и умират преждевременно. Виновен ли е затова лекарят пристигнал в Малка Ивановка? Индусите са чували за Христос и не са го приели. Много векове ацтеките не са и чували за Него. Виновен ли е Христос, че не всяка планина е направил планината на Преображение?
Имало и такива, които и чули и даже отишли да видят лекаря и неговите помощници, но така и не могли да разберат, защо е нужно това? Защо всички говорят за опасност? Всичко си е както винаги. И слънцето си свети и цветята растат. Макар и понякога да се раждат странни прасета – нали за това има ветеринари, а защо ни са на нас лекарства? Ние сме здрави. Открай време сами сме се лекували. И този доктор не е по-добър от нашите бабки. И вашият Иисус не е по-добър от нашите махатми…
Някои са готови да приемат и лекарството, но казват: „Само от ръцете на лекаря. Ние не се доверяваме на неговите помощници. Ако ми се беше явил лично, да кажем, днес след обед- аз бих вечерял с него, а после и лекарството бих приел…
В „Духовни полета” Иоан Мосх разказва за свят старец, които извършвал Литургия, употребявайки еретически Символ на вярата. Въпреки това, на него му съслужавали Ангели. Срещайки възражение от страна на православен, старецът попитал ангелите, защо те не са го предупредили за опасността. „Виждаш ли, Бог така е устроил, хората да се научават от хора”,- бил отговорът16. Също и човешките ръце, с които е написано Словото Божие и чрез които то се разнася из хората,- на мнозина не се харесват. Гнусят се.
Има и други, които са слушали, и са дошли, но не са разбрали предупреждението на лекаря. Да кажем, оказало се, че лекарството не трябва да се пие с водка. А тези пациенти излезли от болницата и веднага обърнали стъпките си към най-близката кръчма: „Е какво, юнаци, трябва да полеем излекуването!.. Да пием и за доктора – това е свято дело!.. Да не забравяме и сестрата!.. И за тези, които са в морето!” Накрая повърнали приетото лекарство. Виновен ли е лекаря, че не бягал след всеки?
Намерили се и такива хора, които приели лекарството и спазвали всички правила за ползването му. Но никак не можели да ги уговорят да стоят по-далеч от епицентъра на взрива. На тях все им се струвало, че там има нещо по-екзотично и, че опасността от радиацията е преувеличена. Те ходили и в християнски храм, и до Шамбала летяли всяка вечер чрез „астрала”. На Христос те дали високо звание в Космическата Иерархия (Полковник на Планетарния Логос), но не считали за осъдително да общуват и с лейтенантите и генералите Фохати.
Накрая, се показали и такива, които слушали наставленията на лекаря с инзвънредно благоговение и запомнили наизуст всички неговите инструкции. Те знаели как да използват лекарството, с какво е несъвместимо, и какво напротив, помага за неговото по-добро усвояване. Но така и не пробвали самото лекарство.
За последните две групи си струва да се поговори отделно.
Защо не може да се смесва служението на Христос с „контактьорство” и почитане на други богове?
От гледна точка на езическата философия, Божеството, Абсолютната Реалност се намира не просто извън човешкото познание. То пребивава извън всякаква връзка със света на хората. От Абсолюта към света върви йерархия, стълбица на световете (еони, еманации, духове) и само тези от низшите степени, които съседстват непосредствено с нашия свят, могат да са достъпни за религиозното дръзновение на хората. Божеството е непознаваемо и неоткриваемо, следователно религиозния импулс трябва да се отправи към тези инстанции, които са достъпни и са близко до земята-светът на боговете.
Радостта на Библията (както на Стария, така и на Новия Завет) се състои в това, че Абсолютът, Източникът на всяко битие Сам е създал света на хората. Не го е поръчал на някои от подчинените духове, но е открил Своята любов с това, че се е смирил до създаването на нашия свят. Плътният кръг на олимпийския пръстен от духове и божества, които на много слоеве пленявали съзнанието на езичниците, бил разкъсан с простите думи: „В началото Бог сътвори небето и земята”(Бит.1:1). Бог е съвършенно различен от света. Бог не е космос. Бог не е човек. Бог е непознаваем и неизречен. Въпреки това именно Той е създал нашия свят и Се е открил в него. Оказало се, че Висшето и непостижимо битие ни обича, а ние в отговор също можем да обичаме точно Него (а не космически посредник) и можем да се обръщаме към Него като към Личност. За разлика от безличния Брахма на индийската философия, в Библията откриваме ясен личностен Лик на Бога. Човекът получава право да казва на Абсолюта – „Ти”.
Християнството прекрасно знае и дълбоко преживява непостижимостта на Бога. „Никаква будистка литература, никакъв гръцки неоплатонизъм, никаква западна мистика, средновековна или нова, не може да се сравни с Ареопагитиките по интензивността на трансцедентните чувства,-пише А. Ф. Лосев. Това не е риторика, а някаква мистическа музика, където не се чуват отделни слова, а само прилива и отлива на някакво море на трансцедентност… На първо място, пред нас е не толкова философия и богословие, колкото химни, възпяване. Ареопагит така се и изразява, вместо „богословстване”-„пееш химни”. Второ, несъмнено, това възпяване се отнася само към Личност, – наистина, абсолютно-трансцедентна и с нищо не сравнима, но задължително към Личност. Цялата тази необичайно напрегната мистика от химни е възможна само пред някое Лице, пред Лик, макар незнаен и непостижим, но обезателно към Лик, който може да бъде видян с очи и почувстван със сърце, който може да бъде предмет на човешко общение и който може да докосне човешката личност със своето интимно и изгарящо докосване. Цялата тази апофатическа музика е като упоение с благодат, извираща от тази неведома, но интимно-близка Личност, когато човек изпитва жажда вечно да я възпява и възхвалява, без да е в състояние да се насити от никакви химни и никакви молитви. Това се отличава от будистката жажда за самоприспиване с огромната потребност да се достигнат положителните основи на битието, положителни до там, че се общува вече не със сляпото възникване на нещата, даже не със самите неща, живи или мъртви, но само с Личност, която ясно знае себе си и е способна на разумен живот и човешко общение. Такова съзнание вече няма нужда от отвлечена философия. Дедукцията на категориите за него е твърде нищожно и скучно занятие. Обладавайки колосалната мощ на антиномиката, синтетичните устремления, то никак не се интересува от самите категории, а просто възпява висшето битие с всички негови антиномии и синтези в такава непосредствена форма, като че тук въобще няма никакви антиномии. В неоплатонизма самото битие, в което се фиксират антиномии, е много по-хладно и абстрактно. В Ареопагита има абсолютна самост, в която се фиксират антиномии, дотолкова живи и лични, богато-жизнени, че съзнанието на философа е заето само с тихо и живо общение с нея, така че само някой отстрани може да наблюдава и систематически да отбелязва всички възникващи тук антиномии, но самия философ няма кога да се занимава с това… Ако ние бихме търсили, къде в историята на философията има учение или система, което да е скрило в отвлечена мисъл съдържанието на ареопагитския апофатизам, то не бихме намерили друго по-значително име, от Николай Кузански: „Господ и Бог мой! Помогни на търсещия те. Аз те виждам в началото на рая – не зная, какво виждам, тъй като аз не виждам нищо видимо. Аз зная само едно: зная, че не зная, какво виждам и никога няма да узная. Не умея да Те назова, защото не зная, какво си Ти. Ако някой ми каже: това или друго Твое име, то още поради това че той дава име, аз вече зная, че това не е Твоето име. Тъй като всяко обозначение на този или друг смисъл на имената е стена, по-горе от която аз те виждам. Ако някой дава понятие, с което Ти можеш да бъдеш разбран, аз зная, че това не е понятие за Тебе, защото всяко понятие намира своята граница в пределите на рая. И във всеки образ и сравнение, с помоща на които са започвали да те мислят, аз зная, че това не е съответстващ на Тебе образ. Който иска да се приближи до Тебе, трябва да се издигне над всички понятия, граници и ограничения. Следователно, интелектът трябва да стане незнаещ и да се потопи в тъмнина, ако иска да те види. Но какво, Боже мой, е това незнание на интелекта? Не е ли просветено това неведение? Затова към Тебе, Боже мой, Който си безкраен, може да се приближи само този, който знае, че не те познава.”(Николай Кузански. За виждането на Бога 13)17.
Това още не е всичко. В Новият Завет се открива, че любовта на Бога към хората го направила човек. Най-великата радост на християнството е в това, че този Който е дошъл да ни спаси, е Същият, Който някога ни е създал. Във Христос ние срещаме самата вечност … в нашето време.
Нито една религия не може да мечтае, да подари нещо повече на човека. Всички опити да се примири Евангелието с Езичеството неизбежно водят до загубата на тази радост. Христос се оказва само един от учителите (някъде между Питагор и Джордано Бруно). Но, ако Той е само човек, ако Той не е Бог, значи с Бога, хората така и не са се срещнали.
Понякога неоезичниците (неоезичеството е езичество след Христа) утвърждават, че Христос е „аватар” на Божествения Дух. Но тогава Самото Божество се оказва безлично, а Христос се превръща в не повече от маска, сложена на Брахмана. Той не е бил Човек значи не е страдал, на Голгота е имало само спектакъл, целящ да предизвика сълзи на скръб и покаяние от хората18,19.
Накрая в някои неоезически школи се твърди, че Христос е повече от човек, но все пак е по-малък от божеството- „Планетарен Логос”.
Ако Христос е в действителност Този, Който Сам се назовал Съществуващия отначало и какъвто го познава Православната Църква, то какво да искаме в другите религии?
Самият Бог, Самата Вечност е дошла при нас и ни е показала спасителните пътища- а ние искаме да я „допълним” с зле разбрани остатъци от будизма и езичеството? Господ Сам оценява такова поведение, още в старозаветната епоха: това е прелюбодеяние.
Библейската формула „Бог е един” (Изх.20:2-3) е ексклузивистка, изключваща формула.”Ако се дигне сред тебе (някой) пророк, или съновидец, и ти покаже личба или чудо, и се сбъдне тая личба или чудото, за което той ти е говорил, па и каже: „да вървим след други богове, които ти не знаеш, и тям да служим”,- ти не слушай думите на такъв пророк, или на такъв съновидец; понеже чрез това Господ, Бог ваш, ви изкушава, за да узнае, обичате ли вие Господа, вашия Бог, от всичкото си сърце и от всичката си душа”( Втор.13:1-3).
Когато Бог казва на Мойсеи първата заповед „Бог е един”, Той няма предвид, че с това открива на пророка езотерическа тайна- имената на боговете са много, а в действителност всички религии говорят за Един и Същи Бог. „Моисей, ако искаш Ме наричай Кришна. А ти, Аарон, можеш вторниците да ме наричаш Зевс, а петъците Астарта. Ако имате желание се молете така: „О, Карлсон, който си на покрива!”
Пантеистическата формула „Бог е един” е напротив, инклузивна: тя събира в себе си най-различни форми на духовно движение.
Заповедта на Моисей има смисъл на един, като единствен. „Няма други богове!” Богът на Библията се нарича „Един”, защото изключва другите богове. „Богът” на съвременния религиозен кич се назовава един, защото включва всички богове.
Има много странности в съвременната интелигенция. Например, тя не познава Библията, не вярва в нея и не признава нейната боговдъхновеност. При това обаче тя свято вярва в това, че Православната Църква неправилно разбира Библията и я е повредила.
Още по-занимателно е това, че заради очакваното „примирение на религииге”, тя е готова да ги унищожи всичките и да ги превърне в безрелигиозна моралистика…
За последната мечта на руската интелигенция забележително се е изказал съвременният публицист Максим Соколов: „Членът на Политбюро на ЦК КПСС, „бащата на перестройката”, академик А.Н. Яковлев, проникнат от будисткото учение, с голяма лекота е съумял да синтезира будизма и християнството – последното било очистено от повреждащите го наслоения. Ако будизма, по мнението на академик Яковлев, последователно провежда великия принцип на ненасилието, то християнството (т. е. Христос) с фрази от типа: „Не донесох на земята мир, а меч”, постоянно отстъпвало от този принцип, което и довело до печални исторически последствия. На академикът му се струва, че най-близко до истинските идеали на християнството е Толстой, а отлъчването на Толстой е очевиден грях, или в крайна сметка, огромна грешка на Църквата. Във всеки мъдрец има достатъчно глупост. Ако бившия шеф-идеолог е възприел учението на Гуатама Буда, то, разбира се, вольному воля, спасенному рай (за своевоеволния-неговата воля, за спасения- рая). Но въобще не е понятно защо той, по навик от предишната си служба, се чувства задължен да разясни различието между християнството и будизма, не може направо и достойно да се назове будист, а възхвалявайки Буда, веднага започва да очиства християнството от наслоенията. Бедата не е в това, че човек добросъвестно не вярва в Христа – пътищата на Господа са неизповедими – а в това, че назовава учението си християнско, без да има необходимите основания. Преди Яковлев с това се е занимавал и граф Толстой. Причина за това, вероятно е, че съвременният интилигент е склонен да търси в християнството етическата страна, той я намира и тя му изглежда превъзходна и възвишена. Предполагайки, че именно в това е солта на Христовото учение, той, като човек образован, не може да не вижда, че превъзходни етически принципи се съдържат и в другите религиозни учения,- оттук е и естествения стремеж да се отчлени главното в Новия Завет и сродяващото го с другите велики книги, т. е. етическите заповеди, а това което няма непосредствено отношение към правилата за щастлив живот, (възкресението на Христос например) е подложено на благо премълчаване. Християнската етика е насочена към достигането на пълнота на съвършенното битие с Бога. Толстоевската етика е насочена към достигане на блажено небитие. Богът на християните е Този, Който в неизречаната си любов ни дарува вечния живот. Богът на Толстой – е някой, който от незнайно къде, без да дава нищо на никой, раздава общополезни указания.”20
Въпросът за времето на появата на „повредите” и „късните наслоения”, с които уж православната традиция е изцапала чистия лик на „първоначалното християнство”, се решава достатъчно просто: с обръщането към историческите източници.
превод от руски, източник:http://lib.eparhia-saratov.ru/books/10k/kuraev/anathema/contents.html
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
