Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.06.2013 07:51 - Геноцидът и Холокостът над българите: „Геноцидът над българите в Русия и Съветския съюз“ от ГЕОРГИ ВОЙНОВ – част 4
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 2171 Коментари: 0 Гласове:
0



Геноцидът и Холокостът над българите: „Геноцидът над българите в Русия и Съветския съюз“ от ГЕОРГИ ВОЙНОВ – част 4
A- A+
Публикувано на април 27th, 2012
http://prosvetise.com/?p=8782

Геноцидът над българите в Русия и Съветския съюз

   През XVI век на територията на днешната Руска федерация (РФ) съществувала голямата българска държава, известна като Волжка България със столица град Казан. Тази българска държава е основана още в VII век от един от синовете на кан Кубрат – кан Котраг. Освен Волжка България на територията на днешна Украйна и днешна Южна Русия съществували и други български общности и държавни формирования. Това са така наречените „черни българи“ (символично обозначение, а не че са „мургави“) на кан Бат Боян (Баян), балкарците и чеченците; като от трите групи по-късно заедно с част от украинците възникват казаците. Последното е доказано от изследванията на академик Яворницки, професорите М. Артамонов, Светлана Плетньо-ва и други.

        Като най-голяма държава Волжка България по площ била почти колкото Руското царство и държала цялата търговия изток-запад (като част от „Пътя на коприната“) и север-юг. Последния търговски път бил разработен именно от българите, като бил дълъг близо 3000 километра и свързвал Багдад с Казан. В Казан имало международно тържище (пазар), голямо два квадратни километра и разположено в близост до лятната резиденция на владетеля. Естествено всички тези успехи и богатствата на българите, били постоянен повод за войни с Русия, която се стремяла да разшири териториите си за сметка на Волжка България и да получи достъп до Сибир с неговите неизчерпаеми Ресурси.

        През лятото на 1552 година руският цар Иван IV Грозни (Страшни) нахлул с 200-хилядна войска и кораби по река Волга във владенията на Волжка България. След дълга и тежка обсада на столицата Казан най-сетне тя падала, след като част от крепостните стени и валове били сринати от топовен огън. Били избити много хора и руснаците подложили града на насилия и грабежи. При щурма на Казан руските войски загубили почти половината от състава си и това ги озлобило допълнително. Била издадена заповед да не се щади никого (63)!

          При тази сеч в Казан и околностите му загинали над 100 хиляди българи. Руските войски унищожили десетки хиляди ръкописни исторически и поетически книги, които се съхранявали преди щурма в казанския университет „Мухамад Аламия“. Те отвлекли в Москва последната българска царица Сююмбике, вдовица на кан Сафа-Гирей (1546 – 1549 г.). В известната „Казанска история“ (1565 г.) на сибирския хан Тахтагул се описва покъртителната епопея на напускането на Казан от Сююмбике. Първо тя сваля своята висока златна царска шапка – корона, подобна на папска тиара, и се сбогува в мавзолея с покойния си съпруг Сафа-Гирей… „Досега аз бях канска съпруга – ридае тя! Вече не мога и да плача – сълзите ми изсъхнаха, очите ми ослепяха и гласът ми изчезна!“ Летописецът съобщава, че богатствата на Сююмбике били натоварени на дванадесет огромни кораба на река Волга – пълни със злато и сребро, сребърни и златни съдове, пари, царски корони, с разнообразни царски дрехи, оръжие и други. На 2 октомври 1552 г. Казанският ренесанс загива под бруталния ботуш на цар Иван Грозни (165).

      Борбата на българите обаче продължила, макар Волжка България да била погълната от разширяващата се руска държава, която скоро се превърнала в империя. В „Казанска история“ се споменава, че в тези унищожителни за българите войни загинали близо 700 хиляди волжки българи! Откраднатите от Казан богатства и досега могат да се видят в хранилищата на „Ерми-тажа“ и „Оръжейната палата“ в Кремъл. След 1917 г. някои от тях били изнесени в чужбина.

      За да пречупят българската съпротива, руснаците тероризирали населението по всякакъв начин и провеждали открит ге­ноцид. В хрониката „Джагфар тарихъ“ (1680 г.) се казва, че през зимата на 1553 г. руснаците прогонили 100 хиляди българи -основно старци, жени и деца в тайгата и ги оставили да замръзнат без храна и дрехи! За да си осигурят спокойствие, руските власти назначили за васален владетел на Волжка България тяхна марионетка – Шейх Гали. Източната част на Волжка България – Башкирия, била покорена едва към 1584 г., като последната българска независима столица бил град Уфа. След това територията на Волжка България била окончателно анексирана и включена в състава на Руската империя. Така руснаците сложили ръка на българските богатства, завладели търговските пътища, идващи от Азия и Персия, и започнали да колонизират необятните пространства на Сибир и Далечния Изток (63).

        Падането на Волжко България под властта на Русия съвпада и с разширяването на Руската империя на юг към Черно море. Иван IV Грозни подчинил североизточната част на Кавказ и на река Терек построил няколко руски крепости. Черкезките и кабардино-балкарските князе с казаците започнали да постъпват на служба при руския цар като погранична охранителна войска. По-късно, към средата на XVII век, кримският хан Менгли Гирай сключил договор с руския цар, който му обещал да не воюва с него. От това време казаците започнали да минават на служба при руския цар като наемници. Присъединяването на Украйна към Руската империя поставило под руски ботуш и българите (в това число и казаците), живеещи там и на Кавказ. Така Руската империя, а след това и Съветският съюз се превръщат в „тюрмата (затвора) на народите“. Това до голяма степен е валидно и за днешната Руска федерация.

        Историята на волжките българи в състава на Руската империя е забележителна с непрекъснатата верига от национално-освободителни войни. Руските летописи до XVIII век са пълни със съобщения от типа: „окаяните българи отново въстанаха“. Ето какво пише в „Български летописен сборник“ (1864 г.) на Нур-Мухамед по повод потушаването на Килмак-Акаевското въстание на българите башкири през 1735 – 1741 г.:

„… През пролетта башкирите се разбраха за деня и мястото на тръгване. Всички се събраха на река Кнали… Между тях се намериха предатели, които се занимават с шпионаж и доноса сред руската войска за местата на сборищата им… На изток от река Кнали има рекичка, наречена Сазлъ-Елган, и друга рекичка, наречена Кеше-Къргълан, защото в нея загинали много бащ-кири…

         Руснаците докарали през нощта своите оръдия, а на сутринта започнаха да стрелят. Без да разберат от къде иде стрелбата, бедните башкири се разбягаха на разни страни: много жени се хвърлиха в реката с децата си. Ранените също погинаха в реката. От труповете им през Сазлъ-Елган се образува мост. Старците бяха избивани като кучета, с камъни и дървета, пеленачетата по-сичаха със саби, разпаряха коремите на бедните жени, а младите хора просто убиваха… Телата им оставиха на враните и на лисиците. И днес костите на тези хора могат да се видят там… Не оставиха никого жив из башкирските села и по пътя за Казан останаха малко хора. Но и останалите бяха по двама-трима. По това време на десетина души се падаше по една шуба и на десет двора по една брадва… Беше тежко да се живее, нямаше за ядене нищо и гладът беше толкова голям, че – разказваха някои – яли човешко месо. В тези тежки дни се записваха от нужда за роби на дворяните. В Мензелинск бяха докарани много башкири, оковани във вериги, и хвърлиха всички в затвора, а воювалите джи-гити заточиха в подземни затвори. В края на града построиха шестоъгълно здание и на всеки ъгъл поставиха железен кол. Около единия кол, който беше в средата, изковаха високи бесилки. След това под музика доведоха башкири и руснаците започнаха да вършат работата си (наказанията). Отначало онзи, който пръв е участвал в боя, го побиха върху средния кол, а неговите помощници побиха около него. Коловете стигаха до плещите им, но тия от тях, които се показаха герои, биваха насичани на парчета и накрая отсичаха главите им. А други убиваха с камъни. Пощада нямаше за никого. Освен това се говореше, че към град Мензелинск построили мнозина в редици и ги избивали с оръдията си. Загина такова множество хора, че хвърляха труповете им като на животни. Разчупиха леда на река Мензелинск и от всички четиридесет души тридесет и девет хвърлиха в дупката. Труповете им задръстиха реката. Такива ужасни неща правеха, че не могат да се опишат с човешки език. Тук се казва само стотната от това, което беше.

            Останалите башкири, оковани един о друг с верига пред шиите, ги подгониха към Казан. Които не можаха да стигнат до Казан, прогониха из пътя от глад и жажда. Стражата посече със сабите си падналите. На всяка верста падаха по десет и повече човека. Без да ги пущат по реката, тях ги докарваха в Казан и ги убиваха. В едно руска село стражата, като се настани в една къща, вкара башкирите, закова вратите й и я подпали, и всички погинаха там в огъня. След това руснаците издадоха заповед всеки оживял башкирец да им даде по един кон. И всеки, който им даваше кон, получаваше бележка, в която неизвестно защо пишеше, че и изменник бунтар. Който от башкирите държеше страната на руснаците, беше наричан „верен башкирец“ (в бележката). Който от степните башкири нямаше бележка, че е дал кон, него го хващаха без никаква пощада. Те изгинаха. Ако някой башкирец минеше по улица на руснаци, то малки и големи го биеха или го замеряха с камъни…“ (49).

           Спрямо волжките българи и тези от Украйна били прилагани и други по-изтънчени наказания, особено по времето, когато в царска Русия за един период били забранени смъртните наказания. Тогава осъденият бил наказван с „по-мекото“ наказание бой с камшик (с бич от волски сухожилия или тежка нагайка с метални топчета и кукички накрая) или „бой в шпалир“. При първото наказание бичът нарязвал или откъсвал от гърба на нещастника Цели ивици кожа или парчета месо. При второто наказание осъденият трябвало да мине в шпалир през строени войници, като обикновено получавал от 500 до 2000 удара с пръчка или тояга. И в двата случая нещастникът умирал в адски мъки за 2 – 3 дни след приключване на наказанието (тоест смъртта се отчитала като „нещастен случай“, или „усложнение“)!…

        Друго голямо въстание, в което участвали българи от Украйна и Поволжието, е селското въстание на Степан Разин през 1670 г. В него се включили казаците от Слободска Украйна, За-порожието и селищата по поречието на Волга. И това въстание било потушено от руснаците с подобаваща жестокост и казашките отряди били разбити. Водачът на въстанието Степан Разин и брат му Фрол били подло предадени от руски шпиони и обезглавени със секири.

           В състава на Руската империя българите били разпокъсани в различни общности като: казаци, балкарци (кабардино-балкар-ци), чуваши, чеченци, татари, българи, башкири, алани и други, които царизмът често противопоставял умишлено едни на други, използвайки най-често верските различия и политически интриги

        Българите в Русия изповядвали различни религии: християнство (православни, староверци и католици), тангризъм, ислям, ламаизъм (вид тибетски будизъм) и други. От тях най-онеправ-дани били мюсюлманите (по същество повечето от волжките българи, наричани подигравателно „татари“, без да имат нищо общо с историческите татари, избити още в XIII век от Чингиз-хан). Руските власти по никакъв начин не искали да смятат мюсюлманите за хора, равни на християните. Българите мюсюлмани плащали по-големи данъци и нямали право да строят джамии, забранявали им да издават книги; давали по-голям набор конници за войници и избирателните им права били силно ограничени. До 1917 г. те били предпочитани жертви на царизма, а след като властта била взета от юдеизираните болшевики (тал-мудисти), дошъл жертвеният ред на българите християни и казаците, които също минали „под ножа“.

        След болшевишката Октомврийска революция от 1917 г., която се ръководела изключително от евреи, започват мероприятия по „прочистване“ на територията на цяла Русия и Украйна, като са избити милиони хора, в това число и много българи През ноември 1917 г. донските казаци (българи) обявили Украйна за независима от Съветска Русия територия! Казашкото въстание на Дон през 1919 г. било сериозна заплаха за съветското правителство и оказало голямо влияние върху хода на гражданската война. Ленин (Бланк)* и болшевиките непрекъснато провеждали мероприятия за овладяване на казашката контрарево-лючия и казашките антисъветски метежи и съпротива. Те се изразявали в тотално физическо изтребление и етническо прочистване в окупираните територии. Болшевишката политика на „раз-кулачване“ (физическо унищожение, геноцид и грабежи) продължили и през Сталинския период. Фактически по този начин еврейската върхушка на болшевиките си отмъщавала на казаците, украинците и българите за активното им участие във въстанието на хетман Богдан Хмелницки (в 1648 г.) срещу Полша, когато евреите били изгонени от Украйна.

          Особено много пострадали българите по времето на Сталинските репресии през 30-те години на XX век. В книгата си „Заговорът на масоните“, авторът Жан Бойе посочва, че кървавият диктатор Йосиф Висарионович Джугашвили* (с прякори Сталин – „Стоманения“, или Коба) не е грузинец, а грузински евреин. Трите му съпруги: Катерина Сванидзе*, Надежда Али-луева* (убита от Сталин през 1932 г. заради любовни връзки с друг евреин Глейзер*) и Роза Каганович* са също еврейки. Последната е сестра на основния задкулисен играч на болшевиките и връзка със Синедриона – Лазар Мойсеевич Каганович*, който бил въплъщение на абсолютното зло. В същия източник се твърди, че дъщерята на Сталин от Роза Каганович* е Наина Йоси-фовна* по-късно съпруга на друг криптоюдеин – алкохоликът Борис Елцин (Барух Елия)* (15).

         Ето какво пише за този съдбоносен за българите период в Съветския съюз д-р Емил Антонов:

„… По заповед на ЧК житото насилствено се събира, като част от него се изнася от страната, а останалото се оставя да изгние под строгата охрана на специални подразделения на Държавна сигурност. В резултат на това започва невиждан глад в най-богатите земи на Украйна, който предизвиква смъртта на Милиони хора и обезлюдява цели области… И отново специални отряди ограждат осъдените на доизтребление прокълнати райони и разстрелват всеки, който се опитва да избяга от там. Страх обхваща цялото население, след което провеждането на колективизацията е вече много лесно.

          За всеки случай всички по-заможни и работливи селяни, около 2 милиона, са изпратени заедно с целите си семейства в далечния Север (Сибир) и са оставени на произвола на съдбата. И отново стотици хиляди умират от студ и глад… “ (5).

            По официални данни през 1928 г. българите в Украйна са били 530 000 души, но това са само по-късни преселници от Дунавска България, главно след втората половина на XVIII век, вследствие на руските войни от 1787-1792 г. (16, 24). Тук следва да добавим и старите българи, населяващи Украйна и Кавказ („черните българи“, балкарците, чеченците, казаците, аланите и други). Само казаците към 1917 г. са наброявали 4,5 милиона души! До 1918 г. към Русия се числели и българите от Бесарабия и Молдова, но след това тези области преминали под управлението на Румъния и претърпели аналогични процеси на Геноцид и обезбългаряване. Все пак там Геноцидът бил повече духовен, отколкото физически, въпреки че неблагоприятните условия на живот вършели своето. Фактът, че в българските села в Молдова се образували нелегални революционни групи в периода 1918 – 1940 г. за съпротива срещу румънците е доста показателен. Например в българското село Селиоглу през 20-те години действа „Съюз на революционните селяни“. Някои от българите, участници в тези групи, са разстреляни от румънските власти, други са принудени да емигрират в чужбина – в Бразилия, Уругвай, Аржентина и САЩ. По някои данни само за Бразилия по това време заминават над 10 000 бесарабски българи (40).

         В средата на 30-те години на XX век в Съветския съюз (СССР) започват масови политически репресии, от които стра­дат стотици хиляди българи, главно поради провежданата от Сталин* болшевишка политика на обезличаване на нациите и утвърждаване на несъществуващата съветска националност. В специфичната дейност по обезбългаряването съдействат и двамата предатели и палачи на българския народ – Георги Димитров и Васил Коларов. Още през 1934 г. съветският гражданин Георги Димитров заявява: „… Няма българска нация. Има тракийска, мизийска, македонска…“ По същата логика в СССР няма българи, има само съветски граждани! Такова гнусно национално предателство от никого не е било демонстрирано!…

          Георги Димитров и Васил Коларов, съгласувано с вожда Сталин*, разпореждат от Москва кои и кога да бъдат разстреляни, обесени и репресирани. Много от българските политемигранти са били предадени от тях, а за местните жители българи въобще да не говорим. Хиляди българи загиват в ужасните условия на концентрационните лагери в Сибир (ГУЛАГ), добре описани от бившия лагерист и затворник Александър Солженицин в книгите му „Един ден на Иван Денисович“ и „Архипелагът ГУЛАГ“. За тези отвратителни лагери на смъртта съществуват огромен брой документи и книги (28, 48, 127, 131). Съществена подробност е че решението да се създадат тези лагери е взето от евреи, а техните коменданти и управа също са били такива! Ето някои от техните имена:

Йосиф Висарионович Джугашвили – Сталин* – генерален секретар ЦК на ВКП (б);

Лазар Мойсеевич Каганович* – член на ЦК на ВКП (б) и народен комисар на пощите и съобщенията;

Захар Мойсеевич Белински* – председател на комисията по съветски контрол;

Агранов-Соренсон* – помощник-комисар (ОГПУ);

Беленски* – началник на Главното управление на милицията (МВД);

Берман* – началник на Главното управление на лагерите и изследванията (ГУЛАГ);

Коган* – началник на Беломорските лагери;

Яков Рапопорт* – зам.-началник на ГУЛАГ;

Фирин* – началник на Беломорско-балтийските лагери;

Апетер* – началник на Главното управление на затворите.

Всички началници на управленията на НКВД по места и главните шефове на ЧК, ОГПУ НКВД, а после и КГБ са евреи (127, 131).

       Авторът на книгата „Глобалното зло“ – Янко Бъчваров, изтъква фактът, че „комунизмът е еврейски и, че евреи от САЩ и другаде финансираха Октомврийската революция от 1917 г. и това винаги е било световна тайна номер едно“ (28). Само, че цензурата, налагана по този въпрос от ционистите, пред последните години започна да се пропуква и много хора разбраха истината…

         Английския депутат Ло Сиденнам през 1923 г. в Камарата на лордовете казва следното: „Повече от 30 милиона християни са били унищожени по време на руската революция чрез глад и мъчения, под контрола на евреите. Това беше най-ужасното престъпление в цялата история!“ (28)

           В съветските концлагери в Сибир и Казакстан и преди и след Втората световна война са избити не по-малко от 1 000 000 българи! По-късно комунистите твърдят, че те били загинали през войната, но фактите говорят друго.

       След 1934 г. започват жестоки репресии и гонения на българите в Украйна и Крим, където има много български селища – богати и процъфтяващи до 1917 г. Тече физически и духовен Геноцид налаган от комунистите. Изкореняват се вековни обичаи, традиции и обреди на българското население, обявени за буржоазни и религиозни отживелици. Преди всичко се разрушават основите, върху които се гради духовността и нравствеността – религията и църквата. Тъкмо тогава са срутени всички църкви в българските селища в Украйна и Крим; свещениците са лишени от енориите си и възможността да се придържат към предишните нравствени ценности в живота… В началото на Втората световна война от Бесарабия насилствено са изселени в Сибир всички, които се смятат за потенциални политически противници. Сред тях са българите, учителствали в румънско време, активистите на политическите партии, а също и борците за национално развитие на бесарабските българи (40).

            Едновременно с това комунистите репресират и други групи българи – казаци, волжки българи (чуваши, башкири и „татари“), кабардино-балкарци, чеченци, българи от вътрешността на СССР и други кавказки националности. Това рефлектира върху тяхната позиция по време на войната и много от тях се присъединяват на страната на германците за освобождението на окупираните си земи от руснаците и безбожния (талмудистки) комунистически кървав режим.

           В Украйна и Молдова германските войски били посрещнати като освободители от комунистическия гнет. Много българи от всички споменати групи се записват в така наречените Източни легиони на Третия райх и армията на генерал Власов, казашките формирования на Вермахта, СС дивизията „Галиция“ и други германски части, съставени от българи, украинци, азербайджанци, казаци, кримски татари, волжки българи, чеченци и други с обща численост 1 200 000 души (50).

          В края на войната повечето от тези формирования се намират в Южна Австрия, Северна Италия и Франция и правят всичко възможно да се предадат на съюзниците англичани и американци, а не на руснаците. В тези формирования имало и един танкоизтребителен полк на СС (SS – Pz. Zerstorer Rgt. -bulgarisches №1) – български №1, състоящ се от 700 души доб­роволци (прогермански настроени войници и офицери и членове на патриотичните организации „Бранник“ и „Съюз на бъл­гарските национални легиони“) от България. Последните се изтеглят с усилен марш на скок в Чехословакия и се предават на американците. И едните, и другите, особено казашките формирования от българи (които били изключително боеспособни и добре въоръжени), слагат оръжие пред съюзниците при единственото условие да останат в английската и американската зона. Те обаче биват вероломно измамени!

            Тези нещастници били принесени в жертва на отвратителната талмудистка еврейска отмъстителност и злост. Те не могли да знаят, че тяхната съдба била решена още в Ялта между „тримата големи“ – Сталин*, Рузвелт* и Чърчил*. Още тогава, вдигайки тост, червеният палач Сталин* предложил като „забавление“ след края на войната да бъдат разстреляни без съд и присада поне 50 000 германски офицери и така да се ознаменува победата. Жертвите не са могли да знаят за плана „Моргентау“ за унищожение на Германия след войната и избиването на няколко милиона германци в концлагери (след войната са избити 2 милиона германски военнопленници!). Този пъклен план за унищожение както и договорената със Сталин операция „Килхоул“ (вид смъртна присъда), е бил замислен от ционистките съветници на Руз-велт*: Хенри Моргентау*, Хари Декстер Уайт*, Франк Коен*, Хари Гласер*, Алджер Хис* и други „евреи – предатели в полза на комунизма“, както точно ги определя Янко Бъчваров (28).

          Разсекретените английски и американски документи от Втората световна война, отнасящи се до избиването на милиони от Сталин* по внушение на Англия и САЩ, е отразено в редица документални книги на Бъчваров (28), Дойчинов (48), Дробязко и Каращук (50), Рид (120), Ифандиев (68) и други.

               Бъчваров цитира в книгата си и данните на канадския писател Джеймс Баскуе, който дава подробни сведения за операция „Килхоул“ проведена от американците и англичаните спрямо германските пленници и съюзниците им на служба. Това е описано в книгата „Други загуби“ (28). Според документите предателството, което решило съдбата на милиони християнски бежанци от Съветския съюз и Източна Европа и военнопленниците от съюзниците на германска служба (казаци, българи и прочие) било извършено от Уинстън Чърчил*, лорд Авон (Антъни Идън) -външен министър на Англия, и Харолд Макмилан – министър-председател. На 10 октомври 1944 г. Антъни Идън се срещнал със Сталин* в Москва и там се договарли всяка заловена личност със съветско гражданство, също поляци, балтийци и българи, да бъдат връщани в руската зона, независимо от това дали искат, или не. Така съдбата на тези хора била решена (28).

          Тук трябва да споменем, че с казаците и другите формирования била голяма част от техните семейства заедно с имуществата си. До есента на 1944 г. над 4 милиона руснаци, украинци, българи, казаци и други напуснали страната си заради резкия на Сталин и навлезли, изтегляйки се с немските войски, в Западна Европа, където да търсят спасение. Съюзниците събират съгласно споразумението тези бежанци и военнопленници в концлагери в Германия, Австрия, Италия и Франция. Ето какво пише за тяхното предаване Бъчваров:

        „…Когато денят за депортирането на тези нещастни хора наближил, в лагерите били изпратени агенти, които да заблудят емигрантите, че щели да бъдат преместени в по-големи и удобни места… Създадената обстановки в лагерите станала причина хората да започнат да се съмняват и инстинктите им да подсказват, че са предадени от върховните господари – лидери на западната либерална демокрация, и са обречени на унищожение и смърт! Това им станало ясно, когато американски и английски пехотни роти* с бойни снаряжения и подкрепени от танкове започнали да заобикалят лагерите. Започнали масови молитви. Хиляди кръстове и молитвени книги били размахвани за последна прошка. При навлизането на войниците в лагерите с поставени вече щикове, хората започнали да викат и искат смърт вместо депортиране. Започнали масови самоубийства. Според очевидци това било най-голямото и ужасно самоубийство, запечатано в западната история. Много хора се хвърляли под веригите на танковете – със стотици. Други, мъже и жени се самоубивали по двойки с ножове, счупени стъкла и други, с които си прорязвали гърлата. За изпълнението на тази брутална заповед, свързана с депортирането, както американските, така и английските войски се налагало да използват щикове, приклади, палки, вериги и други, като много мъже, жени и деца, които не се качвали в камионите и упорствали, били застрелвани, както и ония, които се опитвали да бягат. Хиляди предпочели бърза смърт, там на място, отколкото да изпаднат в ръцете на садистката секретна полиция (НКВД). Тези, които са останали, около 2 700 000, мъже, жени и деца, били извозени до съветската зона като животни -според кореспондента Дъглас Рид. Уместно е тук да споменем и за избиването на 200 000 югославски антикомунисти, които са намерили убежище в Австрия, като са вярвали, че ще бъдат на сигурно място под контрола на англичаните. И те се излъгали. Един ден внезапно започнали да ги товарят във вагони за добитък, в които ги заключвали и транспортирали до другата страна на планината, където бивали избивани с картечен огън и ръчни гранати. Труповете им били хвърляни в големи и дълбоки ями… “ (28). Сред тях имало много българи, хървати, черногорци и босненци!

 

      *По-късно се изяснява, че тези подразделения са били съставени предимно от евреи (руски и полски) (120).

         Дойчинов описва подробно съдбата на казаците и войниците от армията на генерал Власов – РОА (Руска освободителна армия). „Казашкият стан“ включвал множество казашки полкове, казашката група „Савоя“, корпуса „Походен атаман“, пара-шутно-снайперистка школа и други с обща численост 31 463 души, в това число 1575 офицери, 592 чиновници, 16 485 унтер-офицери и редови, 6304 нестроеваци (негодни за служба поради раняване и възраст), 4222 жени, 2094 деца на възраст до 14 години и 358 младежи на възраст от 14 до 17 години. От общата численост на Стана 1430 казаци били от старата емиграция, а останалите – съветски граждани (154). По други данни броят на казаците в Южна Австрия през май 1945 г. бил около 50 000 души; в това число бил и 15-ти казашки корпус в състав 19 000 души, който се изтеглил от Югославия в постоянен бой с партизаните на Йосиф Броз Тито* (48). Общият брой на казаците, участвали на немска страна, бил над 70 000 души.

         Те се предавали на англичаните, които били под командването на фелдмаршал Александър, като очаквали от него джентълменско отно“шение; е, получили го. Ето как Дойчинов описва предателството на английските дьонмета и масони:

„… С цел да протекат нещата по-спокойно англичаните отначало внушават на казаците, че се очаква решение от по-горно началство къде евентуално да бъдат изпратени на Запад. След седмица се отнема тежкото въоръжение, доколкото го има, и се оставя само личното оръжие на казаците, основно хладното. На 28 май 1945 г. с явна лъжа се събират всички казашки офицери под предлог, че ще се проведе среща с фелдмаршал Александър в близкия австрийски град Юденбург*. В този град наистина се провежда среща, но в сградите на близкия металургичен завод с представители на НКВД, където всички офицери са избити. Останали без своите водачи, редовите казаци чрез бой, стрелба и дори използване на огнепръскачки са качени насила в товарни камиони и са откарани до близката железопътна гара и оттам следите им се губят в Сталинските лагери. При насилствената репатриация загиват или се самоубиват неколкостотин души… (48).

        След изселниците остава маса лично имущество, около 200 000 долара в общата казашка каса и не по-малко от 5000 ездитни елитни казашки коне. Всичко това е откраднато от англичаните и чифутите!

           По-голяма част от офицерите на тези подразделения са незабавно разстреляни от „черните батальони“ на НКВД, а бежанците и войниците са изпратени в Сибирските лагери на смъртта, където също голяма част загиват. Точната бройка на тези репресирани, сред които има и много българи, е трудно да се установи. По данни от съветските архиви и докладите на Га-ликов до Сталин* става ясно, че германците през войната „насила са отвели“ на своя територия 6 810 547 съветски граждани. От тях 4 794 087 са граждански лица и 2 016 460 военнопленници. Всичко 5 236 130 човека обаче са репатрирани на територията на СССР, а за останалите 1 574 417 души няма данни и могат да се смятат основно за загинали, както посочва Дойчинов (48). Според мен тези „изгубили се в списъците“ нещастници са унищожени още в момента на преминаването им в руската зона; останалите също на 2/3 са ликвидирани в Сибир.

           По данни на списание „Икономист“ от 2000 г.; цивилните лица, избити от правителството на Съветския съюз извън войните в периода 1917 – 1991 г. наброяват 62 милиона души! (131)-В тази сума трябва да търсим и избитите от комунистите българи от всички посочени по-горе групи.

* Какво многозначително име!

          Един от активните участници в операцията „Килхоул“ по ликвидиране на казаците и другите военнопленници и бежанци е американският генерал Дуайт Давид Айзенхауер*, който е с еврейски произход. Той е син на Давид Якоб (Яков)* и Ида Сто-вер* (28). На неговата съвест тежи и ликвидирането на около 2 000 000 германски военнопленници, които съгласно зловещия план „Моргентау“ били затворени в концлагери, администрирали от евреи! Планът според известни документи е предвиждал чрез глад, болести и финансов крах да бъдат ликвидирани още 20 милиона цивилни лица в Германия! (28).

          Още по време на войната, през 1944 г. след освобождаването (окупирането) на Крим, комунистите предприемат масови репресии над българското кримско население и кавказките българи. На 9 май специални части от автоматчици на НКВД блокират българските селища и започва депортацията. Операцията започва в 4 часа сутринта; извергите влизат по къщите и извикват: „В името на съветската власт! За измяна на родината вие се изселвате в други райони на Съветския съюз!“. На депортираните се дава срок само няколко часа, за да съберат ръчния си багаж, и биват натоварени като животни в камионите. Който се съпротивлявал, е разстрелван на място, без оглед на пол и възраст. Ето какво споделя преди смъртта си един от войниците, участвали в тази антихуманна операция:

„… Сама по себе си операцията беше безнравствена, но дори на нейния фон се откроиха някои отвратителни сцени: стари­ца, обезумяла от мъка и изненада, се спусна да бяга в степта и беше покосена от картечен откос; безкрак инвалид, току-що завърнал се от болница, бе повлечен към камиона и хвърлен в каросерията като чувал с картофи. В 12 часа през нощта всички еталони с изселници напуснаха пределите на Крим. Имуществото и добитъкът бяха захвърлени на произвола на съдбата… Из-селванията по начина, по който бяха извършвани, бяха до такава степен гнусни, а по физическите и моралните мъки на изселваните – несравними с нищо. Само този, който през живота си не е бил подлаган на това, не би могъл да си представи достатъчно ясно целия трагизъм… “ (32).

        По данни на българските изселнически организации само тогава от Крим са изселени повече от 13 000 българи, които са откарани в концлагери и трудови колонии в Казахската, Узбекската, Таджишката република и други части на РСФСР (40). Това обаче е само една незначителна част от депортираните в лагери българи, чийто точен брой едва ли някога ще се узнае.

         Заедно с тези българи по същото време насилствено се изселват и кримските татари (преименувани българи мюсюлмани)* – 238 500 души; чеченци и ингуши – 500 000 души; кабар-динци и балкарци (българи) – 37 713 души, и други. По официални данни около 50% от всички тях измират по пътя и в лагерите (вследствие на тежките условия, глад, болести и разстрели) още в първата година от заточението!… За тази велика заслуга, главният организатор на операцията генерал-полковник Иван Се-ров от НКВД е награден от Сталин* с пълководческия орден „Суворов“, а по-късно „Златна звезда“, 6 ордена „Ленин“, 4 „Червено знаме“; последния си орден „Кутузов“ – I степен, този заслужил главорез получава на 18 декември 1956 г., защото удавя в кръв народната революция в Унгария!

          Наскоро Казахстан разсекрети архивите си за съветските концлагери, които са се намирали на територията на републиката по времето на СССР Става въпрос за една огромна лагерна система в степите на Казахстан, така наречения „Карлаг“; тя се е разпростирала на площ голяма почти колкото Дания. Запазени са досиета и документи за 800 000 концлагеристи, които в момента се проучват от историци и специалисти. 45 000 документа съдържат информация за затворниците и техните надзиратели, както и документи за загиналите над 70 000 души. Периодът обхваща 1931 – 1957 г., като до 95% от загиналите от болести, изтощение или разстрел са през първите три години от задържането им. Затворниците са били с присъди от 5 до 10 години, но по усмотрение на началството са получавали и допълнителни „вътрешни присъди“. Към повечето досиета има снимки и е посочена националността. Има данни за много българи („татари“), чуващи, башкири и други. Отбелязваме, че тук става въпрос само за един лагер и много документи още не са проучени и анализирани (164). В Казахстан и досега живеят над 60 000 българи, останали там след Сталинските репресии. Дълго време не само там, но и на други места в Съветския съюз, след освобождаването им от лагерите българите не са имали лични паспорти и не са могли да напускат селището, в което са били регистрирани. Издаван им бил така нареченият „вълчи билет“ (вид удостоверение за самоличност), с който много трудно можели да си намерят каквато и да е работа.

*Голяма част от българите мюсюлмани в Русия е наричана издевателски от руснаците „татари“, без да имат нищо общо с историческите татари и монголци.

          Тези крути мерки спрямо българите обаче се видели недостатъчни на комунистите. Затова през есента на 1946 г. от българските села в Бесарабия и Южна Украйна се изземва насилствено всичкото зърно, което предизвиква невероятен глад, при който умират над 70 000 българи! Например в село Пандаклии, Болградски район, от 1200 жители живи остават само 200 души (16). Според мен броят на умрелите българи вследствие на тази целенасочена акция е в пъти по-голям, защото по разбираеми причини липсва точна статистика. Ето какво пишат Грек и Чер-венков по този въпрос:

„… Броят на умрелите е толкова голям, че не успяват да ги откриват, регистрират и погребват. Труповете се събират в ма­зета, тавани и други студени помещения, където те престояват по няколко дни. Понякога не се обявяват смъртните случаи, за Да се запази продоволствената дажба. В Комратски, Конгаски и Други райони има случаи на човекоядство. Един от тогавашните Ръководители на МССР, министър В. Шнирьов, описвайки този Ужас в докладна записка, отбелязва: „Изяждането на трупове придобива масов характер, като това се съпровожда с чудовищна Религиозна пропаганда (умиращите старци молят своите деца и внуци да изядат трупа им, като проповядват, че това ще им запази живота, ще им опрости греховете и ще им донесе спасение)… Но броят на умрелите е значитилен, особено на децата -от 30 до 50 процента…“ (40).

          Нещата в Украйна през 1946 г. дотолкова били излезли от нормалното си русло, че се стигнало дотам на някои пазари да се предлага като стока за храна човешко месо. Понеже това звучи невероятно, тук прилагаме фотодокументи от ужасяващата колекция на големия френски фотограф Мартин Монасие, които доказват казаното по-горе. За отбелязване е, че по същото това време в Симферопол е изяден от човекоядци и братът на световно известния по-късно масов убиец и канибал Андрей Чи-катило; убил и изял частично 53 души. Очевидно е, че по време именно на този период от живота му се е формирала извратената му психика, превърнала го по-късно в безмилостен убиец -садист и канибал!…

        Според по-късни проучвания на украински учени след 1989 г., по време на изкуствено предизвикания глад от комунистите през 1946-1947 г. в Украйна са умрели между 3 и 7 милиона души. По същата схема е предизвикан и гладът в Поволжието в началото на 20-те години на XX в., където също измират някъде между 1 и 2 милиона души, предимно от български произход!…

          Справка на „Отдела за спецзаселванията“ при НКВД на СССР за спецзаселените (концлагеристи от ГУЛАГ) към октом­ври 1946 г., показва, че голяма част от останалите живи българи са били натикани в концлагери, където вследствие на репресиите много от тях загиват. В посочения документ, подписан от началника на 3-о Управление на Народния комисариат за държавна безопасност на СССР – Милщайн*, откриваме следните групи с българки произход:

1. чеченци и ингуши – 400 478 (мъже – 97 441, жени – 110 818,

деца до 16 г. – 191 919);

2. карачаевци – 60 139 (мъже – 10 595, жени – 16 860, деца до
 16 г. -32 557);

3. балкарци – 32 817 (мъже – 6147, жени – 10 284, деца до 16

г. – 16 386);

4. кримски „татари“, българи и гърци – 193 959 (мъже -43 135, жени – 68 343, деца до 16 г. – 82 481);

5. бивши кулаци – 577 121 (мъже – 165 519, жени – 203 893

деца до 16 г. – 208 309);

6. немски помощници – 3185 (мъже – 335, жени – 1557, деца до 16 г.-1093);

7. власовци от РОА – 95 386 души.

     Това е само част от целия документ, където подробно се посочват данни за депортирането, видът ешелони, броят им, ла­герите и областите за вторично настаняване, срокът на наказанията и така нататък. Тези документи са от ЦГАОР (Централния държавен архив на Октомврийската революция) и много от тях носят подписа на гнусния чифут и садист, братовчед на Кагано-вич* – Лаврентий Берия* (142).

          За това как са протичали срещите на лагерниците и затворниците българи с техните палачи може да ви стане ясно от архивите:

         „Всяка седмица дясната ръка на Берия* генерал-полковник Виктор Семьонович Абакумов* правеше показен инструктаж как трябва да се превъзпитават „нищожествата“. Подготовката започваше от сутринта, като огромният кабинет на Абакумов* се покриваше с мушами и гумиран брезент, за да не му се цапат скъпите килими и стените от кръвта. След това строяваше офицерите от НКВД покрай стената и заповядваше да доведат някое „нищожество“ (обикновено интелигент-дисидент). Върху униформата си Абакумов* обличаше гумиран гащеризон и при ритуала на „инструктиране“ си служеше с две бухалки (малка и голяма), издялани грубо от сибирски дрян. Първо започваше с малката бухалка, като затворникът биваше бит методично в продължение минимум на един час, докато месата му посинееха и започваха да се накъсват и отлепят от костите. След това следваше процедурата по строшаване на ставите с удар (лакти, рамене, колене и прочие). Накрая инструктажът приключваше, като с един-два удара на голямата бухалка генералът пръсваше черепа на затворника. По време на боя и заключителния етап.

По лицата и дрехите на строените офицери пръскаше кръв и парченца мозък от бития. Ако някой от тях не издържеше на гледката или припаднеше – изпращаха го като мекушав и негоден за работа в НКВД, – в някой лагер в Сибир!…“

          Броят на комунистическите лагери на смъртта в Сибир достигал до неколкостотин. Те продължили да съществуват дълго след смъртта на Сталин през 1953 г., а шефовете им в повечето случаи били евреи. В един такъв лагер, наричан „Железния град“, през 1974 г. попада и българката от Хасково – Мария Христозова, която тогава била студентка в първи курс на литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Христозова попада в женската затворническа колония без съд и присъда, след един запой в бар с колеги – грузински студенти, които били арестувани от милицията. Свидетелствата на Мария, която по чудо остава жива след близо 2 години в лагера, са потресаващи. Жените били изнасилвани с неописуем садизъм от пияните надзиратели в лагера, начело с коменданта; карали ги също да играят на истинска „руска рулетка“, от която някои полудявали, а други умирали с пръснат череп. Изнасилват ги анално с отверки, ключове, лъжици и други случайно попаднали предмети. Умрелите от „руската рулетка“ били вписвани като „самоубийци“ и всичко се потулвало, а и никой от началниците в Москва не се интересувал от това какво става в лагера. Друго гадно мъчение, завършващо със смърт, било обреченият да бъде завързан гол в тайгата, където за половин час огромни рояци от комари изпиват кръвта на жертвата, без да има видими следи от насилие. Най-зловещото наказание за жените (измислено от някой болен мозък) било изнасилване, като офицерът поставял на члена си топчица от ситно нарязана еленова козина. На пръв поглед безобидно, но по думите на Христозова:

„… От тая по-жестока смърт няма. Двете (наказани момичета заради бягство) умираха три месеца в адски мъки. Космите предизвикаха възпаление в матката. В лагера нямаше лекар. А и никой не искаше да ги лекува. Половите органи на момичетата загниха и те викаха по цели нощи от болка. Накрая умряха. И тях ги писаха самоубийки… “ (151).

        А ето и един документ, отразяващ 140-годишната история на войните на българи срещу руското имперско иго:

КРАТКА ХРОНИКА НА ОСВОБОДИТЕЛНОТО ДВИЖЕНИЕ НА ВОЛЖКИТЕ БЪЛГАРИ (ОТ КРАЯ НА XIXВЕК ДО НАШИ ДНИ)

1862 г. – Образуване на първата (след 1552 г.) легална Община на волжките българи в Казан начело с Багаутдин Ваисов, получила също наименованието „Ваисовка“ (по фамилията на ръководителя си). В общината влизат, отказвайки се от руските си паспорти и получавайки общински паспорти със запис „ал- булгари“ („българ“ на арабски) 330 000 волжки българи мюсюлмани.

1884 г. – Арестуван е Б. Ваисов и принудително е затворен в Казанската психиатрична болница от властите на Царска Русия.

1893  – 1894 г. – Убит е Б. Ваисов.

1894  г. – Руските власти арестуват новия ръководител на общината на волжките българи – сина на Б. Ваисов. Сардар Гай-нан Ваисов (1878-1918 г.) – и го изпращат в каторга на остров Сахалин.

90-те години на XIX век – Руските власти депортират няколко хиляди волжки българи ваисовци в Сибир.

1906 г. – С. Ваисов се завръща от Сахалинската каторга. Ръководената от него политическа партия на волжките българи „Фиркаи Наджия“ („Партия на Избавлението“), бореща се за възстановяването на Волжката Българска държава, наброява 60 000 членове.

1909 г. – С. Ваисов се среща с великия руски писател Л. Н. Толстой в Ясна Поляна. От тая година Л. Н. Толстой и дъщеря му Татяна Лвовна оказват материална помощ на Общината на волжките българи.

1818 г. – Партията „Фиркаи Наджия“ решава да образува на 28 март 1918 г. Волго-Българска република.

28 февруари 1918 г. – С. Ваисов и други ръководители на Волго-Българската републиката са убити (от „татарски нацио­налисти“ и тайни агенти на болшевишките специални служби), в резултат на което се проваля провъзгласяването на Волго-Бъл-гарската република.

февруари – март 1920 г. – „Вилната война“ – въстание на волжките българи от Казанска и Уфимска губерния срещу опитите на болшевишкото ръководство за образуване на територията на Волжка България на „Република Татарстан“ (по това време волжките българи наброяват 1 300 000 души, а „татарите“ – 300 000), което е жестоко потушено от чекистите и Червената армия.

25 юни 1920 г. – Болшевишкото ръководство по проект на Сталин образува „Република Татарстан“ на територията на Вол­жка България.

1923 г. – Сталинското ръководство на Русия забранява общината на волжките българи и партията „Фиркаи Наджия“ и изпраща ръководителя на общината и партията Газизан Ваисов (брат на С. Ваисов) в най-страшната каторга от ГУЛЛАГ – „Со-ловки“. Волжките българи стават първият репресиран народ на Съветския съюз.

Средата на 30-те години на XX век – Синът на С. Ваисов, Мидхад Ваисов, е арестуван и изпратен в Сталински концентра­ционен лагер.

1939 г. – Руските чекисти зверски избиват Гайян Ваисов (брат на С. Ваисов, ръководител на общината на волжките българи в Полша) и цялото му семейство (чекистите първо изнасилили дъщеря му, а след това я обесили в затворническата килия).

1920-1940 г. – Руските чекисти и войски унищожават повече от 50 000 активисти на забранената Община на волжките бълга­ри и членовете на техните семейства.

1957 г. – Газизан Ваисов е освободен от затвора.

1963 г. – Умира Газизан Ваисов.

1957-1986 г. – Неуспешни опити на новия ръководител на общината на волжките българи М. Ваисов (освободен от затвора за участието му във „Великата отечествена война“) за получаване на официална реабилитация на Общината на волжките българи и на партията „Фиркаи Наджия“.

1968 г. – Безрезултатно обръщение на Фаргат Гадул-Хами-тович Нурутдинов към ръководителите на най-големите държави с призив за слагане на край на дискриминацията на волжките българи в Русия, Ф. Г.-Х. Нурутдинов е изключен от Казанския университет по искане на КГБ (година по-късно Нурутдинов -. при негласната поддръжка на тогавашния ръководител на Ре­публика Татарстан Ф. А. Табеев – успява отново да стане студент в университета).

1978 г. – Организира се нелегално ръководство на Казанската община на волжките българи начело с Ф. Нурутдинов.

1979 г. – Кремълското ръководство сваля Ф. А. Табеев (организатор на строителството на КамАз в гр. Набережние Челни) от поста ръководител на Република Татарстан заради съчувствието му към идеята за възраждане на историческото име на Волжка България и реабилитация на Общината на волжките българи. Разгърнатата от руските власти и „татарските националисти“ антибългарска кампания довежда Г В. Юсупов до умо-помрачение, а X. Г Гимади – до самоубийство. Те са двамата най-големи волжко-български учени хуманитаристи. Властите забраняват на последния оцелял волжко-български учен Ф. X. Валеев да живее и работи в родината си.

1986 г. – Умира водачът на волго-българската община в Русия М. С. Ваисов. За нов водач на волго-българското освободи­телно движение е избран Ф. Нурутдинов.

Август 1988 г. – Г А. Хабибуллин и Ф. Нурутдинов създават Казански клуб на любителите на българската история и култура „Булгар ал-Джадид“ („Нови Болгар“) – първата легална организация на Общината на волжките българи след 1923 г.

17 септември 1988 г. – Първи (след 1918 г.) политически митинг на волжките българи от град Казан, проведен пред ка­занския музей „Г Тукай“.

24 септември 1988 г. – Първи всеруски митинг на волжките българи на казанския Централен стадион в защита на своите национални и граждански права (присъствуват представители на волжките българи от Набережние Челни, Башкортостан, Самара, Москва, С. Петербург, Сибир, а също и от Украйна, Казахстан, Азербайджан, Узбекистан, Туркменистан, Киргизия).

Януари 1989 г. – Преброяване на населението на СССР по време на което преброителите (по заповед на властите) отказват да записват волжки българи като „българи“ и ги пишат „руснаци“ и „татари“. Преброителят-татарин заплашва члена на волжко-българската община Раушание Галеева: „Ако вие не се съгласите да ви запиша като „татарка“, ще дойдат хора, които ще изгорят вашата къща заедно с вашия парализиран мъж!“…

2 юли 1989 г. – Общината на волжките българи открива паметник на С. Ваисов в Казан (скулпторът е ръководителят на Киевската община на волжките българи Т. Абдуллин).

Април 1990 г. – Първият брой на вестника „Булгар иле“ ,България“) на Общината на волжките българи излиза на бял вят в тираж 40 000. Създава се организацията Български наци-нален конгрес.

9 юни 1990 г. – Открит е Първият джиен (събор) на предс-авителите на волжко-българските организации в Казан.

1993 г. – Враговете на българския народ убиват Г. А. Хаби-уллин – виден деец на волжко-българското движение и директор на Казанския музей Т. Тукай“ (преди това убийците изнасил-ат малолетната му дъщеря и тя загубва ума си). Убийците и насилниците остават ненаказани – така както и убийците на Ба-аутдин, Сардар и Гайян Ваисови. Редица организации на Об-щната на волжките българи поради ожесточени преследвания т страна на властите принудително прекъсват легалната си дей-

25 юни 1994 г. – Откриване на Втория джиен на представи-елите на волжко-българските организации в Казан.

1994 г. – Водачът на Казанската община на волжките бъл-ари X. Г. Габдрахманов спечелва двугодишното съдебно дело а правото си официално да се нарича българин и получава паспорт със запис на своята националност „болгар“ (на руски „булгар“). Генералната прокуратура на Русия по молба на Та-арстан отменя справедливото решение на съда, но X. Г. Габдрахманов отказва да върне паспорта си със скъпия за него запис „болгар“.

1994 г. – Оренбургският издателски център на общината на волжките българи – редакцията на вестник „Булгар иле“- пуб­ликува първия и втория том на сборника от волжко-български летописи „Джагфар тарихъ“, след което „неизвестни лица“ напълно разрушават този център. Волжките българи са лишени от единствената възможност да печатат своите книги.

Юли 1995 г. – Среща на ръководителите на общините на дунавските и волжките българи от различни страни в Казахстан, в подножието на величествената планина Кан Тенгри – „Царят на Вселената-Тангра“. От тая планина хунорските предци на българите са тръгнали да завладяват Европа.

Декември 1995 г. – Властите на Република Татарстан забраняват първия след 1917 г. учебник по история на волжките бъл­гари – „Родинознание“ на Ф. Нурутдинов.

1995-1996 г. – Татарските националисти и татарските вестници и списания тормозят видния учен-българовед, академик на АН на Татарстан М. 3. Закиев и Ф. Нурутдинов.

1997 г. – Свикан е Световният конгрес на волжките българи в Казан. Политическо убийство на Раил Шарипов – издател на летописите „Джагфар тарихъ“ в Оренбург.

1999  г. – Регистрация на „Българската община“ в гр. Казан

2000  г. – Върховният съд на Русия (РФ) отхвърля съдебния иск на „Българския национален конгрес“ в лицето на неговия председател Гусман Халилов за промяна на името „Татарстан“ с „България“.

2002 г. – През август се провежда Третият световен конгрес на Казанските татари (Казанските българи), на който има учас­тници и от България, а на една от сесиите взима участие и президентът на Русия – Владимир Путин.

Спете спокойно, българи!

(Данните са от сп. „Един завет“, бр. 3/1998 г.)




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 11327241
Постинги: 14710
Коментари: 2334
Гласове: 9223
Архив
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031