Постинг
05.06.2013 20:09 -
Доц. Димитър Димитров: Нужни са ни вярващи политици
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 485 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 05.06.2013 20:13
Прочетен: 485 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 05.06.2013 20:13
Доц. Димитър Димитров: Нужни са ни вярващи политици
Неделя, 02 Юни 2013 20:57
Автор: В. Монитор
http://dveri.bg/xh64a
Доц. Димитър Димитров е дългогодишен преподавател по църковна музика в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. Вече 35 години е диригент на хора при патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски”.
- Доцент Димитров, вече изминаха три месеца, откакто вашият брат, дядо Неофит, стана патриарх. Какво се промени в личен план, в по-широк – църковен?
- Нищо особено не се е променило, тъй като той е още в самото начало. Има неща, които тепърва трябва да се предприемат в Българската православна църква, но те могат да започнат само след решение на Светия Синод. Брат ми от млад имаше свой път в живота, по-различен от моя. Избра да бъде монах, измина крачка по крачка стъпалата на църковната йерархия. Радвам се, че сега е близо в София, а не на 300 км в Русе. Това обаче не означава, че се виждаме по-често. Чуваме се предимно по телефона, както и преди. При мен, в личен план, нещата са такива, каквито бяха и преди брат ми да стане патриарх. Положението ми не се е променило с нищо – какъвто бях и преди, такъв съм и сега. В Църквата, като вярващ, съм от дете. Колкото до тайни в управленските механизми, наистина не съм наясно. Живея си пенсионерските години, преподавам по един час седмично диригентство и музика в Богословския факултет на Софийския университет, както и преди да се пенсионирам, дирижирам хора на „Св. Александър Невски”. Накратко, обичайно пенсионерско всекидневие.
- Помните времената на дивия атеизъм, когато кордони от милиционери, комсомолски секретари и ОФ деятели опасваха храмовете и следяха кой отива на църква. Вече изминаха две десетилетия оттогава. Промени ли се нещо и какво в БПЦ?
- Диви времена бяха действително. Аз обаче не съм имал притеснения, защото нас, семинаристите, не ни притесняваха. Ние в семинарията нямахме комсомолска организация, не ни закачаха. Смятаха ни за идеологически отписани. В семинарията обаче, както и в църквата никога не сме използвали думите „другарю” и „другарко”. Всякога се обръщахме почтително към хората с „господин” и „госпожо”. Нашите преподаватели ни учеха не само на общообразователни и богословски науки, но и на етика и етикет. Сега обществото ни страда от техния дефицит. Лично аз не съм бил притесняван. Нито баща ми, нито майка ми са били свързани с партията и идеологията.
- Как се променяха вярващите в годините от тогава до сега?
- В патриаршеската катедрала всякога - и преди, и сега - по празници е имало и има хора. Някога обаче на служба идваха предимно баби и дядовци. Останалите ги беше страх. Сега на литургия повечето хора са млади, водят и децата си, а това е белег, че в обществото ни има индикации за добро. Вече няма страх, безпокойство, премълчаване на вярата. Всеки, който я носи в сърцето си, може да я изповядва свободно.
- Свещеници обаче твърдят, че младото поколение, независимо от свободата сега, е ограбено. Споделяте ли тяхното мнение?
- Смятам, че ако изучаването на религия в българските училища бъде въведено по-сериозно, по-систематично, дори задължително, това ще допринесе много за въздигане на обществото ни. Ще благоприятства за възпитанието на младите хора, ще върне етиката и морала. Най-малкото ще остави у децата и юношите една богата духовна култура. Тя личи особено много у всеки, който е възпитан в нейния дух, та дори и той да не се изявява с нищо. Още преди промените, когато пеех в ансамбъл „Маяковски” и излизахме на турнета в Полша, Чехия, Унгария, беше очебийно как добре умеят да се държат младите хора там, когато влязат в храма. За разлика от тях у нас безобразничеха. Тук дори изпращаха по комсомолска линия пияни да саботират богослуженията. Учителите бяха задължени на празници да следят дали учениците им не са влезли да запалят свещ. За съжаление след толкова много години насаждан насилствено върлуващ и войнстващ атеизъм и сега се виждат плодовете му – повечето хора на големи празници, като Рождество Христово, Възкресение Христово, Гергьовден, идват по силата на традицията да запалят свещ, но нямат желание да се въцърковят, да станат истински членове на Христовата църква, да участват редовно в богослуженията, да се причестяват, да живеят според Десетте Божи заповеди. Някога мои колеги от хора на БНР, Хоровата капела, не смееха да прекрачат прага на храма дори да бяха вярващи. За да не ги видят в София, те заминаваха в провинцията и там кръщаваха децата си, там се венчаваха. Другата практика в онези години беше да се вика доверен свещеник за кръщенета вкъщи, при затворени врати, без огласяване, в най-тесен кръг. Един покоен вече свещеник от страх затвори храма „Света Неделя”, за да венчае собствения си син, който беше партиен член и това можеше да му струва много, дори да хвърли петно върху потомството му. Един колега от Хоровата капела, който беше дякон, беше уволнен превантивно по т.нар. чешки събития само защото беше вярващ и завършил семинарията. За да прехранва семейството си, му разрешиха да направи хорова група и да пее на гробищата.
- Вярно ли е, че добри гласове, таланти, но християни, са намирали последно убежище да пеят в храмовете и най-вече в „Св. Александър Невски” в онези времена?
- Имаше и такива хора. Една от нашите певици, когато трябваше да излизаме да пеем на литийни шествия в други храмове, където хорът не е отделен на балкон, а е в самия храм, си слагаше кърпа на главата и тъмни очила, за да не я познае някой. Въпреки това я бяха разпознали и уволнили от работа. Уволненията заради пеене в църковен хор бяха единични случаи, имаше и ръководители на предприятия, които проявяваха разбиране и се правеха, че не знаят къде ходят на празник и в неделя техните подчинени. За изходните визи при турнета на нас, вярващите и безпартийни, искаха характеристики от ОФ. Колкото и добър глас да имаше един певец, му се даваше да не забравя, че е втора категория.
- Сега, като погледнете назад, кога е по-трудно човек да опази вярата си – тогава или сега във века на информационния поток, на изкушенията, заливащи ни отвсякъде?
- Тогава се пазехме от едно място, сега изкушенията и проблемите пред вярващите са не малко и отвсякъде. Моралната деградация ни залива, но тя не е производна от последните 20 години. За постигането й е работено системно и по план много преди това, като се започва с елиминиране на вероучението от българските училища след 1944 г. Тогава се е изучавало и нравоучение. В дипломите на учениците на първо място е вписван Закон Божий, както се е наричало вероучението, на второ – нравоучение и едва след това четене, писане, смятане. Наравно с останалите предмети се е изучавал и църковнославянски език. Въпреки тази програма училищата са били светски. Сега противниците на вероучението в училище смятат, че училището ще изгуби светския си характер. Това не би могло да стане. Религиозното образование е в семинариите – средните духовни училища в страната, в София и в Пловдив. Малцина се замислят над факта, че монахът Неофит Рилски – всепризнатият основател на българското учителство, създава килийно училище в Рилския манастир, но то е светско. Какъв е проблемът тогава, питам аз? От какво ги е страх да въведат изучаването на религия в училищата? Та ние изповядваме православната вяра от създаването на българската държава. Именно тя и нравствените ценности, на които учи, са ни опазвали през вековете.
- Кое е най-належащото според вас към момента за страната ни?
- Да имаме вярващи политици, със страх от Бога. Защото имат ли страх Божий, ще имат и отговорност пред хората. Те не могат да се появят изведнъж, но това може да стане постепенно, с възпитаването на децата в християнски морал, ценности и нравственост. Това на свой ред ще се получи с въвеждането на вероучение в училищата.
Монитор
Неделя, 02 Юни 2013 20:57
Автор: В. Монитор
http://dveri.bg/xh64a
Доц. Димитър Димитров е дългогодишен преподавател по църковна музика в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. Вече 35 години е диригент на хора при патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски”.
- Доцент Димитров, вече изминаха три месеца, откакто вашият брат, дядо Неофит, стана патриарх. Какво се промени в личен план, в по-широк – църковен?
- Нищо особено не се е променило, тъй като той е още в самото начало. Има неща, които тепърва трябва да се предприемат в Българската православна църква, но те могат да започнат само след решение на Светия Синод. Брат ми от млад имаше свой път в живота, по-различен от моя. Избра да бъде монах, измина крачка по крачка стъпалата на църковната йерархия. Радвам се, че сега е близо в София, а не на 300 км в Русе. Това обаче не означава, че се виждаме по-често. Чуваме се предимно по телефона, както и преди. При мен, в личен план, нещата са такива, каквито бяха и преди брат ми да стане патриарх. Положението ми не се е променило с нищо – какъвто бях и преди, такъв съм и сега. В Църквата, като вярващ, съм от дете. Колкото до тайни в управленските механизми, наистина не съм наясно. Живея си пенсионерските години, преподавам по един час седмично диригентство и музика в Богословския факултет на Софийския университет, както и преди да се пенсионирам, дирижирам хора на „Св. Александър Невски”. Накратко, обичайно пенсионерско всекидневие.
- Помните времената на дивия атеизъм, когато кордони от милиционери, комсомолски секретари и ОФ деятели опасваха храмовете и следяха кой отива на църква. Вече изминаха две десетилетия оттогава. Промени ли се нещо и какво в БПЦ?
- Диви времена бяха действително. Аз обаче не съм имал притеснения, защото нас, семинаристите, не ни притесняваха. Ние в семинарията нямахме комсомолска организация, не ни закачаха. Смятаха ни за идеологически отписани. В семинарията обаче, както и в църквата никога не сме използвали думите „другарю” и „другарко”. Всякога се обръщахме почтително към хората с „господин” и „госпожо”. Нашите преподаватели ни учеха не само на общообразователни и богословски науки, но и на етика и етикет. Сега обществото ни страда от техния дефицит. Лично аз не съм бил притесняван. Нито баща ми, нито майка ми са били свързани с партията и идеологията.
- Как се променяха вярващите в годините от тогава до сега?
- В патриаршеската катедрала всякога - и преди, и сега - по празници е имало и има хора. Някога обаче на служба идваха предимно баби и дядовци. Останалите ги беше страх. Сега на литургия повечето хора са млади, водят и децата си, а това е белег, че в обществото ни има индикации за добро. Вече няма страх, безпокойство, премълчаване на вярата. Всеки, който я носи в сърцето си, може да я изповядва свободно.
- Свещеници обаче твърдят, че младото поколение, независимо от свободата сега, е ограбено. Споделяте ли тяхното мнение?
- Смятам, че ако изучаването на религия в българските училища бъде въведено по-сериозно, по-систематично, дори задължително, това ще допринесе много за въздигане на обществото ни. Ще благоприятства за възпитанието на младите хора, ще върне етиката и морала. Най-малкото ще остави у децата и юношите една богата духовна култура. Тя личи особено много у всеки, който е възпитан в нейния дух, та дори и той да не се изявява с нищо. Още преди промените, когато пеех в ансамбъл „Маяковски” и излизахме на турнета в Полша, Чехия, Унгария, беше очебийно как добре умеят да се държат младите хора там, когато влязат в храма. За разлика от тях у нас безобразничеха. Тук дори изпращаха по комсомолска линия пияни да саботират богослуженията. Учителите бяха задължени на празници да следят дали учениците им не са влезли да запалят свещ. За съжаление след толкова много години насаждан насилствено върлуващ и войнстващ атеизъм и сега се виждат плодовете му – повечето хора на големи празници, като Рождество Христово, Възкресение Христово, Гергьовден, идват по силата на традицията да запалят свещ, но нямат желание да се въцърковят, да станат истински членове на Христовата църква, да участват редовно в богослуженията, да се причестяват, да живеят според Десетте Божи заповеди. Някога мои колеги от хора на БНР, Хоровата капела, не смееха да прекрачат прага на храма дори да бяха вярващи. За да не ги видят в София, те заминаваха в провинцията и там кръщаваха децата си, там се венчаваха. Другата практика в онези години беше да се вика доверен свещеник за кръщенета вкъщи, при затворени врати, без огласяване, в най-тесен кръг. Един покоен вече свещеник от страх затвори храма „Света Неделя”, за да венчае собствения си син, който беше партиен член и това можеше да му струва много, дори да хвърли петно върху потомството му. Един колега от Хоровата капела, който беше дякон, беше уволнен превантивно по т.нар. чешки събития само защото беше вярващ и завършил семинарията. За да прехранва семейството си, му разрешиха да направи хорова група и да пее на гробищата.
- Вярно ли е, че добри гласове, таланти, но християни, са намирали последно убежище да пеят в храмовете и най-вече в „Св. Александър Невски” в онези времена?
- Имаше и такива хора. Една от нашите певици, когато трябваше да излизаме да пеем на литийни шествия в други храмове, където хорът не е отделен на балкон, а е в самия храм, си слагаше кърпа на главата и тъмни очила, за да не я познае някой. Въпреки това я бяха разпознали и уволнили от работа. Уволненията заради пеене в църковен хор бяха единични случаи, имаше и ръководители на предприятия, които проявяваха разбиране и се правеха, че не знаят къде ходят на празник и в неделя техните подчинени. За изходните визи при турнета на нас, вярващите и безпартийни, искаха характеристики от ОФ. Колкото и добър глас да имаше един певец, му се даваше да не забравя, че е втора категория.
- Сега, като погледнете назад, кога е по-трудно човек да опази вярата си – тогава или сега във века на информационния поток, на изкушенията, заливащи ни отвсякъде?
- Тогава се пазехме от едно място, сега изкушенията и проблемите пред вярващите са не малко и отвсякъде. Моралната деградация ни залива, но тя не е производна от последните 20 години. За постигането й е работено системно и по план много преди това, като се започва с елиминиране на вероучението от българските училища след 1944 г. Тогава се е изучавало и нравоучение. В дипломите на учениците на първо място е вписван Закон Божий, както се е наричало вероучението, на второ – нравоучение и едва след това четене, писане, смятане. Наравно с останалите предмети се е изучавал и църковнославянски език. Въпреки тази програма училищата са били светски. Сега противниците на вероучението в училище смятат, че училището ще изгуби светския си характер. Това не би могло да стане. Религиозното образование е в семинариите – средните духовни училища в страната, в София и в Пловдив. Малцина се замислят над факта, че монахът Неофит Рилски – всепризнатият основател на българското учителство, създава килийно училище в Рилския манастир, но то е светско. Какъв е проблемът тогава, питам аз? От какво ги е страх да въведат изучаването на религия в училищата? Та ние изповядваме православната вяра от създаването на българската държава. Именно тя и нравствените ценности, на които учи, са ни опазвали през вековете.
- Кое е най-належащото според вас към момента за страната ни?
- Да имаме вярващи политици, със страх от Бога. Защото имат ли страх Божий, ще имат и отговорност пред хората. Те не могат да се появят изведнъж, но това може да стане постепенно, с възпитаването на децата в християнски морал, ценности и нравственост. Това на свой ред ще се получи с въвеждането на вероучение в училищата.
Монитор
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
