Постинг
13.05.2013 20:34 -
Могат ли чудесата да обърнат човека към Христа?
Могат ли чудесата да обърнат човека към Христа?
Написано от о. Сергий Круглов
Понеделник, 13 Май 2013 08:39
http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=446%3A2013-05-13-06-46-45&catid=46%3Astatii&Itemid=141
Един стар спор: могат ли чудесата да бъдат за човека доказателство „за Бога“, за истиносттта на християнската вяра? Могат ли чудесата да обърнат човека към Христа?
Могат, разбира се.
Но навярно само в един случай: ако сърцето на човека вече е открито по посока на Христа, ако в него вече има някаква вяра... А това не се случва с всекиго и не по всяко време.
Затова и понякога изпитваме неловкост, като четем и слушаме за разни православни апологети, свято убедени, че последните открития в синдологията (диалога за Плащаницата) или широко обнародваните данни от експертизите, които удостоверяват, че патриархът, който влиза на Велика Събота в кувуклията, няма в себе си кибрит, неопровержимо ще накара невярващите утре да дойдат на изповед и причастие в близкия храм.
Ще спомена едно семейство... Мъж и жена, и двамата православни, въцърковени. Всички се умиляват, като ги виждат как предано стоят на служба със своите малки дечица, които, както е известно на всички енорийски бабички, са ангелчета в плът и толкова обичат свещите, отчетата, камбанния звън и червените яйца..
Но освен малките деца, в семейството има и голямо момче. Същият той е Изгубената овца на стадото... И от това следват поток сълзи, изплакани от майка му на изповедите, които тя първоначално започва със своите грехове, но неизменно преминава към искане на съвети от свещениците, как и с какви молитва да накара сина си да повярва, в кой манастир и към коя икона да се обърне, откъде да си напълни малко богоявленска вода.
Те са доста състоятелни хора, така че можеха да си позволят поклонничества зад граница, и в течение на няколко години посрещаха Пасха на Светите Земи. И ето накрая уговорили своето 16-годишно дете да отиде с тях. Така да се каже – там е земята на светите чудеса, по която е ходил Самият Спасител, там има множество светини, може ли всичко това да не подейства на младия скептик, може ли да не го убеди да се обърне към вярата и Църквата?!...
С помощта на благословии от няколко прости енорийски свещеници и от един манастирски старец, те заминаха. И се върнаха – съвършено разстроени, и отново майката проливаше поток сълзи за каменосърдечието и неверието на своя син, изобличавайки в същото време „бездуховността“ и „израждането“ на съвременната младеж: когато на Велика Събота в храма на Гроба Господен започнало слизането на Благодатния огън, младежът, стоящ заедно с родителите, направил няколко снимки с айфона си, след това видимо му доскучало – и почнал да играе някаква игра на този същия айфон..
„Какво да правя, отче?!“. На този майчин въпрос аз и казах някакви заучени неща, от тези, които ние, свещениците, често казваме на родителите“: че насила нещата не стават, че трябва просто да се молят за него... Отговорих и не вложих особено сърцето си в думите: уви, топлохладността е обичайно явление, което често се наблюдава у хората. В това число и у младите.
Вложих сърцето си малко по-късно, когато след няколко дни този младеж дойде при мене в храма – просто да си поговорим.
Благодатният огън, красотата на храмовете и богослуженията, чудесата на православието, с които родителите се опитвали да поразят въображението на юношата, не предизвикали у него никакво впечатление. В нашия век, век на чудесата на науката и техниката, векът на интернет и падането на всички граници, във века на изострената виртуална реалност, децата ни виждат какви ли не специални ефекти и още повече – те живеят в тях и са свикнали с тях...
Но младежът питаше за друго. При това питаше с такава – може би - не дори още и вяра, но със жажда за вярата, такава болка и искреност, че в главата ми зазвуча: „Не си далече от Царството Божие“... Оказа се, че той прекрасно знаеше Новия Завет, чел беше и от Стария, опитал се беше да чете отците на църквата и религиозните философи. Той търсеше отговори на главните въпроси: как да живее?
„Бог е влязъл в живота ми“, каза той, „чувствам това, но в същото време това ми причинява доста неудобства, но и без Бога не мога да живея, съвестта не ми позволява – а в нашето време, огледайте се наоколо, съвестта е качество на неудачниците, ако постъпваш по съвест, няма да си в челните редици на обществото, да не се стремиш да настояваш на своето си на всяка цена – значи, да си глупак... Как да стане?
Как например да простя на врага си, ако с ума си разбирам, че трябва, а всичко вътре възстава срещу това? Как да съм с момичето, с което се срещам – тя е и „сексапилна“, и е от добро семейство, и т.н, но нямам любов към нея, ако се гледа от страната на Христос, да бъдем честни – това е разврат?
Майка ми и баща ми ме готвят за престижен университет, баща ми в същото време ме готви да стана партньор във фирмата – защо ми е всичко това, ако рано или късно ще умра? Христос е направил революция и ни е дал свобода – защо ми е да живея, да се търкалям по релсите, начертани за мен от „предците“? Да бъда като тях – самодоволни, смятащи се за християни само затова, че имат приятели свещеници, даряват на храма, сутрин и вечер четат молитви от книжки, а в пости вместо месо ядат скъпи плодове?
Какво е православието – дали е само един душевно-телесен фитнес, както е у моите предци, или има още нещо - това, което подозирам, че рано или късно ще ми докара скърби и изпитания, за които още не съм съвсем готов?... Защо много вярващи, в това число и свещеници, повтарят Христовите заповеди за блаженствата, поучават с тях другите, а самите те живеят по съвсем различен начин?“...
Имаше още много въпроси. И всичките въпроси бяха на един достатъчно зрял човек, търсещ истински Христа. Както се казва – въпроси не на бита, а на битието. Въпроси не за чудесата и не за доказателствата, че „има Бог“ – а за най-важното, за това как да се живее.
Разбира се, чудесата, благодатният огън, богоявленската вода, мироточивите икони – всичко това е част от православния живот. Но не е неговата основа. И колко често ние, служителите на Църквата, вместо да заведем един такъв търсещ вечния живот човек към Христа, му даваме иконка и набор от книжки, сред които молитвеник и „Православните чудеса на ХХ век“ и считаме, че сме направили всичко, което сме можали...
При Христа може да се отиде не чрез гледане на филми за слизането на благодатния огън, но чрез проповядване на Евангелието. Главното средство на тази проповед не са дори и правилните думи, колкото собствения живот в Христа. А с него ние заедно с вас, скъпи братя, сестри и събратя-отци, много често срещаме трудности...
източник: pravmir.ru, превод: Мартин Димитров
Написано от о. Сергий Круглов
Понеделник, 13 Май 2013 08:39
http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=446%3A2013-05-13-06-46-45&catid=46%3Astatii&Itemid=141
Един стар спор: могат ли чудесата да бъдат за човека доказателство „за Бога“, за истиносттта на християнската вяра? Могат ли чудесата да обърнат човека към Христа?
Могат, разбира се.
Но навярно само в един случай: ако сърцето на човека вече е открито по посока на Христа, ако в него вече има някаква вяра... А това не се случва с всекиго и не по всяко време.
Затова и понякога изпитваме неловкост, като четем и слушаме за разни православни апологети, свято убедени, че последните открития в синдологията (диалога за Плащаницата) или широко обнародваните данни от експертизите, които удостоверяват, че патриархът, който влиза на Велика Събота в кувуклията, няма в себе си кибрит, неопровержимо ще накара невярващите утре да дойдат на изповед и причастие в близкия храм.
Ще спомена едно семейство... Мъж и жена, и двамата православни, въцърковени. Всички се умиляват, като ги виждат как предано стоят на служба със своите малки дечица, които, както е известно на всички енорийски бабички, са ангелчета в плът и толкова обичат свещите, отчетата, камбанния звън и червените яйца..
Но освен малките деца, в семейството има и голямо момче. Същият той е Изгубената овца на стадото... И от това следват поток сълзи, изплакани от майка му на изповедите, които тя първоначално започва със своите грехове, но неизменно преминава към искане на съвети от свещениците, как и с какви молитва да накара сина си да повярва, в кой манастир и към коя икона да се обърне, откъде да си напълни малко богоявленска вода.
Те са доста състоятелни хора, така че можеха да си позволят поклонничества зад граница, и в течение на няколко години посрещаха Пасха на Светите Земи. И ето накрая уговорили своето 16-годишно дете да отиде с тях. Така да се каже – там е земята на светите чудеса, по която е ходил Самият Спасител, там има множество светини, може ли всичко това да не подейства на младия скептик, може ли да не го убеди да се обърне към вярата и Църквата?!...
С помощта на благословии от няколко прости енорийски свещеници и от един манастирски старец, те заминаха. И се върнаха – съвършено разстроени, и отново майката проливаше поток сълзи за каменосърдечието и неверието на своя син, изобличавайки в същото време „бездуховността“ и „израждането“ на съвременната младеж: когато на Велика Събота в храма на Гроба Господен започнало слизането на Благодатния огън, младежът, стоящ заедно с родителите, направил няколко снимки с айфона си, след това видимо му доскучало – и почнал да играе някаква игра на този същия айфон..
„Какво да правя, отче?!“. На този майчин въпрос аз и казах някакви заучени неща, от тези, които ние, свещениците, често казваме на родителите“: че насила нещата не стават, че трябва просто да се молят за него... Отговорих и не вложих особено сърцето си в думите: уви, топлохладността е обичайно явление, което често се наблюдава у хората. В това число и у младите.
Вложих сърцето си малко по-късно, когато след няколко дни този младеж дойде при мене в храма – просто да си поговорим.
Благодатният огън, красотата на храмовете и богослуженията, чудесата на православието, с които родителите се опитвали да поразят въображението на юношата, не предизвикали у него никакво впечатление. В нашия век, век на чудесата на науката и техниката, векът на интернет и падането на всички граници, във века на изострената виртуална реалност, децата ни виждат какви ли не специални ефекти и още повече – те живеят в тях и са свикнали с тях...
Но младежът питаше за друго. При това питаше с такава – може би - не дори още и вяра, но със жажда за вярата, такава болка и искреност, че в главата ми зазвуча: „Не си далече от Царството Божие“... Оказа се, че той прекрасно знаеше Новия Завет, чел беше и от Стария, опитал се беше да чете отците на църквата и религиозните философи. Той търсеше отговори на главните въпроси: как да живее?
„Бог е влязъл в живота ми“, каза той, „чувствам това, но в същото време това ми причинява доста неудобства, но и без Бога не мога да живея, съвестта не ми позволява – а в нашето време, огледайте се наоколо, съвестта е качество на неудачниците, ако постъпваш по съвест, няма да си в челните редици на обществото, да не се стремиш да настояваш на своето си на всяка цена – значи, да си глупак... Как да стане?
Как например да простя на врага си, ако с ума си разбирам, че трябва, а всичко вътре възстава срещу това? Как да съм с момичето, с което се срещам – тя е и „сексапилна“, и е от добро семейство, и т.н, но нямам любов към нея, ако се гледа от страната на Христос, да бъдем честни – това е разврат?
Майка ми и баща ми ме готвят за престижен университет, баща ми в същото време ме готви да стана партньор във фирмата – защо ми е всичко това, ако рано или късно ще умра? Христос е направил революция и ни е дал свобода – защо ми е да живея, да се търкалям по релсите, начертани за мен от „предците“? Да бъда като тях – самодоволни, смятащи се за християни само затова, че имат приятели свещеници, даряват на храма, сутрин и вечер четат молитви от книжки, а в пости вместо месо ядат скъпи плодове?
Какво е православието – дали е само един душевно-телесен фитнес, както е у моите предци, или има още нещо - това, което подозирам, че рано или късно ще ми докара скърби и изпитания, за които още не съм съвсем готов?... Защо много вярващи, в това число и свещеници, повтарят Христовите заповеди за блаженствата, поучават с тях другите, а самите те живеят по съвсем различен начин?“...
Имаше още много въпроси. И всичките въпроси бяха на един достатъчно зрял човек, търсещ истински Христа. Както се казва – въпроси не на бита, а на битието. Въпроси не за чудесата и не за доказателствата, че „има Бог“ – а за най-важното, за това как да се живее.
Разбира се, чудесата, благодатният огън, богоявленската вода, мироточивите икони – всичко това е част от православния живот. Но не е неговата основа. И колко често ние, служителите на Църквата, вместо да заведем един такъв търсещ вечния живот човек към Христа, му даваме иконка и набор от книжки, сред които молитвеник и „Православните чудеса на ХХ век“ и считаме, че сме направили всичко, което сме можали...
При Христа може да се отиде не чрез гледане на филми за слизането на благодатния огън, но чрез проповядване на Евангелието. Главното средство на тази проповед не са дори и правилните думи, колкото собствения живот в Христа. А с него ние заедно с вас, скъпи братя, сестри и събратя-отци, много често срещаме трудности...
източник: pravmir.ru, превод: Мартин Димитров
Вълнообразно
В Страната на чудесата - Част Четвърта
ПРАВОСЛАВНЫЕ ЧУДЕСА В СЕЛЕ КУЛЕВЧА
За случайностите, съвпаденията, съдбата ...
ПРАВОСЛАВНЫЕ ЧУДЕСА В СЕЛЕ КУЛЕВЧА
За случайностите, съвпаденията, съдбата ...
Как САЩ са обмисляли сваляне на самолет,...
Necromantia - Les Litanies de Satan
Как да спасим костите си с витамин С
Necromantia - Les Litanies de Satan
Как да спасим костите си с витамин С
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
