Постинг
28.04.2013 16:17 -
Най-последният враг, който ще бъде унищожен. Смъртта
Най-последният враг, който ще бъде унищожен. Смъртта
http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=268%3Anai-posledniqt-vrag-koito-shte-bade-unishtojensmartta&catid=46%3Astatii&Itemid=141
Написано от протопр. Александър Шмеман
Събота, 27 Април 2013 07:56
“А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта” (1 Кор. 15:26). Това пише още в самата зора на християнството апостол Павел, обърнал се към Христа след яростно преследване, след страстна ненавист към християните. Говорих в предишната си беседа, че въпросът за смъртта, по-точно – недоумението на смъртта стои в самата сърцевина на човешкото съзнание и че в крайна сметка отношението на човека към живота - това, което наричаме негово светоусещане или мироглед, се определя от дълбочината на неговото отношение към смъртта. Говорих също, че съществуват основно два типа отношениe към нея – и двaтa са очевидно неудовлетворителни, и двaтa не дават уместен отговор.
От една страна, имаме своеобразно отричане на живота в името на смъртта. Цитирах думите на гръцкия философ Платон: “Животът на праведника – казва той – това е вечно умиране”. Тук, както и в много други религии, смъртта побеждава. Неизбежността, неминуемостта на смъртта обезценяват и обезсмислят живота. Защото ако смъртта е неизбежна, то е по-добре всяка надежда, всичкото упование да се пренесат там, в тайнствения отвъден свят. Но този отговор аз наричам незадоволителен, защото именно за този отвъден свят човек не знае нищо. А как е възможно да направиш предмет на своята любов това, което не познаваш? Оттук – говорих също и за това – идва въстанието на човека срещу тези траурни, погребални философии и религии, отричането на тези мирогледи пронизани с печал. Но с отричането им в името на живота, в името на този свят, човекът все още не се освобождава от натрапчивото усещане и съзнание за смъртта. Напротив, лишен от перспективата на вечността, той става още по-крехък, още по-мимолетен на тази земя. “И ще ходим от врата на врата с фенер в ръка, и също ще търсим, и също ще умрем”, е написал Пастернак. И цялата съвременна цивилизация се оказва пронизана със страстното желание да заглуши този страх от смъртта и капещото като отрова от нея усещане за безсмислеността на живота. Какво представлява тази напрегната борба с религията, ако не един безумен стремеж да се изкорени от човешкото съзнание и памет въпроса за смъртта и оттам следния въпрос: за какво живея аз в този кратък, крехък живот?
И така – и двата отговора в крайна сметка не дават никакъв отговор. И това, както казах, ни принуждава да попитаме: какво казва християнството за смъртта? Защото дори ако нищо не знаем за християнството, ние не можем да не си спомним поне смътно, че християнският подход към смъртта е друг, той не може да бъде сведен към нито един от тези два подхода, за които ние току що говорихме. Най-последният враг, който ще бъде унищожен – това е смъртта. И ето изведнъж попадаме сякаш в съвсем друго измерение: смъртта е враг, който трябва да бъде унищожен. И внезапно заставаме доста далече от Платон и от неговото усилие да ни накара не само да привикнем към мисълта за смъртта, но и да възлюбим тази мисъл, да направим целия наш живот, както той казва, едно упражняване в смъртта.
Христос плаче при гроба на Своя умрял приятел Лазар. Какво покъртително свидетелство! Той не казва: “Нищо, ето той сега е в рая, добре му е. Той се освободи от този труден и печален живот”. Христос не казва нищо от това, което ние говорим в своите жалки, неутешителни утешения – Той плаче. И тогава според евангелския разказ, Той възкресява Своя приятел, т.е. изведнъж го връща в този живот, освобождението от който уж сме длъжни да възприемаме като благо. И нататък, нима Пасха не стои в самия център на християнството с нейната радостна вест за това, че смъртта е победена, че “чрез смъртта Си, смъртта разруши”? Нима християнството не влезе в света и нима тази нечувана вест за това, че “е отнета победата на смъртта” не победи през вековете? Нима християнската вяра не е преди всичко вяра във възкресението на Христа от мъртвите и в това, че “ще възкръснат мъртвите и ще се зарадват онези, които са в гробовете”? Да, разбира се, всичко е така. Но, ще ме извините, и в самото християнство, и у самите християни също е отслабнала тази победна, тези действително нова и от гледна точка на днешния свят безумна вяра. И християните също тихичко се връщат към Платон с неговото противопоставяне - не между живота и смъртта, а протипоставянето на двата свята: този и отвъдния – светът, където уж блаженстват безсмъртните човешки души. Но Христос всъщност въобще не е говорил за безсмъртието на душата – Той е говорил за възкресението на мъртвите. И как не се вижда, че между тези две явления съществува цяла пропаст. И в крайна сметка ако имаме само безсмъртие на душата, то тогава, всъщност няма никаква смърт. И защо тогава са всички тези думи за победа над нея, за нейното разрушение и за възкресението: “А най-последният враг, който ще бъде унищожен, е смъртта” (1 Кор. 15:26)... И така, нека да се запитаме: в какво се състои смисълът на смъртта – враг ли е тя? На кого е враг? И ако е така, то как е станал този враг цар на земята и властелин на живота? Помните стихотворението на Владимир Соловьов: “Смъртта и времето царуват на земята, но не ги наричай господари...” Но как можем да не наричаме господар всичко онова, което е станало норма, закон на съществуването, с което отдавна вече се е примирил и самият човек, против което и самият той е престанал да протестира и да се възмущава в своята философия, в своята религия, в своята култура и търси с този враг някакво примирение и компромис?
Да, нечувано е християнското учение за смъртта. И самите християни не устояват в него. Защото не за примирението със смъртта, а за въстанието против смъртта става дума в християнството. И когато за нея се говори, както е говорил безумният руски философ Фьодоров, то изведнъж се надига гласът на разума, гласът на примирението, гласът на неизбежността. Но ако това е така, повтарям, християнската вяра е безсмислена, понеже вече апостол Павел е казал: “Ако Христос не е възкръснал – празна е вярата ви” (1 Кор. 15:14). Ето към тази тема – християнското разбиране за смъртта, ние ще преминем в следващата наша беседа.
Превод от руски: Мартин Димитров, източник: http://shmeman.ru
http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=268%3Anai-posledniqt-vrag-koito-shte-bade-unishtojensmartta&catid=46%3Astatii&Itemid=141
Написано от протопр. Александър Шмеман
Събота, 27 Април 2013 07:56
“А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта” (1 Кор. 15:26). Това пише още в самата зора на християнството апостол Павел, обърнал се към Христа след яростно преследване, след страстна ненавист към християните. Говорих в предишната си беседа, че въпросът за смъртта, по-точно – недоумението на смъртта стои в самата сърцевина на човешкото съзнание и че в крайна сметка отношението на човека към живота - това, което наричаме негово светоусещане или мироглед, се определя от дълбочината на неговото отношение към смъртта. Говорих също, че съществуват основно два типа отношениe към нея – и двaтa са очевидно неудовлетворителни, и двaтa не дават уместен отговор.
От една страна, имаме своеобразно отричане на живота в името на смъртта. Цитирах думите на гръцкия философ Платон: “Животът на праведника – казва той – това е вечно умиране”. Тук, както и в много други религии, смъртта побеждава. Неизбежността, неминуемостта на смъртта обезценяват и обезсмислят живота. Защото ако смъртта е неизбежна, то е по-добре всяка надежда, всичкото упование да се пренесат там, в тайнствения отвъден свят. Но този отговор аз наричам незадоволителен, защото именно за този отвъден свят човек не знае нищо. А как е възможно да направиш предмет на своята любов това, което не познаваш? Оттук – говорих също и за това – идва въстанието на човека срещу тези траурни, погребални философии и религии, отричането на тези мирогледи пронизани с печал. Но с отричането им в името на живота, в името на този свят, човекът все още не се освобождава от натрапчивото усещане и съзнание за смъртта. Напротив, лишен от перспективата на вечността, той става още по-крехък, още по-мимолетен на тази земя. “И ще ходим от врата на врата с фенер в ръка, и също ще търсим, и също ще умрем”, е написал Пастернак. И цялата съвременна цивилизация се оказва пронизана със страстното желание да заглуши този страх от смъртта и капещото като отрова от нея усещане за безсмислеността на живота. Какво представлява тази напрегната борба с религията, ако не един безумен стремеж да се изкорени от човешкото съзнание и памет въпроса за смъртта и оттам следния въпрос: за какво живея аз в този кратък, крехък живот?
И така – и двата отговора в крайна сметка не дават никакъв отговор. И това, както казах, ни принуждава да попитаме: какво казва християнството за смъртта? Защото дори ако нищо не знаем за християнството, ние не можем да не си спомним поне смътно, че християнският подход към смъртта е друг, той не може да бъде сведен към нито един от тези два подхода, за които ние току що говорихме. Най-последният враг, който ще бъде унищожен – това е смъртта. И ето изведнъж попадаме сякаш в съвсем друго измерение: смъртта е враг, който трябва да бъде унищожен. И внезапно заставаме доста далече от Платон и от неговото усилие да ни накара не само да привикнем към мисълта за смъртта, но и да възлюбим тази мисъл, да направим целия наш живот, както той казва, едно упражняване в смъртта.
Христос плаче при гроба на Своя умрял приятел Лазар. Какво покъртително свидетелство! Той не казва: “Нищо, ето той сега е в рая, добре му е. Той се освободи от този труден и печален живот”. Христос не казва нищо от това, което ние говорим в своите жалки, неутешителни утешения – Той плаче. И тогава според евангелския разказ, Той възкресява Своя приятел, т.е. изведнъж го връща в този живот, освобождението от който уж сме длъжни да възприемаме като благо. И нататък, нима Пасха не стои в самия център на християнството с нейната радостна вест за това, че смъртта е победена, че “чрез смъртта Си, смъртта разруши”? Нима християнството не влезе в света и нима тази нечувана вест за това, че “е отнета победата на смъртта” не победи през вековете? Нима християнската вяра не е преди всичко вяра във възкресението на Христа от мъртвите и в това, че “ще възкръснат мъртвите и ще се зарадват онези, които са в гробовете”? Да, разбира се, всичко е така. Но, ще ме извините, и в самото християнство, и у самите християни също е отслабнала тази победна, тези действително нова и от гледна точка на днешния свят безумна вяра. И християните също тихичко се връщат към Платон с неговото противопоставяне - не между живота и смъртта, а протипоставянето на двата свята: този и отвъдния – светът, където уж блаженстват безсмъртните човешки души. Но Христос всъщност въобще не е говорил за безсмъртието на душата – Той е говорил за възкресението на мъртвите. И как не се вижда, че между тези две явления съществува цяла пропаст. И в крайна сметка ако имаме само безсмъртие на душата, то тогава, всъщност няма никаква смърт. И защо тогава са всички тези думи за победа над нея, за нейното разрушение и за възкресението: “А най-последният враг, който ще бъде унищожен, е смъртта” (1 Кор. 15:26)... И така, нека да се запитаме: в какво се състои смисълът на смъртта – враг ли е тя? На кого е враг? И ако е така, то как е станал този враг цар на земята и властелин на живота? Помните стихотворението на Владимир Соловьов: “Смъртта и времето царуват на земята, но не ги наричай господари...” Но как можем да не наричаме господар всичко онова, което е станало норма, закон на съществуването, с което отдавна вече се е примирил и самият човек, против което и самият той е престанал да протестира и да се възмущава в своята философия, в своята религия, в своята култура и търси с този враг някакво примирение и компромис?
Да, нечувано е християнското учение за смъртта. И самите християни не устояват в него. Защото не за примирението със смъртта, а за въстанието против смъртта става дума в християнството. И когато за нея се говори, както е говорил безумният руски философ Фьодоров, то изведнъж се надига гласът на разума, гласът на примирението, гласът на неизбежността. Но ако това е така, повтарям, християнската вяра е безсмислена, понеже вече апостол Павел е казал: “Ако Христос не е възкръснал – празна е вярата ви” (1 Кор. 15:14). Ето към тази тема – християнското разбиране за смъртта, ние ще преминем в следващата наша беседа.
Превод от руски: Мартин Димитров, източник: http://shmeman.ru
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
