Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.04.2013 22:08 - Светостта като изображение на Царството Божие
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 445 Коментари: 0 Гласове:
0



Светостта като изображение на Царството Божие

автор: митр. Йоан Зизюлас

(продължение от “Погрешни представи за светостта”)
http://zizioulas.com/2013/04/13/светостта-като-изображение-на-царств/

В Господнята молитва „Отче наш”, чийто характер е очевидно есхатологичен, след прошението “да се свети Твоето име”, следват думите “да дойде Твоето Царство”. Много изследователи смятат, че тези прошения по същество казват едно и също нещо. Освещението и Царството Божие не са само тясно свързани, но са тъждествени. Това, за което молим Бога в молитвата “Отче наш”, е да дойде Неговото Царство в света, така че всички хора и цялото творение да Го прославят и да Го признаят като Единствения Свят Бог и да участват в Неговата Святост и в Неговата Слава. Затова светостта и Царството Божие взаимно се отъждествяват и обясняват. Обожението не е нищо по-различно от участието в Славата и Святостта Божия и в Неговото Царство. Немислимо е обожение без Царството Божие и освещение без участие в Светостта Божия.

Като тълкува прошението от Господнята молитва “да дойде Твоето Царство” св. Максим Изповедник пише: “А Царството на Бога Отца е Светия Дух” и “да дойде Твоето Царство, т.е. Дух Светий”. Идването на Царството Божие е обвързано в Библията с изпращането на Светия Дух (Деян. 2: 17). Не е случайно, че светите Отци свързват Светия Дух с освещаването на света, точно защото Светият Дух довежда в света Царството Божие, Той освещава света. Като действие на Светия Дух се посочва и че Той: “съставя църковната пълнота”, а Църквата в пълнота се единява само в Светата Евхаристия, както точно казва св. Николай Кавасила, като изразява православното предание: “Ако някой може да види Христовата Църква, не би видял нищо друго освен самото Тяло Господне” .

Така се връщаме към същите неща: Светостта – Царството Божие – Светия Дух – Църквата – Светата Евхаристия. В тези рамки трябва да се разглежда и обожението на светиите. Извън тях според православното богословие и богословието на Отците, святост не съществува. Точно защото обожението на светиите и на света може да се мисли само в този смисъл, свети Максим Изповедник по категоричен начин възприема Царството Божие и обожението на светиите като вечно продължаваща света Литургия, а светата Литургия вижда като икона (изображение) на Царството Божие във времето и пространството. Полезно е да приведем няколко цитата от неговата “Мистагогия” (Тълкувание на Литургията):

“Изповядването на божествения символ на вярата извършвано от всички предвещава онова тайнствено благодарение, което ще принасяме (на Бога) за необикновените пътища и начини за нашето спасение от премъдрия Божий промисъл”. Това е евхаристийното изповедание, което ще принасят всички в Царството Божие за всичко, което Бог е направил за тяхното спасение. Следователно, чрез Символа на вярата се пренасяме непосредствено в Царството Божие, където по чуден начин вечно се изповядва всичко, което Бог е направил за нашето спасение.

“Извършваното от целия вярващ народ трикратно възгласяне “Светий Боже, светий Крепкий, светий Бесмертний” посочва нашето единение и равночестност с безплътните умни сили, което ще стане явно в бъдеще, когато следствие на неизменното и вечно движение около Бога, естеството на човеците ще се научи в пълно съзвучие с горните сили да възпява и да освещава едното Триипостасно божество с трикратното пеене “светий”". Това означава, че хората ще се научат да се стремят и да се движат към Божията Святост и вечно ще освещават Троичния Бог, т.е. ще славословят Неговата Святост в Неговото Царство.

“Изповеданието, извършвано от целия вярващ народ в края на  тайнственото свещенодействие с възгласяването “Един Свят” и така нататък, показва съкровените, превишаващи ума и разума връзка и съединение с единството на Божествената Простота…, като завършек на всичко става преподаването на тайнството; онези които достойно се причастяват, то преобразува съобразно самото себе си и по благодат и съпричастие и ги прави подобни на първопричинното Благо. Затова и те по осиновление и благодат, могат да бъдат и се наричат богове, понеже Бог ги е изпълнил изцяло без да оставя в тях нещо, което да е лишено от Неговото присъствие.” С други думи, светата Евхаристия прави достойните участници в нея да бъдат по благодат богове заради пълното присъствие на Целия Бог в тях. Става въпрос очевидно за обожението на светиите като предвкусване и изображение на Царството Божие. Свети Максим не би могъл да изрази това по-ясно когато говори за обожаващата сила на Светата Евхаристия и за нейната връзка с Царството Божие. Следователно, светиите, доколкото участват достойно в светата Евхаристия, стават богове по благодат и изобразяват Царството Божие.

Но какво точно означава “изображението на Царството Божие” и как то се свърза с нашето ежедневие. Понятието образ (икона) е изключително важно за  православното богословие. Нямам пред вид само иконата на Христос или иконите на светиите, които целуваме в нашите църкви, а въобще понятията образ и изобразяване. Всичко в Православната църква е “изображение”. Освен светите икони, образи в нашето богослужение са и движенията, действията и личностите. Свети Максим нарича това образи, както и всичко онова, което е станало в историята на Църквата. Всичко е образи на бъдещите неща, които ще са истината за всичко, което се случва в историята. Всички тези образи са образи на бъдещите неща, които днес се изобразяват в историята. Истината обаче се намира в бъдещето, в Царството Божие. В историческия живот на Църквата всичко е образ на бъдещето. Образите на светиите, които рисуваме на иконите, не са фотографско изображение на техния исторически облик и затова няма икони, на които светиите да изглеждат документално, а се изобразяват така, както по църковното разбиране ще изглеждат в бъдещето, окъпани в нетварната светлина и Славата на Христа. Епископите в Светата Литургия са образ на Христос – Царя, който ще дойде в Своето Царство и затова носят светли одежди, стоят на престол и имат власт. Само тези, които са изгубили образния език и логиката на образите – което за жалост става и сред православните – се съблазняват от тези неща. Всички символи и движения в светата Литургия са образи на последните неща, подобно на Малкия и Великия вход и всичко, което тълкува свети Максим Изповедник.

В православното богослужение няма символи, които да се основават на цвят, образ или на движения, които са свързани с природата на нещата, с нашия исторически и физически опит. Всички символи в православието са свързани с есхатологическата реалност в Царството Божие. Това че в Църквата всички неща са икони (образи), не значи, че те не са реални, че са фантазия или измислица. През целия период на иконоборството защитниците на светите икони са се основавали на аргумента, че Синът Божий се е въплътил и е станал историческа личност и затова всичко, което става около Неговата личност, изобразява окончателното Му есхатологическо присъствие по един реален, а не мислен начин. Така че, дори Светостта Христова и Божия да се открие явно в Царството Божие, още в сегашния живот нейното изображение участва в нея реално, а не метафорично. По тази причина и иконите на светиите пренасят благодат от тази последна реалност, когато благочестиво ги целуваме, и светите мощи, а също и епископът и свещеникът, когато целуваме десницата им, когато ни благославят и т.н. Всичко това като икона на Царството участва в реалността и истините на Царството.

Но каква е тогава разликата между иконата и Царството? Отговорът на този въпрос е в думите на свети апостол Павел: “Но това съкровище ние носим в глинени съдове” (2 Кор. 4: 7), а също и: “Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава  (в Царството) – лице с лице” (1 Кор. 13: 12). За същото говори и свети Йоан Богослов когато казва за Царството Божие: “Ще Го видим както си е” (1 Йоан. 3: 2). С други думи всичко, което е Свято, независимо дали е предмет или личност, в сегашното състояние на Църквата е крехко като глинен съд, заради силите на злото, които все още действат в историята. Светостта е все още “енигматична – тайнствена”, подложена на погрешно разбиране, съмнение и отричане; нещо като неясен огледален образ, който живее в очакване на пълното откриване на нещата “както са”.

Следователно, светиите в сегашния живот живеят в постоянно очакване на Царството Божие. Те нямат мир в сегашния живот, защото са под ударите на злото, борят се повече от другите с демоните, и повече от другите преживяват смъртта, която поробва творението. И което е най-важно, подобно на свети Антоний те вярват, че всички хора ще отидат в рая освен тях самите. Както казва един съвременен светия – старецът Силуан Атонски: “Дръж ума си в ада и не се отчайвай”. Колкото повече светиите осъзнават, че са икони на бъдещите неща, толкова повече прехвърлят и своята святост извън себе си, за да премине към “първообраза”, както се изразява св. Василий Велики, като развиват и преживяват един вид смирение, което не е психологическо, а е онтологическо и което не се основава на техните чувства, а на истината, че тяхната святост е икона – образ, които участва в реалността и насочва към първообраза – Единия Свят. Както, когато епископът влиза в светата Литургия като икона на Христос, той бива посрещнат от народа с поклон и с песнопението: “Дойдете да се поклоним и да паднем пред Христос”, като после се добавя: “Спаси ни сине Божий”, и така поклонението се пренася от образа към първообраза. Същото е и с всеки свещеник когато християните му целуват ръка, когато благославя, той още повече осъзнава своето недостойнство и вижда като по-святи от него тези, които го приемат за свят.

Това е великата тайна на иконата. Това е анафоричността на нашето битие. Без това качество светостта в историята е невъзможна и е винаги демонска. Вратата към Царството са тесни; и през тях неминуемо се минава чрез Кръст. Това означава изображението в неговото екзистенциално значение и така са го разбирали светиите. Затова светостта винаги преминава през мъченичество и изповедничество и през искрено признание на нашата нищета. Така остава място само за Единия Свят и за Неговото Царство. Светиите не основават светостта на морала или на достойнство, а гледат на другите като на бъдещи жители на Царството Божие – като на светии. Във всеки грешник светиите виждат един светия: може и той да е като оня разбойник от кръста, който се сподобил с Царството Божие. Преживявайки изображението на Царството Божие, светията преживява любовта, която според св. апостол Павел е единственото, което ще остане.
Заключение

 Обожението на светиите като образ на Царството беше темата на моята лекция, която е към края си. Може би сте очаквали да ви говоря за чудеса и знамения и за необикновения опит на светиите, за видения на Бога и за други подобни неща, за разлика от това, което ни обкръжава днес. Вместо това аз избрах да говоря за опита, който е познат на мнозина и е близък на всички нас, за някои истини на нашата вяра, които въпреки тяхната важност са на път да бъдат забравени.

А/ Светостта не се отъждествява нито с моралното поведение и аскетическия подвиг, нито със свръхестествения опит и с всичко, което може да се срещне и извън Църквата, извън Христа, че дори и в по-голяма степен.

Б/ Светостта е свойство по природа само на Бога и светиите не разполагат със своя святост, а участват в Божията святост, според мярката, която Бог благоизвори и желае.

В/ Светостта се дава от Бога като участие в самият Му живот. Това става в Христос, Който освещава Себе Си заради нас и това предаване на светостта става главно и в най-голяма степен в Светата Евхаристия.

Г/ Светостта се разпределя чрез Светия Дух, Който е Духът на освещението и това става заради особената роля на Светия Дух в домостроителството на нашето спасение, когато Църквата се конституира като Тяло и изобразява Царството Божие, което Духът довежда във времето.

Д/ Светостта се изразява като изображение на Царството; светиите са образи, а не прототипи на светостта на Единия Свят. И колкото по-истински са светиите, толкова повече насочват към прототипа, отхвърляйки от себе си славата и придавайки само на Бога.

Само при тези условия светиите биват обожени, и участват в Славата Божия и се прославят от Бога, Който ги прославя. Тази слава често блести и ни се открива като знамения и чудеса. Всички те са Божии действия и стават тогава, когато Бог пожелае, но има и светии, който не са ни известни. Може би много от тях са избирали да не живеят сред нас и да не изтъкват своята святост. Затова не ограничаваме светостта само до светиите, които ни е открил Бог, като ги е прославил явно. Нашата Църква мъдро е установила празника на Всички светии известни и неизвестни за нас. Единствено с идването на Царството Божие ще се открие целият събор на светиите.

Всичко това означава, че светостта не е за избрани, а е за всички. Не е необходимо някакво специално място или метод, за да станем светии. Това, което е необходимо е да изпразним себе си колкото можем от самодостатъчността,  от самопрославянето – което не е лесно като се има предвид, че коренът на всички страсти е самолюбието – и така да прославим Бога в нашето тяло и в нашия дух, и да се причастим със Светостта, която ни дава Бог в Тялото и Кръвта на Своя Син. Всичко това не е лесно, но това, което не е възможно за хората е възможно за Бога. Нашето време презира светостта, защото то по хиляди начини ни насажда самолюбие. Това води нашето общество и култура към самоунищожение. Единствено правилната представа за светостта може да спаси нашия свят.

Превод: Борислав АВРАМОВ

Из „Обожението на светиите като икона на Царството Божие”.

Цялата лекция е прочетена в издателска къща “Акритас” на 2 декември 1988 г.

източник: Българска патриаршия



Тагове:   святост,


Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 13706580
Постинги: 14720
Коментари: 2351
Гласове: 9367
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031