Постинг
06.04.2013 20:16 -
Кръстът е моята слава
Кръстът е моята слава
http://dveri.bg/xu86a
Събота, 06 Април 2013 01:19
Автор: Архим. Андрей (Конанос)
Всички носим някакъв кръст и затова го празнуваме не само един път в годината. Всеки ден честваме честния Кръст в нашия личен живот, всеки ден носим нашия личен кръст, проливаме нашата лична сълза и имаме нашата лична мъка. В нашето сърце се извършва тайната на разпването, разпва се нашето его, боли ни, минаваме през болести, проблеми, бедност, самота, изоставеност, старост, клевети, гонения, иронии, кажете и друго, забравих ли твоя проблем? Казахме, че всеки има свой кръст, всички празнуваме тези дни и всеки ден – Въздвижението на честния Кръст. На Твоя Кръст се покланяме, Владико, и Твоето свято Възкресение възпяваме и славим.
Когато бях студент, отидох на един студентски лагер, много хубав, високо в планината, сред елхите, с много хубава атмосфера, където имахме много хубави дискусии, разговаряхме, проведохме хубави беседи. Отговорникът ни каза: Днес ще говорим за значението на кръста и болката в живота ни. Той имаше предвид, че вечерта ще говорим на тази тема, а през деня някой се удари по време на игра на баскетбол и двама студенти трябваше да го заведат в града с кола, в болницата в Арта. И тези студенти помолиха отговорника да изчака тяхното завръщане: Не започвайте без нас, и ние искаме да чуем за кръста!
Чакахме ги, но те се забавиха и той започна. Беседата беше много хубава, а двамата се върнаха от болницата по-късно и попитаха:
- Свърши ли лекцията?
- Ами епилога сварихте.
- Колко жалко! Не чухме за честния Кръст и за неговото значение в нашия живот...
А лекторът им отвърна:
- Може да сте пропуснали лекцията, но не се безпокойте! Тази тема, за честния Кръст, постоянно се повтаря, отново и отново. Ще я чуете не от мене, нито от някой друг проповедник, богослов или лектор. Няма нужда проповедници да ти говорят за честния Кръст – ти сам, детето ми, ще разбереш всичко в живота, в твоето всекидневие, тази година, догодина, по-следващата година... Всяка година в твоето сърце ще се издълбава този символ, това очертание, този опит, опитът от Кръста, опитът от болката на кръста, което е съучастие в страданието на нашия Христос, в страданието на нашия Избавител, спасителното страдание – и ти ще го преживееш, стига с благодарение и признателност да носиш твоя личен кръст.
Имаме цял живот, за да осъзнаем тази реалност, а именно, че радостта идва чрез болката, че кръстът е единственият път за спасение, че без кръст няма възкресение, че ако не поплачеш, не можеш да се засмееш, че тези, които са плакали и изпитали болка, знаят истински да обичат, знаят да се усмихват с блажената усмивка на светците. При такива хора няма шумни веселби, нито кикотене, но имат сладката усмивка, която имат светците на иконите. Ако погледнеш един светец на икона или на стенопис, ще видиш, че той не е мрачен, не е навъсен, но и не прилича на усмивките от заглавните страници на списанията. Това е усмивката на блаженството, на човека, който е минал през огън и вода и е воден от Бога към покой, към щастие. Щастие, което обаче му е струвало много сълзи, много болка, много кръв от сърцето, а някои дори действително са проляли кръвта си.
И тъй, празнуваш ли, носиш ли кръст? Имаш ли кръст в живота? Блажен си, ако е така. Ако носиш кръста си с почтеност, смирение, без да протестираш, без да казваш постоянно „защо, защо” на Бога. Тогава вървиш по пътя на светците. Вървиш по пътя, по който са вървели милиони хора, които са стигнали до рая. Не съществува друг път, един е пътят. Веднъж Казандзакис отишъл на Света Гора и започнал да разговаря с отец Макарий Спилеотис. Той искал да намери лесен път да се спаси и го попитал:
- Отче, не съществува ли друг път? Лесен път?
Подвижникът отговорил:
- Не! Само един път има!
- Как се казва този път?
- Нанагорнище.
Пътят, който води към рая, е нанагорнище. Той е Голгота, личната голгота на всеки. Но трябва да знаем, че нашата голгота е много малка, много по-малка от тази на Господ. Моят кръст и твоят кръст, дори и рак да имаш, дори децата си да си погребал, защото и това става и е ставало. Нали ми писа за това – как една майка погребва и двете си деца и те вече не са близо до нея, това не е ли кръст? Когато друго дете отива на погребението на майка си, това не е ли кръст? Когато едно дете гледа родителите си да се развеждат и едно огромно „Защо?” се появява в неговата детска душа и не знае какво да отговори на това въпрос – защо стана това с родителите ми – това не е ли кръст? И колко други кръстове, неуспехи в изпити, в работата, подготвяш се да създадеш семейство, но става нещо трагично и всичко рухва. Някой ще каже „Какво, днес си решил да ни подтискаш душевно ли?”. Не, не съм решил да ви смажа душевно, а просто реших да изобразя за кратко нашия живот, истината на нашия живот, отвъд усмивките. Отвъд това, което казваме всеки ден: „Какво правите? Добре сме, а вие? Благодаря!”. И се смеем, и излизаме, обличаме нашите хубави дрехи, сресваме се и се оправяме на огледалото. Излизаш навън и ти казват: „Не бъди така навъсен, усмихни се малко. Да не показваме това, което имаме!”.
Зад тази усмивка, зад този изкуствен и външен блясък, ако потърсиш малко в очите на всеки човек, ще видиш болка. Не съществува друг път. Това е пътят, който Господ вървял, без да е виновен, без да е трябвало, без да Му подхожда: престъпниците плащат, престъпниците биват разпнати. Виновният ще бъде наказан. Христос не е виновен в нищо от това, никого не е наранил, никого не е обидил, не е извършил никакво зло, но минал през това страдание, за да ни избави от беззаконната и пълна с егоизъм наслада, която живеем в този свят, да ни избави от нашия голям егоизъм и себелюбие. Единственият начин и път, който Бог намерил в премъдрия план на Своя ум, в безкрайната любов на Своето сърце, за да ни спаси, е чрез Кръста, чрез болката. Той толкова много се отъждествил с нас, с нашите мъки и проблеми и се отнася с нас като Негови деца, третира ни като истински Негови деца, не ни глези, не ни гали, не ни услажда само, а прави и това. Когато виждаме, че не издържаме повече, ни милва, укрепва ни, утешава ни, но когато знае, че трябва да ни спаси, следва този път, който следвал Неговият Син, отнася се с нас като с Негови истински деца и ни оставя да понесем нашия личен кръст.
Нашият кръст, твой и мой, възлюбени брате, братя и приятели, не е като Христовия Кръст, каквото и да го правим. Ако потърсим в живота си, ще установим, че нещо сме извършили. За нещо сме виновни, някого сме наранили и сега изплащаме това. Някакъв егоизъм имаме, който може да изчезне само чрез болката, скръбта и това, през което минаваме. Не сме напълно невинни, нали? Дори да си много невинен и свят, Господ пак има добър план за теб чрез тази болка. Ще те очисти. Ще те освети. Животът ти не е свършил. Чакай, ще видиш, идва продължението, Бог има за тебе нещо по-добро. Идва слава след честния Кръст, който носиш. Носиш кръстче, носи честния Кръст върху себе си, трябва да имаш кръстче – златно или дървено, от връв изплетено, или каквото искаш, но носи честния Кръст, който е очертание, символ, опит, начин на живота, всичко това. Дяволът се ужасява и трепери, когато гледа знака на честния Кръст. Господи, като оръдие срещу дявола Твоя Кръст си ни дал. Дал си ни оръдие, Господи, и трябва да се кръстим, да очертаваме този символ върху нашето чело, отляво и дясно, и да мислим, че в това очертание (когато го извършваме правилно, а не се кръстим набързо и повърхностно) e приело форма Христовото тяло на Голгота. Върху това размисляй и чувствай, че върху твоето тяло сякаш се оформя Господнето тяло, а от Неговите непорочни страдания, от това очертание и символ произтича, извира и сияе избавителната сила на Христовото страдание, Който е съкрушил силата на дявола, Който e победил смъртта, Който ни даде вечен живот, Който смекчи нашата болка, Който ни дава сили да издържаме тежестта на своя кръст и лична мъка.
Днес празнуваме честния Кръст. Празнуват и всеки ден тези, които носят кръста си с почтеност, смирение, без ропот, с насълзени очи, но с търпелива душа, вяра и любов към Христос. Знаеш ли какво е да носиш кръста си и да обичаш Христос? Велико нещо. Много трудно нещо, най-трудното – да носиш кръст и да обичаш Христос, да Му казваш „Господи, обичам Те!”. А Той да ти отговаря „И Аз!”. И на другия ден да ти дава кръст; да Му казваш: „Господи, какво е това? Как ме обичаш? Не се ли страхуваш, че мога да се разколебая пред Тебе, че мога да спра да Те обичам? Че мога да възнегодувам? Че мога да загубя вярата си, че мога да Те оставя, напусна и тръгна? Защо се отнасяш така жестоко към мене?”. И Христос ни отговаря и ни казва: „Би било много лесно за Мене да те държа наблизо по един ласкателен начин, с лъжливи чувства, с измама, казвайки ти други неща. Не, детето ми! Искам да бъдеш до Мене истински, искам да бъдеш до Мене и да те спася. И понеже не съществува друг път за това, ти давам честния кръст, понеже те обичам. Обичам те!”. Аз как да се науча да виждам любовта сред тази болка? Как да чета в сълзата на моята болка думите „Обичам те!”, които ми казва Христос.
Аз съм научен, че ако ме обичат, например, ще ми донесат вкъщи кутия със сладки неща. Тогава казвам: „А, благодаря много, нямаше нужда! Много хубаво! Много благодаря!”. Това какво показва? Любов. Когато ме канят на някоя трапеза, това е проява на любов, да. Но не съм се научил, Господи, в живота си да чувствам любов сред болката, в болниците, в различните социални заведения, в притесненията, в разочарованията, в предателствата, в гробищата, не съм се научил там да виждам любовта. Как мога да разбера, че ме обичаш сред тази болка, която ми даваш? Разпваш ме, Господи, и ми казваш, че ме обичаш? Как да разбера тази Твоя любов? Странни неща правиш.
И знаете ли кое ми прави впечатление? Равнодушието на Христос, така ми изглежда, че Той не се трогва от моите викове, сълзи, ропот, оплакване, заплахи, да, заплахи. Някога заплашвали ли сте Бога? Карали ли сте се някога с Бога? Не бързайте да ме похулите! Св. прор. Давид е правил това и казва: Господи, какво ще стане с мене накрая? Как се отнасяш така, докога, Господи, защо ме забравяш? Караш ме да изпитвам болка и страдание, Твоята ръка тежи върху ми, смачква ме, каква е тази болка, която ми даваш? Да, аз се оплаквам на Бога – казва прор. Давид – и ние с него много пъти се оплакваме и Бог ни гледа. Господ гледа ни и ни казва: Детето Ми, не съществува друг път! Не съм суров с теб, не съм жесток, не съм зъл, а истинен, Аз съм Спасителят, Избавителят на света, дойди до Мене да Ме видиш, дойди да видиш мястото, където живях, да походиш по местата, където ходих, дойди да видиш върха, където се възкачих, дойди на Голгота, качи се на Голгота и сложи ръката си в Моите рани! Казваш: В кои рани? Сложи ръката си в този отвор, в тази дупка, която и сега съществува, (тези от вас, които са ходили в Йерусалим, помните това и го знаете), сложи ръката си там, където е бил забит честният Кръст. Сложи си ръката, представи си, спомни си, помисли си и изобрази мисловно, ако можеш, този момент, в който Аз изпитвах болки, виках, крещях и казах: Боже мой, Боже мой, защо Си Ме оставил? И Аз казах това, бидейки невинен, бидейки безгрешен, бидейки непорочен, бидейки Божият Агнец незлобен, непорочен, нямах порок или петно или нещо друго върху Мен. И тогава, в онзи миг, помниш ли какво се чу от небето? Нищо. Мълчание.
Моята молитва – ни казва Христос – като отговор от Бога получи мълчание, нищо. Там продължих да изпитвам болки, тялото Ми да се облива с пресвятата кръв, Голгота да се напоява, да почервенее и небесният Отец Ме остави да претърпя това и да мина през целия този път на болката, страданието, Кръста, докато бях невинен и безгрешен.
Няма друг път. И ти ще изпиташ болка и трябва да разбереш, че само така ще бъде стъпкано твоето его. Само така ще видиш твоя Бог, твоят душевен свят ще възкръсне истинен и красив, в теб ще възкръсне нещо хубаво, което имаш, но за да възкръсне хубавото, първо трябва да умре всичко лъжливо, което носиш върху себе си, всичко суетно, егоистично, греховно, сластолюбиво, тленно, всичко, което трябва да изчезне, да умре и да се яви истинното. Не съществува друг път, един е пътят – кръстът. Странни неща. Как ще се науча да понасям кръста си, да не се противя, да не се люлея върху кръста, върху който Христос ме слага. Това е голяма чест, казват светците, Христос да те постави на Неговия Кръст. Да ти даде и на тебе кръст, сякаш те слага да седиш на престола на Неговата слава.
Какво пише върху честния Кръст? Ако погледнете върху кръста в олтара, който е зад св. престол, ще видите, че пише „ΙΝ ΒΙ Иисус Назореец Цар на юдеите”, но също и „Царят на славата”. Странно нещо – Цар на славата? И къде е Неговият престол? Къде са Неговите слуги? Къде са Неговите съкровища? И Неговото величие, прислужници, къде е Неговата слава? Виждаш Един окървавен Човек да виси на позорен Кръст, да тече кръв и да пише – Цар на славата. Христос отговаря: Това е Моята слава, Моята слава е Моят Кръст. Затова се радвам, защото Ме обичаш, докато Ме гледаш ранен. Това е красотата на вярата, вярваш в един Бог, Който умира, вярваш в един Бог, Който се разпва, вярваш в един окървавен Бог. Не Ме гледаш да ходя по водата, да правя чудеса, да впечатлявам тълпите, да очаровам хората, да държа всички без сън и гладни до вечерта, да ги удивявам, да Ме виждат на Тавор да се преобразявам и да сияя, а Ме гледаш да нямам ни вид, ни красота, обезобразен от ударите, от плесниците, от бичуването и Ме обичаш, обожаваш Ме и Ме наричаш „Избавителю мой, Любов моя, Обич моя”. Кой? Мене, Разпнатия.
Това ни казва Христос и в това са величието и красотата. Вярата в разпнатия Христос е променила целия свят. Мислил ли си върху това? Разбрал ли си го? Това, че целият свят се обърнал към християнството и оттогава тази вълна на вярата в Христос се простряла по цялата вселена, от 33 сл. Хр. Това започнало от Голготския връх, не със слава, не с типмани, не с удивителни личби, а от разпнатия Христос, Който на Кръста победи смъртта, а след честния Кръст последва славното Възкресение и така ни показа единствения път на спасението.
Не съществува друг път и начин да се спасим, да се избавим, да се осветим, да се услади душата ни, да омекне сърцето ни, освен чрез тези удари. Където чуваме ударите по гвоздеите, по ръцете ни, по нозете ни, по главата ни, където Господ допусне да изпитаме болка – всеки от нас, сякаш чуваш гвоздеите. Когато внезапно ти се обадиха по телефона, я си припомни, и с отмерен тон ти казаха за смъртта на лицето, което толкова много обичаше, или ти донесоха съобщение от болницата, защото, когато ти си тръгна, твоят човек умря и трябваше някой да ти го каже. В онзи час не чувстваше ли, че сякаш гвоздеи влизат в сърцето, пробиват го и го окървавяват? И сърцето ти още кърви, не кърви ли още? Когато излизах от храма и ти ми каза – загубих сина си преди две години! И веднага щом го каза, очите ти веднага се изпълниха със сълзи. Сякаш си загубила детето си преди две минути, а не преди две години. Това не е ли кръст? Това не са ли гвоздеи? Не съществува отговор на болката, съществува само сълзата на надеждата, на вярата, не съществува логика в Кръста, това е логиката на Бога, тази логика на вярата, на чудото, на надеждата, на смирението, подчинявам се, само това мога да правя, не от раболепничество, не понеже не мога да правя всичко друго – аз мога да крещя, да се скарам с Бога, да хуля, да негодувам, да стана неверен, бунтар, деспотичен, анархичен; прави каквото искаш. Но нищо от всичко това не ме спасява, не ме избавя, а виждам, че колкото повече се противя, толкова по-голяма болка изпитвам и не просто ме боли повече, а тази болка доникъде не води, накрая се подлудявам, разболявам се, накрая по-зле се разпвам, в крайна сметка с един кръст, който не спасява. Ако не се смиря на кръста, който Бог допуска да понеса и не видя кръста си, какъвто и да е той, личния кръст на всеки, със смирение и да кажа – Господи, не зная, това нещо превишава моя ум – непосилно е за мен – чували ли си тази дума? Непосилно- тоест не мога да схвана това нещо с ума си, не мога да го разбера, да го проумея, да го анализирам, не става, умът ми се подлудява. И понеже е непосилно за ума ми разбирам, че е над моята възприемателна способност, че крие тайна и това е тайната на болката на всеки човек. Затова, когато виждаш някой страдащ човек, не започвай да даваш обяснения и да говориш разни неща – Бог искал това, Бог искал онова и всички знаем какво е искал Бог за всеки – когато болката ни намери, тогава забравяме всичко това, само на другите знаем да правим анализи, сякаш знаем Божията воля и ум. Не става така.
Направи ми впечатление какво каза Месогейския митрополит Николай, когато беше паднал един самолет и загинаха толкова хора. Той отиде при близките, а журналистите го разпитваха:
- Какво им казахте? Кажете ни нещо впечатляващо, което им казахте?
А той отвърна:
- Не дойдох да казвам нещо!
Когато виждаш хора, които изпитват болка и носят личния си кръст, не отиваш да им говориш, не отиваш да даваш красиви богословски, екзистенциални обяснения, да правиш богословски полети и възходи от лексикален тип и да грабваш със словото си. А за какво отиваш? За да плачеш заедно с тях. Защо отиваш? За да състрадаваш, да ги прегърнеш, да ги целунеш, да замълчиш. Какво да кажеш? Какво има да кажеш пред болката на всеки човек? Пред Кръста? Ако ти беше пред Кръста на Господа, щеше ли да говориш? Не. Ще правим това, което е правила Света Богородица, св. Йоан Богослов и тези, които са обичали Господа. Какво са правили всички те? Плачели. Плачели и на тяхното лице било изписано недоумение, изненада, болка, учуда, благоговение.
Това нещо е удивително и уникално, скъпи приятелю, и само в Църквата може да бъде преживяно, а именно, че освен цялата трагедия, когато живееш болката си и носиш личния си кръст, имаш и надежда, имаш и вяра и гледайки Христос на Кръста, гледаш и твоя личен кръст и болка, плачеш, скърбиш, но и казваш: Господи, аз обаче вярвам в Тебе, зная, че нещо добро ще стане, Господи. Зная, че Ти възкръсна, зная, че побеждавам смъртта чрез тази болка. Зная, че и аз ще получа нещо добро чрез този кръст и страдание.
Това е живата вяра в Христос, а не да повтаряме думите „вярвам в един Бог Отец, Вседържител...”. Свършваш Символа на вярата и след това се тревожиш. Как е възможно преди малко да кажеш: „Вярвам в един Бог Отец” и след това чувстваш тревога? Ние произнасяме Символа на вярата много пъти, т. е. неговата теоретична страна, и е лесно да го кажеш. Но вярата в Христос означава да изпитвам болка и да не губя своята надежда, да не губя своя кураж, да не губя моето славословие към Господа, а да казвам: Аз Те гледам разпнат, но Ти се покланям и Ти служа, служа Ти, Господи!
Впечатлих се и се разтърсих колкото пъти в живота си съм виждал – малко пъти – прогонване на нечисти духове и не е нужно човек да го вижда. Аз се оказах случайно, преди години, не сега, 3-4 пъти в живота ми и ме разтърси силата на честния Кръст. Свещеникът държеше дървен кръст, много прост и евтин материал. Обикновен дървен кръст, но който също е честен кръст. Всеки кръст е честен кръст. Порази ме това, което виждах, как, когато свещеникът с този дървен кръст докосваше човека, който страдаше, лукавият дух, който беше в него, страдаше, гърчеше се и крещеше, горя! и казваше: махни това от мене! В даден момент този човек, който страдаше, грабна кръста от ръката на свещеника, не го задържа, естествено не можеше, но го грабна насила и го захвърли с такава сила, че стигна до другия ъгъл на храма; т. е. не можеше да го докосне, да го целуне, да го приеме. И казвам – каква сила крие честният кръст! Тези неща не са незначителни. Ако честният Кръст на нашия Господ е бил обикновен символ или най-лошото, което казват свидетелите на Йехова, то е безчестно оръдие, оръдието за присъдата над Христос, оръдието на Неговата смъртна екзекуция, казват те – значи не трябва да му да се покланяме, да го целуваме, след като с него са убили Христос. Ако твоят вуйчо, баща, майка ги убият с един пистолет, този пистолет ще го вземеш ли да го целуваш? След като пистолетът – казват – убива. След като той довел до смъртта на тези, които обичаш. И ние отговаряме, че, да, преди разпъването на Господ честният Кръст наистина бил безчестно оръдие за смърт, но за нашия Господ той действал не като средство за смърт, а преди всичко като средство за живот и за въвеждането на живота на планетата и в цялата вселена. За Христос кръстът не бил само оръдие за смърт, а чрез тази смърт Той потъпкал смъртта. Той стъпкал смъртта чрез смъртта. Затова сега, след Христа, се кланяме, покланяме се на честния Кръст и виждаме неговата сила, свойства, благодат, излъчване, изцеление, което дарява, освобождаване от изкушения, от мъглата и облаците на лукавите духове, той има много голяма сила и затова по време на прогонването на нечистия дух хората искаха да се прекръстят, тези, които страдаха, но не можеха. Виждаш как ръката им се извива, но някаква сила отвътре я дърпаше да не правят кръста, лукавите духове не искаха човекът да се прекръсти правилно и изобщо да носим правилно кръста си, личния си кръст. Защото иначе не е достатъчно да изпитваш (само) болка.
Веднъж отидох да изповядам деца в едно заведение, които са на инвалидна количка. На тръгване им казах това, което казва старец Паисий: вие в рая няма да имате количка, а ние, останалите, ще търчим, ако и ние сме в рая, да ви стигнем, толкова много ще бягате. Толкова подвижни ще бъдете, както Ангелите, но как ще стане това? Понеже минавате през една болка, т. е. от само себе си? Не. Болката не спасява от само себе си, не избавя, защото иначе целият свят би се избавил, защото всички изпитва някаква болка. И доказателство за това, което казвам, е че на Голгота били поставени три кръста, не само един, а още два – на двамата разбойника. Обаче не всички, които били върху този кръст, се спасили. Един не се спасил, докато бил върху него, защото приел кръста не с благодарност, не със смирение, а с бунт, въставане, негодувание, хула към Бога, карал се с Христос, похулил Го, отказал да приеме кръста си, докато другият – благодарният разбойник бил на кръста, почел го и казал: Спомни си за мене, Господи, когато дойдеш в царството Си! Тази душа се смирила и той пръв влязъл в рая и поставил този ключ – Спомни си, Господи... – тези думи – и отворил рая. Но не е достатъчно да казваш: боли ме, значи ще се спася! Можеш обаче да се спасиш чрез твоята болка, ако научиш тайните на тази болка, ако се научиш да изпитваш болка, както Бог иска. Да изпитваш болка смирено, със сълзи и молитва, да търсиш от Бога да отговори на (твоя въпрос) Защо?. Помоли Го да ти обясни тайната на болката и ако иска, Бог може да ти обясни защо минаваш през това. Човешко е да искаш да знаеш защо ни се случва дадено нещо, но дотам, докъдето стига твоят ум, дотам, където спира, не се подлудявай, не настоявай, не се разболявай, недей да имаш този инат, защото и това крие егоизъм. Спри донякъде и кажи – Господи дотук стигам. Другите неща не ги разбирам, едно зная – че ме обичаш, защото, ако не ме обичаше, нямаше да се разпнеш! Христос пръв бил разпнат. Кой политик, кой властник, кой човек от този свят ни говори за трудности и първи ги понася? Кой? Никой. Но дори да го направи, не може да ни спаси, защото е човек – пръстта не спасява пръст. Човекът не може да спаси човека, Господ обаче говорил за Кръста – който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва – да Ме следва и да Ме гледа да прокарвам път, да разсичам тръните пред Мене, Аз ще се окървавя, за да минеш, да вървиш по Моите кървави следи, да Ме следваш, за да Ме видиш пръв да се разпвам, не говоря теоретично – ни е казал Христос, а за Кръст. Ще ви покажа как става, дойдете да видите как става това, което ви казах! Дойдете да Ме видите в преторията, дойдете да ме видите там, където Ме вързаха, там, където Ме удряха, плюеха, предадоха, разпнаха, сложиха трънен венец и тези тръните се забиха в главата Ми и рукна безспирна кръв. Дойдете да видите! Не ви говорих теоретично. Той ни показа пътя и ни остави образец, за да следваме Неговите кървави следи.
Това е най-хубавото – да живеем кръста в личния живот и да видим чудеса. Както честният Кръст прави чудеса, така и ние да видим чудеса, след като носим нашия личен кръст. Честният Кръст на Христос има чудни свойства. Той не гори – всички частици, които съществуват, се предават от поколение на поколение като многоценно съкровище, скъпоценност и свещен обект. Ако ги сложиш върху свещ, няма да изгорят, а се зачервяват като желязо и почервеняват, ако са истински. Второ, ако сложиш частица в чаша вода, водата веднага се освещава и частицата не потъва на дъното.
Най-голямата частица от св. Кръст се пази в светогорския манастир Ксиропотаму и там става много голямо бдение и празненство на празника на обителта – 14 септември. Там е именно частта от Кръста, където един от гвоздеите влязъл в пречистите ръце на Господа. Този отвор се вижда. Не е ли поразително и велико? Разбира се, сега ти, който ме слушаш и носиш собствения си кръст, си много прав, ако казваш в себе си: Какво ми говориш, отче, за благословение и честни кръстове и т. н. Аз нося такъв кръст! Ще ти кажа нещо – съгласен съм с теб. Не знам дали това е хула, не го казвам като хула, а го казвам по църковен начин, за да го разбереш. По-драгоценен от честния Кръст е кръстът, който носиш в твоето сърце. Не знам дали си съгласен, че този кръст е по-драгоценен, този, който носиш с търпение, защото той ще те отведе в рая, ще те направи свят. Този кръст, когато видиш славата, която те очаква в рая, в Божието царство, ще кажеш: Господи, сега разбрах защо онзи път толкова плаках, изпитах толкова голяма болка, минах през толкова мъчения, (сега разбрах) какво си ми приготвил, затова си направил всичко! И Господ ще ни каже: Тази слава, това величие ти приготвих, тази красота исках да живееш, тази неизречена радост и щастие ти приготвих, затова изпитваше болки. Тогава не разбираше. Изпита болка, малко Ме онеправда, ще каже Господ, кара се с Мене, изопачи Моите подбуди, планове, обясняваше Моите тайни, които не знаеше и все грешеше. Защото не можем да разберем Божия ум, Божието сърце, Божия план, колко много ни обича Бог и накъде ни води.
Братя мои, нека се доверим на Божията мъдрост, знаейки, че краят на всеки разпнат и смирен човек е възкресението и Бог ще ни дари лъчите на това възкресение още в този живот. Оттук ще живеем възкресни преживявания, защото те вървят заедно с Кръста – кръст и възкресение, болка и радост, сълзи и щастие, заедно ще ги живеем. Но ако някой от вас, защото има и такива, казват: Аз не виждам тази радост. Само болка виждам, само кръст! Тогава е сигурно, че Господ ти приготвя в царството Си невероятно голяма слава. Повярвай в това!
Желая ти търпение в кръста, който носим, разпнати и възкресни, благословени. Нека Кръст покрива, укрепва, освещава домовете на всички нас, сърцата ни, да изгонва всяко демонично влияние, сила и злоба от сърцето, от ума, от дома, от роднините, всяка омраза, завист, всичко, което ни заплашва и обгражда. Светът е изпълнен с такива примки. Нека честният Кръст покрива вашата душа и да я прави да благоухае.
Наистина е достойно да се покланяме на св. Кръст, защото върху него беше разпнат живият Христос, нашият Господ, Който и в смъртта Си беше пълен с живот, който ни дари. И Неговият живот вече може да стане наш живот!
Превод: К. Константинов
http://dveri.bg/xu86a
Събота, 06 Април 2013 01:19
Автор: Архим. Андрей (Конанос)
Всички носим някакъв кръст и затова го празнуваме не само един път в годината. Всеки ден честваме честния Кръст в нашия личен живот, всеки ден носим нашия личен кръст, проливаме нашата лична сълза и имаме нашата лична мъка. В нашето сърце се извършва тайната на разпването, разпва се нашето его, боли ни, минаваме през болести, проблеми, бедност, самота, изоставеност, старост, клевети, гонения, иронии, кажете и друго, забравих ли твоя проблем? Казахме, че всеки има свой кръст, всички празнуваме тези дни и всеки ден – Въздвижението на честния Кръст. На Твоя Кръст се покланяме, Владико, и Твоето свято Възкресение възпяваме и славим.
Когато бях студент, отидох на един студентски лагер, много хубав, високо в планината, сред елхите, с много хубава атмосфера, където имахме много хубави дискусии, разговаряхме, проведохме хубави беседи. Отговорникът ни каза: Днес ще говорим за значението на кръста и болката в живота ни. Той имаше предвид, че вечерта ще говорим на тази тема, а през деня някой се удари по време на игра на баскетбол и двама студенти трябваше да го заведат в града с кола, в болницата в Арта. И тези студенти помолиха отговорника да изчака тяхното завръщане: Не започвайте без нас, и ние искаме да чуем за кръста!
Чакахме ги, но те се забавиха и той започна. Беседата беше много хубава, а двамата се върнаха от болницата по-късно и попитаха:
- Свърши ли лекцията?
- Ами епилога сварихте.
- Колко жалко! Не чухме за честния Кръст и за неговото значение в нашия живот...
А лекторът им отвърна:
- Може да сте пропуснали лекцията, но не се безпокойте! Тази тема, за честния Кръст, постоянно се повтаря, отново и отново. Ще я чуете не от мене, нито от някой друг проповедник, богослов или лектор. Няма нужда проповедници да ти говорят за честния Кръст – ти сам, детето ми, ще разбереш всичко в живота, в твоето всекидневие, тази година, догодина, по-следващата година... Всяка година в твоето сърце ще се издълбава този символ, това очертание, този опит, опитът от Кръста, опитът от болката на кръста, което е съучастие в страданието на нашия Христос, в страданието на нашия Избавител, спасителното страдание – и ти ще го преживееш, стига с благодарение и признателност да носиш твоя личен кръст.
Имаме цял живот, за да осъзнаем тази реалност, а именно, че радостта идва чрез болката, че кръстът е единственият път за спасение, че без кръст няма възкресение, че ако не поплачеш, не можеш да се засмееш, че тези, които са плакали и изпитали болка, знаят истински да обичат, знаят да се усмихват с блажената усмивка на светците. При такива хора няма шумни веселби, нито кикотене, но имат сладката усмивка, която имат светците на иконите. Ако погледнеш един светец на икона или на стенопис, ще видиш, че той не е мрачен, не е навъсен, но и не прилича на усмивките от заглавните страници на списанията. Това е усмивката на блаженството, на човека, който е минал през огън и вода и е воден от Бога към покой, към щастие. Щастие, което обаче му е струвало много сълзи, много болка, много кръв от сърцето, а някои дори действително са проляли кръвта си.
И тъй, празнуваш ли, носиш ли кръст? Имаш ли кръст в живота? Блажен си, ако е така. Ако носиш кръста си с почтеност, смирение, без да протестираш, без да казваш постоянно „защо, защо” на Бога. Тогава вървиш по пътя на светците. Вървиш по пътя, по който са вървели милиони хора, които са стигнали до рая. Не съществува друг път, един е пътят. Веднъж Казандзакис отишъл на Света Гора и започнал да разговаря с отец Макарий Спилеотис. Той искал да намери лесен път да се спаси и го попитал:
- Отче, не съществува ли друг път? Лесен път?
Подвижникът отговорил:
- Не! Само един път има!
- Как се казва този път?
- Нанагорнище.
Пътят, който води към рая, е нанагорнище. Той е Голгота, личната голгота на всеки. Но трябва да знаем, че нашата голгота е много малка, много по-малка от тази на Господ. Моят кръст и твоят кръст, дори и рак да имаш, дори децата си да си погребал, защото и това става и е ставало. Нали ми писа за това – как една майка погребва и двете си деца и те вече не са близо до нея, това не е ли кръст? Когато друго дете отива на погребението на майка си, това не е ли кръст? Когато едно дете гледа родителите си да се развеждат и едно огромно „Защо?” се появява в неговата детска душа и не знае какво да отговори на това въпрос – защо стана това с родителите ми – това не е ли кръст? И колко други кръстове, неуспехи в изпити, в работата, подготвяш се да създадеш семейство, но става нещо трагично и всичко рухва. Някой ще каже „Какво, днес си решил да ни подтискаш душевно ли?”. Не, не съм решил да ви смажа душевно, а просто реших да изобразя за кратко нашия живот, истината на нашия живот, отвъд усмивките. Отвъд това, което казваме всеки ден: „Какво правите? Добре сме, а вие? Благодаря!”. И се смеем, и излизаме, обличаме нашите хубави дрехи, сресваме се и се оправяме на огледалото. Излизаш навън и ти казват: „Не бъди така навъсен, усмихни се малко. Да не показваме това, което имаме!”.
Зад тази усмивка, зад този изкуствен и външен блясък, ако потърсиш малко в очите на всеки човек, ще видиш болка. Не съществува друг път. Това е пътят, който Господ вървял, без да е виновен, без да е трябвало, без да Му подхожда: престъпниците плащат, престъпниците биват разпнати. Виновният ще бъде наказан. Христос не е виновен в нищо от това, никого не е наранил, никого не е обидил, не е извършил никакво зло, но минал през това страдание, за да ни избави от беззаконната и пълна с егоизъм наслада, която живеем в този свят, да ни избави от нашия голям егоизъм и себелюбие. Единственият начин и път, който Бог намерил в премъдрия план на Своя ум, в безкрайната любов на Своето сърце, за да ни спаси, е чрез Кръста, чрез болката. Той толкова много се отъждествил с нас, с нашите мъки и проблеми и се отнася с нас като Негови деца, третира ни като истински Негови деца, не ни глези, не ни гали, не ни услажда само, а прави и това. Когато виждаме, че не издържаме повече, ни милва, укрепва ни, утешава ни, но когато знае, че трябва да ни спаси, следва този път, който следвал Неговият Син, отнася се с нас като с Негови истински деца и ни оставя да понесем нашия личен кръст.
Нашият кръст, твой и мой, възлюбени брате, братя и приятели, не е като Христовия Кръст, каквото и да го правим. Ако потърсим в живота си, ще установим, че нещо сме извършили. За нещо сме виновни, някого сме наранили и сега изплащаме това. Някакъв егоизъм имаме, който може да изчезне само чрез болката, скръбта и това, през което минаваме. Не сме напълно невинни, нали? Дори да си много невинен и свят, Господ пак има добър план за теб чрез тази болка. Ще те очисти. Ще те освети. Животът ти не е свършил. Чакай, ще видиш, идва продължението, Бог има за тебе нещо по-добро. Идва слава след честния Кръст, който носиш. Носиш кръстче, носи честния Кръст върху себе си, трябва да имаш кръстче – златно или дървено, от връв изплетено, или каквото искаш, но носи честния Кръст, който е очертание, символ, опит, начин на живота, всичко това. Дяволът се ужасява и трепери, когато гледа знака на честния Кръст. Господи, като оръдие срещу дявола Твоя Кръст си ни дал. Дал си ни оръдие, Господи, и трябва да се кръстим, да очертаваме този символ върху нашето чело, отляво и дясно, и да мислим, че в това очертание (когато го извършваме правилно, а не се кръстим набързо и повърхностно) e приело форма Христовото тяло на Голгота. Върху това размисляй и чувствай, че върху твоето тяло сякаш се оформя Господнето тяло, а от Неговите непорочни страдания, от това очертание и символ произтича, извира и сияе избавителната сила на Христовото страдание, Който е съкрушил силата на дявола, Който e победил смъртта, Който ни даде вечен живот, Който смекчи нашата болка, Който ни дава сили да издържаме тежестта на своя кръст и лична мъка.
Днес празнуваме честния Кръст. Празнуват и всеки ден тези, които носят кръста си с почтеност, смирение, без ропот, с насълзени очи, но с търпелива душа, вяра и любов към Христос. Знаеш ли какво е да носиш кръста си и да обичаш Христос? Велико нещо. Много трудно нещо, най-трудното – да носиш кръст и да обичаш Христос, да Му казваш „Господи, обичам Те!”. А Той да ти отговаря „И Аз!”. И на другия ден да ти дава кръст; да Му казваш: „Господи, какво е това? Как ме обичаш? Не се ли страхуваш, че мога да се разколебая пред Тебе, че мога да спра да Те обичам? Че мога да възнегодувам? Че мога да загубя вярата си, че мога да Те оставя, напусна и тръгна? Защо се отнасяш така жестоко към мене?”. И Христос ни отговаря и ни казва: „Би било много лесно за Мене да те държа наблизо по един ласкателен начин, с лъжливи чувства, с измама, казвайки ти други неща. Не, детето ми! Искам да бъдеш до Мене истински, искам да бъдеш до Мене и да те спася. И понеже не съществува друг път за това, ти давам честния кръст, понеже те обичам. Обичам те!”. Аз как да се науча да виждам любовта сред тази болка? Как да чета в сълзата на моята болка думите „Обичам те!”, които ми казва Христос.
Аз съм научен, че ако ме обичат, например, ще ми донесат вкъщи кутия със сладки неща. Тогава казвам: „А, благодаря много, нямаше нужда! Много хубаво! Много благодаря!”. Това какво показва? Любов. Когато ме канят на някоя трапеза, това е проява на любов, да. Но не съм се научил, Господи, в живота си да чувствам любов сред болката, в болниците, в различните социални заведения, в притесненията, в разочарованията, в предателствата, в гробищата, не съм се научил там да виждам любовта. Как мога да разбера, че ме обичаш сред тази болка, която ми даваш? Разпваш ме, Господи, и ми казваш, че ме обичаш? Как да разбера тази Твоя любов? Странни неща правиш.
И знаете ли кое ми прави впечатление? Равнодушието на Христос, така ми изглежда, че Той не се трогва от моите викове, сълзи, ропот, оплакване, заплахи, да, заплахи. Някога заплашвали ли сте Бога? Карали ли сте се някога с Бога? Не бързайте да ме похулите! Св. прор. Давид е правил това и казва: Господи, какво ще стане с мене накрая? Как се отнасяш така, докога, Господи, защо ме забравяш? Караш ме да изпитвам болка и страдание, Твоята ръка тежи върху ми, смачква ме, каква е тази болка, която ми даваш? Да, аз се оплаквам на Бога – казва прор. Давид – и ние с него много пъти се оплакваме и Бог ни гледа. Господ гледа ни и ни казва: Детето Ми, не съществува друг път! Не съм суров с теб, не съм жесток, не съм зъл, а истинен, Аз съм Спасителят, Избавителят на света, дойди до Мене да Ме видиш, дойди да видиш мястото, където живях, да походиш по местата, където ходих, дойди да видиш върха, където се възкачих, дойди на Голгота, качи се на Голгота и сложи ръката си в Моите рани! Казваш: В кои рани? Сложи ръката си в този отвор, в тази дупка, която и сега съществува, (тези от вас, които са ходили в Йерусалим, помните това и го знаете), сложи ръката си там, където е бил забит честният Кръст. Сложи си ръката, представи си, спомни си, помисли си и изобрази мисловно, ако можеш, този момент, в който Аз изпитвах болки, виках, крещях и казах: Боже мой, Боже мой, защо Си Ме оставил? И Аз казах това, бидейки невинен, бидейки безгрешен, бидейки непорочен, бидейки Божият Агнец незлобен, непорочен, нямах порок или петно или нещо друго върху Мен. И тогава, в онзи миг, помниш ли какво се чу от небето? Нищо. Мълчание.
Моята молитва – ни казва Христос – като отговор от Бога получи мълчание, нищо. Там продължих да изпитвам болки, тялото Ми да се облива с пресвятата кръв, Голгота да се напоява, да почервенее и небесният Отец Ме остави да претърпя това и да мина през целия този път на болката, страданието, Кръста, докато бях невинен и безгрешен.
Няма друг път. И ти ще изпиташ болка и трябва да разбереш, че само така ще бъде стъпкано твоето его. Само така ще видиш твоя Бог, твоят душевен свят ще възкръсне истинен и красив, в теб ще възкръсне нещо хубаво, което имаш, но за да възкръсне хубавото, първо трябва да умре всичко лъжливо, което носиш върху себе си, всичко суетно, егоистично, греховно, сластолюбиво, тленно, всичко, което трябва да изчезне, да умре и да се яви истинното. Не съществува друг път, един е пътят – кръстът. Странни неща. Как ще се науча да понасям кръста си, да не се противя, да не се люлея върху кръста, върху който Христос ме слага. Това е голяма чест, казват светците, Христос да те постави на Неговия Кръст. Да ти даде и на тебе кръст, сякаш те слага да седиш на престола на Неговата слава.
Какво пише върху честния Кръст? Ако погледнете върху кръста в олтара, който е зад св. престол, ще видите, че пише „ΙΝ ΒΙ Иисус Назореец Цар на юдеите”, но също и „Царят на славата”. Странно нещо – Цар на славата? И къде е Неговият престол? Къде са Неговите слуги? Къде са Неговите съкровища? И Неговото величие, прислужници, къде е Неговата слава? Виждаш Един окървавен Човек да виси на позорен Кръст, да тече кръв и да пише – Цар на славата. Христос отговаря: Това е Моята слава, Моята слава е Моят Кръст. Затова се радвам, защото Ме обичаш, докато Ме гледаш ранен. Това е красотата на вярата, вярваш в един Бог, Който умира, вярваш в един Бог, Който се разпва, вярваш в един окървавен Бог. Не Ме гледаш да ходя по водата, да правя чудеса, да впечатлявам тълпите, да очаровам хората, да държа всички без сън и гладни до вечерта, да ги удивявам, да Ме виждат на Тавор да се преобразявам и да сияя, а Ме гледаш да нямам ни вид, ни красота, обезобразен от ударите, от плесниците, от бичуването и Ме обичаш, обожаваш Ме и Ме наричаш „Избавителю мой, Любов моя, Обич моя”. Кой? Мене, Разпнатия.
Това ни казва Христос и в това са величието и красотата. Вярата в разпнатия Христос е променила целия свят. Мислил ли си върху това? Разбрал ли си го? Това, че целият свят се обърнал към християнството и оттогава тази вълна на вярата в Христос се простряла по цялата вселена, от 33 сл. Хр. Това започнало от Голготския връх, не със слава, не с типмани, не с удивителни личби, а от разпнатия Христос, Който на Кръста победи смъртта, а след честния Кръст последва славното Възкресение и така ни показа единствения път на спасението.
Не съществува друг път и начин да се спасим, да се избавим, да се осветим, да се услади душата ни, да омекне сърцето ни, освен чрез тези удари. Където чуваме ударите по гвоздеите, по ръцете ни, по нозете ни, по главата ни, където Господ допусне да изпитаме болка – всеки от нас, сякаш чуваш гвоздеите. Когато внезапно ти се обадиха по телефона, я си припомни, и с отмерен тон ти казаха за смъртта на лицето, което толкова много обичаше, или ти донесоха съобщение от болницата, защото, когато ти си тръгна, твоят човек умря и трябваше някой да ти го каже. В онзи час не чувстваше ли, че сякаш гвоздеи влизат в сърцето, пробиват го и го окървавяват? И сърцето ти още кърви, не кърви ли още? Когато излизах от храма и ти ми каза – загубих сина си преди две години! И веднага щом го каза, очите ти веднага се изпълниха със сълзи. Сякаш си загубила детето си преди две минути, а не преди две години. Това не е ли кръст? Това не са ли гвоздеи? Не съществува отговор на болката, съществува само сълзата на надеждата, на вярата, не съществува логика в Кръста, това е логиката на Бога, тази логика на вярата, на чудото, на надеждата, на смирението, подчинявам се, само това мога да правя, не от раболепничество, не понеже не мога да правя всичко друго – аз мога да крещя, да се скарам с Бога, да хуля, да негодувам, да стана неверен, бунтар, деспотичен, анархичен; прави каквото искаш. Но нищо от всичко това не ме спасява, не ме избавя, а виждам, че колкото повече се противя, толкова по-голяма болка изпитвам и не просто ме боли повече, а тази болка доникъде не води, накрая се подлудявам, разболявам се, накрая по-зле се разпвам, в крайна сметка с един кръст, който не спасява. Ако не се смиря на кръста, който Бог допуска да понеса и не видя кръста си, какъвто и да е той, личния кръст на всеки, със смирение и да кажа – Господи, не зная, това нещо превишава моя ум – непосилно е за мен – чували ли си тази дума? Непосилно- тоест не мога да схвана това нещо с ума си, не мога да го разбера, да го проумея, да го анализирам, не става, умът ми се подлудява. И понеже е непосилно за ума ми разбирам, че е над моята възприемателна способност, че крие тайна и това е тайната на болката на всеки човек. Затова, когато виждаш някой страдащ човек, не започвай да даваш обяснения и да говориш разни неща – Бог искал това, Бог искал онова и всички знаем какво е искал Бог за всеки – когато болката ни намери, тогава забравяме всичко това, само на другите знаем да правим анализи, сякаш знаем Божията воля и ум. Не става така.
Направи ми впечатление какво каза Месогейския митрополит Николай, когато беше паднал един самолет и загинаха толкова хора. Той отиде при близките, а журналистите го разпитваха:
- Какво им казахте? Кажете ни нещо впечатляващо, което им казахте?
А той отвърна:
- Не дойдох да казвам нещо!
Когато виждаш хора, които изпитват болка и носят личния си кръст, не отиваш да им говориш, не отиваш да даваш красиви богословски, екзистенциални обяснения, да правиш богословски полети и възходи от лексикален тип и да грабваш със словото си. А за какво отиваш? За да плачеш заедно с тях. Защо отиваш? За да състрадаваш, да ги прегърнеш, да ги целунеш, да замълчиш. Какво да кажеш? Какво има да кажеш пред болката на всеки човек? Пред Кръста? Ако ти беше пред Кръста на Господа, щеше ли да говориш? Не. Ще правим това, което е правила Света Богородица, св. Йоан Богослов и тези, които са обичали Господа. Какво са правили всички те? Плачели. Плачели и на тяхното лице било изписано недоумение, изненада, болка, учуда, благоговение.
Това нещо е удивително и уникално, скъпи приятелю, и само в Църквата може да бъде преживяно, а именно, че освен цялата трагедия, когато живееш болката си и носиш личния си кръст, имаш и надежда, имаш и вяра и гледайки Христос на Кръста, гледаш и твоя личен кръст и болка, плачеш, скърбиш, но и казваш: Господи, аз обаче вярвам в Тебе, зная, че нещо добро ще стане, Господи. Зная, че Ти възкръсна, зная, че побеждавам смъртта чрез тази болка. Зная, че и аз ще получа нещо добро чрез този кръст и страдание.
Това е живата вяра в Христос, а не да повтаряме думите „вярвам в един Бог Отец, Вседържител...”. Свършваш Символа на вярата и след това се тревожиш. Как е възможно преди малко да кажеш: „Вярвам в един Бог Отец” и след това чувстваш тревога? Ние произнасяме Символа на вярата много пъти, т. е. неговата теоретична страна, и е лесно да го кажеш. Но вярата в Христос означава да изпитвам болка и да не губя своята надежда, да не губя своя кураж, да не губя моето славословие към Господа, а да казвам: Аз Те гледам разпнат, но Ти се покланям и Ти служа, служа Ти, Господи!
Впечатлих се и се разтърсих колкото пъти в живота си съм виждал – малко пъти – прогонване на нечисти духове и не е нужно човек да го вижда. Аз се оказах случайно, преди години, не сега, 3-4 пъти в живота ми и ме разтърси силата на честния Кръст. Свещеникът държеше дървен кръст, много прост и евтин материал. Обикновен дървен кръст, но който също е честен кръст. Всеки кръст е честен кръст. Порази ме това, което виждах, как, когато свещеникът с този дървен кръст докосваше човека, който страдаше, лукавият дух, който беше в него, страдаше, гърчеше се и крещеше, горя! и казваше: махни това от мене! В даден момент този човек, който страдаше, грабна кръста от ръката на свещеника, не го задържа, естествено не можеше, но го грабна насила и го захвърли с такава сила, че стигна до другия ъгъл на храма; т. е. не можеше да го докосне, да го целуне, да го приеме. И казвам – каква сила крие честният кръст! Тези неща не са незначителни. Ако честният Кръст на нашия Господ е бил обикновен символ или най-лошото, което казват свидетелите на Йехова, то е безчестно оръдие, оръдието за присъдата над Христос, оръдието на Неговата смъртна екзекуция, казват те – значи не трябва да му да се покланяме, да го целуваме, след като с него са убили Христос. Ако твоят вуйчо, баща, майка ги убият с един пистолет, този пистолет ще го вземеш ли да го целуваш? След като пистолетът – казват – убива. След като той довел до смъртта на тези, които обичаш. И ние отговаряме, че, да, преди разпъването на Господ честният Кръст наистина бил безчестно оръдие за смърт, но за нашия Господ той действал не като средство за смърт, а преди всичко като средство за живот и за въвеждането на живота на планетата и в цялата вселена. За Христос кръстът не бил само оръдие за смърт, а чрез тази смърт Той потъпкал смъртта. Той стъпкал смъртта чрез смъртта. Затова сега, след Христа, се кланяме, покланяме се на честния Кръст и виждаме неговата сила, свойства, благодат, излъчване, изцеление, което дарява, освобождаване от изкушения, от мъглата и облаците на лукавите духове, той има много голяма сила и затова по време на прогонването на нечистия дух хората искаха да се прекръстят, тези, които страдаха, но не можеха. Виждаш как ръката им се извива, но някаква сила отвътре я дърпаше да не правят кръста, лукавите духове не искаха човекът да се прекръсти правилно и изобщо да носим правилно кръста си, личния си кръст. Защото иначе не е достатъчно да изпитваш (само) болка.
Веднъж отидох да изповядам деца в едно заведение, които са на инвалидна количка. На тръгване им казах това, което казва старец Паисий: вие в рая няма да имате количка, а ние, останалите, ще търчим, ако и ние сме в рая, да ви стигнем, толкова много ще бягате. Толкова подвижни ще бъдете, както Ангелите, но как ще стане това? Понеже минавате през една болка, т. е. от само себе си? Не. Болката не спасява от само себе си, не избавя, защото иначе целият свят би се избавил, защото всички изпитва някаква болка. И доказателство за това, което казвам, е че на Голгота били поставени три кръста, не само един, а още два – на двамата разбойника. Обаче не всички, които били върху този кръст, се спасили. Един не се спасил, докато бил върху него, защото приел кръста не с благодарност, не със смирение, а с бунт, въставане, негодувание, хула към Бога, карал се с Христос, похулил Го, отказал да приеме кръста си, докато другият – благодарният разбойник бил на кръста, почел го и казал: Спомни си за мене, Господи, когато дойдеш в царството Си! Тази душа се смирила и той пръв влязъл в рая и поставил този ключ – Спомни си, Господи... – тези думи – и отворил рая. Но не е достатъчно да казваш: боли ме, значи ще се спася! Можеш обаче да се спасиш чрез твоята болка, ако научиш тайните на тази болка, ако се научиш да изпитваш болка, както Бог иска. Да изпитваш болка смирено, със сълзи и молитва, да търсиш от Бога да отговори на (твоя въпрос) Защо?. Помоли Го да ти обясни тайната на болката и ако иска, Бог може да ти обясни защо минаваш през това. Човешко е да искаш да знаеш защо ни се случва дадено нещо, но дотам, докъдето стига твоят ум, дотам, където спира, не се подлудявай, не настоявай, не се разболявай, недей да имаш този инат, защото и това крие егоизъм. Спри донякъде и кажи – Господи дотук стигам. Другите неща не ги разбирам, едно зная – че ме обичаш, защото, ако не ме обичаше, нямаше да се разпнеш! Христос пръв бил разпнат. Кой политик, кой властник, кой човек от този свят ни говори за трудности и първи ги понася? Кой? Никой. Но дори да го направи, не може да ни спаси, защото е човек – пръстта не спасява пръст. Човекът не може да спаси човека, Господ обаче говорил за Кръста – който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва – да Ме следва и да Ме гледа да прокарвам път, да разсичам тръните пред Мене, Аз ще се окървавя, за да минеш, да вървиш по Моите кървави следи, да Ме следваш, за да Ме видиш пръв да се разпвам, не говоря теоретично – ни е казал Христос, а за Кръст. Ще ви покажа как става, дойдете да видите как става това, което ви казах! Дойдете да Ме видите в преторията, дойдете да ме видите там, където Ме вързаха, там, където Ме удряха, плюеха, предадоха, разпнаха, сложиха трънен венец и тези тръните се забиха в главата Ми и рукна безспирна кръв. Дойдете да видите! Не ви говорих теоретично. Той ни показа пътя и ни остави образец, за да следваме Неговите кървави следи.
Това е най-хубавото – да живеем кръста в личния живот и да видим чудеса. Както честният Кръст прави чудеса, така и ние да видим чудеса, след като носим нашия личен кръст. Честният Кръст на Христос има чудни свойства. Той не гори – всички частици, които съществуват, се предават от поколение на поколение като многоценно съкровище, скъпоценност и свещен обект. Ако ги сложиш върху свещ, няма да изгорят, а се зачервяват като желязо и почервеняват, ако са истински. Второ, ако сложиш частица в чаша вода, водата веднага се освещава и частицата не потъва на дъното.
Най-голямата частица от св. Кръст се пази в светогорския манастир Ксиропотаму и там става много голямо бдение и празненство на празника на обителта – 14 септември. Там е именно частта от Кръста, където един от гвоздеите влязъл в пречистите ръце на Господа. Този отвор се вижда. Не е ли поразително и велико? Разбира се, сега ти, който ме слушаш и носиш собствения си кръст, си много прав, ако казваш в себе си: Какво ми говориш, отче, за благословение и честни кръстове и т. н. Аз нося такъв кръст! Ще ти кажа нещо – съгласен съм с теб. Не знам дали това е хула, не го казвам като хула, а го казвам по църковен начин, за да го разбереш. По-драгоценен от честния Кръст е кръстът, който носиш в твоето сърце. Не знам дали си съгласен, че този кръст е по-драгоценен, този, който носиш с търпение, защото той ще те отведе в рая, ще те направи свят. Този кръст, когато видиш славата, която те очаква в рая, в Божието царство, ще кажеш: Господи, сега разбрах защо онзи път толкова плаках, изпитах толкова голяма болка, минах през толкова мъчения, (сега разбрах) какво си ми приготвил, затова си направил всичко! И Господ ще ни каже: Тази слава, това величие ти приготвих, тази красота исках да живееш, тази неизречена радост и щастие ти приготвих, затова изпитваше болки. Тогава не разбираше. Изпита болка, малко Ме онеправда, ще каже Господ, кара се с Мене, изопачи Моите подбуди, планове, обясняваше Моите тайни, които не знаеше и все грешеше. Защото не можем да разберем Божия ум, Божието сърце, Божия план, колко много ни обича Бог и накъде ни води.
Братя мои, нека се доверим на Божията мъдрост, знаейки, че краят на всеки разпнат и смирен човек е възкресението и Бог ще ни дари лъчите на това възкресение още в този живот. Оттук ще живеем възкресни преживявания, защото те вървят заедно с Кръста – кръст и възкресение, болка и радост, сълзи и щастие, заедно ще ги живеем. Но ако някой от вас, защото има и такива, казват: Аз не виждам тази радост. Само болка виждам, само кръст! Тогава е сигурно, че Господ ти приготвя в царството Си невероятно голяма слава. Повярвай в това!
Желая ти търпение в кръста, който носим, разпнати и възкресни, благословени. Нека Кръст покрива, укрепва, освещава домовете на всички нас, сърцата ни, да изгонва всяко демонично влияние, сила и злоба от сърцето, от ума, от дома, от роднините, всяка омраза, завист, всичко, което ни заплашва и обгражда. Светът е изпълнен с такива примки. Нека честният Кръст покрива вашата душа и да я прави да благоухае.
Наистина е достойно да се покланяме на св. Кръст, защото върху него беше разпнат живият Христос, нашият Господ, Който и в смъртта Си беше пълен с живот, който ни дари. И Неговият живот вече може да стане наш живот!
Превод: К. Константинов
Животът ни като софра...
ГРАДСКИ ЕСКИЗИ N 978 Не свързани мисли ...
И все пак не сбърка ли Брейди, напускайк...
ГРАДСКИ ЕСКИЗИ N 978 Не свързани мисли ...
И все пак не сбърка ли Брейди, напускайк...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
