Естир :: Православен е подвигът, който освещава, а не осакатява човека

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

04.04.2013 07:01 - Православен е подвигът, който освещава, а не осакатява човека

Автор: bogolubie Категория: Други

Прочетен: 502 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 04.04.2013 07:02

Православен е подвигът, който освещава, а не осакатява човека
http://dveri.bg/6cwu
Понеделник, 17 Октомври 2011 02:37
Автор: Прот. Василий Термос

Богословието е основата за духовния живот. Като християни ние не можем да водим духовен живот и да се подвизаваме, за да постигнем целта, която е нашето освещаване и спасение, ако не знаем защо правим това и коя е неговата богословска основа. Има много наши братя, които не са имали възможност да се докоснат до богословието и вършат своя подвиг, който Бог приема с голяма любов; но едно е, когато някой не е имал възможност да изследва истината на Църквата, и друго, ако има тази възможност, но въпреки това не го прави. Тогава става въпрос за небрежност. Ще се опитам да ви обясня какво представлява православният подвиг, какви са неговите изкривявания и изопачавания, които допускаме, изброявайки три характерни негови черти.

Първо. Православният подвиг не презира и не подценява хората и вещите.

С други думи, ако постим, ние правим това не, защото презираме определени видове храни. Ако пък ги презираме, тогава сме еретици – тоест, ако мислим, че някоя храна е скверна пред Бога и затова е греховна. Обикновено няма християни, които да постят по тази причина. В миналото обаче е имало. В ранните векове на Църквата се появили изключително много ереси със странни разбирания и едно от тях било презрението към определени видове храни. Тогава бил свикан църковен събор, който осъдил тази ерес и изострил вниманието на вярващите, защото били изкушени доста хора, дори в Църквата, която чрез съборното си решение казала:

- Вижте, нашият проблем не са храните – те не са нещо, от което трябва да се отвръщаме, не са зло, не са нещо скверно, греховно. Постим през този период, но не след дълго ще ядем. Нямаше да бъде възможно да ядем отново, ако тези храни бяха нечисти или скверни.

Но докато по отношение на храната всички сме съгласни, има други области, където между християните няма такова съгласие. Пример е въздържането от плътските страсти, което християнинът трябва да упражнява и което, за съжаление, много често изхожда от съвсем погрешни подбуди. С други думи, смята се, че половата функция на човешкото тяло, връзката с другия пол, сама по себе си е зла, скверна и нечиста - така смятат определени християни, и следователно трябва да се въздържаме от нея. По тази логика, въздържайки се преди брака от сексуален живот, ние правим това, защото имаме проблем с тази конкретна функция на човешкото тяло. А ако след брака упражняваме тази функция, то го правим по някакво допущение, понеже телесното общуване продължава да бъде скверно и нечисто, но във всеки случай "по-малко" скверно и нечисто. Оправдаваме упражняването на половата функция с необходимостта да имаме деца. Много християни имат подобно разбиране, в резултат на което някои от съпрузите са развили прекомерна вина от сексуалното общуване или дори пълно отвращение към половата функция на тялото. Тези хора след това представят своето отвращение като подвиг, внушават си, че се подвизават и се въздържат. Да, но това не е подвиг! Подвигът се извършва спрямо нещо, което ми харесва. Харесва ми определен вид храна, но аз се въздържам от нея и не я ям. Това е подвиг и това има стойност. Ако се въздържам от нещо, което не ми харесва и се отвращавам от него, това не е подвиг. Следователно, съществува много по-голям проблем, когато се отвращаваме от половия живот, защото така сякаш искаме да поправим Бога и Му казваме:

- Господи, не си си свършил добре работата! Не си устроил добре нещата от нашия живот. Вложил си в човека една функция – телесна – която е греховна!

Може ли Бог да вложи някаква греховна функция в тялото на човека? Възможно ли е? Възможно ли е Бог в Своята любов и мъдрост да е определил децата да бъдат плод на една греховна функция?! Това никога не би могло да стане.

Защо тогава поемаме подвига на въздържанието и в това отношение? Защото сме призвани да имаме въздържание във всичко. Подвигът обхваща всички аспекти на нашия живот и затова и този въпрос не би могъл да остане незасегнат.

Преди брака се въздържаме, защото тази функция трябва да се включи в тайнството Брак, трябва да бъде благословена от Бога и Църквата – това е причината за предбрачното сексуално въздържание, а не че имаме проблем с нея. Но и след брака, когато е необходимо, съпрузите се въздържат по взаимно съгласие, за да имат възможност да се съсредоточат повече в молитвата и духовния живот, както св. ап. Павел много хубаво казва. Това е изключително важен момент, на който ние, християните, не сме обърнали внимание и към който не сме се отнесли правилно. Резултатът е, че затрудняваме много младите хора, понеже не можем да ги убедим. А не ги убеждаваме да проявяват въздържание, защото и самите ние не знаем по каква причина пазим въздържание преди брака. Питат ни: защо трябва да се въздържаме преди брака – и ние не знаем какво да им отговорим. Не сме се замисляли и отговаряме просто:

- Защото така трябва!

Или им казваме, че половото общуване е нещо нездраво. Ако това не са здрави неща обаче, те не са здрави и след брака. Ако някой смята за проблемна тази човешка функция и след брака, то той по принцип има проблем с нея и трябва искрено да изследва себе си: да не би неговата позиция по този въпрос да не е църковна?

Ще ви дам още примери за това, как не бива нищо да подценяваме и да отричаме изцяло. Има някои религии като будизма, например, който е на мода в западния свят и по принцип в големите градове, включително и в Атина, и който привлича даже православни християни. Будизмът има голям проблем с желанието. Тъй като нашите желания в живота не могат да се изпълнят, това ни притеснява, наскърбява и ни причинява изключителна голяма болка, затова будизмът стига до заключението, че човек трябва да унищожи своите желания, тоест той не трябва да има никакви желания. Желанието само по себе си е зло. И така, блаженото състояние, до които будизмът мисли, че човек трябва да стигне, е липсата на желания. В примера, който преди споменах, проблемът беше яденето или половата телесна функция. Сега проблемът са желанията. Отново една напълно погрешна позиция. Бог не иска да нямаме желания, защото, ако умъртвим нашето желание и стигнем дотам да не можем да желаем, тогава дори Бога не можем да пожелаем! Как ще се доближим до Бога? Как ще Го възлюбим, ако не можем да желаем?

Желанието е дар, който Бог е дал на човека. То е неразделна черта на човешката природа. Едновременно с това обаче трябва да сме в състояние да понесем болката, че нашите желания не могат да се осъществят. И не само това, а и нещо по-велико. Ние трябва да сме в състояние да понесем факта, че имаме желания, които не ни принасят полза, ако ги задоволяваме, защото са желания със страсти, греховни желания, противоположни на Божията воля. Затова в духовния живот Църквата ни призовава не да унищожим желанията, но постепенно да ги засадим в Христос и да започнем да желаем нещата, които Христос желае, да се отъждествим с Христос, да правим това, което светците са правили. Какво е то? Всеки светец е станал Христос по благодат. Но не по природа. Това казва св. ап. Павел – ние имаме ум Христов: мислим както Христос – това са потресаващи изречения, които само светците могат да изкажат. Християнинът обаче, който изследва себе си, се подвизава и по отношение на желанията, не за да ги изкорени и да стане неспособен да желае, а, за да насочи цялата сила на своите желания към това, което Христос желае.

В заключение на първата част трябва да кажем, че няма нищо в човешката природа - независимо дали говорим за тялото или душата – което да не е дадено от Бога. То е дадено от Бога и служи на нещо. Ние трябва да бъдем много внимателни, за да разберем на какво служи, накъде трябва да се насочи, как нашият духовен живот ще обхване и тази черта – каквато всеки има в своя характер – за да послужи на нашето освещаване. Подвигът обаче не означава да осакатим нашата природа. Подвигът означава да осветим нашата природа, да остане целокупна, но и да приеме Божията благодат и да се нажежи както желязото, което влиза в огъня.

Каква е втората характерна черта на православния подвиг? Православният подвиг не е жажда за сила. Много наши братя вършат сурови подвизи и то с особено вдъхновение. Защо? Защото имат много голямо желание. Четейки вероятно житията на светците и виждайки техните чудесни подвизи, но и даровете, които са получили от Бога, в тях се поражда желание да подражават на светците. С каква цел? За да получат и те някаква сила, някакви харизми от Бога, които ще ги направят силни, в смисъл силни от Бога. Тук някои може би ще се озадачат, ако кажа, че тази подбуда за подвиг не е православна. Защо, ще попитате. Лошо ли е някой да ревнува харизмите, които са получили светците и да иска да ги получи, като се подвизава? Какво зло върши? Той се подвизава сурово в името на Христос и иска да прилича на светците. Какъв е проблемът – би казал някой. Проблемът е, че логиката, която стои зад това желание, е индивидуалистична. Забелязали ли сте какво значение има понятието за сила сред младите хора? Юношите харесват силните, в стаята си слагат плакати на силни личности, харесват им филмите или видеоигрите, в които силните побеждават. Това е едно извечно изкушение на човека. Да се чувства силен. Е, това изкушение може да са облече в църковна одежда и по този начин в сърцевината, в сърцето ни тази жажда да е чисто светска. Да бъде желание за сила, но да се проявява по духовен начин, църковно: аз искам да придобия сила, но сила в Църквата, да придобия благодатните дарове на светците, бих желал да мога да върша чудеса, например. Този подвиг има горделива подбуда, защото не се интересува от Бога –дръзвам да кажа това, колкото и да звучи тежко. Човекът, който го върши, не се интересува от Самия Бог, а от даровете, които Бог може му да даде, от Неговите харизми. Следователно християнинът, който действа така, сякаш казва:

- Не ме интересува Бог като Личност, не ме интересува да срещна Бога като Личност, интересуват ме даровете, които може да ми даде!

Сякаш ние, родителите, влизаме вкъщи и нашите деца ни гледат в ръцете, какво сме им донесли, а не ги е грижа да ни поздравят – това ни наранява. Така и ние гледаме какви дарувания може да ни даде Бог, а не гледаме Самия Бог, Неговото лице.

Това ни кара да си зададем въпроса: а какъв е православният подвиг? Защото казахме какъв не е. Кой е православният подвиг?

Той е този, който прави човека член на Църквата, в смисъл, че му помага да срещне своите братя лице в лице и преди всичко Лицето на Бога, и на Неговите братя, на Неговото семейство, на Неговия ближен. Единствено за тази цел е нужен подвигът. И светците, ако са получавали такива велики харизми, те са ги получавали, защото са се стараели да срещнат Бога, а не Неговите дарове, да срещнат ближния си, и затова са се молели. Те са имали дълбока молитва, – не като нашата – която прекъсвали, за да отидат да помогнат на този, който ги молел за някаква услуга, защото над всичко била личността на ближния. Те искали да се съединят с него. Това означава да принадлежа на Христовото тяло – Църквата, да принадлежа на Христовото тяло, където братята общуват помежду си. Това ме интересува. Подвигът е средство, за да служи на тази цел.

Ако обаче не върша подвига на въздържанието с тази цел и не мога да се съединя с братята ми поради егоизъм, ако имам нагласата да си прекарвам добре и поставям себе си над всичко - е, тогава как ще срещна братята си, как ще проява любов към тях? Подвигът е средство, за да срещна братята си, но не да поставям тях или Самия Бог в ъгъла с цел аз самият да постигна нещо, което си представям, че ще постигна.

Това има изключителни последици в живота на нашето общество и нашето семейство. Например, взискателни сме към поста, но не сме способни да разберем какво казва нашият спътник, за да се обърнем с любов и грижа към него. Не сме способни да разберем какво ни казват децата, да се съгласуваме с тях душевно. Да се поставим на тяхно място. Да се преклоним с уважение пред тяхната личност и в същия миг, когато сме свършили постния обяд, вършим нещо рязко и необмислено и удряме душата на детето. Или изтласкваме нашия житейски спътник в периферията на живота си и му слагаме табелка: Такъв си, онакъв си! Едновременно с това чувстваме, че сме изпълнили своя дълг пред Бога, защото сме извършили някакъв подвиг, спазили сме поста например. Критерият за подвига е любовта. Подвигът съществува, за да ни научи на любов и да влезем още повече в Църквата, а да не бъдем с единия крак вътре, а с другия вън. Защото Църквата означава среща на личности. Вижте колко тропари през Великия пост говорят за любовта и човеколюбието. Отците ни казват и ни поучават, че постим и естествено постните храни ни излизат по-евтино. Това, което спестяваме от поста, трябва да отива у бедните, а не в банката. Защо? Не само защото бедните имат нужда, но и за да разбера, че правя подвиг, за да мога да се съединя още повече с братята ми. Когато огранича моя егоизъм, което е главният подвиг, както ще кажем в третата част, тогава срещам братята си. Знаете ли, много е лесно човек да се подвизава телесно – друг път може и да е по-трудно. По-трудно обаче е да се подвига на борбата срещу егоизма.

И така стигаме до третата характерна черта на православния подвиг: съкрушаването на нашия егоизъм, нарцисизъм и гордост. Откъде произлиза това? От един прост факт. Първият грях, който се е извършил в света, най-първият грях е бил дело на някой, който нямал тяло. Дяволът нямал тяло. Той не се хранел. Той нямал телесни страсти, но проявил гордост. Впоследствие първият грях, който човек извършил, бил грехът на егоизма и на нарцисизма. Ама някой ще каже – как? След като яли от някакво дърво, от което не трябвало. Нима това не е било телесен грях, не е било чревоугодие? Не, техният грях не бил чревоугодието. Защото дяволът, когато прошепнал изкушението на първосъздадените хора, не им казал: Колко хубав плод! Не бъдете безумни! Яжте! Много е вкусен! – Той не им казал това. Какво им казал? – Не бъдете безумни! Бог иска да не ядете от това дърво, защото, ако ядете, ще станете като Него и ще Му вземете мястото! Можете да станете богове, ако ядете от него! Дяволът раздул техния егоизъм. Когато първосъздадените хора чули това и видели плода, те казали: „А, хубав е! Вкусен ще да е!”. Виждате, че оттогава корен на всеки грях и страст е егоизмът. Дори телесните страсти се дължат на егоизма. Когато използвам другия като обект за моите телесни страсти, това е егоизъм, защото го използвам, правя го мой обект. Когато не искам да пазя поста, това е егоизъм в смисъл, че не се подчинявам на това, което цялата Църква прави и отделям себе си. Когато не мога да покажа любов, зад това се крие егоизъм, защото искам да откроя себе си. Когато не мога да простя, това е проява на егоизъм, защото не искам да се унижа, както си мисля, не искам да падна в очите на другия. Когато се конфронтирам с членовете на семейството ми и се гневя, всекидневни неща, които всички живеем, това крие егоизъм. Защото реално би трябвало да сме искрени и да си признаем, че ако всеки отвори сърцето си, ще открие в себе си подобна мисъл: „Заслужавам по-добра жена! Заслужавам по-добър мъж! Заслужавам по-добри деца!”. Никой не е доволен от членовете на семейството си. Затова влизаме в конфликти. Кой християнин казва:

- Не заслужавам мъжа, който имам! Жената, която имам! Децата, които имам! Не съм достоен за тях! Благодаря на Бога! Божия благодат е, че ги имам!

Когато мислим, че заслужаваме нещо по-добро, естествено се пораждат цял куп конфликти. Затова трябва да се борим срещу егоизма и нарцисизма чрез подвига. Нещо, което вероятно не сме разбрали добре. Я си припомнете какво станало с фарисеина в притчата, която казал Христос. Фарисеинът вършел големи подвизи. Той действително живеел подвижнически живот, както налагал Моисеевият закон, постел два пъти в седмицата, давал милостиня – една десета от доходите си, кой от нас отделя една десета от доходите си за бедните? Кой го прави? Фарисеинът го правил, защото знаел Моисеевия закон. Ние би трябвало да даваме повече, защото сме християни, много по-напред сме от Стария Завет. И въпреки това Бог се отвърнал от него. Защо? Защото фарисеинът вършел всички подвизи, освен един: съкрушаването на своя егоизъм. Това било достатъчно, за да го доведе до духовна гибел. Достатъчно! Отците казват, че смиреният човек ще влезе по-лесно в Царството Божие, макар и да няма други добродетели. Чрез смирението сякаш си проправяш път и влизаш по-бързо и лесно в Царството Божие, макар и да не си напреднал в нищо друго, тоест дълбоко в себе си имаш истинско смирение. Това, което казваме сега, ни води и до една друга мисъл – до това как трябва да се извършва православният подвиг. Православният подвиг се извършва не просто като има за цел смирението, но и със смирение. С други думи, не смятам себе си важен заради това, което правя. Ама някой ще каже:

- Изморяваме се толкова много с подвига! Виж как живеят хората наоколо! Те се отдават на наслади, радват се на парите, а ние се лишаваме от толкова много неща в Църквата!

Защо е лошо да мислим така? Преди всичко е лошо, защото дори само тази мисъл означава, че усещаме подвига като нещо отрицателно, като лишаване от нещо. Не това е смисълът на подвига. Ако беше така, Църквата би трябвало да бъде едно доста посредствено и мрачно пространство, което лишава човеците от нещо. Какво е подвигът – да се лишаваш от едно или друго? Това ли е смисълът на духовния живот?

Ако мислим така, ще изпаднем в гордост. Това е сигурно. Защото след като сме се лишили от толкова много неща, как след това да не приписваме това на себе си? То е като жертвите, които правим за децата си, но докато това са реални жертви, накрая искаме от тях да изпълнят нашите очаквания спрямо тях. Ако не ги изпълнят, се изпълваме с вражда към децата си за това, че са ни отхвърлили, че са ни презрели. Ами тогава какви жертви са били тези? Какви жертви са тези, които се извършват с душевен натиск, с ропот, с унилост, а не с радост? При съпрузите, които се обичат силно, ако единият отиде на някакво дълго пътуване и отсъства за известно време, другият какво прави? Нима му изневерява? Нима тръгва с някой друг? Когато има любов, те остават верни един на друг дори единият да отсъства дълго и те не смятат това за жертва. И никой от двамата не смята верността си за нещо особено, а за естествено, защото действа любовта. Следователно това е подбудата за подвига – любовта. Ако обичам Бога, тогава няма да се чувствам принуден да правя това и още повече няма да чувствам гордост за извършеното. За съжаление, мнозина християни – членове на Църквата, които се подвизават много сурово, живеят следното скръбно събитие. Кое ли? – да се подвизават сурово, но в света се чувстват горди с този свой подвиг. И как се отплащат? С жестокост, с горчивина, стават язвителни към тези, които не вършат подвизи, осъждат ги лесно, отхвърлят ги, следят за грешките им.

В апостолското четиво в неделята на Сирни Заговезни св. ап. Павел ни предупреждава, че този, който пости, не трябва да презира този, който не пости и не трябва да му говори жестоко и неподобаващо. В това е гордостта и липсата на радост. Ставаме горди, защото не черпим радост от живота в Църквата. Не преживяваме подвига с радост, може би го вършим даже със страх и мислим, че ако не спазим някои основни неща, Бог ще ни накаже. Затова вършим подвига от страх, а тогава не можем да изпитваме радост. После логично идва и следващата стъпка, която е гордостта: след като не се радвам, поне да получа някакво удовлетворение, сетне ставам язвителен и жесток към другия, който не не се подвизава според моите представи и който дори може да е член на семейството ми. Всички сме виждали това явление, когато хора, познали в по-късна възраст Бога, променили са се, влезли са в Църквата и са започнали да водят духовен живот, правят живота на близките си непоносим. Те започват да измъчват хората около тях, правят ги нещастни, защото докато са се променяли и въцърковявали, вместо да имат по-голяма любов, доброта и благост, са станали по-жестоки. Те искат да сложат в същия калъп своя мъж, жена, деца и искат от тях бързо да постигнат това, което те самите не са могли да направят преди - поради което чувстват и вина, и угризения на съвестта... Това явление няма връзка с православния църковен етос. Православният църковен етос познава радостта, любовта на голямото сърце, уважението към свободата на другия. Ние не бива да принуждаваме другия да върши някакъв подвиг, понеже същият подвиг дразни самите нас. За тези неща говори св. Йоан Лествичник в „Лествицата” – неговата прочута книга. В едно от своите слова той казва, че има добродетели, които, когато се трудим върху тях, неусетно за нас се примесват с пороци. Например, когато решим да пазим въздържание в нещо, внезапно ставаме язвителни към другите. Това е така, защото проявяваме спрямо ближните си това, което чувстваме в нас самите.

В православното пространство не трябва да внасяме елементи, които не му принадлежат. Знаете, че имаме много предразсъдъци и суеверия – включително и от древна Гърция. Едни са езически, други са юдейски, други будистки, влагаме чужди елементи, които не принадлежат на нашето богословие, това не е нашата Църква, нашите отци не са правили това. Затова църковните светци, колкото и сурови подвизи да са вършили, толкова по-голяма любов са имали към хората, толкова по-благи са ставали към другите, защото са проумявали смисъл на подвига. А именно, че той е упражняване и подготовка, за да срещнат братята си и сестрите си, както чудесно подчертава св. Козма Етолийски, връщайки се в Епир: „Вие ме интересувате, моите братя и сестри, срещата на личностите”. Истинската среща между личностите не може да се постигне, ако се обвиняваме взаимно. Трябва да отстраним това чрез подвига. Затова, като следва Христовите слова, св. Козма Етолийски поставя прошката на върха на подвига, защото истинската прошка, прошката от дълбините на сърцето включва любов и смирение – двете основни неща, и може да постави човека в рая, без той да е направил нищо друго. Спомняте си какво казва св. Козма в своите поучения: "Всички грехове на света да сте извършили, ако простите на врага си от сърце, вие сте влезли в Царството Божие, вътре сте. Ако се изповядвате, причастявате се, давате милостиня, правите всички останали подвизи, но държите в сърцето си неприязън, вие сте далеч от царството Божие –защото любовта и смирението оправдават подвига и така нашият труд придобива смисъл”. От все душа ви желая това! Амин!

Превод: К. Константинов

Нагоре