Постинг
30.03.2013 14:20 -
Учението за пагубното осъждане на другите хора
Учението за пагубното осъждане на другите хора
29.03.13 | Владета Йеротич
http://www.pravoslavie.bg/Човек/Учението-за-пагубното-осъждане-на-другите-хора
Човекът е изпълнен с пороци, страсти и недостатъци и не му е никак трудно да ги разпознае в другия, защото да разберем другия, означава да бъдем самия него.
Той ги разпознава и поради това, че винаги е било по-лесно да видим „сламката в окото на брата си", отколкото „гредата" в своето (срв. Мат. 7:3). Но дори и тогава, когато вече сме разпознали своите недостатъци, не без известна доза скрито задоволство откриваме същите недостатъци и в своя ближен, като с това смекчаваме строгия съд над себе си и отслабваме борбата срещу греха в нас. Някои неопитни в самонаблюдението се страхуват от това, което забелязват в другия, без да разбират, че за да имат полза, е трябвало да се уплашат от самите себе си. Така всичко свършва с един безполезен страх.
Не е лесно да се постигне това, за което говори св. Йоан Лествичник. Достигането на тази степен на духовна зрялост – когато очите на човека са отворени за собствените му недостатъци и страсти, както са отворени очите на нощната птица, търсеща плячка, и едновременно с това са затворени за страстите и недостатъците не само на нашите учители, но и на всички хора около нас – е знак за добро послушание и правилно насочен подвижнически път. Ако наистина сме християни, трябва завинаги да се откажем от осъждането на другите, защото няма съмнение, че св. Йоан Лествичник е прав, когато казва: „Да съдим, значи безсрамно да си присвояваме Божието достойнство (привилегии); а да осъждаме, значи да погубваме своята душа" (Лествица 10:14). Само християнинът, който с ума и сърцето си е познал вечната ценност на Евангелието, може да оцени цялата дълбочина и тежест на Христовите слова от Евангелието според св. ап. и ев. Матей: „Защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери" (срв. Мат. 7:2) и няма изобщо да се изненада, че тези думи започват да стават действителни още през този живот. Защото буквално всички душевни и телесни недостатъци, за които осъждаме или обвиняваме своя ближен, рано или късно спохождат самите нас.
Както вече казах по-рано, дълбинната психология обяснява това явление много точно. Недостатъците, които разпознаваме в другите, са нашите собствени; иначе не бихме могли да ги забележим в човека отсреща. Всеки разпознава в другия само онези недостатъци, които самият той притежава, а за останалите е сляп. Чистотата на Божия образ във всеки човек, ако този образ не е напълно помрачен, не понася близостта на нечистото.1 В човека съществува една естествена, но вложена от Бога необходимост да се освободи от нечистотата в себе си. Най-обикновеният и психологически най-разбираем път е този, при който човек най-напред се гнуси и осъжда в другия онзи вид нечистота, която най-много пречи на самия него.
Бих отишъл още по-далеч и бих казал, че за съжаление в някои случаи за душата е полезно да разпознава и да посочва някой недостатък или грях в ближния (защото, както казахме, за всеки е по-лесно да види първо „сламката в окото на брата си", отколкото „гредата" в собственото си око, въпреки че сламката и гредата са от един и същ материал). Падението на душата, за което говори св. Йоан Лествичник, идва тогава, когато останем на степента на осъждането и обвиняването на другия. Но ако това осъждане е само първата крачка към разпознаването на собствената вина, недостатък и грях и ако води до решителна борба с тези страсти, тогава понякога дори и осъждането на другия може да ни донесе спасение. До това спасение все пак няма да стигнем, ако не се извиним и ако не помолим искрено и с покаяние за прошка този, когото преди това сме осъдили, и ако той не приеме по християнски нашето покаяние и не ни прости.
За обидите, които понасяме и сами отправяме
Как трябва да се отнасяме към обидите, които търпим от хората, от гледна точка на съвременната психосоматична медицина и на светоотеческото предание?
Психосоматичната медицина е относително нов клон в медицината. Тя изследва много упорито прастарите, загадъчни и до ден днешен неизяснени отношения между душата и тялото с помощта на новите знания, които е придобила от различни области на естествените науки и от психологията. Ако на пръв поглед тялото се разболява първо, то кои са факторите, причиняващи това разболяване; при какви обстоятелства организмът превъзмогва сравнително бързо дадена болест и при какви – същата тази болест се превръща в хронична; до каква степен влияят семейните, обществените, въобще социалните фактори при възникването и продължителността на определена болест. Съвременната психосоматична медицина си поставя всички тези и много други въпроси, като търси най-подходящите отговори. Още от времето на античността, а вероятно и преди това, добрите лекари са умеели да разпознават въздействието на душевния фактор при появата на дадена телесна болест и да направят от това наблюдение безценни заключения за прилагането на подходяща терапия за телесните болести. Но с разпространяването на материалистичните възгледи в медицината, което е в унисон с общото разпространение на материализма като светоглед, особено през ХІХ и ХХ век, хуманната медицина бе провъзгласена за естествена наука, която трябва да си служи с обективни методи и ако е възможно, да бъде освободена от всякакво субективно влияние. Трябваше да мине доста време, за да се види безсмислието на това изискване. С развитието на съвременната динамична психология и психиатрия, на биохимията и микрофизиката, се стигна до признанието от страна на много сериозни учени-медици, че практически е невъзможно да се определят конкретните интрасубективни и интерсубективни фактори при възникването, протичането и лечението на дадена болест, но също така и че е невъзможно напълно да се изключи субективният фактор на изследователя, дори в процеса на някой строго обективен метод на изследване. По този начин проблемът за връзката между телесното и душевното по отношение на здравето – и особено на болестта, отново достига до мъртва точка.
Така медицината отново намира себе си в съвременната психосоматична медицина, като хвърля мост към времето на своите ранни научни начала в Древна Гърция, когато всеки добър лекар е знаел, че няма телесна или душевна болест, при която всички добре познати човешки емоции (между които за особено патогенни винаги са се смятали страхът, гневът и скръбта) да нямат ако не решаваща, то поне важна роля. Всичко, което се случва в психичния живот на човека, особено чрез повтарящите се чувства – дългогодишната омраза към някого, която дори не е задължително да присъства в съзнанието, дългогодишното вътрешно напрежение и нерешителност, съпътствано от страх и трепет, дългите периоди на патологична скръб, депресия и т. н. – има значение за психосоматичния специалист, когато трябва да оцени причината, тежестта и начина за лечение на дадена болест.
Няма телесни болести (в това число и грипа, инфекциозните болести или рака), при които да не може да се установи в по-малка или по-голяма степен ролята на душевните фактори. Така например, след дългогодишни изследвания на някои видове левкемия при децата, американски лекари са открили, че един от различните неблагоприятни фактори, които водят до появата на болестта, може да бъде липсата на съгласие в семейството, немотивираното изоставяне на детето от страна на родителите, смяната на брачния партньор, безцелната промяна на местоживеенето и т. н. Според мнението на изследователите, в някои случаи на заболявания в старческа възраст, загубата на добър и верен брачен партньор, починал от рак, и последвалата патологично дълга или силна скръб, също са били достатъчен фактор за появата на рак в оцелелия партньор, при това понякога на същия орган като при починалия.
Но да се върнем сега към нашата тема и към въпроса: какво може да ни каже съвременната психосоматична медицина за обидите, които понасяме и които сами отправяме към нашите ближни? Важно е да разберем това не само защото почти всеки ден сме обект на обиди от различен характер и с различна сила, независимо дали забелязваме или не телесните и душевни последици върху себе си. Важно е и защото бих искал да сравним опита на днешните учени в областта на медицината и психологията с опита на светите отци и на много други подвижници на християнския път на усъвършенстване – от времето на първите египетски пустиножители до днешните православни монаси в Света Гора и другите известни центрове на монашески общности навсякъде в православния свят.
Въпреки че психосоматичната медицина не желае да дава рецепти за поведението на човека в различните житейски ситуации, тя все пак е в състояние да изложи последиците от претърпените или дълго време повтаряни обиди върху вегетативната (автономна) нервна система, както и върху органите, на които тя влияе. Някои представители на психосоматичната медицина смятат, че такива последици се забелязват особено при хора, които външно не реагират на обидите, или които след случката се самообвиняват за това, че са отвърнали на обидата с обида. В първия случай представителите на тази медицина предполагат, че обидата и съответно гневът като последица от нанесената обида са потиснати и изместени от съзнанието в областта на „сферата на съзнанието", в която, да се изразя с езика на физиологията, несдъвканият залък храна (в конкретния случай – недостатъчно преработеният с помощта на съзнанието гняв) преминава от психическо на органично ниво, и то по пътища, които днес са познати на физиологията. Човекът обаче реагира различно според конституционалната устойчивост на своя цялостен психофизичен организъм, както и според преживяната сила на нанесените или повторени обиди: с краткотрайна телесна реакция като силно сърцебиене, потене, повишаване на кръвното налягане, главоболие, отпадналост, дори повръщане, или продължителни функционални, а впоследствие и органични промени на отделни органи – най-често на стомаха или червата, на белите дробове или сърцето, на кожата, на щитовидната или на някоя друга жлеза с вътрешна секреция.
Във втория случай, когато на обидата се реагира с гняв, т. е. с връщане на обида, а след това се стига до т. нар. „посипване на главата с пепел", поради тази реакция (която обаче не съвпада с християнското понятие покаяние), психологическата и съответно телесна реакция може да бъде още по-страшна, понеже организмът може да развие автодеструктивна активност чрез постоянно проявена или латентна депресия, която, като отслабва защитните сили на тялото и психиката, развива в организма склонност към възпалителни процеси или туморни образувания. Изглежда, че не е все едно при кои продължителни психопатологични състояния на човека настъпват хроничните възпалителни процеси (например ревматизмът и различните заболявания на съединителната тъкан), и при кои – туморите (доброкачествени и злокачествени). За тези разлики все още се знае твърде малко.
Може ли съвременната психосоматична медицина да предложи някакъв полезен съвет за това, как точно да реагираме на обидата, без при това да създаваме условия за възпаления или тумори в организма, чрез своите отрицателни емоции? Не, медицината не дава такива съвети. Тя не се чувства призвана да бъде учителка на хората, а се занимава на първо място с реакциите на организма спрямо различните външни и вътрешни вредни влияния, с търсенето на причините за тези реакции и на лечебните средства, които трябва да отстранят смущенията.
Да чуем сега какво казва за обидите и гнева монашеският опит на християнските светци: „Постарай се преди всичко да очистиш себе си от злата воля спрямо хората. Защото като натрупваш зла воля спрямо хората, натрупваш отрова, която рано или късно ще те унищожи като човек". Когато някой ни обиди или търпим някакво афективно отношение към нас (т. е. когато се чувстваме обидени), първото нещо, което трябва да постигнем (а особено за импулсивните хора това вече е подвиг), е да не се отвръща в същия момент и със същата сила. Трябва да се замълчи поне за толкова време, колкото е необходимо, за да се изпита хладнокръвно съдържанието на изречените думи. Истинският християнин, който винаги приема себе си като грешник и длъжник, без при това да изпада в състояние на отчаяние и депресия, няма нито хипохондрични идеи за своето падение, нито пък предприема някакви мазохистични, автодеструктивни действия против своето тяло. Той най-напред ще изслуша внимателно това, което оскърбителят му вменява, като се надява в думите му да открие истината за себе си, т. е. онова, което още не е знаел за себе си, или пък онова, което по един или друг начин вече е открил. И в двата случая християнският подвижник само може да бъде благодарен на своя „враг" – оскърбител. Ако все пак, въпреки старателното изследване, човекът не успее да открие в намеците на другия нищо полезно за своята подвижническа борба, той все още може да поразмисли върху гордостта си, която му е попречила да разпознае това, или ако заключи, че все пак става въпрос единствено за клевета (което се случва по-рядко), ще му стане мъчно за клеветника и тогава вече няма да чувства необходимост да отвърне на обидата. Казано накратко, сърдитият отговор въобще не подобава на християнина.
Ето как св. Йоан Лествичник казва всичко това по-добре и по-стегнато: „Яростта е майка на множество пагубни последствия... Аз видях трима монаси, които в едно и също време понесоха безчестене. Един от тях се оскърби, но замълча; другият се зарадва за себе си, но се наскърби заради оногова, който го укори; а третият, представяйки си вредата за ближния, проля топли сълзи" (Лествица 8:15, 27). Християнството е единствената религия, достигнала до онази последна възможна степен на любов към човека, и то точно към този, който за всеки не-християнин би трябвало да бъде враг.
Ако психосоматичната медицина не може да ни научи на нищо по отношение на нравственото поведение на един човек спрямо друг, и преди всичко на поведение на обидения спрямо оскърбителя, тъй като съвременната медицина смята, че подобно нещо не може и не трябва да я засяга (въпреки че нито Хипократовата, нито средновековната медицина до великия Парацелз е смятала така), тя все пак би могла да ни каже нещо за личността на самия оскърбител, или въобще за гневните хора и за тяхната съдба. В предходното изложение разбрахме онова, което психосоматичната медицина може да каже в случаите на погрешно реагиране спрямо обидата и как човек може да се разболее заради погрешна реакция. Дали тази медицина прави подобен извод и в случаите, когато става въпрос за онзи, който обижда?
В случая, когато човек в състояние на афект обижда, също както в случая с този, който е обиден, се сблъскваме с два типа хора. Едните са уверени, че са прави, когато обиждат, и преживяват афективната буря като изпразване на психическата енергия по телесен път, което им носи облекчение. Но след по-кратко или по-продължително време другите продължават да не се чувстват добре телесно или душевно, или и по двата начина. В общи линии това е всичко, което психосоматичната медицина може да ни каже, но в този случай тя не се занимава с моралния въпрос за доброто и злото, нито се задълбочава в оценките за причинно-следствените връзки от тази гледна точка. Но въпреки че нейният интерес към причините и следствията е по-скоро от механично, каузално естество, психосоматичната медицина не може да не признае, че при някои хора и в някои случаи, които са достъпни за научна проверка, определени емоционални състояния като гневът или страхът (защото наистина страхът е една от честите, скрити причини за агресията) могат да предизвикат промени и то по физиологичен път в телесните функции, които до голяма степен са изследвани. А това от своя страна има обратно действие върху душевния живот на човека. Мисля, че това, което разбрахме от съвременната материалистична медицина, е предостатъчно.
От всичко казано дотук, вероятно бихме могли да направим смелия хипотетичен извод, че, когато един човек, истински християнин, реагира на гнева и обидата от страна на другите хора така, както ни показа св. Йоан Лествичник в примера с тримата монаси (впрочем, въобще не е задължително да става въпрос само за монаси), вероятността да се разболее от някоя психосоматична болест (като стомашна язва, бронхиална астма, хипертония и много други болести, чиято причина се корени на първо място в нарушения психически живот на човека) е много по-малка, отколкото ако постъпи по нехристиянски, да речем езически или старозаветен начин: око за око, зъб за зъб, да отговориш на обидата с обида, на гнева – с гняв, на омразата – с омраза! Нима хората не са реагирали масово по този начин в продължение на хиляди години, без да има психосоматични заболявания, та дори се е смятало, че това са единствените здрави реакции, които укрепват самообладанието, подсилват кръвта, вливат увереност в собствените сили, като така се стимулира биологичната борба за оцеляване? И днес все още има доста хора, които се смятат за християни и следват този модел на поведение.
Бих изказал още една смела хипотеза, която тепърва трябва да се доказва, а именно, че от времето на Господ Иисус Христос и тайната на Голгота някои неща както в психиката на човека, така и в неговите телесни реакции съществено са се изменили, независимо дали той съзнателно е приел християнството, или без да съзнава то е станало част от неговото битие. Не бих дръзнал да отнеса това заключение извън границите на юдео-християнската култура, макар някои признаци да указват, че то би могло да се отнесе и към не-християнските народи извън Европа. Как въобще би могла да се защити подобна хипотеза?
Макар да нямаме никакви достоверни, научни доказателства за това как старозаветният човек или езичникът отпреди две хиляди години е реагирал душевно и особено телесно на гнева, обидата, скръбта и страха, въз основа на многото запазени достоверни исторически извори, автобиографични бележки, литературни и други художествени съчинения, бихме могли много внимателно да заключим, че реакциите на някогашния човек са били по-груби, по-несдържани и по-непосредствени отколкото днес. Същевременно неговото телесно здраве е било по-запазено и по-цялостно, поне що се отнася до това, което днес живо интересува съвременната медицина – взаимното влияние на телесните и душевните фактори в човека. Предполагам, че древните хора са били много по-добре защитени от болестите, които са пряка или непряка последица от неблагоприятните душевни влияния върху тялото (от тези болести, които днес наричаме психосоматични), и са страдали най-вече от външно насилие – войни, глад, природни бедствия, епидемии, нехигиенични условия на живот и т. н.
Предполагам, че от времето на идването на Господ Иисус Христос на земята се е променило нещо съществено, и то не само в духовната сфера на човека, и не само в хода на историческите събития (от разбирането за историята като цикличен процес към нейното линеарно схващане). В началото промените са едва забележими, но при ускоряването на историческите процеси, те са все по-видими, като са се задълбочили в душевната и телесната сфера на човешкия живот. „Накрая вярвам, че човешките същества дотолкова са развили необходимостта от любов – пише Ерих Фром, – че когато се отнасят помежду си като вълци, би трябвало да имат нечиста съвест."2
Процесът на християнизация на човека, който продължава близо две хиляди години и далеч все още не е завършен, логично предполага промени не само в духовния, но и в душевния и телесен състав на човека. Коя например е първата реакция на т. нар. естествен човек (да го наречем езичник или старозаветен човек) спрямо обидата, която предизвиква гняв? Нима не е тази, да отвърне със същото на оскърбителя? Нима и Моисей в един такъв момент на гняв не убива един египтянин! Но какво изисква от нас Христос, щом искаме да се наричаме християни? Едни на пръв поглед неестествени и невъзможни отговори. „Слушали сте, че бе казано: „око за око, и зъб за зъб". Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата", или: „Слушали сте, че бе казано: „Обичай ближния си, и мрази врага си". Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят" (Мат. 5:38-39; 43-44).
Ще кажете с право, кой, освен може би светиите, наистина е приложил тези Христови заповеди? За кого Христос е станал, както за св. ап. Павел, наистина втора природа? Кой всъщност притежава християнски рефлекси и какво изобщо е това християнски рефлекс?
Светоотеческото предание ни учи така: „Истинският плод на нашата душа не е измислената дума, нито беседата, която грижливо сме подготвили и украсили. Нашият плод е онази дума, която „излита", която изговаряме неконтролирано, онази, която извира „от препълнено сърце". Това, което излиза от „препълнено сърце" не е само думата, то може да бъде и движението, и действието, което извършваме спонтанно, накратко: плодът – това е нашата първа реакция.
Похвално е, когато първата ни мисъл ни кара да вършим нещо добро и когато първото ни движение е да направим услуга на ближния. Всекидневно явление е обаче първото ни движение и първата дума да бъдат гневни, изпълнени с нетърпимост и себичност. Наистина, след това първо движение на сърцето се успокояваме, смекчаваме грубите думи, които сме изрекли, мъчим се да поправим жеста, който ни се е „изплъзнал". Тази допълнителна доброта също има своята нравствена ценност, но любезността, с която искаме да изгладим първоначалната грубост е, честно да си признаем, един изфабрикуван продукт, добър, но все пак изкуствено преработен. Първоначалното движение е било първият, естествен плод на нашата душа... Истински християнин е онзи, чиято първа дума и реакция е вдъхновена от Евангелието. Добър християнин е този, който има християнски рефлекси, който мисли спонтанно, работи и говори в евангелски дух. Свети ап. Павел пише, че Христос живее в него и той в Христос (срв. Гал. 2:20). Той не е трябвало да размишлява, да се колебае или да се притеснява, за да изкаже точната си мисъл. Неговите рефлекси първи са показвали, че наистина Христос е изпълнил цялото му сърце... Но да не забравяме, че както всички други рефлекси, така и тези се придобиват след продължителен и упорит труд. Християнските рефлекси са резултат от много усилия, докато постепенно се превърнат в навик".
Промяната на нашата стара природа е един изключително мъчителен, труден и дълъг процес. Защото дори и когато неочаквано получим просветление, слизане на Светия Дух върху нас, дори и когато духовно сме преобразени, пак ще ни бъде необходим още цял един живот, за да се преобразим и душевно, и телесно. Колкото по-дълбоко Светият Дух слиза в нашата психофизическа личност, толкова е по-силна и по-остра съпротивата на старозаветната ни душа и на езическото ни тяло. Всички онези усърдни, често продължаващи до края на живота подвизи, които са извършили множеството християнски светци, за които четем в техните жития, са всъщност отражение на тази жестока борба, която грешната, паднала, езическа природа на човека води с новия Дух, Който иска да обнови всичко в неговата стара душа и тяло. Новото вино не се налива в стари мехове, защото меховете ще се скъсат и затова за новото вино трябва да се направят нови мехове. „И тъй, който е в Христа, той е нова твар; древното премина; ето, всичко стана ново" (2 Кор. 5:17).
Трудно бихме могли да предположим, че дългият процес на очистване и преобразяване на старото в човека може да мине без телесни болести, при които душевният фактор е двигател на телесните промени, които всъщност са психосоматични болести. Да си представим например, какво се случва в организма на един човек, придържащ се към правилото на строгия Велик пост. Всеки, който поне веднъж е издържал този пост знае от собствен опит какви телесни и душевни промени преживява през това време. В описанието на св. Йоан Лествичник и в редица други подобни описания четем с дълбока почит и вълнение какъв ценен опит придобиват големите подвижници, които постят цял живот, а понякога буквално и гладуват по няколко седмици.
Всеки човек, който съзнателно, доброволно и свободно е приел Христос като Месия и Спасител на света, е изправен пред две възможности за избор на път в своя живот: или да вложи усилие и подобно на подвижниците и монасите чрез дългогодишни упражнения в молитва, пост и добри дела да преобрази постепенно старата природа в нова, таворска, светлоносна природа; или само да говори за Христос, а всичко останало, което прави или не прави в живота си, да продължава да си тече по старите, утъпкани закони на т. нар. естествен човек. Но и човекът от християнската ера, който поради някаква причина отказва да приеме Христос, неминуемо е подложен на промени както в душевния, така и в телесния си живот. От една страна, радикалната промяна на начина на живот на човека на Новото време, за която съществен принос има науката, особено след като през ХІХ век тя се устреми забързано напред, а в нашия век и технологичният процес с урбанизацията, масовото напускане на занаятчийските дейности и живота в природата, направи човека по-слабо устойчив спрямо различните и все по-многобройни вредни външни влияния. От друга страна, има нещо, което смятам за по-важно: християнската нравственост и християнската проповед, както и постоянното препечатване и неуморното разпространяване на вече най-четената от доста десетилетия насам книга в света – Свещеното Писание, противоречи на установената и малко или много непроменена практика на живот на християнската Църква, която продължава вече близо две хиляди години. Но въпреки периодичните тежки разочарования и сериозните удари по нашата надежда – нацизмът в християнска Германия, фашизмът в християнските Испания и Италия, болшевизмът в православна Русия, ледените вълни на равнодушие и апатия на християнския западен свят към Христос, както и страшните сцени на индивидуална жестокост на човека към човека, и още по-отчайващото нарастване на жестокостта на възрастните към децата – въпреки всичко това, християнското Ново слово, вечното Благовестие, вечното Кръщение с вода, огън и Дух, Голготата и Възкресението са неизменно и безвъзвратно посяти още преди две хиляди години от християнската култура в душата и тялото на всеки човек.
Следователно, независимо дали този човек е приел съзнателно Христос или не, той е подложен на новия живот в Христос, а с това, независимо дали го съзнава или не, е изложен на новите събития в своя духовен и душевен живот, които пряко влияят върху тялото и го променят.
Кое е онова, което влияе най-силно и най-често върху тези душевни и телесни промени на човека отпреди две хиляди години и особено от началото на т. нар. Ново време (от 1495 г.)? Мисля, че това са реакциите на човешката съвест, на онзи душевен „орган", който в съвременната динамична психология се нарича „свръх-аз" и който не съвсем основателно се отъждествява с християнското понятие за съвест.
В Посланието си до Римляни св. ап. Павел пише: „Защото, щом езичниците, които нямат закон, по природа вършат законното, те, без да имат закон, сами на себе са закон; че делото на закона е написано в техните сърца, те показват в туй време, когато тяхната съвест свидетелствува, и мислите им една друга се обвиняват, или се оправдават" (Рим. 2:14-15).
Ако преди идването на Христос езичниците вече са знаели, че отсъждат и трябва да вършат това, което е според закона, и да не е онова, което не е в съгласие с него и което ги поставя в конфликт със самите себе си, как да не приемем, че тази езическа съвест и старият закон са придобили нов, качествено различен стимул с идването на Христос, Който премахва Закона, защото донася милост! В Посланието си до Галатяни св. ап. Павел ни отрезвява със следните думи: „Чрез закона умрях за закона, та да живея за Бога... Не отхвърлям Божията благодат; защото, ако чрез закона е оправданието, тогава Христос напразно умря" (Гал. 2:19, 21).
Така съвестта на човека от християнската ера неволно е поела върху себе си далеч по-тежко бреме и отговорност от съвестта на всеки предхристиянски човек или народ. Това бреме би било непоносимо за слабото човешко същество, ако не беше живото и непрестанно присъствие на Онзи, Който ни утеши с думите: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко" (Мат. 11:28-30).
Следователно, когато и днес чуваме, че толкова много хора негодуват, обвиняват и се отричат от Христос заради стоварилото се върху тях непоносимо, тежко бреме (Великият инквизитор на Достоевски казва същото нещо и предлага друго решение за облекчаване на това бреме, същото, което ни предлагат в изобилие и политическите идеологии и властимащите в наше време), ние можем само да потвърдим, че те имат право. Това бреме, преди всичко бремето на съвестта, става още по-тежко след идването на Господ Иисус Христос и наистина не може да се понесе без Него.
Да се върнем отново към многобройните психосоматични болести, които измъчват съвременния човек. След идването на Господ Иисус Христос на земята „здравата" старозаветна и езическа реакция на човека спрямо основните двигатели или рушители на неговия хармоничен живот, спрямо сексуалните и агресивните му нагони, както и спрямо всичко, което съпътства тяхното незадоволяване – а това са гневът, скръбта и страхът като основни емоции в човешкия афективен, до голяма степен несъзнателен живот, – вече не е същата както преди. Новата съвест на човека, формирана върху основите на старата, но със съвсем нови качества, които влизат в него направо от Проповедта на планината, променя човешките реакции, първо в душевната, а след това и в телесната сфера на живота му.
За да стане наистина здрав, за да стане нов Адам, човекът трябва да преживее и да почувства докрай и душевно, и телесно всички грехове на стария Адам. Така той става „смъртно болен" (това е разбрал големият датски философ Сьорен Киркегор) и влиза съзнателно, а по-често и несъзнателно в „гранични ситуации" (така големият немски философ на нашия век Карл Ясперс нарича сериозните душевни кризи и тежките телесни и душевни болести), с една дума – болестта му се изпълва със смисъл. Ако за древните народи болестта е била Божие наказание или случайност, необходимост на природата, то за съвременния човек болестта може да бъде или само абсурд (мнозина мислят така, защото целият живот им се струва абсурден), или само предизвикателство и призив за пречистване и преобразяване.
Вече можем да затворим кръга, който отворихме в началото на тази дискусия, когато писахме за вредата от осъждането (и наскърбяването) на другия човек, на здравия и особено на болния. Според мен болен човек е „естественият" християнски човек отпреди две хиляди години. Той е болен по всеки един от трите начина, по които християнският човек може да боледува, но е най-болен тогава, когато изглежда най-здрав.
Свети Йоан Лествичник предупреждава: „Трябва да внимаваме върху себе си, дали нашата съвест не е престанала да ни изобличава, не поради нашата чистота, но като че от умора" (Лествица 5:37). Казано по един или друг начин, това важи за т. нар. здрави хора. Но тук отново трябва да се въздържаме да не осъждаме или да обиждаме здравите хора заради това. Не можем да знаем, често дори и да предположим причината, поради която Бог оставя някои хора дълго време в добро здраве.
Втората най-многобройна група хора, боледуват от психосоматични болести (както видяхме от времето на Христос, повечето от нашите телесни болести са станали психосоматични поради това, че нашата съвест е променила своето качество) поради многото си силни протести и бунтове срещу своите болести и срещу техните предполагаеми или действителни причинители. Като се бунтува и се противопоставя на болестта, човек я прави само по-тежка и по-продължителна. Други бързо се предават, депресират се или стават равнодушни, оставят се на болестта и на нейния естествен ход, като не виждат и не търсят в нея какъвто и да било смисъл. Вероятно някъде в дъното на душата на тези хора им се струва, че са наказани справедливо за своите грехове и затова те се отдават на страданието и смъртта пасивно и безволево, като болни животни.
И накрая следва третата и най-малка група християни, които боледуват с ясна представа и смисъл и които осъзнават, че може да се лекува само отворената рана. Подвижническият християнски път не познава друг метод за освобождаване, освен този на умирането на стария човек в болка, страдание и съпротива. Добре ни е известно, както от житията на християнските подвижници, така и от личен опит, че колкото по-дълбоко в себе си носим Христос, толкова по-ожесточена е съпротивата на старата душа и на старото тяло. Дали ще припишем тази съпротива или тези изкушения на демоните, или само на старата и греховна човешка природа такава, каквато се е запазила поне сто хиляди години отпреди Христа, може би не е толкова важно. Сигурно е това, че ни чака безпощадна борба, според точните думи на св. Тереза Авилска: „Борете се докато не умрете в борба, защото тук сте не за друго, а за да се борите"; и тогава ще можем заедно със св. ап. Павел да изречем славните и непреходни думи: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене" (Гал. 2:20).
Както имаше лозари, които работеха от ранни зори през целия ден, така имаше и други, които за същата награда работеха само един час. Не трябва да изследваме причината, нито да виждаме в това несправедливост. Нека се молим на Господа да отвори очите ни, за да виждаме греховете си, и след това да ни даде сили геройски да се преборим с тях, без да питаме за почивка и награда. Не е наша работа да знаем. По-добре е да чуем Пасхалното слово на св. Йоан Златоуст: „Който е работил още от първия час, нека получи днес своята справедлива заплата! Който е дошъл след третия час, нека празнува с благодарност! Който е успял да дойде след шестия час, нека ни най-малко не се безпокои, понеже не губи нищо! Който е пропуснал и деветия час, нека пристъпи без всякакво съмнение и боязън! Ако ли някой е успял да дойде едва в единадесетия час, нека и той да се не бои от своето закъснение, понеже Домовладиката е великодушен и щедър – приема последния като първия, успокоява дошлия в единадесетия час така, както и потрудилия се още от първия час: първия удовлетворява със заслужена награда, последния милва по снизхождение; на единия дава заслуженото, другия дарява по своята благост; добрите дела приема с радост, намерението целува с любов; делата цени и добрите разположения хвали! Затова всички влезте в радостта на своя Господ! И първи, и последни, приемете своята награда! Богати и бедни, заедно ликувайте! Трудолюбиви и лениви, почетете този ден на всемирно тържество! Постили и непостили, възвеселете се сега!" Само не трябва да се страхуваме, защото страхът е най-големият враг на човека и дяволът си служи с него винаги, когато се опитва да отслаби волята за борба в християните. И отново думите на св. ап. Павел да бъдат в ума и сърцето ни: „Друго изкушение вас не е постигнало, освен човешко; верен е обаче Бог, Който не ще остави да бъдете изкушени повече от силата ви, а заедно с изкушението ще даде и изход, за да можете да търпите" (1 Кор. 10:13).
1. В Посланието на св. ап. Павел до Тит се казва: „За чисти всичко е чисто, а за осквернени и неверни няма нищо чисто; тям са осквернени и ум и съвест" (Тит 1:15). – Б. а.
2. Е. Фром, Да имаш или да бъдеш. – Б. а.
Превод: Свещ. Стоян Бербатов, презвитера Екатерина Крумова
Из книгата "Учението на свети Йоан Лествичник и новото време", ИК "Омофор" 2007. Очаквайте новото издание на студията на проф. Владета Йеротич в сборника "Завръщане към Отците".
29.03.13 | Владета Йеротич
http://www.pravoslavie.bg/Човек/Учението-за-пагубното-осъждане-на-другите-хора
Човекът е изпълнен с пороци, страсти и недостатъци и не му е никак трудно да ги разпознае в другия, защото да разберем другия, означава да бъдем самия него.
Той ги разпознава и поради това, че винаги е било по-лесно да видим „сламката в окото на брата си", отколкото „гредата" в своето (срв. Мат. 7:3). Но дори и тогава, когато вече сме разпознали своите недостатъци, не без известна доза скрито задоволство откриваме същите недостатъци и в своя ближен, като с това смекчаваме строгия съд над себе си и отслабваме борбата срещу греха в нас. Някои неопитни в самонаблюдението се страхуват от това, което забелязват в другия, без да разбират, че за да имат полза, е трябвало да се уплашат от самите себе си. Така всичко свършва с един безполезен страх.
Не е лесно да се постигне това, за което говори св. Йоан Лествичник. Достигането на тази степен на духовна зрялост – когато очите на човека са отворени за собствените му недостатъци и страсти, както са отворени очите на нощната птица, търсеща плячка, и едновременно с това са затворени за страстите и недостатъците не само на нашите учители, но и на всички хора около нас – е знак за добро послушание и правилно насочен подвижнически път. Ако наистина сме християни, трябва завинаги да се откажем от осъждането на другите, защото няма съмнение, че св. Йоан Лествичник е прав, когато казва: „Да съдим, значи безсрамно да си присвояваме Божието достойнство (привилегии); а да осъждаме, значи да погубваме своята душа" (Лествица 10:14). Само християнинът, който с ума и сърцето си е познал вечната ценност на Евангелието, може да оцени цялата дълбочина и тежест на Христовите слова от Евангелието според св. ап. и ев. Матей: „Защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери" (срв. Мат. 7:2) и няма изобщо да се изненада, че тези думи започват да стават действителни още през този живот. Защото буквално всички душевни и телесни недостатъци, за които осъждаме или обвиняваме своя ближен, рано или късно спохождат самите нас.
Както вече казах по-рано, дълбинната психология обяснява това явление много точно. Недостатъците, които разпознаваме в другите, са нашите собствени; иначе не бихме могли да ги забележим в човека отсреща. Всеки разпознава в другия само онези недостатъци, които самият той притежава, а за останалите е сляп. Чистотата на Божия образ във всеки човек, ако този образ не е напълно помрачен, не понася близостта на нечистото.1 В човека съществува една естествена, но вложена от Бога необходимост да се освободи от нечистотата в себе си. Най-обикновеният и психологически най-разбираем път е този, при който човек най-напред се гнуси и осъжда в другия онзи вид нечистота, която най-много пречи на самия него.
Бих отишъл още по-далеч и бих казал, че за съжаление в някои случаи за душата е полезно да разпознава и да посочва някой недостатък или грях в ближния (защото, както казахме, за всеки е по-лесно да види първо „сламката в окото на брата си", отколкото „гредата" в собственото си око, въпреки че сламката и гредата са от един и същ материал). Падението на душата, за което говори св. Йоан Лествичник, идва тогава, когато останем на степента на осъждането и обвиняването на другия. Но ако това осъждане е само първата крачка към разпознаването на собствената вина, недостатък и грях и ако води до решителна борба с тези страсти, тогава понякога дори и осъждането на другия може да ни донесе спасение. До това спасение все пак няма да стигнем, ако не се извиним и ако не помолим искрено и с покаяние за прошка този, когото преди това сме осъдили, и ако той не приеме по християнски нашето покаяние и не ни прости.
За обидите, които понасяме и сами отправяме
Как трябва да се отнасяме към обидите, които търпим от хората, от гледна точка на съвременната психосоматична медицина и на светоотеческото предание?
Психосоматичната медицина е относително нов клон в медицината. Тя изследва много упорито прастарите, загадъчни и до ден днешен неизяснени отношения между душата и тялото с помощта на новите знания, които е придобила от различни области на естествените науки и от психологията. Ако на пръв поглед тялото се разболява първо, то кои са факторите, причиняващи това разболяване; при какви обстоятелства организмът превъзмогва сравнително бързо дадена болест и при какви – същата тази болест се превръща в хронична; до каква степен влияят семейните, обществените, въобще социалните фактори при възникването и продължителността на определена болест. Съвременната психосоматична медицина си поставя всички тези и много други въпроси, като търси най-подходящите отговори. Още от времето на античността, а вероятно и преди това, добрите лекари са умеели да разпознават въздействието на душевния фактор при появата на дадена телесна болест и да направят от това наблюдение безценни заключения за прилагането на подходяща терапия за телесните болести. Но с разпространяването на материалистичните възгледи в медицината, което е в унисон с общото разпространение на материализма като светоглед, особено през ХІХ и ХХ век, хуманната медицина бе провъзгласена за естествена наука, която трябва да си служи с обективни методи и ако е възможно, да бъде освободена от всякакво субективно влияние. Трябваше да мине доста време, за да се види безсмислието на това изискване. С развитието на съвременната динамична психология и психиатрия, на биохимията и микрофизиката, се стигна до признанието от страна на много сериозни учени-медици, че практически е невъзможно да се определят конкретните интрасубективни и интерсубективни фактори при възникването, протичането и лечението на дадена болест, но също така и че е невъзможно напълно да се изключи субективният фактор на изследователя, дори в процеса на някой строго обективен метод на изследване. По този начин проблемът за връзката между телесното и душевното по отношение на здравето – и особено на болестта, отново достига до мъртва точка.
Така медицината отново намира себе си в съвременната психосоматична медицина, като хвърля мост към времето на своите ранни научни начала в Древна Гърция, когато всеки добър лекар е знаел, че няма телесна или душевна болест, при която всички добре познати човешки емоции (между които за особено патогенни винаги са се смятали страхът, гневът и скръбта) да нямат ако не решаваща, то поне важна роля. Всичко, което се случва в психичния живот на човека, особено чрез повтарящите се чувства – дългогодишната омраза към някого, която дори не е задължително да присъства в съзнанието, дългогодишното вътрешно напрежение и нерешителност, съпътствано от страх и трепет, дългите периоди на патологична скръб, депресия и т. н. – има значение за психосоматичния специалист, когато трябва да оцени причината, тежестта и начина за лечение на дадена болест.
Няма телесни болести (в това число и грипа, инфекциозните болести или рака), при които да не може да се установи в по-малка или по-голяма степен ролята на душевните фактори. Така например, след дългогодишни изследвания на някои видове левкемия при децата, американски лекари са открили, че един от различните неблагоприятни фактори, които водят до появата на болестта, може да бъде липсата на съгласие в семейството, немотивираното изоставяне на детето от страна на родителите, смяната на брачния партньор, безцелната промяна на местоживеенето и т. н. Според мнението на изследователите, в някои случаи на заболявания в старческа възраст, загубата на добър и верен брачен партньор, починал от рак, и последвалата патологично дълга или силна скръб, също са били достатъчен фактор за появата на рак в оцелелия партньор, при това понякога на същия орган като при починалия.
Но да се върнем сега към нашата тема и към въпроса: какво може да ни каже съвременната психосоматична медицина за обидите, които понасяме и които сами отправяме към нашите ближни? Важно е да разберем това не само защото почти всеки ден сме обект на обиди от различен характер и с различна сила, независимо дали забелязваме или не телесните и душевни последици върху себе си. Важно е и защото бих искал да сравним опита на днешните учени в областта на медицината и психологията с опита на светите отци и на много други подвижници на християнския път на усъвършенстване – от времето на първите египетски пустиножители до днешните православни монаси в Света Гора и другите известни центрове на монашески общности навсякъде в православния свят.
Въпреки че психосоматичната медицина не желае да дава рецепти за поведението на човека в различните житейски ситуации, тя все пак е в състояние да изложи последиците от претърпените или дълго време повтаряни обиди върху вегетативната (автономна) нервна система, както и върху органите, на които тя влияе. Някои представители на психосоматичната медицина смятат, че такива последици се забелязват особено при хора, които външно не реагират на обидите, или които след случката се самообвиняват за това, че са отвърнали на обидата с обида. В първия случай представителите на тази медицина предполагат, че обидата и съответно гневът като последица от нанесената обида са потиснати и изместени от съзнанието в областта на „сферата на съзнанието", в която, да се изразя с езика на физиологията, несдъвканият залък храна (в конкретния случай – недостатъчно преработеният с помощта на съзнанието гняв) преминава от психическо на органично ниво, и то по пътища, които днес са познати на физиологията. Човекът обаче реагира различно според конституционалната устойчивост на своя цялостен психофизичен организъм, както и според преживяната сила на нанесените или повторени обиди: с краткотрайна телесна реакция като силно сърцебиене, потене, повишаване на кръвното налягане, главоболие, отпадналост, дори повръщане, или продължителни функционални, а впоследствие и органични промени на отделни органи – най-често на стомаха или червата, на белите дробове или сърцето, на кожата, на щитовидната или на някоя друга жлеза с вътрешна секреция.
Във втория случай, когато на обидата се реагира с гняв, т. е. с връщане на обида, а след това се стига до т. нар. „посипване на главата с пепел", поради тази реакция (която обаче не съвпада с християнското понятие покаяние), психологическата и съответно телесна реакция може да бъде още по-страшна, понеже организмът може да развие автодеструктивна активност чрез постоянно проявена или латентна депресия, която, като отслабва защитните сили на тялото и психиката, развива в организма склонност към възпалителни процеси или туморни образувания. Изглежда, че не е все едно при кои продължителни психопатологични състояния на човека настъпват хроничните възпалителни процеси (например ревматизмът и различните заболявания на съединителната тъкан), и при кои – туморите (доброкачествени и злокачествени). За тези разлики все още се знае твърде малко.
Може ли съвременната психосоматична медицина да предложи някакъв полезен съвет за това, как точно да реагираме на обидата, без при това да създаваме условия за възпаления или тумори в организма, чрез своите отрицателни емоции? Не, медицината не дава такива съвети. Тя не се чувства призвана да бъде учителка на хората, а се занимава на първо място с реакциите на организма спрямо различните външни и вътрешни вредни влияния, с търсенето на причините за тези реакции и на лечебните средства, които трябва да отстранят смущенията.
Да чуем сега какво казва за обидите и гнева монашеският опит на християнските светци: „Постарай се преди всичко да очистиш себе си от злата воля спрямо хората. Защото като натрупваш зла воля спрямо хората, натрупваш отрова, която рано или късно ще те унищожи като човек". Когато някой ни обиди или търпим някакво афективно отношение към нас (т. е. когато се чувстваме обидени), първото нещо, което трябва да постигнем (а особено за импулсивните хора това вече е подвиг), е да не се отвръща в същия момент и със същата сила. Трябва да се замълчи поне за толкова време, колкото е необходимо, за да се изпита хладнокръвно съдържанието на изречените думи. Истинският християнин, който винаги приема себе си като грешник и длъжник, без при това да изпада в състояние на отчаяние и депресия, няма нито хипохондрични идеи за своето падение, нито пък предприема някакви мазохистични, автодеструктивни действия против своето тяло. Той най-напред ще изслуша внимателно това, което оскърбителят му вменява, като се надява в думите му да открие истината за себе си, т. е. онова, което още не е знаел за себе си, или пък онова, което по един или друг начин вече е открил. И в двата случая християнският подвижник само може да бъде благодарен на своя „враг" – оскърбител. Ако все пак, въпреки старателното изследване, човекът не успее да открие в намеците на другия нищо полезно за своята подвижническа борба, той все още може да поразмисли върху гордостта си, която му е попречила да разпознае това, или ако заключи, че все пак става въпрос единствено за клевета (което се случва по-рядко), ще му стане мъчно за клеветника и тогава вече няма да чувства необходимост да отвърне на обидата. Казано накратко, сърдитият отговор въобще не подобава на християнина.
Ето как св. Йоан Лествичник казва всичко това по-добре и по-стегнато: „Яростта е майка на множество пагубни последствия... Аз видях трима монаси, които в едно и също време понесоха безчестене. Един от тях се оскърби, но замълча; другият се зарадва за себе си, но се наскърби заради оногова, който го укори; а третият, представяйки си вредата за ближния, проля топли сълзи" (Лествица 8:15, 27). Християнството е единствената религия, достигнала до онази последна възможна степен на любов към човека, и то точно към този, който за всеки не-християнин би трябвало да бъде враг.
Ако психосоматичната медицина не може да ни научи на нищо по отношение на нравственото поведение на един човек спрямо друг, и преди всичко на поведение на обидения спрямо оскърбителя, тъй като съвременната медицина смята, че подобно нещо не може и не трябва да я засяга (въпреки че нито Хипократовата, нито средновековната медицина до великия Парацелз е смятала така), тя все пак би могла да ни каже нещо за личността на самия оскърбител, или въобще за гневните хора и за тяхната съдба. В предходното изложение разбрахме онова, което психосоматичната медицина може да каже в случаите на погрешно реагиране спрямо обидата и как човек може да се разболее заради погрешна реакция. Дали тази медицина прави подобен извод и в случаите, когато става въпрос за онзи, който обижда?
В случая, когато човек в състояние на афект обижда, също както в случая с този, който е обиден, се сблъскваме с два типа хора. Едните са уверени, че са прави, когато обиждат, и преживяват афективната буря като изпразване на психическата енергия по телесен път, което им носи облекчение. Но след по-кратко или по-продължително време другите продължават да не се чувстват добре телесно или душевно, или и по двата начина. В общи линии това е всичко, което психосоматичната медицина може да ни каже, но в този случай тя не се занимава с моралния въпрос за доброто и злото, нито се задълбочава в оценките за причинно-следствените връзки от тази гледна точка. Но въпреки че нейният интерес към причините и следствията е по-скоро от механично, каузално естество, психосоматичната медицина не може да не признае, че при някои хора и в някои случаи, които са достъпни за научна проверка, определени емоционални състояния като гневът или страхът (защото наистина страхът е една от честите, скрити причини за агресията) могат да предизвикат промени и то по физиологичен път в телесните функции, които до голяма степен са изследвани. А това от своя страна има обратно действие върху душевния живот на човека. Мисля, че това, което разбрахме от съвременната материалистична медицина, е предостатъчно.
От всичко казано дотук, вероятно бихме могли да направим смелия хипотетичен извод, че, когато един човек, истински християнин, реагира на гнева и обидата от страна на другите хора така, както ни показа св. Йоан Лествичник в примера с тримата монаси (впрочем, въобще не е задължително да става въпрос само за монаси), вероятността да се разболее от някоя психосоматична болест (като стомашна язва, бронхиална астма, хипертония и много други болести, чиято причина се корени на първо място в нарушения психически живот на човека) е много по-малка, отколкото ако постъпи по нехристиянски, да речем езически или старозаветен начин: око за око, зъб за зъб, да отговориш на обидата с обида, на гнева – с гняв, на омразата – с омраза! Нима хората не са реагирали масово по този начин в продължение на хиляди години, без да има психосоматични заболявания, та дори се е смятало, че това са единствените здрави реакции, които укрепват самообладанието, подсилват кръвта, вливат увереност в собствените сили, като така се стимулира биологичната борба за оцеляване? И днес все още има доста хора, които се смятат за християни и следват този модел на поведение.
Бих изказал още една смела хипотеза, която тепърва трябва да се доказва, а именно, че от времето на Господ Иисус Христос и тайната на Голгота някои неща както в психиката на човека, така и в неговите телесни реакции съществено са се изменили, независимо дали той съзнателно е приел християнството, или без да съзнава то е станало част от неговото битие. Не бих дръзнал да отнеса това заключение извън границите на юдео-християнската култура, макар някои признаци да указват, че то би могло да се отнесе и към не-християнските народи извън Европа. Как въобще би могла да се защити подобна хипотеза?
Макар да нямаме никакви достоверни, научни доказателства за това как старозаветният човек или езичникът отпреди две хиляди години е реагирал душевно и особено телесно на гнева, обидата, скръбта и страха, въз основа на многото запазени достоверни исторически извори, автобиографични бележки, литературни и други художествени съчинения, бихме могли много внимателно да заключим, че реакциите на някогашния човек са били по-груби, по-несдържани и по-непосредствени отколкото днес. Същевременно неговото телесно здраве е било по-запазено и по-цялостно, поне що се отнася до това, което днес живо интересува съвременната медицина – взаимното влияние на телесните и душевните фактори в човека. Предполагам, че древните хора са били много по-добре защитени от болестите, които са пряка или непряка последица от неблагоприятните душевни влияния върху тялото (от тези болести, които днес наричаме психосоматични), и са страдали най-вече от външно насилие – войни, глад, природни бедствия, епидемии, нехигиенични условия на живот и т. н.
Предполагам, че от времето на идването на Господ Иисус Христос на земята се е променило нещо съществено, и то не само в духовната сфера на човека, и не само в хода на историческите събития (от разбирането за историята като цикличен процес към нейното линеарно схващане). В началото промените са едва забележими, но при ускоряването на историческите процеси, те са все по-видими, като са се задълбочили в душевната и телесната сфера на човешкия живот. „Накрая вярвам, че човешките същества дотолкова са развили необходимостта от любов – пише Ерих Фром, – че когато се отнасят помежду си като вълци, би трябвало да имат нечиста съвест."2
Процесът на християнизация на човека, който продължава близо две хиляди години и далеч все още не е завършен, логично предполага промени не само в духовния, но и в душевния и телесен състав на човека. Коя например е първата реакция на т. нар. естествен човек (да го наречем езичник или старозаветен човек) спрямо обидата, която предизвиква гняв? Нима не е тази, да отвърне със същото на оскърбителя? Нима и Моисей в един такъв момент на гняв не убива един египтянин! Но какво изисква от нас Христос, щом искаме да се наричаме християни? Едни на пръв поглед неестествени и невъзможни отговори. „Слушали сте, че бе казано: „око за око, и зъб за зъб". Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата", или: „Слушали сте, че бе казано: „Обичай ближния си, и мрази врага си". Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят" (Мат. 5:38-39; 43-44).
Ще кажете с право, кой, освен може би светиите, наистина е приложил тези Христови заповеди? За кого Христос е станал, както за св. ап. Павел, наистина втора природа? Кой всъщност притежава християнски рефлекси и какво изобщо е това християнски рефлекс?
Светоотеческото предание ни учи така: „Истинският плод на нашата душа не е измислената дума, нито беседата, която грижливо сме подготвили и украсили. Нашият плод е онази дума, която „излита", която изговаряме неконтролирано, онази, която извира „от препълнено сърце". Това, което излиза от „препълнено сърце" не е само думата, то може да бъде и движението, и действието, което извършваме спонтанно, накратко: плодът – това е нашата първа реакция.
Похвално е, когато първата ни мисъл ни кара да вършим нещо добро и когато първото ни движение е да направим услуга на ближния. Всекидневно явление е обаче първото ни движение и първата дума да бъдат гневни, изпълнени с нетърпимост и себичност. Наистина, след това първо движение на сърцето се успокояваме, смекчаваме грубите думи, които сме изрекли, мъчим се да поправим жеста, който ни се е „изплъзнал". Тази допълнителна доброта също има своята нравствена ценност, но любезността, с която искаме да изгладим първоначалната грубост е, честно да си признаем, един изфабрикуван продукт, добър, но все пак изкуствено преработен. Първоначалното движение е било първият, естествен плод на нашата душа... Истински християнин е онзи, чиято първа дума и реакция е вдъхновена от Евангелието. Добър християнин е този, който има християнски рефлекси, който мисли спонтанно, работи и говори в евангелски дух. Свети ап. Павел пише, че Христос живее в него и той в Христос (срв. Гал. 2:20). Той не е трябвало да размишлява, да се колебае или да се притеснява, за да изкаже точната си мисъл. Неговите рефлекси първи са показвали, че наистина Христос е изпълнил цялото му сърце... Но да не забравяме, че както всички други рефлекси, така и тези се придобиват след продължителен и упорит труд. Християнските рефлекси са резултат от много усилия, докато постепенно се превърнат в навик".
Промяната на нашата стара природа е един изключително мъчителен, труден и дълъг процес. Защото дори и когато неочаквано получим просветление, слизане на Светия Дух върху нас, дори и когато духовно сме преобразени, пак ще ни бъде необходим още цял един живот, за да се преобразим и душевно, и телесно. Колкото по-дълбоко Светият Дух слиза в нашата психофизическа личност, толкова е по-силна и по-остра съпротивата на старозаветната ни душа и на езическото ни тяло. Всички онези усърдни, често продължаващи до края на живота подвизи, които са извършили множеството християнски светци, за които четем в техните жития, са всъщност отражение на тази жестока борба, която грешната, паднала, езическа природа на човека води с новия Дух, Който иска да обнови всичко в неговата стара душа и тяло. Новото вино не се налива в стари мехове, защото меховете ще се скъсат и затова за новото вино трябва да се направят нови мехове. „И тъй, който е в Христа, той е нова твар; древното премина; ето, всичко стана ново" (2 Кор. 5:17).
Трудно бихме могли да предположим, че дългият процес на очистване и преобразяване на старото в човека може да мине без телесни болести, при които душевният фактор е двигател на телесните промени, които всъщност са психосоматични болести. Да си представим например, какво се случва в организма на един човек, придържащ се към правилото на строгия Велик пост. Всеки, който поне веднъж е издържал този пост знае от собствен опит какви телесни и душевни промени преживява през това време. В описанието на св. Йоан Лествичник и в редица други подобни описания четем с дълбока почит и вълнение какъв ценен опит придобиват големите подвижници, които постят цял живот, а понякога буквално и гладуват по няколко седмици.
Всеки човек, който съзнателно, доброволно и свободно е приел Христос като Месия и Спасител на света, е изправен пред две възможности за избор на път в своя живот: или да вложи усилие и подобно на подвижниците и монасите чрез дългогодишни упражнения в молитва, пост и добри дела да преобрази постепенно старата природа в нова, таворска, светлоносна природа; или само да говори за Христос, а всичко останало, което прави или не прави в живота си, да продължава да си тече по старите, утъпкани закони на т. нар. естествен човек. Но и човекът от християнската ера, който поради някаква причина отказва да приеме Христос, неминуемо е подложен на промени както в душевния, така и в телесния си живот. От една страна, радикалната промяна на начина на живот на човека на Новото време, за която съществен принос има науката, особено след като през ХІХ век тя се устреми забързано напред, а в нашия век и технологичният процес с урбанизацията, масовото напускане на занаятчийските дейности и живота в природата, направи човека по-слабо устойчив спрямо различните и все по-многобройни вредни външни влияния. От друга страна, има нещо, което смятам за по-важно: християнската нравственост и християнската проповед, както и постоянното препечатване и неуморното разпространяване на вече най-четената от доста десетилетия насам книга в света – Свещеното Писание, противоречи на установената и малко или много непроменена практика на живот на християнската Църква, която продължава вече близо две хиляди години. Но въпреки периодичните тежки разочарования и сериозните удари по нашата надежда – нацизмът в християнска Германия, фашизмът в християнските Испания и Италия, болшевизмът в православна Русия, ледените вълни на равнодушие и апатия на християнския западен свят към Христос, както и страшните сцени на индивидуална жестокост на човека към човека, и още по-отчайващото нарастване на жестокостта на възрастните към децата – въпреки всичко това, християнското Ново слово, вечното Благовестие, вечното Кръщение с вода, огън и Дух, Голготата и Възкресението са неизменно и безвъзвратно посяти още преди две хиляди години от християнската култура в душата и тялото на всеки човек.
Следователно, независимо дали този човек е приел съзнателно Христос или не, той е подложен на новия живот в Христос, а с това, независимо дали го съзнава или не, е изложен на новите събития в своя духовен и душевен живот, които пряко влияят върху тялото и го променят.
Кое е онова, което влияе най-силно и най-често върху тези душевни и телесни промени на човека отпреди две хиляди години и особено от началото на т. нар. Ново време (от 1495 г.)? Мисля, че това са реакциите на човешката съвест, на онзи душевен „орган", който в съвременната динамична психология се нарича „свръх-аз" и който не съвсем основателно се отъждествява с християнското понятие за съвест.
В Посланието си до Римляни св. ап. Павел пише: „Защото, щом езичниците, които нямат закон, по природа вършат законното, те, без да имат закон, сами на себе са закон; че делото на закона е написано в техните сърца, те показват в туй време, когато тяхната съвест свидетелствува, и мислите им една друга се обвиняват, или се оправдават" (Рим. 2:14-15).
Ако преди идването на Христос езичниците вече са знаели, че отсъждат и трябва да вършат това, което е според закона, и да не е онова, което не е в съгласие с него и което ги поставя в конфликт със самите себе си, как да не приемем, че тази езическа съвест и старият закон са придобили нов, качествено различен стимул с идването на Христос, Който премахва Закона, защото донася милост! В Посланието си до Галатяни св. ап. Павел ни отрезвява със следните думи: „Чрез закона умрях за закона, та да живея за Бога... Не отхвърлям Божията благодат; защото, ако чрез закона е оправданието, тогава Христос напразно умря" (Гал. 2:19, 21).
Така съвестта на човека от християнската ера неволно е поела върху себе си далеч по-тежко бреме и отговорност от съвестта на всеки предхристиянски човек или народ. Това бреме би било непоносимо за слабото човешко същество, ако не беше живото и непрестанно присъствие на Онзи, Който ни утеши с думите: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко" (Мат. 11:28-30).
Следователно, когато и днес чуваме, че толкова много хора негодуват, обвиняват и се отричат от Христос заради стоварилото се върху тях непоносимо, тежко бреме (Великият инквизитор на Достоевски казва същото нещо и предлага друго решение за облекчаване на това бреме, същото, което ни предлагат в изобилие и политическите идеологии и властимащите в наше време), ние можем само да потвърдим, че те имат право. Това бреме, преди всичко бремето на съвестта, става още по-тежко след идването на Господ Иисус Христос и наистина не може да се понесе без Него.
Да се върнем отново към многобройните психосоматични болести, които измъчват съвременния човек. След идването на Господ Иисус Христос на земята „здравата" старозаветна и езическа реакция на човека спрямо основните двигатели или рушители на неговия хармоничен живот, спрямо сексуалните и агресивните му нагони, както и спрямо всичко, което съпътства тяхното незадоволяване – а това са гневът, скръбта и страхът като основни емоции в човешкия афективен, до голяма степен несъзнателен живот, – вече не е същата както преди. Новата съвест на човека, формирана върху основите на старата, но със съвсем нови качества, които влизат в него направо от Проповедта на планината, променя човешките реакции, първо в душевната, а след това и в телесната сфера на живота му.
За да стане наистина здрав, за да стане нов Адам, човекът трябва да преживее и да почувства докрай и душевно, и телесно всички грехове на стария Адам. Така той става „смъртно болен" (това е разбрал големият датски философ Сьорен Киркегор) и влиза съзнателно, а по-често и несъзнателно в „гранични ситуации" (така големият немски философ на нашия век Карл Ясперс нарича сериозните душевни кризи и тежките телесни и душевни болести), с една дума – болестта му се изпълва със смисъл. Ако за древните народи болестта е била Божие наказание или случайност, необходимост на природата, то за съвременния човек болестта може да бъде или само абсурд (мнозина мислят така, защото целият живот им се струва абсурден), или само предизвикателство и призив за пречистване и преобразяване.
Вече можем да затворим кръга, който отворихме в началото на тази дискусия, когато писахме за вредата от осъждането (и наскърбяването) на другия човек, на здравия и особено на болния. Според мен болен човек е „естественият" християнски човек отпреди две хиляди години. Той е болен по всеки един от трите начина, по които християнският човек може да боледува, но е най-болен тогава, когато изглежда най-здрав.
Свети Йоан Лествичник предупреждава: „Трябва да внимаваме върху себе си, дали нашата съвест не е престанала да ни изобличава, не поради нашата чистота, но като че от умора" (Лествица 5:37). Казано по един или друг начин, това важи за т. нар. здрави хора. Но тук отново трябва да се въздържаме да не осъждаме или да обиждаме здравите хора заради това. Не можем да знаем, често дори и да предположим причината, поради която Бог оставя някои хора дълго време в добро здраве.
Втората най-многобройна група хора, боледуват от психосоматични болести (както видяхме от времето на Христос, повечето от нашите телесни болести са станали психосоматични поради това, че нашата съвест е променила своето качество) поради многото си силни протести и бунтове срещу своите болести и срещу техните предполагаеми или действителни причинители. Като се бунтува и се противопоставя на болестта, човек я прави само по-тежка и по-продължителна. Други бързо се предават, депресират се или стават равнодушни, оставят се на болестта и на нейния естествен ход, като не виждат и не търсят в нея какъвто и да било смисъл. Вероятно някъде в дъното на душата на тези хора им се струва, че са наказани справедливо за своите грехове и затова те се отдават на страданието и смъртта пасивно и безволево, като болни животни.
И накрая следва третата и най-малка група християни, които боледуват с ясна представа и смисъл и които осъзнават, че може да се лекува само отворената рана. Подвижническият християнски път не познава друг метод за освобождаване, освен този на умирането на стария човек в болка, страдание и съпротива. Добре ни е известно, както от житията на християнските подвижници, така и от личен опит, че колкото по-дълбоко в себе си носим Христос, толкова по-ожесточена е съпротивата на старата душа и на старото тяло. Дали ще припишем тази съпротива или тези изкушения на демоните, или само на старата и греховна човешка природа такава, каквато се е запазила поне сто хиляди години отпреди Христа, може би не е толкова важно. Сигурно е това, че ни чака безпощадна борба, според точните думи на св. Тереза Авилска: „Борете се докато не умрете в борба, защото тук сте не за друго, а за да се борите"; и тогава ще можем заедно със св. ап. Павел да изречем славните и непреходни думи: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене" (Гал. 2:20).
Както имаше лозари, които работеха от ранни зори през целия ден, така имаше и други, които за същата награда работеха само един час. Не трябва да изследваме причината, нито да виждаме в това несправедливост. Нека се молим на Господа да отвори очите ни, за да виждаме греховете си, и след това да ни даде сили геройски да се преборим с тях, без да питаме за почивка и награда. Не е наша работа да знаем. По-добре е да чуем Пасхалното слово на св. Йоан Златоуст: „Който е работил още от първия час, нека получи днес своята справедлива заплата! Който е дошъл след третия час, нека празнува с благодарност! Който е успял да дойде след шестия час, нека ни най-малко не се безпокои, понеже не губи нищо! Който е пропуснал и деветия час, нека пристъпи без всякакво съмнение и боязън! Ако ли някой е успял да дойде едва в единадесетия час, нека и той да се не бои от своето закъснение, понеже Домовладиката е великодушен и щедър – приема последния като първия, успокоява дошлия в единадесетия час така, както и потрудилия се още от първия час: първия удовлетворява със заслужена награда, последния милва по снизхождение; на единия дава заслуженото, другия дарява по своята благост; добрите дела приема с радост, намерението целува с любов; делата цени и добрите разположения хвали! Затова всички влезте в радостта на своя Господ! И първи, и последни, приемете своята награда! Богати и бедни, заедно ликувайте! Трудолюбиви и лениви, почетете този ден на всемирно тържество! Постили и непостили, възвеселете се сега!" Само не трябва да се страхуваме, защото страхът е най-големият враг на човека и дяволът си служи с него винаги, когато се опитва да отслаби волята за борба в християните. И отново думите на св. ап. Павел да бъдат в ума и сърцето ни: „Друго изкушение вас не е постигнало, освен човешко; верен е обаче Бог, Който не ще остави да бъдете изкушени повече от силата ви, а заедно с изкушението ще даде и изход, за да можете да търпите" (1 Кор. 10:13).
1. В Посланието на св. ап. Павел до Тит се казва: „За чисти всичко е чисто, а за осквернени и неверни няма нищо чисто; тям са осквернени и ум и съвест" (Тит 1:15). – Б. а.
2. Е. Фром, Да имаш или да бъдеш. – Б. а.
Превод: Свещ. Стоян Бербатов, презвитера Екатерина Крумова
Из книгата "Учението на свети Йоан Лествичник и новото време", ИК "Омофор" 2007. Очаквайте новото издание на студията на проф. Владета Йеротич в сборника "Завръщане към Отците".
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
