Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.03.2013 22:58 - Хлябът и гостът
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 496 Коментари: 0 Гласове:
0



Хлябът и гостът
 
  
http://dveri.bg/xw8cx
 Вторник, 26 Март 2013 00:57
 Автор: Проф. Калин Янакиев

Преди години в художествената галерия в Берлин видях една картина, чийто автор така и не успях да запомня. Не бе шедьовър, по-скоро типичен образец на бюргерския неокласицизъм от средата на XIX в. Носеше заглавието „Гост” и изобразяваше семейство – мъж, жена и две малки деца, очевидно изключително бедни, готвещи се да седнат на мизерната си трапеза. Бащата току що се бе прибрал у дома – какво друго можеха да направят? И ето, внезапно някой бе похлопал на пътната врата. Мъжът я бе отворил изненадан…

На прага бе застанал Христос.

Удивителни обаче бяха лицата на домакините. По тях все още личаха следите от непосредствено предшествалото идването на Госта, в един само миг сменило се от разтуптяното смайване и изненада. Така по брадясалото лице на мъжа не бе могла да изчезне съвсем сянката на дълбоката умора, в ръцете си майката продължаваше да върти нелепо празна чиния, до нея малкото момченце очевидно бе плакало, а между него и сестричката му като дълбоко разочарование лежеше черен хляб – единственото, с което разполагаха и тази вечер. Вероятно бяха смъмрили децата и бяха си разменили горчиви погледи. И ето в този момент на прага бе застанал Христос – висок, почти иконографичен. И светлината Му в един миг бе изгорила сенките на катадневното униние, те все още личаха само като физически белези по лицата им. Бащата обаче вече бе свалил шапката от главата си и правеше рязък, отсечен, но дълбок поклон. Ръката му бе направила широк канещ жест. Очите на жената се бяха широко разтворили, дланта с чинията бе замръзнала, плачът на момчето бе секнал в миг и в изненадата му имаше колкото уплах, толкова и слисана невяра. Само най-малкото, момиченцето, бе вече направило крачка към Госта.

Онова, което ме замисли в тази картина тогава (тя очевидно илюстрираше думите на Христос от Откровението на св. Иоан „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене” (Откр. 2:20, бе обръщането на перспективата на едно дълбоко вкоренило се – тъкмо от средата на XIX в. – „социално християнство”. Защото тук Христос не бе пристигнал за да донесе нещо, за да даде и да нахрани, както би могло да се очаква при посещение при „бедните”, а напротив – бе похлопал на вратата на този дом, за да бъде приет да вечеря на неговата трапеза, за да седне и да вземе от тяхното. Колко разминаваща се с рефлекса за Христос-социалния реформатор, за сантименталния „социалистически” Христос, Който следва да нахрани и напои „бедните”, бе тази картина. И като се замислих, спомних си, че и в Евангелието Христос всъщност рядко храни бедните, храни с хлябове (само веднъж при чудесното насищане на петте хиляди с пет хляба при Тивериадското езеро – при това сякаш само за да ги укори още на следващия ден, виждайки ги да идват отново: „истина, истина ви казвам: дирите Ме не за това, че видяхте чудеса, а за това, че ядохте хляб и се наситихте” (Иоан 6:26), рядко раздава милостиня (Неговите ученици са, които носят ковчежето за приношения, от което раздават на бедните), но твърде, твърде често гостува, сяда като гост на трапезата на онези, които Го приемат. Недоброжелателите Му дори го осъждат за това („яде и пие с митари и грешници”, „отби се у грешен човек”). Ще припомня дори, че в Евангелието не Христос, а Иуда е онзи, който по-скоро показва една подчертана склонност към „социалните помощи” и материалната грижа „за бедните”. В онази случка, когато жената строшава съсъда с мирото, за да помаже с него нозете Иисусови, Иуда Искариот промърморва, че би било по-добре да се „продаде това миро за триста динария, и парите да се раздадат на сиромаси” (Иоан 12:5). Защо е така? Нима Христос наистина не е съчувствал на бедните и убогите, нима не е дошъл, за да им помогне и да ги спаси? Разбира се, че това не е така, но работата е там, че бедността не е просто и само едно материално състояние, не е изключително и само една ниска степен на потребление. Бедността е нещо комплексно и сложно и християнството знае това. Знае, че бидейки (често пъти) гладен и жаден, бедният е в плен на едно унизително ежедневие, без пролуки и празник. Всичките му усилия, всичките му мисли са обсебени от грижата да се сдобие с храна и питие. А тази грижа често пояжда живота му по-дълбоко от физическия глад. Бедността пояжда любовта между съпрузите в един дом. Къшеят хляб от онази картина е на масата и семейството ще го изяде тази вечер. Но едва ли ще може да размени други думи освен тези за утрешния хляб. Едва ли ще може да се усмихне. Преумореният баща няма да може да види лицата на децата си, няма да вкуси тялото на жена си, и двамата няма да поговорят с децата си. Да, те ще са заедно, но няма да идат никъде нито тази, нито следващата, нито друга някоя вечер. Никой няма да дойде у тях. Те са „бедни” и тази тяхна бедност ги държи в една „заедност”, която е по-скоро съвместно затворничество у грижата, изнурителна и омръзнала отговорност един за друг, отколкото съвместност. Бедността е значи, изолираност – нямане на никой друг освен нас в къщи, а „ние” отдавна сме си единствено грижа, единствено труд един за друг – „ние” сме не радост за себе си, а именно онова, което отнема радостта ни. Да си беден, означава освен да си гладен и жаден и нещо много по-дълбоко: да си принуден да се откажеш да „си”, защото трябва – с мъка трябва да „имаш”. Подозират ли социалните сантименталисти, чието въображение стига само дотам да искат „да се раздадат парите” (хлябът, дрехите, „средствата за производство” и т. н.) на сиромаси, че „бедните” понякога искат „да бъдат”, а не само „да имат”? Искат поне една вечер да не са само един с друг, всеки съумял да нахрани другия, а да посрещнат гост, че биха желали не „да им се помогне”, защото са „бедни” (и си остават „бедни” и когато им е „помогнато”), а – да угостят, да бъдат „с общество” (поне в дома си), а не само „обект на обществото”, че биха искали да „почерпят”, да разпилеят, да строшат алабастрен съд за триста динария и да разлеят мирото – да празнуват.

Има нещо лукаво и тесногръдо в радетелите на свеждането на християнството само до „социалната грижа”. Христос веднъж завинаги е отрекъл праведността на тази тенденция, чийто глас чуваме и днес: „Църквата трябва да строи домове за бедни и болни, трябва да организира кухни за бездомни, трябва да извършва единствено смислената за нея „социална дейност” и ако не го прави, от нея няма никаква нужда”. Тя няма нужда да строи храмове, да се облича в златоткани одежди, да песнослови. Христос обаче е позволил алабастреният съд със скъпото миро да бъде строшен. Христос е пожелал и да яде от трапезата на бедните. Пожелал е не само да Му благодарят, но и да благодари Сам.

И нещо още по-важно. Прозрял е още в началото на Своето земно служение, че това изкушение е от сатаната. „Ако си Син Божий, кажи, тия камъни да станат на хлябове” (Мат. 4:3). Защото ако бе приел това изкушение, Христос – както не престават да Го съветват и до днес – щеше да бъде Господар (може би единственият Господар), но не и Господ. Защото „да даваш” хляба означава не да ликвидираш „бедността”, а да направиш всички люде бедни и при това завинаги бедни. Да ги направиш хора, които получават, на които се дава – и да, те „имат”, но никога не „са”. Един цял свят „на социални помощи”! Ето как едно чисто „социално християнство” би развращавало. Би развращавало и онези, които го практикуват и онези, които го ползват. Защото онези, които го практикуват, освен че ще „помагат” на бедните, ще започнат и да се нуждаят от тях. Няма да им позволят да не бъдат „бедни”. Ще заговорят – рано или късно с гласа на Иуда: Как се осмеляваш да идваш при Господа не за да просиш, не за да поискаш, а за да Му дадеш – да Му дадеш мирото от алабастрения съд? Как си позволяваш, вместо да искаш да „имаш” от Господа (хляб, здраве, социална помощ), да бъдеш пред Господа (да бъдеш Неговия „домакин”, да бъдеш Неговия угостител, да помажеш нозете Му)? Колко пъти сме слушали тези Иудини думи от любителите на „бедните”, които за да им „помогнат” са станали „господари на хлябовете”! „Кой ти даде дипломата”, „кой те направи от селянин – гражданин”, „кой ти даде жилище”. Очакваният отговор тук е: друг, не ти сам, но [тоталитарната] държава, онзи зловещ субститут на Бога-Вседържителя, поддала се на изкушението на сатаната. Не се ли предполага в този очакван отговор презумпцията, че ти сам по себе си си нищо, ти не „си” – на теб ти „дават” (образование, гражданство, къща) и поради това ти всякога си „беден”, ти си вечно обгрижваният „беден”. И не смей да не бъдеш беден! Благодари на Бога и не си помисляй да се приближаваш другояче към Него, освен като „сиромах” към „ковчежето”, което държат учениците Му. Какво жестоко милосърдие към бедните. И колко различно от милосърдието на Онзи, Който Сам „хлопа на вратата” и обещава, че Той, Той ще дойде при нас, за да вечеря с нас – с нашето.

И обратно: колко развращаващо за „бедните”, които ще наобиколят този Бог „на хлябовете” с виковете „дай, дай”. Които и да биха могли да „бъдат”, ще предпочетат „да нямат”, за да „получават”. Фигуративно казано, ще се изкушат да се явят на метафизическия ТЕЛК, който ще им издаде фалшиво удостоверение за инвалидност, за да получават доживот „социалните си помощи”, вместо да отидат „при банкерите” и да умножат талантите, които Господ им е дал, та кога дойде да си прибере Своето с лихвите (срв. притчата за талантите у Лука, толкова смутителна за всички „социални християни”, „социалисти” и т. под.).

Накрая, припомням си още нещо от картината, което тогава ми направи впечатление в Берлинската галерия. Спомням си, че макар светлината в тази картина да бе концентрирана почти изключително на прага, на който като ударна вълна бе застанал Христос, Гостът, а в стаята да цареше полумрак, в тази стая бе удивително чисто. Не физически чисто, а някак – душевно. Макар по лицето на бащата да продължаваше да лежи сянката на унижаващата умора, върху лицето на майката да оставаше следата от една безрадост, а детето да бе току що плакало, отгатваше се, буквално се осезаваше, че тук никой няма да изкрещи, да зашлеви, да тресне вратата, да се самозапали в знак на протест. Даже къшеят хляб бе някак си чист.

А в шапката, която мъжът бе свалил пред Христос, имаше някакво трогателно достойнство. Като че ли този бедняк я носеше със себе си тъкмо, за да може почтително да я свали пред Госта. Като господин пред Господина. (Култура.bg)



Тагове:   гост,   Христос,


Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 11546514
Постинги: 14718
Коментари: 2344
Гласове: 9288
Архив
Календар
«  Септември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930