Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.03.2013 20:13 - Хора, и тя е човек! (обновена)
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 570 Коментари: 0 Гласове:
1



Препубликуваме текста на Калин Терзийски от "Дойче веле":
http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/03/21/2026501_hora_i_tia_e_chovek_obnovena/

Омръзнало ми е да слушам как около мен всички се оплакват, че не живеем в европейска държава, че живеем гаден живот, че животът ни е мръсен и беден, мизерен и отчайващ. Омръзнало ми е да гледам хора, които се оплакват, че не им харесва това, което Бог, съдбата, държавата, обществото и обстоятелствата са им дали. Омръзнало ми е да гледам хора, които мразят всичко покрай себе си, кълнат и псуват безобразията наоколо. Но когато пред тях се случи някакво ужасно безобразие, което могат да предотвратят или поне да реагират някак - те не го правят.

Ние, ние не го правим! Не изключвам себе си. Да, и у себе си неведнъж съм наблюдавал именно това инфантилно и глупаво поведение: да недоволствам от всичко, а в същото време да не правя нищо срещу това, което разваля живота ми. С някакво особено злорадство изтърпяваме безобразията, които правят живота ни грозен и мизерен, без да предприемаме нищо. Търпеливо понасяме всевъзможни несправедливости и грозотии, за да можем след това да се оплакваме.

София. България. Двайсет и първи век.

Преди два дни седях в огромното и луксозно кафене на "Шипка" 6. В голямото, лъскаво и пълно с лъскави българи заведение на "Шипка" 6. София. България. Двайсет и първи век. Имах среща с една майка на дете с аутизъм. За да видим с какво мога да помогна на нейната организация - родители на деца със специални потребности. И докато си чаках, в заведението влезе момиче. На около 15. Познавам такива деца. Работил съм като психиатър в най-голямата психиатрия на Балканите. Момичето беше с очевидна олигофрения. Олигофрения - запомнете това! - не е обидна дума. Това просто е остарял научен термин, който ние - злите и нетолерантните - сме натоварили със злоба и с негативни смисли. Затова ще го кажа другояче, както се казва в сегашната класификация на психичните болести: МКБ 10.

Момичето беше с умствена изостаналост. Най-вероятно нямаше кой да го гледа и то си скиташе. Или по-скоро искаше да проси. Всички сме виждали такива деца. Всички сме извръщали гнусливо очи и носове от тях. Защото те не изглеждат добре. Ние сме винаги много състрадателни към кученца и котенца, към дечица и болни - стига да не ни пречат да си пием кафето. Ето такива толерантни и състрадателни европейци сме ние! Нали сме европейска държава! Нали сме бели хора! Имаме право да си пием кафето, без да ни обезпокояват разни дебили и имбецили! Точно тия думи виждах изписани по повечето лица в кафенето.

Малкото болно момиче

И така. Момиченцето се огледа и точно в тоя миг - преди да е направило каквото и да било - дойде един барман, високо и силно момче. Хвана с доста сериозен борчески захват момичето - за врата и за гърба - и го повлече навън. Казвам - не поведе, а именно повлече! То се дръпна и започна да скимти. Не крещеше. Помислих си - как ли би реагирала на такова хващане някоя от лъскавите дами със силиконови горни устни и хиляда лева в портмонето? И така - момиченцето се развика. Изглеждаше безпомощно и ужасно. Не ужасено, а именно - ужасно. Като овца, която ще колят. Олигофрените не са красиви като мутресите... И понеже според бармана това дете явно нямаше право да издава звуци, той го сграбчи още по-здраво за врата и го повлече съвсем безмилостно. Влачеше го като куче. Всъщност - по-зле дори. С много повече злоба. Влачеше го така, както се влачи мразен и нежелан човек. Ръмжеше и го влачеше. Никой в залата не вдигна очи.

Ние сме европейци. Ние сме толерантни. Ние сме за човешките права. Ние сме за състраданието и за всички други "споделени европейски ценности". Но докато барманът влачеше малкото лудо момиче, никой не вдигна очи. Никой не се обади. Само две-три млади жени казаха тихо: Е, това беше излишно… Нищо повече. Никаква реакция.

Веднага позвъних на шефа на Агенция за защита на детето. Мил господин. Казах му за какво става въпрос. Той каза, че ще направи каквото може. След двайсет минути на място пристигнаха… две деца. Момче и момиче. На около двайсет и нещо. Това бяха Служителите на Агенцията. Те уплашено се опитаха да говорят с персонала. Но когато персоналът от наперени бабаити им се скара, те подвиха опашки и скромно се отказаха. И просто отбелязаха, че са си свършили работата. По чиновнически. Аз обаче не исках да се примиря и ги накарах да се обадят в полицията. От полицията поискаха трите ми имена и казаха, че ако момичето-олигофрен подаде жалба, ще ме извикат за свидетел.

Погнусата

Бях сигурен, че момичето-олигофрен нито знае да пише, нито пък е запомнило тая грозотия, която му се случи. Защото сигурно го гонеха по пет пъти на ден от разни места. Но аз помнех. Бях отровен от грозотата на този наш български живот. От грозотата на споделеното ни българско бездушие. Отидох и се развиках на бармана. Той ми каза, че ако трябва, и мен ще изхвърли. Аз го изгледах с цялото унищожително презрение на света. Бях сигурен, че мога да му счупя краката. Но исках да съм - о, Боже! - исках да съм европеец! И затова отидох при управителя. Оказа се млада жена. Казах й, че съм писател и психиатър и че не мога да позволя в центъра на София в моята уж европейска страна да се случват такива неща. Тя ми се изсмя и отвърна, че не я интересува кой съм. Но ако съм искал, съм можел да дойда и да работя в нейното заведение. Та тогава да си отварям устата.

Останах с безсилно отпуснати ръце. Обхвана ме погнуса. Обадих се на разни телевизии - и те ми се изсмяха. Тъй че да го повторя отново тук: Заведението на "Шипка" 6. От там изхвърлят с бой нашите болни деца. Българските деца имам предвид. А аз не искам да виждам никога такова отношение към дете, нито в центъра на София, нито където и да било другаде. Страх ме е, че ако поведението на тези хора, на тези бармани и управители и на всички там, ако то остане без реакция, ако остане ненаказано, тогава наглостта и чувството им за безнаказаност ще пораснат до небето.

Казах ви - обхваща ме ПОГНУСА. Най-вече от нашето безсилие. Но защо не пробваме да направим нещо? Не можем ли? Не съм сигурен.
 Междувременно Калин Терзийски публикува във Фейсбук профила си следното съобщение по темата:

И нека сега кажа една хубава новина! Стига лоши новини! След като излезе статията в Дойче веле (да са живи и здрави тези смели и отзивчиви хора!) - веднага се заинтересуваха от случая с изгоненото момиче и други медии. И най-важното: Мениджърът на заведението, в което се случи описаното поиска среща с мене. И се срещнахме. И обсъдихме ситуацията. И той пита - какво мога да направя за да не се случва така? И аз му дадох съвет: Наеми психолог, който да обучи персонала ти да се справя - деликатно и разумно - с подобни кризисни ситуации! И го посъветвах да подеме инициатива - собствениците на заведения винаги да обучават персонала си с помощта на психолози, за справяне с кризисни ситуации. Защото един човек в края на краищата може да се изживява като бияч. Но може да бъде научен и да се справя без капка агресия в конфликтни ситуации. И така. Мениджърът обеща, че ще направи така, че никога да не се случват такива неща в неговите заведения. Това е! Общественият коректив проработи! Надявам се!
Много се надявам това момче - мениджъра на заведението да удържи на думите си!




Гласувай:
1



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 13709949
Постинги: 14720
Коментари: 2351
Гласове: 9367
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031