Постинг
11.03.2013 06:54 -
Страшният съд (Неделя месопустна)
Страшният съд (Неделя месопустна)
08.03.13 | Прот. Александър Шмеман
http://www.pravoslavie.bg/Църква/Страшният-съд-(Неделя-месопустна)
/ Беше за вчерашният ден - 10-ти март, но не успях да пусна публикацията навреме. Моля да ме извините, ако можете! /
Идващата неделя се нарича месопустна, тъй като в течение на седмицата, която я следва, Църквата предписва частичен пост и въздържане от месо. Би трябвало да разглеждаме това предписание, като вземем под внимание всичко, казано по-горе за значението на подготовката.
Сега вече Църквата се ориентира към завършване на подготовката за подвига, който се очаква от нас след седем дни. Тя ни въвежда в началото на поста постепенно, знаейки нашата неустойчивост и предвиждайки духовната ни слабост.
В навечерието на този ден, през събота месопустна, Църквата извършва всеобщ помен за починалите с надеждата за възкресение и вечен живот. И това наистина е много важен ден на църковна молитва, посветена на отишлите си от нас членове на Църквата. За да разберем значението и връзката между поста и молитвата за починалите, трябва преди всичко да си припомним, че християнството е религия на любовта. Иисус Христос е предал на своите апостоли учение не за личното, индивидуално спасение, а им е дал нова заповед – „да любите един другиго". И е прибавил: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си" (Иоан 13:35). Следователно любовта е основата и самият живот на Църквата, която пък, по думите на св. Игнатий Антиохийски, е „съюз на вярата и любовта", докато грехът винаги е отсъствие на любов, разделение, разпокъсване, война на всички срещу всички. Новият живот, дарен ни от Иисус Христос и предаден ни от Църквата, е преди всичко живот на примирението, на „събирането в едно на разпръснатите", на възстановяването на любовта, разрушена от греха. Но нима можем да поставим дори само началото на завръщането към Бога, на примирението с Него, ако сами не се върнем към единствената нова заповед на любовта? В молитвата за починалите Църквата най-вече изказва своята любов. Молим Бога да помни тези, които споменаваме, а ние ги помним, защото ги обичаме. Молейки се за тях, ние се срещаме с тях в Христа, Който е самата Любов и Който е победил смъртта – тази най-висша степен на разединение и разлъка. В Иисус Христос не съществува разлика между живите и починалите, защото в Него всички са живи. Сам Той е Животът, а Животът бе „светлината на човеците" (Иоан 1:4). Като обичаме Христа, ние обичаме всички, които са в Него; обичайки тези, които живеят в Него, ние обичаме Христа – това е закон на Църквата и ясно обяснение на нейните молитви за починалите. Благодарение на нашата любов към Христа те са живи „в Христа". И колко се заблуждават, колко безнадеждно се заблуждават онези западни християни, които свеждат молитвите за починалите или до учението за законните „заслуги" или „награди", или просто отхвърлят тези молитви, като ги смятат за безполезни. Заупокойната служба през събота месопустна (Парастас) е образец за всички други служби за помен на починалите и се извършва още през втората, третата и четвъртата събота на Великия пост.
Тема на неделя месопустна е отново любовта. През този ден евангелското четене е посветено на притчата на Спасителя за страшния съд (Мат. 23:31-46). По какъв закон ще ни съди Иисус Христос, щом настъпи този ден? Притчата отвръща: по закона на Любовта. Не хуманната грижа за абстрактната справедливост към анонимни „бедни", а конкретната, лична любов към човека, към всеки човек, който по волята Божия срещаме в жизнения си път. Посочената разлика е много важна, защото в днешно време християните все повече и повече са склонни да отъждествяват християнската любов с политическата, икономическата и социалната грижа за хората. С други думи, те преминават от грижата за един определен човек и неговата лична съдба към грижа за анонимни същества, които принадлежат например към определена класа, националност и т.н. С това не казваме, че подобен род грижа е ненужна. Ясно е, че християните, които носят гражданска или професионална отговорност, са длъжни да се погрижат според своите възможности и разбиране за осъществяването на справедлив, основан на равенство и изобщо по-хуманен социален и обществен живот. Безспорно всички тези понятия израстват от християнски корени и вероятно са внушени от християнството. Но християнската любов е все пак нещо съвсем друго и тази разлика трябва да се разбира и отстоява, ако Църквата желае да продължава своята особена, единствена по рода си мисия и да не прилича просто на някакъв социален посредник, какъвто никога не би могла да бъде.
Християнската любов е „невъзможната възможност" да съзрем Христа в другия човек, който и да е той; в човека, когото Бог според Своя вечен и таен промисъл е решил да въведе в моя живот макар и за няколко мига, и не просто като повод за „добро дело" или филантропично упражнение, а като начало на вечното общуване със Самия Него. Всъщност тъкмо любовта е онази тайнствена сила, която през всичко външно и случайно в другия човек – външен вид, социално положение, етнически произход, интелектуални способности – достига душата – единствения личностен корен на човешкото същество, частицата от Бога в него. Бог обича всеки човек, защото Той Един познава безценното и абсолютно съкровище – душата, човешката личност, която Той е дарил на всеки човек. По такъв начин християнската любов става участие в божественото знание и дар на божествената любов. Любовта не може да бъде безлична, защото тъкмо тя е чудното откровение на личността в един човек – личностен и единствен посред общото и обикновеното. Тук се откроява достойното за любов в човека – онова, което му е дарено от Бога.
В това отношение християнската любов е противоположна на социалната дейност, с която в днешно време самите християни я отъждествяват. За социалния деец предметът на любовта е не личността, а човекът – абстрактна единица от не по-малко абстрактното човечество. Докато християнинът обича човека, защото той е личност. В първия случай личността се приема просто като човек, във втория случай се разглежда само като личност. За социалния деец личността не представлява никакъв интерес, той дори често я принася в жертва на „общия интерес". Може да ни се стори, и не без основание, че християнството твърде скептично се отнася към абстрактното „човечество"; но християнството изменя на себе си и извършва смъртен грях всеки път, когато пренебрегне грижата за отделната личност и любовта към нея. Подходът на социалния активист е винаги футуристичен; той действа винаги в името на справедливостта, реда, постигането на бъдещото щастие. Християнството твърде малко се грижи за някакво загадъчно бъдеще, ала насочва цялата си сила към сегашния, решаващия момент, когато трябва да се прояви любов. Тези два подхода не се изключват взаимно, но не трябва и да се смесват. Без съмнение християните носят отговорност по отношение на земния живот и трябва да поемат и изпълнят тази отговорност. Дейността на социалния активист принадлежи изцяло на земния живот. Но целта на християнската любов отива отвъд неговите предели. Сама по себе си тя е лъч, който изхожда от царството Божие; тя минава и преминава през всички ограничения и условности на земния свят, защото нейната движеща сила, цел и завършек е Бог. И ние знаем, че единствената постоянна и преобразяваща победа в този свят, който „лежи в зло", е победата на любовта. Истинската мисия на Църквата е да напомня на човека за тази лична любов и за неговото призвание да изпълни грешния свят с любов.
Притчата за страшния съд говори за християнската любов. Не всеки от нас е призван да работи за човечеството, но всеки е получил дара и благодатта на Христовата любов. Ние знаем, че всички хора се нуждаят от тази лична любов, от признаването на тяхната лична, уникална душа, в която цялото творение Божие се отразява по неповторим начин. Знаем също, че в света има болни и гладни хора и те са такива, защото им е била отказана тази лична любов. И в края на краищата знаем, че колкото тясно и ограничено да е по своите възможности нашето собствено съществуване, то всеки от нас носи отговорността за някаква мъничка частица от царството небесно, и то благодарение на това, че притежаваме дара на Христовата любов. Следователно ние ще бъдем съдени за това, дали сме поели тази отговорност, дали сме проявили такава любов, или сме отказали да го направим. Защото, „доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили"... (Мат. 25:40).
Превод: Анета Иванова, Мила Игнатова
Из книгата на прот. Александър Шмеман "Великият пост", ИК "Омофор", 2006
08.03.13 | Прот. Александър Шмеман
http://www.pravoslavie.bg/Църква/Страшният-съд-(Неделя-месопустна)
/ Беше за вчерашният ден - 10-ти март, но не успях да пусна публикацията навреме. Моля да ме извините, ако можете! /
Идващата неделя се нарича месопустна, тъй като в течение на седмицата, която я следва, Църквата предписва частичен пост и въздържане от месо. Би трябвало да разглеждаме това предписание, като вземем под внимание всичко, казано по-горе за значението на подготовката.
Сега вече Църквата се ориентира към завършване на подготовката за подвига, който се очаква от нас след седем дни. Тя ни въвежда в началото на поста постепенно, знаейки нашата неустойчивост и предвиждайки духовната ни слабост.
В навечерието на този ден, през събота месопустна, Църквата извършва всеобщ помен за починалите с надеждата за възкресение и вечен живот. И това наистина е много важен ден на църковна молитва, посветена на отишлите си от нас членове на Църквата. За да разберем значението и връзката между поста и молитвата за починалите, трябва преди всичко да си припомним, че християнството е религия на любовта. Иисус Христос е предал на своите апостоли учение не за личното, индивидуално спасение, а им е дал нова заповед – „да любите един другиго". И е прибавил: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си" (Иоан 13:35). Следователно любовта е основата и самият живот на Църквата, която пък, по думите на св. Игнатий Антиохийски, е „съюз на вярата и любовта", докато грехът винаги е отсъствие на любов, разделение, разпокъсване, война на всички срещу всички. Новият живот, дарен ни от Иисус Христос и предаден ни от Църквата, е преди всичко живот на примирението, на „събирането в едно на разпръснатите", на възстановяването на любовта, разрушена от греха. Но нима можем да поставим дори само началото на завръщането към Бога, на примирението с Него, ако сами не се върнем към единствената нова заповед на любовта? В молитвата за починалите Църквата най-вече изказва своята любов. Молим Бога да помни тези, които споменаваме, а ние ги помним, защото ги обичаме. Молейки се за тях, ние се срещаме с тях в Христа, Който е самата Любов и Който е победил смъртта – тази най-висша степен на разединение и разлъка. В Иисус Христос не съществува разлика между живите и починалите, защото в Него всички са живи. Сам Той е Животът, а Животът бе „светлината на човеците" (Иоан 1:4). Като обичаме Христа, ние обичаме всички, които са в Него; обичайки тези, които живеят в Него, ние обичаме Христа – това е закон на Църквата и ясно обяснение на нейните молитви за починалите. Благодарение на нашата любов към Христа те са живи „в Христа". И колко се заблуждават, колко безнадеждно се заблуждават онези западни християни, които свеждат молитвите за починалите или до учението за законните „заслуги" или „награди", или просто отхвърлят тези молитви, като ги смятат за безполезни. Заупокойната служба през събота месопустна (Парастас) е образец за всички други служби за помен на починалите и се извършва още през втората, третата и четвъртата събота на Великия пост.
Тема на неделя месопустна е отново любовта. През този ден евангелското четене е посветено на притчата на Спасителя за страшния съд (Мат. 23:31-46). По какъв закон ще ни съди Иисус Христос, щом настъпи този ден? Притчата отвръща: по закона на Любовта. Не хуманната грижа за абстрактната справедливост към анонимни „бедни", а конкретната, лична любов към човека, към всеки човек, който по волята Божия срещаме в жизнения си път. Посочената разлика е много важна, защото в днешно време християните все повече и повече са склонни да отъждествяват християнската любов с политическата, икономическата и социалната грижа за хората. С други думи, те преминават от грижата за един определен човек и неговата лична съдба към грижа за анонимни същества, които принадлежат например към определена класа, националност и т.н. С това не казваме, че подобен род грижа е ненужна. Ясно е, че християните, които носят гражданска или професионална отговорност, са длъжни да се погрижат според своите възможности и разбиране за осъществяването на справедлив, основан на равенство и изобщо по-хуманен социален и обществен живот. Безспорно всички тези понятия израстват от християнски корени и вероятно са внушени от християнството. Но християнската любов е все пак нещо съвсем друго и тази разлика трябва да се разбира и отстоява, ако Църквата желае да продължава своята особена, единствена по рода си мисия и да не прилича просто на някакъв социален посредник, какъвто никога не би могла да бъде.
Християнската любов е „невъзможната възможност" да съзрем Христа в другия човек, който и да е той; в човека, когото Бог според Своя вечен и таен промисъл е решил да въведе в моя живот макар и за няколко мига, и не просто като повод за „добро дело" или филантропично упражнение, а като начало на вечното общуване със Самия Него. Всъщност тъкмо любовта е онази тайнствена сила, която през всичко външно и случайно в другия човек – външен вид, социално положение, етнически произход, интелектуални способности – достига душата – единствения личностен корен на човешкото същество, частицата от Бога в него. Бог обича всеки човек, защото Той Един познава безценното и абсолютно съкровище – душата, човешката личност, която Той е дарил на всеки човек. По такъв начин християнската любов става участие в божественото знание и дар на божествената любов. Любовта не може да бъде безлична, защото тъкмо тя е чудното откровение на личността в един човек – личностен и единствен посред общото и обикновеното. Тук се откроява достойното за любов в човека – онова, което му е дарено от Бога.
В това отношение християнската любов е противоположна на социалната дейност, с която в днешно време самите християни я отъждествяват. За социалния деец предметът на любовта е не личността, а човекът – абстрактна единица от не по-малко абстрактното човечество. Докато християнинът обича човека, защото той е личност. В първия случай личността се приема просто като човек, във втория случай се разглежда само като личност. За социалния деец личността не представлява никакъв интерес, той дори често я принася в жертва на „общия интерес". Може да ни се стори, и не без основание, че християнството твърде скептично се отнася към абстрактното „човечество"; но християнството изменя на себе си и извършва смъртен грях всеки път, когато пренебрегне грижата за отделната личност и любовта към нея. Подходът на социалния активист е винаги футуристичен; той действа винаги в името на справедливостта, реда, постигането на бъдещото щастие. Християнството твърде малко се грижи за някакво загадъчно бъдеще, ала насочва цялата си сила към сегашния, решаващия момент, когато трябва да се прояви любов. Тези два подхода не се изключват взаимно, но не трябва и да се смесват. Без съмнение християните носят отговорност по отношение на земния живот и трябва да поемат и изпълнят тази отговорност. Дейността на социалния активист принадлежи изцяло на земния живот. Но целта на християнската любов отива отвъд неговите предели. Сама по себе си тя е лъч, който изхожда от царството Божие; тя минава и преминава през всички ограничения и условности на земния свят, защото нейната движеща сила, цел и завършек е Бог. И ние знаем, че единствената постоянна и преобразяваща победа в този свят, който „лежи в зло", е победата на любовта. Истинската мисия на Църквата е да напомня на човека за тази лична любов и за неговото призвание да изпълни грешния свят с любов.
Притчата за страшния съд говори за християнската любов. Не всеки от нас е призван да работи за човечеството, но всеки е получил дара и благодатта на Христовата любов. Ние знаем, че всички хора се нуждаят от тази лична любов, от признаването на тяхната лична, уникална душа, в която цялото творение Божие се отразява по неповторим начин. Знаем също, че в света има болни и гладни хора и те са такива, защото им е била отказана тази лична любов. И в края на краищата знаем, че колкото тясно и ограничено да е по своите възможности нашето собствено съществуване, то всеки от нас носи отговорността за някаква мъничка частица от царството небесно, и то благодарение на това, че притежаваме дара на Христовата любов. Следователно ние ще бъдем съдени за това, дали сме поели тази отговорност, дали сме проявили такава любов, или сме отказали да го направим. Защото, „доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили"... (Мат. 25:40).
Превод: Анета Иванова, Мила Игнатова
Из книгата на прот. Александър Шмеман "Великият пост", ИК "Омофор", 2006
СЪБЛАЗЪНТА НА "РОЗОВОТО ХРИСТИЯНСТВ...
СТРАШНИЯТ СЪД ЩЕ БЪДЕ СЪД НА ЛЮБОВТА
Вечер с писателя Недялко Славов в клуб „...
СТРАШНИЯТ СЪД ЩЕ БЪДЕ СЪД НА ЛЮБОВТА
Вечер с писателя Недялко Славов в клуб „...
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
