Постинг
15.02.2013 21:05 -
За "непогрешимостта” на православните епископи
За "непогрешимостта” на православните епископи
http://dveri.bg/xp8x4
Петък, 15 Февруари 2013 16:49
Автор: Тодор Кирилов
В последните месеци все по-често се правят изказвания, в които се спекулира с действието на Св. Дух в личността на един или друг духовник. Подобни изявления обаче преди всичко разкриват духовната незрялост на изказващия се. Въпреки това има тенденция в нашите православни среди да се прокрадват идеи за „непогрешимостта“ на епископите заради техния сан и особената благодат, която са получили. Дали наистина православният епископ има „непогрешимостта” на римския папа, „ex cathedra”, т. е. когато говори по богословски и църковни въпроси, ще се опитаме да разберем по-долу.
Преди всичко трябва да си изясним какво е служението на епископа и ролята му в Църквата.
„Без епископите, презвитерите и дяконите няма Църква”, казва св. Игнатий Богоносец.” „Нито епископите да се превъзнасят пред презвитерите и дяконите, нито презвитерите пред народа, защото съвместно от едните и другите се състои тялото на Църквата”, говори св. Иполит папа Римски.[1] Св. Киприян Картагенски пък ни убеждава, че „Църквата се образува от народа, съединен със свещенослужителите и стадо покорно на своя пастир.” Той казва също, че „Епископът е в Църквата и Църквата в епископа. ...Който не е в единение с епископа, той не е в Църквата”[2].
В творбите на св. отци и учители на Църквата се подчертава, че благодатта на свещенството е независима от личните достойнства или недостойнства на нейния носител (епископа, свещеника или дякона). Благодатта на свещенство не е неизгладима и неизменима. Самото тайнство свещенство обаче е неповторимо. Благодатта на свещенството запазва само онзи, който е в общение с Църквата. Всеки свещенослужител (епископ или свещеник) извършва свещенодействията в Църквата по нейно пълномощие. При низвергване и запрещение (при изпадане в ерес или разкол), при разкъсване на органичната връзка с Църквата, той изгубва всяка свещенодейственост и се лишава от свещенство[3].
Въпреки своята висока дарба, епископът не е непогрешим, защото и той като всеки човек носи слабостта на греховната природа и е „подобострастен” (т.е склонен към грехове), като всички останали хора, както св. ап. Павел свидетелства за себе си и другите апостоли.
По свидетелството на църковните историци[4], както твърди и св. Игнатий (Брянчанинов), духовниците, увлечени в догматични или канонични заблуди и отпаднали от тялото на Църквата, винаги са били обладани от самоизмама, високомерие, помрачение на ума и движение на най-силни страсти. Те са се поддавали на користолюбие, блудна слабост или други порочни състояния.[5]
Когато някой твърди, че чрез него говори Св. Дух, а той проповядва убеждения чужди на истината, той или изпада неосъзнато в прелест и самозаблуждение, в което се стреми да увлече и други, или ако осъзнава кое е истината, но лукаво манипулира (с прикрита лъжа) другите, с цел да придаде авторитетност на съжденията си, такъв извършва явна хула срещу Св. Дух, което е непростим грях.[6]
За разлика от горното състояние, когато Божият Дух се проявява в човека, белезите на неговото действие са различни от упоменатото.
Съсъд на Св. Дух е смирената и чиста от греха душа. Той действа свободно в нея. Тя става проводник на чистотата и действията на Божия Дух и Той я очиства от лукави, коварни мисли и страсти. Св. Дух се проявява в човека „със свят живот, свети мисли, свети чувства, свети дела, свети чудеса, свята душа, свято сърце, свят ум, свята съвест, със свято тяло. От свят корен и плодът е свят”, казва Св. Юстин (Попович).[7]
Чрез даровете на Св. Дух – любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание, праведност, истина (Гал.5:22,23; Еф.5:9) по човешкото същество се разлива Божествената сила, което превръща всичко в човека в Христово: „Неговия живот – своя истина, Неговата правда - своя правда, Неговата любов – своя любов..” Светителите (т.е епископите светци, б.а.) „бидейки свети духоносци, непрестанно проповядвали силата на Св. Дух, чрез свят живот, свети дела, свети слова”.[8]
От казаното можем да заключим, че когато духовникът живее праведен живот, както светителите известни в историята на Църквата, тогава, може да вярваме, че чрез такъв човек говори и действа Св. Божий Дух.
Изглежда римокатолическата ерес за „непогрешимоста” на римския първоепископ – папата - е поблазнила и някои представители на православното епископство..
Според римокатолическото учение: „при ръкоположението епископите по един превъзходен и видим начин заемат мястото на самия Христос – Учител, Пастир и Първосвещеник и действат в Негово Лице...така чрез Св. Дух, който им е даден, епископите стават истински и достоверни учители на вярата”[9]. „..По силата на своята длъжност, като наместник на Христос и пастир на цялата Църква, Римския първосвещеник (папата-б.а.) има пълна върховна и универсална власт, която може винаги свободно (неограничен от никого, б.а.) да упражнява”.
Относно изпълнението на „учителния дълг” на епископите, т. е. да проповядват на народа винаги истината, „Христос е надарил пастирите с благодатния дар на непогрешимостта по въпросите на вярата и нравите”. От тази непогрешимост, по характера на самата си длъжност (върховенство сред останалите епископи, б.а.), се ползва най-много папата. Той провъзгласява с окончателно решение учението за вярата и нравите[10].
Историкът Евсевий в своята „Църковна история”[11] казва, че печалното съревнование за власт между епископите в негово време, не само станало повод да изпъкнат едни или други негативни качества у тях и разпалвало раздори помежду им, но се опитвало да утвърди „някаква неограничена власт” у първенстващия епископ над останалите, нещо като днешния папизъм.
Историческите факти опровергават твърдението за папската непогрешимост, респективно за „непогрешимостта” на епископа. От 2в. до 11 в., когато отпада Римокатолическата църква от Вселенското православие, има ярки свидетелства за погрешимоста на римските първоепископи по въпроси на вярата и нравствеността, където дори едни папи са опровергавали по разни въпроси други. Това разногласие в решенията и определенията им по дадени въпроси говори за свойствената на всеки човек погрешимост и заблудимост, макар и „говорещ” от най-високо църковно ниво.[12]
По времето на вселенските събори, в различните времена при различни обстоятелства епископи са се увличали във вече възникнали ереси (като еп. Евсевий Кесарийски, еп. Мелетий Тиваидски, еп. Марис Халкидонски и др. – ариани), други са създавали еретически учения в лоното на православието (Константинополски еп. Македоний, Несторий еп. Цариградски, Теодор еп. Кесарийски и проч.), трети са организирали еретически църковни събори (еп. Диоскор Александрийски, Йоан Антиохийскии –Ефески събор 449 г.) и много други примери.
В българската съвременна история увлечението на някои епископи и митрополити в създаването на църковен разкол 1993 г. също ясно демонстрира погрешимостта на епископите при взимането на решения и пагубността от техните последици.
Друга заблуда, която битува, е убеждението им в „непогрешимостта” на архиерейската съвест, като „гарант” за правилно взимани решения и последвали действия. Но вижте какво казва св. Тихон Задонски:
"Когато Бог създал човека, вложил в душата му съвест, та той чрез нея да се управлява като с някакво правило и да се поучава какво да върши и какво да избягва. Съвестта е естествен природен закон подобен на писания Божий закон. Съвестта, която не греши и Словото Божие са в съгласие един с друг. Което съвестта казва, това ни говори и Словото Божие. Съвестта е в съгласие с Божия закон. Обаче се наблюдава и друго: Както не можеш да се огледаш в замърсено огледало, така е и със съвестта на човек, у когото тя е омърсена с множество греховни пороци и с беззаконен живот. Тогава човек не може да види в нея пороците, които са се прилепили към душата му. Такъв постъпва без всякакъв страх Божий и изпада от грях в грях.. Такъв човек не може да види мръсотията и мерзостта си".[13]
Последното подчертава истината, че при закърняла съвест, обременена от грехове и пороци, гласът й не се чува. Тогава тя не е и не може да бъде верен коректив в поведението на човека, бил той мирянин или епископ. От което следва, че при не достатъчно усърден духовен живот или при изпадане в нравствени слабости, съвестта на всеки християнин (респективно и на епископа) не може да бъде гарант за непогрешимост в намеренията и постъпките му.
Св. ап. Павел също казва в посланието си към еп. Тимотей, че някои се предават на мамливи духове и бесовски учения, като отстъпват от вярата си, увлечени от лъжите на лицемери с жигосана съвест (1Тим.4:1,2).
Затова Св.Писание, Светоотеческото учение и каноничните норми от Църковните събора, както и Уставът на една поместна православна Църква, са най-висшата инстанция за правилност в пастирско поведение и дейност.
Църквата Христова още от апостолско време се е осмисляла и осъзнавала като единно, единодушно и мислещо общество. Недоуменията се решавали на събор – събрание на епископите, презвитерите и братята (паството - „цялото множество ученици) (Деян.6:2,5; 15:6,12,22), като решенията на съборите се взимали със съдействието на Св. Дух (Деян.15:28).
Съборното начало е заложено като най-висша инстанция на законодателна и изпълнителна власт в Църквата. И макар епископите да имали единствено право на решаващ глас в съборните решения и определения, още през първите векове в провежданите вселенски и поместни църковни събори взимали реално участие както нисши клирици, така и представители на паството - миряни. Тяхното колективно съгласие или несъгласие имало съществено значение за приемане на съборните определения. Болшинството историци и канонисти разбират участието на народа и императора в древните събори от ІV в. насам, в смисъла на рецепция от Църквата на съборните решения. Съборното постановление само тогава получавало сила, когато го приеме и паството, т. е. цялата Църква в съвкупност.[14]
Затова от древност в православната църква, епископът няма правото да върши самостоятелно нищо, което превишава неговата власт, т.е не може да решава въпроси касаещи Църквата (поместна) като цяло (клир и миряни) и нейната практика (Ап. пр.34). Такива въпроси се решават на епископски събор, в „единодушие и единомислие, за Божия прослава и единство в Църквата”.[15]
В случаи, когато епископ се уклони в ерес или разкол, или явно проповядва учение несъгласно с истините на Христовата вяра, подчинения му клир и народ, имат правото да прекъснат общение с него и да не му се покоряват, дори преди решението на църковен съд, защото такъв се явява лъжеепископ (Двукр.пр.15).[16]
Отстояването на вярата с риск да се наруши мира с другите е по-богоугодно от едно криворазбрано подчинение и примирение. Поставен пред дилемата да човекоугодничи или да послуша повелите на съвестта, дълга и евангелската нравственост, християнинът трябва да избере мира с Бога пред мира с хората. „Не всеки мир трябва да се цени високо, - казва св. Григорий Богослов, - защото... има прекрасно разногласие, както и пагубно съгласие”.[17]
[1] Московски и Коломенски м-т Макарий, Православно догматическо богословие, ІІч, С.П. 1883, с.216.
[2] Пак там, с.216
[3] Д.Дюлгеров, Ил.Цоневски, Православно догматическо богословие, В.Т. 1997г.,с.189
[4] Правила на Св.Православна църква, С. 1936г., с.142
[5] Св.Игнатий (Брянчанинов), понятие за ерес и разкол, Атон 2004г.с.32-33
[6] Св.Йоан Златоуст, Тълкование на ев. от Матей, Соф. 1935г.,с.305
[7] Св.Юстин (Попович), Догматика на православната църква, Пневматология 1ч.,Атон 2007г.,с.242-244
[8] Св.Юстин, пос.съч., с.32,33
[9] Катехизис на католическата църква, Ватикана 1997г., Б-я 2002г., с.458
[10] Катехизис на католическата църква, с.275-277
[11] М.Поснов, История на христ. Църква,1993, с.161,162
[12] Дюлгеров, Цоневски, Учебник по мисионерство, С.1937г.,с.110-113
[13]Схиархм.Йоан (Маслов), Симфония по творенията на Св.Тихон Задонски, бъл.2007г., стр.906-912
[14] М.Поснов, История на христ. Църква т.ІІ, 1993г., с.128,129
[15] Еп.Неофит Велички, Каноническо право, Пл-в 2003г., с.109
[16] Митрополит Мелетий, Длъжностите и прав. на свещениците, С. 1897г. с.27,28
[17] Архм.Серафим (Алексиев), Нашата надежда, С.1957г. с.138-139
http://dveri.bg/xp8x4
Петък, 15 Февруари 2013 16:49
Автор: Тодор Кирилов
В последните месеци все по-често се правят изказвания, в които се спекулира с действието на Св. Дух в личността на един или друг духовник. Подобни изявления обаче преди всичко разкриват духовната незрялост на изказващия се. Въпреки това има тенденция в нашите православни среди да се прокрадват идеи за „непогрешимостта“ на епископите заради техния сан и особената благодат, която са получили. Дали наистина православният епископ има „непогрешимостта” на римския папа, „ex cathedra”, т. е. когато говори по богословски и църковни въпроси, ще се опитаме да разберем по-долу.
Преди всичко трябва да си изясним какво е служението на епископа и ролята му в Църквата.
„Без епископите, презвитерите и дяконите няма Църква”, казва св. Игнатий Богоносец.” „Нито епископите да се превъзнасят пред презвитерите и дяконите, нито презвитерите пред народа, защото съвместно от едните и другите се състои тялото на Църквата”, говори св. Иполит папа Римски.[1] Св. Киприян Картагенски пък ни убеждава, че „Църквата се образува от народа, съединен със свещенослужителите и стадо покорно на своя пастир.” Той казва също, че „Епископът е в Църквата и Църквата в епископа. ...Който не е в единение с епископа, той не е в Църквата”[2].
В творбите на св. отци и учители на Църквата се подчертава, че благодатта на свещенството е независима от личните достойнства или недостойнства на нейния носител (епископа, свещеника или дякона). Благодатта на свещенство не е неизгладима и неизменима. Самото тайнство свещенство обаче е неповторимо. Благодатта на свещенството запазва само онзи, който е в общение с Църквата. Всеки свещенослужител (епископ или свещеник) извършва свещенодействията в Църквата по нейно пълномощие. При низвергване и запрещение (при изпадане в ерес или разкол), при разкъсване на органичната връзка с Църквата, той изгубва всяка свещенодейственост и се лишава от свещенство[3].
Въпреки своята висока дарба, епископът не е непогрешим, защото и той като всеки човек носи слабостта на греховната природа и е „подобострастен” (т.е склонен към грехове), като всички останали хора, както св. ап. Павел свидетелства за себе си и другите апостоли.
По свидетелството на църковните историци[4], както твърди и св. Игнатий (Брянчанинов), духовниците, увлечени в догматични или канонични заблуди и отпаднали от тялото на Църквата, винаги са били обладани от самоизмама, високомерие, помрачение на ума и движение на най-силни страсти. Те са се поддавали на користолюбие, блудна слабост или други порочни състояния.[5]
Когато някой твърди, че чрез него говори Св. Дух, а той проповядва убеждения чужди на истината, той или изпада неосъзнато в прелест и самозаблуждение, в което се стреми да увлече и други, или ако осъзнава кое е истината, но лукаво манипулира (с прикрита лъжа) другите, с цел да придаде авторитетност на съжденията си, такъв извършва явна хула срещу Св. Дух, което е непростим грях.[6]
За разлика от горното състояние, когато Божият Дух се проявява в човека, белезите на неговото действие са различни от упоменатото.
Съсъд на Св. Дух е смирената и чиста от греха душа. Той действа свободно в нея. Тя става проводник на чистотата и действията на Божия Дух и Той я очиства от лукави, коварни мисли и страсти. Св. Дух се проявява в човека „със свят живот, свети мисли, свети чувства, свети дела, свети чудеса, свята душа, свято сърце, свят ум, свята съвест, със свято тяло. От свят корен и плодът е свят”, казва Св. Юстин (Попович).[7]
Чрез даровете на Св. Дух – любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание, праведност, истина (Гал.5:22,23; Еф.5:9) по човешкото същество се разлива Божествената сила, което превръща всичко в човека в Христово: „Неговия живот – своя истина, Неговата правда - своя правда, Неговата любов – своя любов..” Светителите (т.е епископите светци, б.а.) „бидейки свети духоносци, непрестанно проповядвали силата на Св. Дух, чрез свят живот, свети дела, свети слова”.[8]
От казаното можем да заключим, че когато духовникът живее праведен живот, както светителите известни в историята на Църквата, тогава, може да вярваме, че чрез такъв човек говори и действа Св. Божий Дух.
Изглежда римокатолическата ерес за „непогрешимоста” на римския първоепископ – папата - е поблазнила и някои представители на православното епископство..
Според римокатолическото учение: „при ръкоположението епископите по един превъзходен и видим начин заемат мястото на самия Христос – Учител, Пастир и Първосвещеник и действат в Негово Лице...така чрез Св. Дух, който им е даден, епископите стават истински и достоверни учители на вярата”[9]. „..По силата на своята длъжност, като наместник на Христос и пастир на цялата Църква, Римския първосвещеник (папата-б.а.) има пълна върховна и универсална власт, която може винаги свободно (неограничен от никого, б.а.) да упражнява”.
Относно изпълнението на „учителния дълг” на епископите, т. е. да проповядват на народа винаги истината, „Христос е надарил пастирите с благодатния дар на непогрешимостта по въпросите на вярата и нравите”. От тази непогрешимост, по характера на самата си длъжност (върховенство сред останалите епископи, б.а.), се ползва най-много папата. Той провъзгласява с окончателно решение учението за вярата и нравите[10].
Историкът Евсевий в своята „Църковна история”[11] казва, че печалното съревнование за власт между епископите в негово време, не само станало повод да изпъкнат едни или други негативни качества у тях и разпалвало раздори помежду им, но се опитвало да утвърди „някаква неограничена власт” у първенстващия епископ над останалите, нещо като днешния папизъм.
Историческите факти опровергават твърдението за папската непогрешимост, респективно за „непогрешимостта” на епископа. От 2в. до 11 в., когато отпада Римокатолическата църква от Вселенското православие, има ярки свидетелства за погрешимоста на римските първоепископи по въпроси на вярата и нравствеността, където дори едни папи са опровергавали по разни въпроси други. Това разногласие в решенията и определенията им по дадени въпроси говори за свойствената на всеки човек погрешимост и заблудимост, макар и „говорещ” от най-високо църковно ниво.[12]
По времето на вселенските събори, в различните времена при различни обстоятелства епископи са се увличали във вече възникнали ереси (като еп. Евсевий Кесарийски, еп. Мелетий Тиваидски, еп. Марис Халкидонски и др. – ариани), други са създавали еретически учения в лоното на православието (Константинополски еп. Македоний, Несторий еп. Цариградски, Теодор еп. Кесарийски и проч.), трети са организирали еретически църковни събори (еп. Диоскор Александрийски, Йоан Антиохийскии –Ефески събор 449 г.) и много други примери.
В българската съвременна история увлечението на някои епископи и митрополити в създаването на църковен разкол 1993 г. също ясно демонстрира погрешимостта на епископите при взимането на решения и пагубността от техните последици.
Друга заблуда, която битува, е убеждението им в „непогрешимостта” на архиерейската съвест, като „гарант” за правилно взимани решения и последвали действия. Но вижте какво казва св. Тихон Задонски:
"Когато Бог създал човека, вложил в душата му съвест, та той чрез нея да се управлява като с някакво правило и да се поучава какво да върши и какво да избягва. Съвестта е естествен природен закон подобен на писания Божий закон. Съвестта, която не греши и Словото Божие са в съгласие един с друг. Което съвестта казва, това ни говори и Словото Божие. Съвестта е в съгласие с Божия закон. Обаче се наблюдава и друго: Както не можеш да се огледаш в замърсено огледало, така е и със съвестта на човек, у когото тя е омърсена с множество греховни пороци и с беззаконен живот. Тогава човек не може да види в нея пороците, които са се прилепили към душата му. Такъв постъпва без всякакъв страх Божий и изпада от грях в грях.. Такъв човек не може да види мръсотията и мерзостта си".[13]
Последното подчертава истината, че при закърняла съвест, обременена от грехове и пороци, гласът й не се чува. Тогава тя не е и не може да бъде верен коректив в поведението на човека, бил той мирянин или епископ. От което следва, че при не достатъчно усърден духовен живот или при изпадане в нравствени слабости, съвестта на всеки християнин (респективно и на епископа) не може да бъде гарант за непогрешимост в намеренията и постъпките му.
Св. ап. Павел също казва в посланието си към еп. Тимотей, че някои се предават на мамливи духове и бесовски учения, като отстъпват от вярата си, увлечени от лъжите на лицемери с жигосана съвест (1Тим.4:1,2).
Затова Св.Писание, Светоотеческото учение и каноничните норми от Църковните събора, както и Уставът на една поместна православна Църква, са най-висшата инстанция за правилност в пастирско поведение и дейност.
Църквата Христова още от апостолско време се е осмисляла и осъзнавала като единно, единодушно и мислещо общество. Недоуменията се решавали на събор – събрание на епископите, презвитерите и братята (паството - „цялото множество ученици) (Деян.6:2,5; 15:6,12,22), като решенията на съборите се взимали със съдействието на Св. Дух (Деян.15:28).
Съборното начало е заложено като най-висша инстанция на законодателна и изпълнителна власт в Църквата. И макар епископите да имали единствено право на решаващ глас в съборните решения и определения, още през първите векове в провежданите вселенски и поместни църковни събори взимали реално участие както нисши клирици, така и представители на паството - миряни. Тяхното колективно съгласие или несъгласие имало съществено значение за приемане на съборните определения. Болшинството историци и канонисти разбират участието на народа и императора в древните събори от ІV в. насам, в смисъла на рецепция от Църквата на съборните решения. Съборното постановление само тогава получавало сила, когато го приеме и паството, т. е. цялата Църква в съвкупност.[14]
Затова от древност в православната църква, епископът няма правото да върши самостоятелно нищо, което превишава неговата власт, т.е не може да решава въпроси касаещи Църквата (поместна) като цяло (клир и миряни) и нейната практика (Ап. пр.34). Такива въпроси се решават на епископски събор, в „единодушие и единомислие, за Божия прослава и единство в Църквата”.[15]
В случаи, когато епископ се уклони в ерес или разкол, или явно проповядва учение несъгласно с истините на Христовата вяра, подчинения му клир и народ, имат правото да прекъснат общение с него и да не му се покоряват, дори преди решението на църковен съд, защото такъв се явява лъжеепископ (Двукр.пр.15).[16]
Отстояването на вярата с риск да се наруши мира с другите е по-богоугодно от едно криворазбрано подчинение и примирение. Поставен пред дилемата да човекоугодничи или да послуша повелите на съвестта, дълга и евангелската нравственост, християнинът трябва да избере мира с Бога пред мира с хората. „Не всеки мир трябва да се цени високо, - казва св. Григорий Богослов, - защото... има прекрасно разногласие, както и пагубно съгласие”.[17]
[1] Московски и Коломенски м-т Макарий, Православно догматическо богословие, ІІч, С.П. 1883, с.216.
[2] Пак там, с.216
[3] Д.Дюлгеров, Ил.Цоневски, Православно догматическо богословие, В.Т. 1997г.,с.189
[4] Правила на Св.Православна църква, С. 1936г., с.142
[5] Св.Игнатий (Брянчанинов), понятие за ерес и разкол, Атон 2004г.с.32-33
[6] Св.Йоан Златоуст, Тълкование на ев. от Матей, Соф. 1935г.,с.305
[7] Св.Юстин (Попович), Догматика на православната църква, Пневматология 1ч.,Атон 2007г.,с.242-244
[8] Св.Юстин, пос.съч., с.32,33
[9] Катехизис на католическата църква, Ватикана 1997г., Б-я 2002г., с.458
[10] Катехизис на католическата църква, с.275-277
[11] М.Поснов, История на христ. Църква,1993, с.161,162
[12] Дюлгеров, Цоневски, Учебник по мисионерство, С.1937г.,с.110-113
[13]Схиархм.Йоан (Маслов), Симфония по творенията на Св.Тихон Задонски, бъл.2007г., стр.906-912
[14] М.Поснов, История на христ. Църква т.ІІ, 1993г., с.128,129
[15] Еп.Неофит Велички, Каноническо право, Пл-в 2003г., с.109
[16] Митрополит Мелетий, Длъжностите и прав. на свещениците, С. 1897г. с.27,28
[17] Архм.Серафим (Алексиев), Нашата надежда, С.1957г. с.138-139
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
