Постинг
12.02.2013 19:51 -
600 години такова нещо не се е случвало
600 години такова нещо не се е случвало
http://dveri.bg/xpaqc
Вторник, 12 Февруари 2013 11:24
Автор: Прот. Максим Козлов
Прот. Максим Козлов за причините за отказването на папа Бенедикт XVI от римския престол и опасностите от натиск върху новия глава на Католическата църква.
Отказването на папа от римския престол е изключително събитие. Църковното законодателство на Римокатолическата църква дава право на римския епископ да се откаже от престола. Но за последен път това право е било използвано от папа Григорий XII през 1415 г. и по същество отказът не бил доброволен, а принудително отказване в условията на разкол, когато папският престол бил зает фактически от трима конкуренти. Задачата на католиците тогава била да запазят един-единствен папа. По-очевиден е паралелът през XI век, когато през 1046 г. по подобни причини от престола доброволно се отказва папа Григорий VI.
За причините Бенедикт XVI да се откаже от престола може само да гадаем. Причината в официалното изявление едва ли е единствената и, предполагам, дори не е най-основателната. Например, предшественикът на Бенедикт XVI Йоан Павел II в края на своето служение също беше много болен и значително по-немощен човек, а не се отказа от престола. Вероятно съществува цял комплекс причини – както вътрешноцърковни, така и външни, имайки предвид положението на Римокатолическата църква в контекста на съвременната западна цивилизация. По мое усещане, не скандалите, които останаха в наследство на Бенедикт XVI от неговия предшественик, са причина за неговото оттегляне.
Трудно е да се формулира, но изглежда, че Римокатолическата църква е дотолкова въвлечена в глобалните процеси, протичащи в западната цивилизация, че никой понтифик, колкото и традиционалистки (в добрия смисъл) и консервативни да са личните му възгледи, вече не може да им се противопостави.
Имам дълбоки опасения, че след оттеглянето на Бенедикт XVI заплаха за католическата църква (и следователно за православно-католическите отношения) може да стане по-голямото подчинение на Католическата църква и новия папа пред изискванията на днешното хуманистично светско общество, на стереотипите на съвременното западно съзнание.
Бенедикт XVI твърдо отстояваше традиционните християнски ценности в семейната етика – семейството като съюз изключително между мъжа и жената, а хомосексуализмът, ако е съзнателен избор на личността, разглеждаше като безусловен грях. Също така категорична беше позицията на папата по отношение на недопускане на женско свещенство. Всичко това очевидно противоречи на тенденциите на съвременния западен свят. Даже в юридическата сфера държавите в Зап. Европа една след друга (Германия през 2001 г., а сега и Франция и Великобритания) легализират еднополовите съюзи наравно с нормалните семейства.
Бенедикт XVI беше консерватор в защита и на тези части на католическото отношение, които не съвпадат с православното – например, възгледът за абсолютната недопустимост на разводите (православното право ги разрешава в определени случаи) и контрацепцията (Руската православна църква има по-мека позиция).
Въпросът не е даже в конкретните прояви на консерватизма на Бенедикт XVI, а в това, че по време на неговото управление имаше усещането за възможен съюз на здравите традиционни християнски сили. Православните и католиците се обединиха против размиването на моралните основи на християнското учение, което в значителна степен вече се случи в средите на съвременния протестантизъм и без съмнение господства в западното светско съзнание.
Няма съмнение, че на престоящия конклав за избор на папа Римокатолическата църква ще се изправи пред предизвикателството да се оказва върху нея натиск от различни обществено-политически сили с цел следващия понтифик да бъде по-приемлив за контекст на съвременните световни псевдоценности.
Въпреки това, доколкото решението на Бенедикт XVI може да се възприеме като предприето заради благото на възглавяваната от него Църква, то заслужава най-дълбоко уважение. Несъмнено той се е оказал пред много тежък избор и го е направил заради благото на своята Църква, така както го разбира.
За разлика от Православните църкви, в Римокатолическата няма институт, който би могъл да изпрати папата на покой въпреки неговата воля. Нито събранието на кардиналите, нито даже съборът на всички епископи не може да направи това.
След като папата официално обяви за своето оттегляне, той запазва достойнството си в качеството си на кардинал, но престава да се възприема от католиците като върховен първосвещеник, абсолютен глава на Църквата, който има право еднолично да определя нейното вероучение чрез провъзгласяването на нови докмати (съществува постулат за папската верова и нравоучителна непогрешимост).
Когато папата се оттегли на покой, както и в случаите на смърт, се събира конклавът на кардиналите – абсолютно закрито заседание примерно на около 150 висши църковно-административни лица на Римокатолическата църква, които нямат право да се разотиват, докато не приключат избора. По традиция те се събират в Сикстинската капела, известна заради живописта на Микеланджело и Рафаел. Новият папа става глава на Католическата църква, когато отговори с „да” на избора на кардиналите, още преди каквато и да е царемония по интронизацията.
В Православната църква най-свежата аналогия е оттеглянето на покой на Сръбския патриарх Герман през 1990 г. Нееднократно са се отказвали от престола Константинополските патриарси, например Игнатий и Фотий, които разменяли местата си. В техния случай след отказа им било възможно и връщането им отново на патриаршеския престол.
Руската църква не познава доброволно отричане от патриаршество, а най-близката аналогия е свалянето през XVII век на патриарх Никон. Но това било решение на събора, на което той бил принуден да се подчини, но никога не признал в пълна степен.
Авторът е професор в Московската духовна академия, преподавател по сравнително богословие, автор на учебника „Западное християнство: взгляд с Востока”. Източник: Православие.ru
http://dveri.bg/xpaqc
Вторник, 12 Февруари 2013 11:24
Автор: Прот. Максим Козлов
Прот. Максим Козлов за причините за отказването на папа Бенедикт XVI от римския престол и опасностите от натиск върху новия глава на Католическата църква.
Отказването на папа от римския престол е изключително събитие. Църковното законодателство на Римокатолическата църква дава право на римския епископ да се откаже от престола. Но за последен път това право е било използвано от папа Григорий XII през 1415 г. и по същество отказът не бил доброволен, а принудително отказване в условията на разкол, когато папският престол бил зает фактически от трима конкуренти. Задачата на католиците тогава била да запазят един-единствен папа. По-очевиден е паралелът през XI век, когато през 1046 г. по подобни причини от престола доброволно се отказва папа Григорий VI.
За причините Бенедикт XVI да се откаже от престола може само да гадаем. Причината в официалното изявление едва ли е единствената и, предполагам, дори не е най-основателната. Например, предшественикът на Бенедикт XVI Йоан Павел II в края на своето служение също беше много болен и значително по-немощен човек, а не се отказа от престола. Вероятно съществува цял комплекс причини – както вътрешноцърковни, така и външни, имайки предвид положението на Римокатолическата църква в контекста на съвременната западна цивилизация. По мое усещане, не скандалите, които останаха в наследство на Бенедикт XVI от неговия предшественик, са причина за неговото оттегляне.
Трудно е да се формулира, но изглежда, че Римокатолическата църква е дотолкова въвлечена в глобалните процеси, протичащи в западната цивилизация, че никой понтифик, колкото и традиционалистки (в добрия смисъл) и консервативни да са личните му възгледи, вече не може да им се противопостави.
Имам дълбоки опасения, че след оттеглянето на Бенедикт XVI заплаха за католическата църква (и следователно за православно-католическите отношения) може да стане по-голямото подчинение на Католическата църква и новия папа пред изискванията на днешното хуманистично светско общество, на стереотипите на съвременното западно съзнание.
Бенедикт XVI твърдо отстояваше традиционните християнски ценности в семейната етика – семейството като съюз изключително между мъжа и жената, а хомосексуализмът, ако е съзнателен избор на личността, разглеждаше като безусловен грях. Също така категорична беше позицията на папата по отношение на недопускане на женско свещенство. Всичко това очевидно противоречи на тенденциите на съвременния западен свят. Даже в юридическата сфера държавите в Зап. Европа една след друга (Германия през 2001 г., а сега и Франция и Великобритания) легализират еднополовите съюзи наравно с нормалните семейства.
Бенедикт XVI беше консерватор в защита и на тези части на католическото отношение, които не съвпадат с православното – например, възгледът за абсолютната недопустимост на разводите (православното право ги разрешава в определени случаи) и контрацепцията (Руската православна църква има по-мека позиция).
Въпросът не е даже в конкретните прояви на консерватизма на Бенедикт XVI, а в това, че по време на неговото управление имаше усещането за възможен съюз на здравите традиционни християнски сили. Православните и католиците се обединиха против размиването на моралните основи на християнското учение, което в значителна степен вече се случи в средите на съвременния протестантизъм и без съмнение господства в западното светско съзнание.
Няма съмнение, че на престоящия конклав за избор на папа Римокатолическата църква ще се изправи пред предизвикателството да се оказва върху нея натиск от различни обществено-политически сили с цел следващия понтифик да бъде по-приемлив за контекст на съвременните световни псевдоценности.
Въпреки това, доколкото решението на Бенедикт XVI може да се възприеме като предприето заради благото на възглавяваната от него Църква, то заслужава най-дълбоко уважение. Несъмнено той се е оказал пред много тежък избор и го е направил заради благото на своята Църква, така както го разбира.
За разлика от Православните църкви, в Римокатолическата няма институт, който би могъл да изпрати папата на покой въпреки неговата воля. Нито събранието на кардиналите, нито даже съборът на всички епископи не може да направи това.
След като папата официално обяви за своето оттегляне, той запазва достойнството си в качеството си на кардинал, но престава да се възприема от католиците като върховен първосвещеник, абсолютен глава на Църквата, който има право еднолично да определя нейното вероучение чрез провъзгласяването на нови докмати (съществува постулат за папската верова и нравоучителна непогрешимост).
Когато папата се оттегли на покой, както и в случаите на смърт, се събира конклавът на кардиналите – абсолютно закрито заседание примерно на около 150 висши църковно-административни лица на Римокатолическата църква, които нямат право да се разотиват, докато не приключат избора. По традиция те се събират в Сикстинската капела, известна заради живописта на Микеланджело и Рафаел. Новият папа става глава на Католическата църква, когато отговори с „да” на избора на кардиналите, още преди каквато и да е царемония по интронизацията.
В Православната църква най-свежата аналогия е оттеглянето на покой на Сръбския патриарх Герман през 1990 г. Нееднократно са се отказвали от престола Константинополските патриарси, например Игнатий и Фотий, които разменяли местата си. В техния случай след отказа им било възможно и връщането им отново на патриаршеския престол.
Руската църква не познава доброволно отричане от патриаршество, а най-близката аналогия е свалянето през XVII век на патриарх Никон. Но това било решение на събора, на което той бил принуден да се подчини, но никога не признал в пълна степен.
Авторът е професор в Московската духовна академия, преподавател по сравнително богословие, автор на учебника „Западное християнство: взгляд с Востока”. Източник: Православие.ru
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
