Постинг
28.01.2013 20:15 -
Да предадеш Христа... с целувка
Да предадеш Христа... с целувка
28.01.13 | Светлозар Стефанов
http://www.pravoslavie.bg/Есеистика/Да-предадеш-Христа...-с-целувка
„Иисус се смути духом, засвидетелствува и рече: истина, истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде. Тогава учениците взеха да се споглеждат един други, недоумявайки, за кого говори. А един от учениците, когото Иисус обичаше, беше се облегнал на гърдите Иисусови. Нему Симон Петър кимна да попита, кой ли ще е, за когото говори. Той, като припадна върху гърдите на Иисуса, рече Му: Господи, кой е?
Иисус отговори: онзи е, комуто Аз натопя залък и подам. И, като натопи залъка, подаде го на Иуда Симонов Искариот. И тогава, подир залъка, сатаната влезе в него. А Иисус му рече: каквото ще вършиш, върши по-скоро. Никой обаче от насядалите на трапезата не разбра, защо му каза това." (Йоан 13:21-28)
Темата за предателството на Юда Искариотски не е просто ярък психо-драматичен момент от Евангелието. То е изпълнение на пророчество за сблъсъка между сатанинското у човека и Божието, но пак у човека. Освен това Юдовото предателството е модел на неспирната борба между истинските и фалшивите апостоли, съответно между истинските и фалшивите църкви и религиозни учения.
И така, вярно е, че Христос казва „Вие сте Ми приятели...". И като казва това, Той ни освобождава от страха, че сме оставени съвсем сами, понеже сме без-божници. В откриването на Божието приятелство, в емоционалната връзка между Бог и човек, е скрита онази сила, която „и планини премества" (срв. Матей 17:20.) Силата на любовта между приятелите е сила, по-голяма от самото битие на човека: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели." (Йоан 15:13).
Затова и най-естественият израз на признание към приятелската жертва е благодарността. Ние благодарим на приятелите си. Ние не им поднасяме притеснително подчинение. Съвършеният израз на приятелство е родствената връзка, когато хората не просто споделят убеждения, а „делят" една кръв. Те обичат другия като себе си, знаейки, че въпреки това другият винаги ще бъде в трето лице – „той", а не „аз". Затова вярващите се наричат „братя" и „сестри", защото по дух са приятели, а по плът са родственици в Христа. Чрез Него и помежду си са братя. Изразявайки убеждението в тази любов, вярващият не живее в страх от непредвидимите действия на съ-човеците си, още по-малко – от действията на своя Господ: „Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае, що върши господарят му; а ви нарекох приятели, защото ви казах всичко, що съм чул от Отца Си." (Йоан 15:15).
Когато християнинът се моли, той не издига гласа си от една бездна към друга бездна, не приема енергия, която не разбира и затова е неспособен да контролира. Християнинът не просто ТЪРСИ, а НАМИРА („Искайте, и ще ви се даде"; „търсете, и ще намерите"; „хлопайте, и ще ви се отвори" (срвн. Матей 7:7). Християнската молитва започва с „Отче наш" и завършва с „Амин" (непременно да бъде), именно заради убедеността на вярващия:
Първо – че Бог е най-близката Личност, към която всеки човек може да се обърне, който едновременно е „на небесата", но се грижи за „ежедневния ни хляб";
Второ – че Бог е нашият Баща, Който не е просто индивидуално разбиране, отразяващо различните ни представи за съвършенство. Той не е само „мой", а е „наш" Бог – действителност за цялото човечество и за всички ангели, Глава на Църквата и Спасение за всички;
Трето – че онова, което просим в молитва, е и това, което Той иска, следователно то „ще бъде".
Накратко това означава Божието приятелство и неслучайно неговият външен израз се отразява най-точно в молитвата. Именно това приятелство e способно да накара затворника да пее „Слава на Бога", а убитите с камъни, изгорените на клада, разкъсаните от зверове, разпнатите, обезглавените, обесените, разстреляните, заплютите и гладните, презрените до край, да благодарят и да се радват на своята участ, защото тя е съ-участ-ие в края на този свят, победен от Царството небесно.
Тук идва въпросът какво общо има казаното по-горе с темата за предателството...
Първо, предателството докрай изглежда като приятелство, преди да разкрие същността си и да изпълни същинската си мисия.
Второ, предателството понякога е намерение да се осъществи общото благо, чрез симбиоза на обществения и личния интерес.
Трето, предателството не се противи на истината, то я „купува" или „продава".
Не на последно място, предателството е връхната точка на убеждението в личната правота пред правото на избор на другите и най-вече пред закона, който защитава това право да бъдеш личен приятел с Бога. За предателя жертването на другия е въпрос на кауза, на мисия, която не търпи възражения, защото се прави в името на някакво друго благо.
Да се върнем към текста от Евангелието на Йоан. „Той, като припадна върху гърдите на Иисуса, рече Му: Господи, кой е?". Хората винаги са искали да им бъдат посочвани злодейците, за да могат, научавайки имената им, да ги накажат. И апостолите не можаха да се предпазят от това изкушение. Спомнете си притчата за житото и плевелите (Матей 13 глава). „И като дойдоха слугите на стопанина, рекоха му: господарю, нали добро семе посея на нивата си? Откъде са, прочее, в нея тия плевели? А той им рече: враг човек е сторил това. Слугите пък му рекоха: искаш ли да идем и да ги оплевим? Но той рече: не, за да не би, като скубите плевелите, да изскубите заедно с тях и житото; оставете да расте и едното и другото заедно до жетва; а по жетва ще река на жетварите: съберете първом плевелите и ги свържете на снопове, за да се изгорят; а житото приберете в житницата ми." (Матей 13:27-30).
Човек по естество иска да знае „лицето" на доброто и злото. И също като свети апостол Йоан на Тайната вечеря, всеки от нас, пита: „Господи, кой е?". Кой е проводникът на злото между нас, кой проваля евангелското дело, кой търси своето си, кой е фалшивият апостол, кое е лъжливото учение, коя е фалшивата църква, кой е предателят... И за наше разочарование отговорът на Христос не е еднозначен. Като че ли е същият като отговора му в горницата: „...онзи е, комуто Аз натопя залък и подам.". Вие искате да знаете кой олицетворява злото между вас, за да му се нахвърлите – казва Иисус, – ето, той е онзи, за когото топя залъка. Онзи е, който яде Моята плът и пие от кръвта Ми. Предателят не е чужд човек, който не Ме и не ви познава, когото вие не познавате. Това сте самите вие, той е сред нашата вечеря. И също като в старозаветното светилище, грехът чрез кръвта на жертвата „влизаше" в Храма, за да бъде заличен, така и в Новия Завет грехът се съ-прикосновява с кръвта на Човешкия Син и „влиза" през Неговото тяло, за да бъде унищожен.
Вие сте съ-при-част-ни в предателството, разкрива Христос на учениците си в горницата. Така у апостолите вече не може да дойде и не идва утехата, че злото стои отвън, далеч от стаята на събранието в църквата. Не, то е там, в самата апостолска църква, в присъствието на тайнството на вярата, в присъствието на Самия Христос, нещо повече, то се приЧАСТява със самото Тяло и Кръв Христови. Докато сме на земята, сатанинското е най-близо до онези, които се освещават, които са определени като Негово стадо. „Вървете! Ето, Аз ви пращам като агнета посред вълци" (Лука 10:3).
И в същото време сякаш Господ забранява на стадото да търси вълците помежду си, да ги посочва с имена, да ги унищожава. „Не е дадено вам да знаете", прозира в объркването на учениците да научат името на предателя, в разочарованата им готовност да го линчуват. „Не искам да плевите – казва добрият цар, - не сте достатъчно прецизни. Да не би да изскубете с плевелите и житото. Не искам от вас това, мои слуги. Вие сте земеделци на житото, но ще се грижите и за плевелите, докато дойде жетва".
Велика е мъдростта Божия, защото тя не прогласява злото, не проповядва за предателството на висок глас и не го разкрива напълно. Неговата пронизваща Промисъл ясно посочва ужасната истина само на онзи, за когото тя е валидна: „...каквото ще вършиш, върши по-скоро.". Без съмнение Юда разбра за какво и за кого става дума. Въпреки че „никой обаче от насядалите на трапезата не разбра, защо му каза това", в Юда беше влязъл един по-висш интелект от човешкия, който разбираше всичко. „...добре щеше да бъде за тоя човек, ако не бе се родил. А Иуда, който Го предаде, отговори и рече: да не съм аз, Рави? Иисус му отговори: ти каза." (Матей 26:24, 25).
И сякаш тук кънтят думите от притчата за сватбарската дреха: „Царят, като влезе да види насядалите, съгледа там едного, който не бе облечен в сватбарска премяна, и каза му: ПРИЯТЕЛЮ, как влезе тук, като не си в сватбарска премяна? А той мълчеше. Тогава царят рече на слугите: вържете му ръцете и нозете, вземете и го хвърлете във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби..." (Матей 22:11-13). „Приятелю!" – пита царят – „Как си влязъл?". Не поканените, а царят съди кои са достойни за сватбата. Ако той попита „Как си влязъл?!", няма достоен отговор. Дори мълчанието ни осъжда, щом сме голи...
„...и рече им: защо спите? станете и се молете, за да не паднете в изкушение. Докле още говореше Той, ето тълпа, а пред нея вървеше един от дванайсетте, наричан Иуда, който се приближи до Иисуса, за да Го целуне. Понеже такъв знак им бе дал: Когото целуна, Той е. А Иисус му рече: Иудо, с целуване ли предаваш Сина Човечески? Тия, които бяха с Него, като видяха, какво ще стане, рекоха Му: Господи, да ударим ли с нож? И един от тях удари слугата на първосвещеника и му отряза дясното ухо. Отговори Иисус и рече: оставете, спрете се! И като се допря до ухото му, изцери го. А на първосвещениците и началниците на храма и на стареите, които бяха надошли против Него, Иисус рече: като на разбойник сте излезли с ножове и колове, за да Ме хванете! Всеки ден бивах с вас в храма, и не дигнахте ръка срещу Мене, но сега е ваше времето и властта на мрака." (Лука 22:46-53)
Винаги в света има поне два вида Христови ученици. Едните вървят пред голямо множество и уж го водят към Бога. Те имат мисия – да посочат Иисуса на света, за да послужи Той на света и на самите тях. Юдовата близост с Христа е близост на външността, на уж интимното, но повърхностно докосване до Бога, на демонстрацията на приятелство с „уязвимия бог" - онзи, който светът иска „да има" и „да владее". Това е близостта на разрастващите се църковни редици на базата на „естествения подбор", не в името на собствената саможертва, а за сметка на идентичността на другия, на неговото превръщане в инструмент на едно общество, ръководено от „свещеническата", фарисейската правда. Тези ученици претендират, че са водени от Духа, но всъщност те водят тълпите след себе си, обличайки благочестието си в „тридесет сребърника". Зад тяхната целувка винаги се крият сопи и ножове!
Вторият вид ученици са онези, които не се отклоняват от Христа, но по принцип спят. Те се събуждат само ако се появи групата на първия вид ученици. Чак тогава виждат кой е предателят, виждат целувката му, виждат сопите и ножовете, разбират какво става. И сами вадят нож, за да защитят Бога. Непоколебимите последователи на Петър, онези, които обичат истината заради каузата, която тя представлява, заради църквата, която държи тази кауза; те предават Христос чрез упованието в силата, която си мислят, че имат... след като досега са спали! На тях Христос казва „станете и се молете, за да не паднете в изкушение"...
Едните предават Христа с целувка, другите вадят нож, за да го защитават. И за едните, и за другите, това е последната близост с Бога, преди да бъде разпнат. И ако за вторите – „войниците" на Бога, има надежда, то за първите – надеждата е като „камила, през иглени уши". Защото с разпъването на Христа изчезва и тяхната кауза. Техният юдейски цар е „докрай уязвен" и повече нямат към кого да водят тълпите със сопи и ножове, или с целувки. Тяхното богатство се измерва с тридесет сребърника, а това е нищо...
Помнете истината, че когато блудниците и разбойниците на този свят обливат Христовите нозе със скъпоценно миро, когато те плачат върху Неговото тяло и по този начин Го помазват за свой цар, може да сте изкушени да „продадете" това миро, за да „платите" за живота на сиромасите. А в крайна сметка богатеете вие, а на сиромасите не им става по-леко! Когато вие търсите „печалбата на църквата", нейното самоцелно разрастване, вие сте слуги на Синедриона и зад вас стоят сопи и ножове. На вас Иисус казва: „...лисиците имат леговища, и птиците небесни – гнезда; а Син Човеческий няма, де глава да подслони." (Лука 9:58).
Помнете и друга истина – че Христос няма нужда от вашата защита. Не воювайте за Него, а бдете и се молете! Защото онези, от които се страхувате, „имат една мисъл и ще предадат своята сила и власт на звяра; те ще воюват против Агнеца, и Агнецът ще ги победи, защото Той е Господар на господарите и Цар на царете, и ония, които са с Него, са звани, избрани и верни." (Откровение 17:13,14).
И още: „Както Мене е пратил живият Отец, и Аз живея чрез Отца, тъй и който Мене яде, ще живее чрез Мене. Този е хлябът, слязъл от небето. Не както бащите ви ядоха маната и умряха: който яде тоя хляб, ще живее вовеки. Това говори Иисус в синагогата, когато поучаваше в Капернаум. Тогава мнозина от учениците Му, като чуха това, казаха: тежки са тия думи! кой може да ги слуша? Но Иисус, като знаеше в Себе Си, че учениците Му роптаят против това, рече им: това ли ви съблазнява? Ами ако видите Сина Човечески да възлиза там, дето е бил по-преди? Духът е, който животвори; плътта нищо не ползува. Думите, що ви говоря, са дух и живот. Но има от вас някои, които не вярват. Защото Иисус отначало знаеше, кои са невярващи, и кой ще Го предаде. И рече: затова ви и казах, че никой не може да дойде при Мене, ако му не бъде дадено от Моя Отец. От това време мнозина от учениците Му се върнаха назад и вече не ходеха с Него. Тогава Иисус рече на дванайсетте: да не искате и вие да си отидете? Симон Петър Му отговори: Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот, и ние повярвахме и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий. Иисус им отговори: не Аз ли избрах вас дванайсетте? Но един от вас е дявол. Говореше за Иуда Симонов Искариот, защото той, бидейки един от дванайсетте, щеше да Го предаде." (Йоан 6:57-71).
Да бдим и да се молим, защото във време на усилено търсене на Христа, когато истините „се предлагат" шумно, този глъч непременно ще ни събуди, дори да сме заспали. И когато Иисус „бива прегръщан", когато мнозина се наричат Негови приятели и ученици, когато много църкви Го представят в толкова човешки образ, като че ли вече е стъпил втори път на земята, резултатът от срещата с Него може да се окаже нищо повече от предателска целувка... и сребърници.
28.01.13 | Светлозар Стефанов
http://www.pravoslavie.bg/Есеистика/Да-предадеш-Христа...-с-целувка
„Иисус се смути духом, засвидетелствува и рече: истина, истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде. Тогава учениците взеха да се споглеждат един други, недоумявайки, за кого говори. А един от учениците, когото Иисус обичаше, беше се облегнал на гърдите Иисусови. Нему Симон Петър кимна да попита, кой ли ще е, за когото говори. Той, като припадна върху гърдите на Иисуса, рече Му: Господи, кой е?
Иисус отговори: онзи е, комуто Аз натопя залък и подам. И, като натопи залъка, подаде го на Иуда Симонов Искариот. И тогава, подир залъка, сатаната влезе в него. А Иисус му рече: каквото ще вършиш, върши по-скоро. Никой обаче от насядалите на трапезата не разбра, защо му каза това." (Йоан 13:21-28)
Темата за предателството на Юда Искариотски не е просто ярък психо-драматичен момент от Евангелието. То е изпълнение на пророчество за сблъсъка между сатанинското у човека и Божието, но пак у човека. Освен това Юдовото предателството е модел на неспирната борба между истинските и фалшивите апостоли, съответно между истинските и фалшивите църкви и религиозни учения.
И така, вярно е, че Христос казва „Вие сте Ми приятели...". И като казва това, Той ни освобождава от страха, че сме оставени съвсем сами, понеже сме без-божници. В откриването на Божието приятелство, в емоционалната връзка между Бог и човек, е скрита онази сила, която „и планини премества" (срв. Матей 17:20.) Силата на любовта между приятелите е сила, по-голяма от самото битие на човека: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели." (Йоан 15:13).
Затова и най-естественият израз на признание към приятелската жертва е благодарността. Ние благодарим на приятелите си. Ние не им поднасяме притеснително подчинение. Съвършеният израз на приятелство е родствената връзка, когато хората не просто споделят убеждения, а „делят" една кръв. Те обичат другия като себе си, знаейки, че въпреки това другият винаги ще бъде в трето лице – „той", а не „аз". Затова вярващите се наричат „братя" и „сестри", защото по дух са приятели, а по плът са родственици в Христа. Чрез Него и помежду си са братя. Изразявайки убеждението в тази любов, вярващият не живее в страх от непредвидимите действия на съ-човеците си, още по-малко – от действията на своя Господ: „Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае, що върши господарят му; а ви нарекох приятели, защото ви казах всичко, що съм чул от Отца Си." (Йоан 15:15).
Когато християнинът се моли, той не издига гласа си от една бездна към друга бездна, не приема енергия, която не разбира и затова е неспособен да контролира. Християнинът не просто ТЪРСИ, а НАМИРА („Искайте, и ще ви се даде"; „търсете, и ще намерите"; „хлопайте, и ще ви се отвори" (срвн. Матей 7:7). Християнската молитва започва с „Отче наш" и завършва с „Амин" (непременно да бъде), именно заради убедеността на вярващия:
Първо – че Бог е най-близката Личност, към която всеки човек може да се обърне, който едновременно е „на небесата", но се грижи за „ежедневния ни хляб";
Второ – че Бог е нашият Баща, Който не е просто индивидуално разбиране, отразяващо различните ни представи за съвършенство. Той не е само „мой", а е „наш" Бог – действителност за цялото човечество и за всички ангели, Глава на Църквата и Спасение за всички;
Трето – че онова, което просим в молитва, е и това, което Той иска, следователно то „ще бъде".
Накратко това означава Божието приятелство и неслучайно неговият външен израз се отразява най-точно в молитвата. Именно това приятелство e способно да накара затворника да пее „Слава на Бога", а убитите с камъни, изгорените на клада, разкъсаните от зверове, разпнатите, обезглавените, обесените, разстреляните, заплютите и гладните, презрените до край, да благодарят и да се радват на своята участ, защото тя е съ-участ-ие в края на този свят, победен от Царството небесно.
Тук идва въпросът какво общо има казаното по-горе с темата за предателството...
Първо, предателството докрай изглежда като приятелство, преди да разкрие същността си и да изпълни същинската си мисия.
Второ, предателството понякога е намерение да се осъществи общото благо, чрез симбиоза на обществения и личния интерес.
Трето, предателството не се противи на истината, то я „купува" или „продава".
Не на последно място, предателството е връхната точка на убеждението в личната правота пред правото на избор на другите и най-вече пред закона, който защитава това право да бъдеш личен приятел с Бога. За предателя жертването на другия е въпрос на кауза, на мисия, която не търпи възражения, защото се прави в името на някакво друго благо.
Да се върнем към текста от Евангелието на Йоан. „Той, като припадна върху гърдите на Иисуса, рече Му: Господи, кой е?". Хората винаги са искали да им бъдат посочвани злодейците, за да могат, научавайки имената им, да ги накажат. И апостолите не можаха да се предпазят от това изкушение. Спомнете си притчата за житото и плевелите (Матей 13 глава). „И като дойдоха слугите на стопанина, рекоха му: господарю, нали добро семе посея на нивата си? Откъде са, прочее, в нея тия плевели? А той им рече: враг човек е сторил това. Слугите пък му рекоха: искаш ли да идем и да ги оплевим? Но той рече: не, за да не би, като скубите плевелите, да изскубите заедно с тях и житото; оставете да расте и едното и другото заедно до жетва; а по жетва ще река на жетварите: съберете първом плевелите и ги свържете на снопове, за да се изгорят; а житото приберете в житницата ми." (Матей 13:27-30).
Човек по естество иска да знае „лицето" на доброто и злото. И също като свети апостол Йоан на Тайната вечеря, всеки от нас, пита: „Господи, кой е?". Кой е проводникът на злото между нас, кой проваля евангелското дело, кой търси своето си, кой е фалшивият апостол, кое е лъжливото учение, коя е фалшивата църква, кой е предателят... И за наше разочарование отговорът на Христос не е еднозначен. Като че ли е същият като отговора му в горницата: „...онзи е, комуто Аз натопя залък и подам.". Вие искате да знаете кой олицетворява злото между вас, за да му се нахвърлите – казва Иисус, – ето, той е онзи, за когото топя залъка. Онзи е, който яде Моята плът и пие от кръвта Ми. Предателят не е чужд човек, който не Ме и не ви познава, когото вие не познавате. Това сте самите вие, той е сред нашата вечеря. И също като в старозаветното светилище, грехът чрез кръвта на жертвата „влизаше" в Храма, за да бъде заличен, така и в Новия Завет грехът се съ-прикосновява с кръвта на Човешкия Син и „влиза" през Неговото тяло, за да бъде унищожен.
Вие сте съ-при-част-ни в предателството, разкрива Христос на учениците си в горницата. Така у апостолите вече не може да дойде и не идва утехата, че злото стои отвън, далеч от стаята на събранието в църквата. Не, то е там, в самата апостолска църква, в присъствието на тайнството на вярата, в присъствието на Самия Христос, нещо повече, то се приЧАСТява със самото Тяло и Кръв Христови. Докато сме на земята, сатанинското е най-близо до онези, които се освещават, които са определени като Негово стадо. „Вървете! Ето, Аз ви пращам като агнета посред вълци" (Лука 10:3).
И в същото време сякаш Господ забранява на стадото да търси вълците помежду си, да ги посочва с имена, да ги унищожава. „Не е дадено вам да знаете", прозира в объркването на учениците да научат името на предателя, в разочарованата им готовност да го линчуват. „Не искам да плевите – казва добрият цар, - не сте достатъчно прецизни. Да не би да изскубете с плевелите и житото. Не искам от вас това, мои слуги. Вие сте земеделци на житото, но ще се грижите и за плевелите, докато дойде жетва".
Велика е мъдростта Божия, защото тя не прогласява злото, не проповядва за предателството на висок глас и не го разкрива напълно. Неговата пронизваща Промисъл ясно посочва ужасната истина само на онзи, за когото тя е валидна: „...каквото ще вършиш, върши по-скоро.". Без съмнение Юда разбра за какво и за кого става дума. Въпреки че „никой обаче от насядалите на трапезата не разбра, защо му каза това", в Юда беше влязъл един по-висш интелект от човешкия, който разбираше всичко. „...добре щеше да бъде за тоя човек, ако не бе се родил. А Иуда, който Го предаде, отговори и рече: да не съм аз, Рави? Иисус му отговори: ти каза." (Матей 26:24, 25).
И сякаш тук кънтят думите от притчата за сватбарската дреха: „Царят, като влезе да види насядалите, съгледа там едного, който не бе облечен в сватбарска премяна, и каза му: ПРИЯТЕЛЮ, как влезе тук, като не си в сватбарска премяна? А той мълчеше. Тогава царят рече на слугите: вържете му ръцете и нозете, вземете и го хвърлете във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби..." (Матей 22:11-13). „Приятелю!" – пита царят – „Как си влязъл?". Не поканените, а царят съди кои са достойни за сватбата. Ако той попита „Как си влязъл?!", няма достоен отговор. Дори мълчанието ни осъжда, щом сме голи...
„...и рече им: защо спите? станете и се молете, за да не паднете в изкушение. Докле още говореше Той, ето тълпа, а пред нея вървеше един от дванайсетте, наричан Иуда, който се приближи до Иисуса, за да Го целуне. Понеже такъв знак им бе дал: Когото целуна, Той е. А Иисус му рече: Иудо, с целуване ли предаваш Сина Човечески? Тия, които бяха с Него, като видяха, какво ще стане, рекоха Му: Господи, да ударим ли с нож? И един от тях удари слугата на първосвещеника и му отряза дясното ухо. Отговори Иисус и рече: оставете, спрете се! И като се допря до ухото му, изцери го. А на първосвещениците и началниците на храма и на стареите, които бяха надошли против Него, Иисус рече: като на разбойник сте излезли с ножове и колове, за да Ме хванете! Всеки ден бивах с вас в храма, и не дигнахте ръка срещу Мене, но сега е ваше времето и властта на мрака." (Лука 22:46-53)
Винаги в света има поне два вида Христови ученици. Едните вървят пред голямо множество и уж го водят към Бога. Те имат мисия – да посочат Иисуса на света, за да послужи Той на света и на самите тях. Юдовата близост с Христа е близост на външността, на уж интимното, но повърхностно докосване до Бога, на демонстрацията на приятелство с „уязвимия бог" - онзи, който светът иска „да има" и „да владее". Това е близостта на разрастващите се църковни редици на базата на „естествения подбор", не в името на собствената саможертва, а за сметка на идентичността на другия, на неговото превръщане в инструмент на едно общество, ръководено от „свещеническата", фарисейската правда. Тези ученици претендират, че са водени от Духа, но всъщност те водят тълпите след себе си, обличайки благочестието си в „тридесет сребърника". Зад тяхната целувка винаги се крият сопи и ножове!
Вторият вид ученици са онези, които не се отклоняват от Христа, но по принцип спят. Те се събуждат само ако се появи групата на първия вид ученици. Чак тогава виждат кой е предателят, виждат целувката му, виждат сопите и ножовете, разбират какво става. И сами вадят нож, за да защитят Бога. Непоколебимите последователи на Петър, онези, които обичат истината заради каузата, която тя представлява, заради църквата, която държи тази кауза; те предават Христос чрез упованието в силата, която си мислят, че имат... след като досега са спали! На тях Христос казва „станете и се молете, за да не паднете в изкушение"...
Едните предават Христа с целувка, другите вадят нож, за да го защитават. И за едните, и за другите, това е последната близост с Бога, преди да бъде разпнат. И ако за вторите – „войниците" на Бога, има надежда, то за първите – надеждата е като „камила, през иглени уши". Защото с разпъването на Христа изчезва и тяхната кауза. Техният юдейски цар е „докрай уязвен" и повече нямат към кого да водят тълпите със сопи и ножове, или с целувки. Тяхното богатство се измерва с тридесет сребърника, а това е нищо...
Помнете истината, че когато блудниците и разбойниците на този свят обливат Христовите нозе със скъпоценно миро, когато те плачат върху Неговото тяло и по този начин Го помазват за свой цар, може да сте изкушени да „продадете" това миро, за да „платите" за живота на сиромасите. А в крайна сметка богатеете вие, а на сиромасите не им става по-леко! Когато вие търсите „печалбата на църквата", нейното самоцелно разрастване, вие сте слуги на Синедриона и зад вас стоят сопи и ножове. На вас Иисус казва: „...лисиците имат леговища, и птиците небесни – гнезда; а Син Човеческий няма, де глава да подслони." (Лука 9:58).
Помнете и друга истина – че Христос няма нужда от вашата защита. Не воювайте за Него, а бдете и се молете! Защото онези, от които се страхувате, „имат една мисъл и ще предадат своята сила и власт на звяра; те ще воюват против Агнеца, и Агнецът ще ги победи, защото Той е Господар на господарите и Цар на царете, и ония, които са с Него, са звани, избрани и верни." (Откровение 17:13,14).
И още: „Както Мене е пратил живият Отец, и Аз живея чрез Отца, тъй и който Мене яде, ще живее чрез Мене. Този е хлябът, слязъл от небето. Не както бащите ви ядоха маната и умряха: който яде тоя хляб, ще живее вовеки. Това говори Иисус в синагогата, когато поучаваше в Капернаум. Тогава мнозина от учениците Му, като чуха това, казаха: тежки са тия думи! кой може да ги слуша? Но Иисус, като знаеше в Себе Си, че учениците Му роптаят против това, рече им: това ли ви съблазнява? Ами ако видите Сина Човечески да възлиза там, дето е бил по-преди? Духът е, който животвори; плътта нищо не ползува. Думите, що ви говоря, са дух и живот. Но има от вас някои, които не вярват. Защото Иисус отначало знаеше, кои са невярващи, и кой ще Го предаде. И рече: затова ви и казах, че никой не може да дойде при Мене, ако му не бъде дадено от Моя Отец. От това време мнозина от учениците Му се върнаха назад и вече не ходеха с Него. Тогава Иисус рече на дванайсетте: да не искате и вие да си отидете? Симон Петър Му отговори: Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот, и ние повярвахме и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий. Иисус им отговори: не Аз ли избрах вас дванайсетте? Но един от вас е дявол. Говореше за Иуда Симонов Искариот, защото той, бидейки един от дванайсетте, щеше да Го предаде." (Йоан 6:57-71).
Да бдим и да се молим, защото във време на усилено търсене на Христа, когато истините „се предлагат" шумно, този глъч непременно ще ни събуди, дори да сме заспали. И когато Иисус „бива прегръщан", когато мнозина се наричат Негови приятели и ученици, когато много църкви Го представят в толкова човешки образ, като че ли вече е стъпил втори път на земята, резултатът от срещата с Него може да се окаже нищо повече от предателска целувка... и сребърници.
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
