Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.01.2013 15:15 - 3 часа и 56 минути - бебето е навън, живо и здраво!
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 317 Коментари: 0 Гласове:
0



3 часа и 56 минути - бебето е навън, живо и здраво!
 Историята на две раждания – в САЩ и в България
Росица Николова
 
http://ladyzone.bg/article/lica/3-chasa-i-56-minuti-bebeto-e-navan-zhivo-i-zdravo.html
 Снимки: Ясмина, личен архив

Познавам Ясмина виртуално. Толкова ми е близка, че знае неща за мен, който (уж) най-добрата ми приятелка не знае. Иначе никога не сме се виждали реално. Но и аз знам за нея. Знам например, че си има един Ясен, който свири на тромпет, и има смелостта да изиграе ролята на Джордж Вашингтън в американска пиеса, в американско училище. Знам също и че си има една малка Яна, която нарича Гуциндер, тя най-малкият фен на Depeche Mode и сложи ли веднъж апреските и шапката, не ги сваля дори и пред компютъра.
 Ясмина ражда Ясен в България, а Яна в САЩ. Помолих я да ми разкаже историите на двете си раждания, защото бях сигурна, че ще са интересни. Пък и сравнение може да си направи човек за това къде се намира обществото, в което живее, по отношението към жената, която дава живот. Дали я разплаква от щастие, или от болка…

                жжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжж
 
Никога няма да забравя онези, плътно изпълнени с щастие пет дни в родилното на Orange Coast Memorial Medical Center в САЩ.

10-и януари, 2011 година, Fountain Valley, California

Пристигнах в болницата веднага след като почувствах изтичането на околоплодните води. Нямах предварителна уговорка с екип или лекар. Веднага след като ме приеха, дотича сестра, която включи до мен подвижен видеозон, за да види разположението на бебето. Все още липсваха контракции и нагласата ми беше за естествено раждане, но се оказа, че то в последния момент се е завъртяло и е тръгнало да излиза с краката напред. След бърза консултация дежурните лекари решиха да ми направят цезарово сечение. Искам да подчертая, че до секцио се прибягва само и единствено когато има някакъв проблем. Никой и в никакъв случай не го препоръчва като нормален начин на раждане, за разлика от масовата практика в България. Последва кратка подготовка - преобличане, инструкции, подписване на документи. Когато влязох в операционната, краката ми се подкосиха - до този момент не съм била оперирана от нищо. Затова и ми се видя много страшно, но целият екип ме окуражи. Всички, един по един, ми се представиха поименно и по длъжност. После една сестра ме прегърна - здраво и младо момиче.

Интересното в американските болници е, че винаги съобщават какво ще последва да извършат върху тялото ти, дори и най-малката подробност, за да си подготвен за усещането. "Сега ще усетиш малко студено памуче на гърба си, после лека болка от убождане" - каза анестезиоложката и забоде в гърба ми инжекцията с упойка. Минути след това операцията започна. Пуснаха тиха музика…

РАЖДАНЕТО

„Разрез в 3 часа и 45 минути" - каза глас зад завесата, с която бяха отделили главата от тялото ми. Изглежда всяко действие от цялата операция се записваше с точност до минута. "3 часа и 56 минути - бебето е навън, живо и здраво" - беше репликата, която през цялото време очаквах със затаен дъх. "Не го чувам да плаче" - обърнах се тревожно към моята близка, която наблюдаваше всичко, седнала до главата ми. А тя се усмихна и стана да пререже пъпната връв, докато една от сестрите заснемаше с фотоапарата ми този уникален момент. Почувствах огромна радост, исках го на секундата. А и те не се забавиха - сложиха бебето до главата ми, за да го видя и усетя моментално.

 Имах два варианта за Яна - да остане неотлъчно с мен или да я отделят и да ми я носят при поискване, предвид доста тежкото следоперационно състояние, в което бях. Избрах първия без никакво съмнение, затова и малката ми дъщеричка беше заедно с мен дори и в последвалите два часа реанимация.

Когато ни въведоха в стаята, на бяло табло на стената ни посрещна надпис: "Welcome, baby Yana!", последван от днешната дата и името на сестрата, която ще се грижи за мен през следващите часове. Оказа се един от най-милите Човеци, които съм срещала в живота си. Първото, което я помолих, беше да ми подаде бебето, за да го прегърна – не можех да ставам, заради катетъра и системите, с които бях прикована към леглото. "Skin on skin*" - думите, с които започна да го съблича, и голичко, само по памперс, го постави върху гърдите ми. Покрих го с одеялце и така замъркахме заедно, като две щастливи котета, които нямат намерение скоро да се разделят. Сестрата ми показа бутон, който да не се страхувам да натискам, когато имам нужда от нея, и излезе усмихната.

Следващите часове помня като едно червено бълнуване. Изведнъж от мен рукна река от кръв, която големият памперс изобщо не можа да удържи. Повиках спешно сестрата и тя прекара голяма част от дежурството си в моята стая. Грижеше се за мен като истинска майка, пренесе ме няколко пъти на гръб до банята, където ми помогна да се измия. Бавно и търпеливо, заедно със стойката на системата, стъпка по стъпка, ме връщаше всеки път обратно. Не се измори да ми подава и бебето, което сръчно събличаше и обличаше, за да бъдем "кожа до кожа". През цялото време ми разказваше колко е щастлива със своите пет деца и колко много обича да пътува. Накрая, преди да й свърши смяната, дойде да се сбогува и каза, че ще намине да ме види в някой от следващите дни, защото повече не й се пада дежурство при мен. Прегърна ме, после ме остави с бебето на гърдите.

УСЛОВИЯТА В БОЛНИЦАТА

От болницата ми предоставиха всичко необходимо, свързано с мен и детето - памперси, кърпички, шишета с адаптирано мляко за еднократно ползване, ако се наложи, помпичка за сополи, пелени с найлонова подложка за мен, големи памперси, дори и мрежести гащи, с които да ги прикрепям, но да не ме стягат. Изуми ме обаче едно специално шишенце като от веро, което ми дадоха за да се мия по-удобно. Някак за всичко беше помислено.

 Стаята ми беше с две легла - ако си поискам, можех да имам непрекъснато придружител от семейството, който да спи на съседното. В единия край имаше баня с всичко необходимо. Леглото - най-удобното, на което не съм спала. Да, почти не мигнах от радост и вълнение, само една продължителна сладка дрямка, когато нямах посещение. А посещенията си бяха доста. Не говоря само за близките, а и за всички останали хора, които се извървяха покрай мен през тези дни. Първо лекарите, провели операцията, после един по един всички, при които съм минавала на консултация по време на бременността, защото болницата всъщност беше едно цяло с поликлиниката, в която се извършват редовните прегледи. Редом с тях на вратата ми почукаха момичето от юридическия отдел, което ми донесе за попълване заявлението за акт за раждане и соушъл секюрити номер*, сестрата, която трябваше да ми обясни как да започна да кърмя и да задържа кърмата максимално дълго време, фотографката, която си предлагаше услугите за първи снимки, жената, записваща избора ми на утрешно меню, дори и социален работник ми изпратиха, като разбраха, че нямам до себе си мъж, който да се радва, заедно с мен. Всеки ден по няколко пъти минаваше и педиатър за преглед на бебето, както и жената, мереща пулса и кръвното ми с подвижния си апарат.

 Ваксините, също и лекарствата за обезболяване, които ми даваха, бяха придружени с бланка за съгласие, изискваща моя подпис, и с листовка с описание на действието им. Храната беше много вкусна, разнообразна и обилна. Носеха ми я в леглото. Имах избор от два вида основно ястие, няколко вида десерт, супа и предястие, както и кафе, чай или мляко.

ПЕРСОНАЛЪТ

 Всяка нова сестра, дошла на смяна, първо минаваше да се представи и да си напише името на таблото, за да знам кого да търся, ако ми потрябва. Една от тях ме попита по колко легла в стая са родилките в България. Опули очи, когато чу, че масово са по десет. Друга пък ми се скара, когато видя, че дохранвам бебето с изкуствено мляко. Каза ми - "Бъди упорита, викай кърмата, не храни детето повече с адаптираното мляко".


 



Лекарите, които минаваха на консултация всеки ден, всъщност бяха същите, които водеха женската консултация в поликлиниката към болницата, така че познавах голяма част от тях. С влизането си ме прегръщаха и поздравяваха за успешното раждане. Да, истински топли прегръдки, които никога няма да забравя още от първото ми стъпване в поликлиниката. Харесах много американския начин на здрависване на близки хора, който всъщност не е ръкуване, нито целуване, а едно голямо и силно прегръщане. А всеки, който се е превърнал по някакъв начин в част от твоята бременност, няма начин да не ти стане прегръщателно близък.

БРЕМЕННОСТТА

 Оказа се, че имам гестационен диабет, при което ми дадоха машинка за измерване на захарта, заедно с огромно количество лентички за проверка. Назначиха ми и диетолог, който ми обясни какво трябва да ям и ми даде папка с примерни менюта по дни, както и подробен списък как трябва да съчетавам храните и в какви количества. Безценни съвети, които още пазя и даже мисля да преведа и разпространя, за да могат да се ползват от тях и родилките в България. Знам, че тук такова нещо няма кой да им даде.

ИЗПИСВАНЕТО

Дойде денят на изписването. Връчиха ми две папки с инструкции - едната за бебето, другата - за мен. Как да се пазя, как да го гледам в първите седмици вкъщи и не ме пуснаха да си тръгна преди да се уверят, че съм ги прочела. Подариха ми раничка, пълна с неща от първа необходимост - памперси, кърпички, млека, шишенца за съхраняване на изцедена кърма, термочантичка, както и обезболяващи лекарства за мен. Тук е моментът да кажа, че през цялото време не изпитах никаква болка, нито по време на операцията, нито след нея, нито после, когато се прибрах вкъщи.

 Понасям Яна на ръце към изхода, а там ме чака сестра, бутаща инвалидна количка. Учудвам се защо трябва пък сега да сядам в такава количка, а тя ми казва - "За да сме сигурни, че няма да се спънеш с бебето на ръце". Задължително също се налага да й покажем бебешкото столче, което сме монтирали в колата, и чак тогава ни освобождава с пожелания за всичко най-прекрасно.
 Месец по-късно получих картичка от болницата, с която ми благодаряха, че съм била техен пациент. Най-отдолу ръкописно беше добавено и мило изречение от моята първа сестра, на която, за мой най-ужасен срам, не запомних името, а картичката изчезна безследно в купчината от документи, които трябваше да донеса после към България...

 Знам, че вероятно никога повече няма да срещна тези хора, но споменът за тяхната човещина и професионализъм ще остане завинаги с мен. Хора, обичащи професията си и изпълняващи задълженията си с радост и отдаденост, каквато никога дотогава не бях виждала!

Следва: Единайсет години по-рано - септември, Кюстендил





Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 11326498
Постинги: 14710
Коментари: 2334
Гласове: 9223
Архив
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031