Постинг
08.01.2013 13:39 -
Писма до Е. М. Чоран
http://kultura.bg/web/писма-до-е-м-чоран/
Share on email
М. Д. Молиние
28.12.2012 12:32
Писма до Е. М. Чоран
13.06. 1944 г.
Бог ни освобождава от апологетите (Дьо Монлеон)[1]
Драги Чоран,
Онзи ден ти ми каза: всяко възражение срещу религията отпада в деня, в който си в състояние да доловиш Божията любов. И аз го потвърждавам, изпреварвайки следното твое възражение: аз не долавям Божията любов.
Писмото ти предизвика у мен различни реакции и множество размисли. То изразява толкова искрена симпатия, че направо ми стана мъчно, че не мога да напусна манастира, за да те зарадвам. Ала какво да сторя, щом познах „Божията любов към нас”! „Да би знаяла дара Божий”[2], казва Христос на самарянката… Да би знаял и ти, щеше да дойдеш с мен в манастира не за да подсилиш самотата си в света, а за да се отървеш най-сетне от нея.
Множество идеи нахлуха в мен, докато четях твоето писмо, но малко от тях са истински необходими… Ще повторя само някои от тях: Аз бягам от света, за да избягам от самотата, защото само любовта освобождава от самотата и само Бог ни е обикнал. Не търся екстаза, а мълчанието и мира на Бога, Който надхвърля всяко чувство.
Смущавам се да произнеса всички тези думи, защото виждам, че вече не говорим на един и съши език. И това е донякъде разбираемо, защото виждайки, че не говорим на един и същи език, ти идваш със закъснение и така твоят анархистки жест е вече консумиран. Бих могъл да споря с твоята позиция, да разкрия нейните противоречия и безизходици, поне според мен… но защо? Не се спори с вярващ, а пак повтарям, че ти си вярващ и нищо не може да разколебае деянията на твоята вяра: един наопаки вярващ, но вярващ. Ти не вярваш в живота, но вярваш в смъртта; не вярваш в любовта, а в омразата; не вярваш в смисъла на света, а в неговия абсурд. И ти вярваш в това в пълния смисъл на думата, почти с фанатизъм – този латентен, но плашещ фанатизъм срещу който се защитаваш с предпазливостта на змия, с отказа си от крайни решения и с дълбоката си привързаност към ценности, които при това отричаш – животът, умът (и неговите изтънчености) и т.н.
И накрая, извини ме, че отговарям на един портрет с един портрет. Извини ме, че влязох в манастир и с това изкушавам авантюрата на надеждата. И най-накрая, имай милост, отхвърли апологетичните трактати.
Благодаря ти за твоята покана, която моите задължения на син и на постулант ме задължават да отклоня за момента.
***
Юли-август 1944 г.
Драги Чоран,
Надявам се денят, който прекарахме заедно, да е оставил добър спомен у теб… както у мен. Въпреки всичко съм малко ядосан на себе си, че не успях да ти обясня по-добре защо не мога вече да напускам манастира, и ще се опитам да го разясня по-добре в това писмо.
Винаги съм жадувал за нещо в моя живот. За нещо, което да ме опиянява, нещо силно и бурно, което иначе си остава непостижимо, но продължава да те очарова и скоро вече не можеш без него: нещо, което ме държи и вече не ме пуска; следователно аз съм по-скоро притежаван от него, отколкото го притежавам. Става дума за реалност, а не за мит на моето въображение, защото един мит е само нещо външно, той не може да те притежава.
Струва ми се, че всички герои на Достоевски са такива: необходимо им е вино, което да притъпява и потиска тяхната жажда за интензивен живот, необходимо им е да преодолеят границите на човека, да минат отвъд тях, да опърлят крилете си с някаква отрова, само да са по-силни от човека: ангел или демон, няма значение! Те се задъхват в обвивката, дадена им от природата, потребно им е нещо друго.
Тутакси искам да отбележа, че те не могат да са подвластни на илюзията в своите търсения. Опитът в това отношение не може да ни мами: или се надмогваме, или не; или имаме работа с нещо по-силно от нас, или не. Това се усеща, знае се и не е възможна грешка. Оказва се, че дозата се увеличава до безкрайност, без никога да се стигне дъното. Ето защо и нашата безкрайна жажда се усеща и преодолява; затова тя се удавя в алкохол, от който се опияняваме, макар че както констатираме, тя само нараства при срещата с определен обект.
Ясно е, че този обект може да бъде само духовен. Тъкмо него търсят героите на Достоевски: безкраен в горделивостта или безкраен в любовта. Горделивостта и любовта са всъщност единствените две бездни, в които нашата жажда може да се потопи, без да ги изчерпи. Изборът е напълно свободен и всеки човек трябва да го извърши някой ден. Чувствените въжделения са долни и бързопреходни, колкото и налудничави или изтънчени да са те в сравнение с въжделението на горделивостта или любовта. Тези две въжделения са наистина неизчерпаеми, защото както едното, така и другото визират Бога – за да го унищожат или за да се унищожат в Него.
Аз избрах, благодарение на Бога, любовта. Но тъй като има риск да я обвържеш с чувствената любов, без да схванешнейния обективен интензитет, който ни обзема и вече не ни пуска, по-скоро бих предпочел да кажа, че открих мълчанието… защото всъщност това е същото нещо.
Мълчанието е реалност, то не може да е илюзия. Само че за разлика от земните храни, то не е реалност, привличаща отдалеч и пуста отблизо. По дефиниция, неговият зов е твърде нежен и дискретен, за да го забележим по време на всекидневните възбуждения. За да го желаем, следва отначало да го вкусим; но колкото повече го вкусваме, толкова повече го жадуваме, а колкото повече го жадуваме, толкова повече се засищаме. Ала е ясно, че никога не ще изчерпим цялото възможно мълчание; то е по-обширно от нашето желание.
И ето ме вече пленник, защото неспирно трябва да черпя от изворите на мълчанието, откъдето се излива в сърцето ми тази жива вода, която Иисус обещава на самарянката. Тук говоря за безспорни реалности, чийто опит не може да бъде определен като блян. Ако говоря за Бог, ти можеш да смяташ, че съм обзет от илюзия, че моят така наречен опит не е валиден, и че проектирам върху реалността обекта на моето желание. Същото е, ако говоря за любов. Ето защо ще говоря единствено за мълчание: уверявам те, че не го желаех, поне съзнателно, при влизането ми в манастира. Днес, когато имам вече опит с него, колкото и да е малък и крехък, не бих го разменил даже срещу най-бурните опиянения в живота. То е наистина (имам предвид мълчанието на любовта, мълчанието на вярата) драгоценния бисер, заради който си струва да се размени останалото. Препрочети всички пасажи от Стария завет, където се възхвалява Мъдростта (най-вече в началото на едноименната книга), като я заместиш с думата мълчание, и ще разбереш за какво става дума. „Аз предпочетох мъдростта пред скиптри и престоли, и богатството смятах за нищо пред нея; драгоценния камък не сравних с нея, защото пред нея всичкото злато е нищожен пясък, а среброто е кал в сравнение с нея. Аз я обикнах повече от здраве и хубост и в избора предпочетох нея пред светлината, защото нейната светлина не угасва” (Прем. 7:8-10).
Ах, ако знаеше…Но за да знаеш, трябва да вкусиш, а за да вкусиш, трябва да мълчиш. Ето защо толкова бих искал да прекараш осем дни тук, само за да помълчиш известно време, да се вслушаш в гласа на мълчанието, поне веднъж да имаш този сериозен опит. Той няма нищо общо с екстаза, който, напротив, е резултат от нервен и психически срив (дори при светците) и изобщо не е най-същественото при мистичния опит. Напротив, когато светците встъпят в духовен брак, те вече нямат екстази, защото тялото им привиква с този режим (ужасяващ за него!) на изтощаващото присъствие на Бог в душата, което само по себе си е умиротворяващо.
Когато си пред твоето писалище, не твоят темперамент прави така, че то да е там и да е писалище: тази реалност е обективна, ти можеш да се облегнеш на нея, каквато и да е душата ти и твоята психология. Същото е валидно и за казаното от мен. Мълчанието не зависи от темперамента или желанието: изпитвах ужас от мълчанието в света и все още природата ми страни от него. То е и тъкмо това меудържа, не мога да мина без него.
Твой верен брат Молиние, О. П.
***
Декември 1944 г.
Ти не познаваше мама, но си ми твърде близък приятел, за да не споделя с теб моето страдание. Смъртта е смазваща, абсолютна реалност: пред нея нищо не може да устои, освен вярата.
Получих твоето послание: но твоят мълчалив призив към метафизика на разомагьосване и бягство не попадна на мястото си… Пред смъртта не може да се вярва в привидности: трябва да се избира между нищото (вече не отпращано в дъното на картината, във философията, а на преден план, в пълна светлина, халюциниращо)…и Бог. За щастие, вече избрах – или по-скоро Бог ме избра.
Как може да се забрави смъртта! Всеки говори за нея като че ли е безсмъртен: смъртта е винаги смърт на другите. Бях потресен да видя, че хората изпитват състрадание към мама, както богатите съчувстват на бедните, чувствайки се на завет. Ах! Безумци, които щом усетят натиск или са в безизходица, въздават слава на битието, но инак въобще не го забелязват, в никакъв случай! И аз съм сред тях!
Твоят приятел
***
5 март 1945 г.
Драги Чоран,
Разбираема несъпричастност. Всъщност става дума за нещо такова, макар и не съвсем. Мисля, че ти разбираш християнството много по-малко, отколкото предполагаш, но пък си причастен към него много повече, отколкото изглежда… Ако само не отричаше априори значението на потребността и на желанието, дори и измамно. Не можеш да умираш от жажда, без да жадуваш нещо и без тази жива вода да не съществува някъде.
Когато св. Тома се пита какъв е източникът на злото, той отговаря, че това може да бъде само доброто. Всяка ущърбност почива върху пълнотата: твоят инстинкт на разрушител се обляга върху природата, която блика от дълбините на битието. Твоята душа се върти нахалост по липса на обект и страда от това, защото произтича от битието и твоето желание се стреми към битието пряко волята си. Всичко това ти знаеш много добре. Най-показателното за което е, че не искаш да съграждаш, а искаш да рушиш поради отвращението си към ужасяващите конструкции, на които смяташ, че се е обрекло човечеството, и които пак се дължат на любовта към битието и съвършенството.
Колко немощен е човекът всъщност. Ала я има и идеята за величието – дължаща се не на немощта като такава, а на чистото Битие, обвито в една неведома тайна. Поради което не е редно да се отдаваме на конструкции и аз нищо не конструирам, а трябва да търсим в съзерцанието сетния Акт, положен извън нас. Нещо, което ти всъщност правиш въпреки всичките ти поетични разрушения.
Какво ни носи тогава Христос? Едно напълно безумно послание на чистия Акт, и въпреки това достойно за своята трансценденция, защото е необяснимо (християнството не го обяснява, то подчертава дори, че е неразбираемо). Бог ни обича, чистият Акт стига до нас и дори не е необходимо да го търсим, а да го оставим да действа, да го оставим да погълне нашата душа в Него.
Твой брат М. Д. Молиние
***
Св. Яков, 16.04.1945 г.
Converte nos, Deus salutari noster[3]
Няма нищо от твоето нещастие, което да не притежавам в моето щастие. Ти дефинираш живота като рухване в Бога. Но уподобяваш Бог на нищото, докато Той е Животът и няма нищо положително в света и дори в твоето нещастие, което да не е неизличимо в Него. Духовният живот е всъщност неизречимо рухване на нашата душа в безкрайната любов на Създателя и Христос Спасителя. Вече не си себе си, изгубил си се, удавил си се в Бога. И ти си прав да виждаш в „живота” отказ от това рухване: защото то предполага смъкване на преградите, с които сме свикнали, което е и истинската смърт на нашата независимост („който иска да спаси душата си, ще я погуби”[4]).
Ти обичаш нещастието си, защото предпочиташ да погубиш живота си, отколкото да го дадеш. Бог не ще ти отнеме никога привилегията да откажеш и да останеш затворен в своята самота: но това е адът. Тъкмо напротив, дарът, това е смъртта на нашата независимост; на нас ни е противно в нашата паднала природа. И разберем ли го, това е началото на нов живот, раят на земята, „радост, радост, сълзи от радост”, както казва Рембо (или Паскал?[5]).
Струва ми се, че си близо до това да го разбереш, ако приемеш да се приобщиш чрез кръвта Христова, вместо да пазиш горделивостта на твоето нещастие. Всичко останало ти ще получиш стократно, но твоята горделивост трябва да умре и трябва да приемеш да бъдеш това, което си: „човек сред човеците” (Достоевски), сиреч нищо пред Бога.
Съзнавам колко трудно е да те посъветвам да се молиш „по малко”. Молитвата изисква пълно обръщане, обрат, свеждане до нищо на цялото ти същество, тя изисква най-сетне да избухнеш в сълзи… От колко време не си плакал? Няма ли в дълбините ти някакво безчовечно закоравяване срещу най-простите и най-здрави човешки реакции? В сълзите има истина, сиреч освобождение, което никаква теория не може да разруши: човешките сълзи са тъкмо тази вода, която ни умива от първородния грях и ни възвръща непобедимата детска невинност. Препрочети, препрочети в Братя Карамазови епизода с убиеца, който първо се изповядва на стареца, а сетне го прави публично…
Може би разбираш, че твоят случай е сходен с този на всеки човек, който живее далеч от Бога. Ти се ожесточаваш срещу всяко чувство на справедливост и любов, тоест срещу Христос. Искаш да си безразличен пред неправдата, но за щастие не успяваш, а и не искаш, надявам се, да постигнеш ужасяващото безразличие на тези, които студено вършат неправди. Но успееш ли да се обърнеш, в същинския смисъл на думата, да следваш естествената и свята наклонност на Живота, съумееш ли да разтвориш своето същество в Другия, който те надмогва и то в уречения миг (който струва ми се не можеш да пренебрегнеш), тогава и за теб, както и за убиеца на Достоевски, ще има рай на земята, неизречима, свръхчовешка радост, „Христовият мир ще надхвърли всяко чувство”[6].
Знам, че не е достатъчно да го разбереш, за да го сториш. Трябва да приемеш да умреш. Всъщност това, което Иисус иска от теб е да се откажеш от нещастието си, както някои други се отказват от човешкото щастие, от радостите, очевидностите, свободата и най-сетне от живота, за да Го следват. Това е голяма болка за всички, но освободителна болка, който разкъсва обръчите, които втвърдяват сърцето ни и пречат да се обърнем към нашия Отец на небесата, както реките се вливат в морето, от което произтичат. Отказът от нещастието и от поезията на нещастието би бил за теб истинска и дълбока агония, разбирам го съвсем ясно. Но за всички нас подобна агония е условието да живеем и радостно да обичаме, което надмогва всяка еуфория.
Бих искал да дойдеш, когато изповядвам вярата си и да ме видиш проснат ничком, за да разбереш, че това е жестът на самоизобличилия се убиец на Достоевски. И този, който те търси, е Единственият абсолютно истинен, за да станем човеци, Единственият, Който ни дарява най-интимната ни потребност – да обичаме (нещо, което не можеш да отречеш, ти, който търсиш да избягаш от самотата си и чието „нещастие” и чийто източник е в това неутолимо изискване).
Но засега достатъчно. И както ти казах на 2 юли, ще бъда духом с теб.
Твой брат Мари-Доминик Молиние
***
5 май 1945 г.
Драги Чоран,
Има нещо, в което ние вече не вярваме в ХХ в., но чиято реалност все пак ни боде очите – ефикасността на времето: вече вярваме само в мига, не искаме да бъдем търпеливи. От тази гледна точка ти и аз споделяме една и съща заблуда. И трябваше да мина през усилните изпитания на новициата, за да се науча, волю-неволю, на интелектуално търпение и да започна да разбирам малко по малко онова, което веднага не разбирах. Така в продължение на 10 месеца у мен се формира начатък на едно правилно разбиране за християнското учение, за това колко то е едновременно богато, дълбоко и просто.
Ето защо искам да призова и теб към същото търпение. И ти ще видиш тогава, че тази нагласа, единствената почтена форма на агностицизма, може да има дълбоки последствия: тя ти дава да проумееш, че може би ще схванеш впоследствие истина или реалност, която не си в състояние да възприемеш днес. Всичко това е съвсем просто и при това оправдано от опита, то е самата същност на интелектуалния живот. И все пак е вече смирение и надежда…
***
1945
Драги Чоран,
Обещанията на Христос са парадокси за човешката логика, но най-странното е, че ги виждаме вярно спазени. Нали Той е обещал стократно на хората от този свят, които изоставят заради Него братя, приятели, поля и домове. Всъщност ние имаме тук това, което богатите преследват напразно цял живот: освобождение от всички икономически грижи.
Бих искал да ти изложа много аргументи, да ти кажа много неща, но за какво? Истината е тук, няма две истини. Иначе думата Истина не би имала никакъв смисъл (а е ясно, че тя има смисъл). Защото има една Истина, една-единствена, което произтича от нейната същност, но за да те убедя, първо трябва да те обърна, а не обратното…
Разбирам твоето предпочитание към Иван Карамазов, което дълго време споделях и аз самият. Това, което му придава дълбочина и притегателна сила, е неговата жажда за Живот, тъй голяма, че светът не съумява да я утоли, което предизвиква у него отвращение към реалното, бунт и отчаяние: раздвоение, в което дори да се нахвърлиш върху всички радости и да притежаваш всемира, ти ще изпитваш само горчивина и не ще имаш нищо, освен пяната на дните, която не е в състояние да те залъже.
Християнинът задържа онова, що е дълбоко в света, а изпуска пбрата. Иван намира мрака в лоното на светлината, смъртта в лоното на най-богатия живот, тъгата в лоното на радостта, нищото в лоното на свръхизобилието. А св. Павел казва: „Бог, Който някога заповяда да изгрее светлина от тъмнината, Той Същият озари сърцата ни, за да бъде светло познанието на славата Божия, проявена в лицето на Иисуса Христа. Но това съкровище ние носим в глинени съдове, та преизобилната сила да се отдава Богу, а не нам. Отвред сме наскърбявани, но не стеснявани; в затруднение сме, но се не отчайваме; гонени биваме, но не изоставяни, повалени биваме, но не загиваме. Винаги носим в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса, та и животът Иисусов да се открие в тялото ни. Защото ние, живите, непрестанно се предаваме на смърт заради Иисуса, та и животът Иисусов да се открие в смъртната ни плът, тъй че смъртта действува в нас, а животът – във вас… При чест и безчестие, при укори и похвали; смятат ни за измамници, но ние сме истинни, за непознати, а сме добре познати; смятат ни за умиращи, а ето, живи сме; наказват ни, ала не могат ни умъртви; огорчават ни, а ние винаги сме радостни; бедни сме, а мнозина обогатяваме; нямаме нищо, а всичко притежаваме[7].
Христос те привлича дори със своя провал: така е, защото един човешки успех, един видим успех, е само прах. И в този план – човешки и видим – Истината трябва да претърпи провал. Но зад този провал, и то без да го отменя, се крие успех, вече не човешки, а божествен и видим единствено с взора на душата; има порядък, който, за разлика от всичко човешко, не може да ни разочарова, доказателство за което е Църквата и св. Павел го изразява.
Иисус е дошъл да донесе Надеждата и истината: разпват Го на Кръста, но този Кръст покрива света и тържествува невидимо. Светът убива Иисус Христос, раждайки по този начин светците, които са невидимият живот на Христа. В това има някаква грандиозна „икономия”, някаква смазваща реалност, която осъзнаваме, за разлика от човешките построения, колкото повече се доближим до нея. Това е квасът, който скоро набухва всяко тесто. Християнството ни предлага реалност, на която отначало се съпротивляваме, тъкмо защото е по-красива и от най-красивите ни човешки блянове. Наистина светците имат много по-голяма притегателна сила от Иван, но трябва да ги доближим и да се обучим, за да вкусим от това привличане.
Това, което най-много ни мами е, че светците пребивават в мир, а мирът, който дава светът, е отсам безпокойствието и отчаянието; ние не схващаме, че техният мир е отвъд всичко това, че той отива много по-далеч от отчаянието, за да яви на всеки несъвършен взор какво може да стори такъв квас с човешкото тесто…
Не ми е трудно да призная своите безчестия, каквито е имало и все още има в моята закостенялост, в моята жажда и моя живот: аз страдам достатъчно много от тях. Но у мен има и едно чисто зрънце, което не идва от мен самия, защото съдържа най-дълбокото в моето същество.
Тук е отговорът на твоето най-сериозно възражение. „Ако знаех – казваш ти, – че Бог е, че Той е, Който ме иска, или ако можех да Го обикна без моята душа (неразделна от вечното падение), тогава бих приел, че в твоя път няма нищо илюзорно и нищо нечовешко”. Аз обаче Го обичам с душата си (неразделна от вечното падение) и тъкмо поради това в „моя” път има нещо много човешко и много мизерия; но няма илюзия – нито в моя живот (защото знам, че мизерията ми е „огромна бездна”), нито в моя дух: защото Бог ме иска, а аз го обичам с Неговата Любов.
Изправени сме тук пред най-дълбокото тайнство на християнството – тайнството на Светия Дух, чрез което Бог става по-близък с нашата душа, отколкото тя е със самата себе си. Така Самият Той идва към нас, а ние, въпреки нашата нечестивост, вървим към Него, защото Неговата благодат ни кара да вървим към Него. Ако квасът кара тестото да набухне, то е за да се уподоби на онова, което е най-съкровено в него, което е негова същност: всичко друго си остава тегобно и омърсено. Дори в обръщането има нечисти мотиви, но невидимото основание е спасено, и то в един миг, както се опитвам да ти покажа с всички тези мои размишления.
Това, което изисква време, е изпълването на нашата неблагодарна и мекушава природа с Божия живот. Заплахата от повторно падение ни съпровожда до сетния ни час: всичко е възможно, един християнин може винаги да бъде погубен или спасен. Всичко става бавно, в продължителен период от промени, който подготвя, както при растенията, покълването, въпреки привидната неизменчивост. Изведнъж кълнът изкласява: това са светците, експлозия на божествения живот сред прокълнатия свят.
Доктрината, която ти излагам (макар и с неясноти), позволява да си дадем сметка за всичко реално съществуващо – за нищетата на човека и сиянието на светците. Ти имаш дълбокото усещане, че ако се обърнеш към вярата, ще отидеш при Бога с цялата си нищета, която омърсява всичко, до което се докосне. И това е вярно. Ала зад теб самия, дълбоко и невидимо, ще бъде Бог: това е тайнството на предопределението. Ще спря да споря с теб в деня, в който ти изразиш „радикалната” си безпомощност в следните термини: „Нямам благодат”. Това не изключва възможността да я имаш (и да я поискаш) един ден. Искам го от теб само за да усетиш безпомощността си в настоящето, което е единствената почтена нагласа. Но е необходимо това да не е просто една словесна декларация. Затова е добре да отидеш на село и да видиш как гъсеницата се превръща в пеперуда, което не е нещо по-необикновено, отколкото възраждането на човека. Тогава ще се убедиш, че животът е възможност за промяна и че последната дума никога не е казана… С други думи, че надеждата е оправдана.
Твой брат М. Д. Молиние
Превод: Тони Николов
Бележки
[1] Жак дьо Монлеон (1901–1981) – френски философ, ученик на Морис Блондел, дългогодишен преподавател в Католическия институт в Париж. – Б.пр.
[2] Иоан. 4:10.
[3] Обърни ни Господи, заради нашето спасение (лат.) – Б.пр.
[4] Мат. 16:25.
[5] Цитатът е от Мемориал на Блез Паскал. Вж. Паскал, Блез. Разум и вяра. Превод Владимир Градев. С., Комунитас, 2010, с. 47. – Б.пр.
[6] Срв. Фил. 4:7.
[7] 2 Кор. 4:6-12; 6:8-10.
Мари-Доминик Молиние (1918–2002) е белгийски богослов, монах доминиканец, известен проповедник. Постъпва в Ордена на св. Доминик през 1944 г., след като учи философия в Париж. Автор на десетки книги с проповеди, достъпни на неговия сайт: http://pere-molinie.com/index_fr.php?nid=1, сред които: Битката на Яков, Смелостта да изпитваш страх Пленници на безкрайното, Избрах всичко, Огън върху земята (размисли върху теологията на Отците в 10 тома), Писма на отец Молиние до неговите приятели (където е публикувана и кореспонденцията с Е. М. Чоран). Приятелството на М. Д. Молиние с известния румънски писател и философ-скептик Е. М. Чоран (1911–1995) датира от годините на Втората световна война, както личи от предложените тук писма, публикувани на неговия сайт. Отговорите на Чоран и до ден днешен се издирват от изследователите.
Още по темата:
Емил-Мишел Чоран, Да изпаднеш от времето
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
