Постинг
24.12.2012 19:19 -
Христос на гости у мужика
Николай Лесков
24.12.2012 10:44 Христос на гости у мужика Рождественски разказ
http://kultura.bg/web/христос-на-гости-у-мужика/ Посвещава се на християнските деца
Настоящият разказ е за това как самият Христос дошъл на гости за Рождество у един мужик и на какво го научил – чух този разказ от един старец сибиряк, на когото пък тази история му е лично известна. Каквото ми разказа, това и ще предам с неговите думи.
***
Нашето място е поселение[1], но е добро, търговско място. Моят баща пристигнал от Русия в тези земи още в крепостното време, тук и аз съм се родил. Припечелвахме добре за своето положение, пък и сега не бедстваме. Държим на старата вяра, руската[2]. Баща ми бе човек грамотен, накара ме да обичам четенето. Човекът, обикнал науката, за мен бе най-пръв приятел, бях готов за него и в огъня да вляза. И ето, изпрати ми Господ за утеха приятеля Тимофей Осипович, за когото искам да разкажа как с него чудо се случи.
Тимофей Осипов пристигна при нас на млади години. Аз тогава бях на осемнадесет години, а той, навярно, е бил малко над двадесет. Тимоша имаше поведение най-примерно. За какво беше изпратен от съда на заточение при нас – за това в нашето положение, щадейки човека, не питат, ала се говореше, че неговият чичо го бил обидил. Бил му опекун в неговото сиротство и бил разпилял или пък заграбил цялото му наследство. А пък Тимотей Осипов в онова време и поради младите си години бил нетърпелив, станала кавга с чичо му, и той го нападнал с оръжие. По милосърдието на Създателя, неговият грях не се е изпълнил докрай – Тимофей само прострелял ръката на чичо си. Поради младостта на Тимофей нямало по-голямо наказание от това от положението му на първогилдиен търговец[3] да бъде изселен при нас, в сибирското поселение.
Тимошиното имане на девет десети е било разграбено, ала и с останалата последна десетина все още можеше да се преживее. При нас той си построи къща и заживя, но в душата му кипеше обида и той дълго странеше от всички. Седеше си в къщи и го виждаха само слугата и слугинята, а у дома все книги четеше и то най-божествени. Най-накрая се запознахме с него тъкмо заради книгите и аз започнах да ходя у тях, а той ме приемаше охотно.
***
Моите родители отначало не ме пускаха много при него. Струваше им се твърде странен. Казваха: „Не е ясно що за човек е и защо се крие от всички. Да не вземе да те научи на нещо лошо.” Но аз, макар и покорен на родителската воля, им казвах истината, че не чувам нищо лошо от Тимофей, ами четем книжки заедно и си говорим за вярата, как по святата воля Божия трябва да се живее, за да не накърниш и обезславиш в себе си образа на Създателя. Започнаха да ме пускат при Тимофей, да си седя там колкото искам, после сам баща ми при него намина, а сетне и Тимофей Осипович при нас дойде. Видяха моите старци, че той е човек добър, обикнаха го, и започнаха много да го жалят, че често е мрачен. Като си спомни своята обида, или особено ако и дума за чичо му му кажеш, побледнее целият, пък после ходи мрачен и безцелно. Тогава и да чете не иска, а в очите му вместо обичайната ласкавост свети гняв. Той беше изключително честен и умен, но заради мъката си с работа не се захващаше. Но на скуката му Господ скоро помогна: падна му на сърце моята сестра, ожени се той за нея и престана да скучае, а започна да си живее живота и да трупа богатство и за десет години стана виден пред всички хора като най-капитален човек. Построи дом като палат, пълен с всичко; имаше си всичко и от всички имаше уважение, и добра жена и здрави деца. Какво повече му трябва на човек? Изглежда че така всичките предишни мъки можеш да забравиш, но той, обаче, все помнеше своята обида и веднъж, когато двамата с него пътувахме с каручката и си бъбрехме в пълно благодушие, аз го попитах:
- Как е, братко Тимоша, от всичко ли си доволен вече?
- В какъв – пита той – смисъл?
- Имаш ли си всичко онова, от което в своето място се лиши?
А той в миг побледня целият и ни дума не отвърна, само мълчейки караше коня. Тогава аз се извиних.
- Ти – казвам, – братко, прости ми, че тъй те попитах… Аз си мислех, че лошото отдавна… е минало и заминало.
- Няма нужда – отговаря ми. – Че то отдавна… мина – мина, но все пак го помня…
Стана ми жал за него, но не за туй, че той някога е имал повече, а за това, че е в такова помрачение: Светото Писание знае и добре да говори за вярата умее, а за обидата такава здрава памет пази. Значи, не го ползва светото слово.
Аз се замислих: във всичко го почитах като по-умен от себе си и от него мислех добри мисли да черпя, а той злото помни… Той забеляза това и рече:
- За какво си мислиш сега?
- А, ей така, – казвам, – мисля каквото ми дойде.
- Не! Ти за мен мислиш.
- И за теб мисля.
- И какво за мен… Как ги разбираш ти нещата?
- Ти, значи, не ми се сърди, а ето какво си помислих аз за теб. Писанието знаеш, а сърцето ти е гневно и не се покорява на Бог. Щом е така, има ли за теб някаква полза от Писанието?
Тимофей не се разсърди, само тъжно помрачня лицето му и отвърна:
- Не си сведущ да тълкуваш светото слово.
- Прав си, – казах, – не съм сведущ.
- Не си сведущ ти – каза той – и за това какви обиди има по света.
Съгласих се и с този негов отговор, а той започна да говори за това, че има такива оскърбления, дето не можеш да изтърпиш, и ми разказа, че той не за парите е толкова гневен на чичо си, а за друго, което не може да забрави.
- Бих мълчал цял живот, но днес – каза – на теб, като на приятел мой, ще си открия душата.
- Ако от това ще ти стане по-добре – думай.
И ми разкри той, че чичото смъртно вгорчил неговия баща, докарал от мъка майка му до гроба, оклеветил него самия, и на старите си години той, старецът, с лъжи и заплахи принудил едни хора да му дадат за жена девойката, която Тимоша още от детството си обичал и винаги знаел, че ще се ожени за нея.
- Нима – каза той, – всичко това може да бъде простено? Докато съм жив няма да му простя.
- Да, – отговорих – голяма е обидата ти, истина е, а че Светото Писание не ти помага, това също не е лъжа.
А той пак ми напомня, че аз съм по-слаб от него в Писанието и започва да ми изтъква как в Стария Завет светите мъже сами не са щадели[4] беззаконниците и даже със своите ръце са ги заколвали. Искаше той, бедният, пред мен своята съвест да оправдае.
А пък аз поради своята простота му отговорих просто.
- Тимоша – казвам му, – ти си умник, начетен си и всичко знаеш и аз не мога по писанието да се съревновавам с тебе. А което и прочетох, ще ти призная, даже не всичко разбрах, щото аз съм човек грешен и умът ми е тесен. Обаче на тебе ще ти кажа: в Стария завет всичко е старо и някак трепти в ума двойствено, а в Новия – по-ясно стои. Там над всичко блести „Възлюби, и прости”[5] и това е по-скъпо от всичко, като златен ключ, който отваря всяка ключалка. А какво да се прости, нима някое малко мое провинение, а не най-голямата вина?
Той мълчи.
Тогава аз заговорих наум: „Господи! Не ти ли е угодно чрез мен да кажеш Словото Си на душата на моя брат?”. И заговорих за това как Христа са го били, обиждали, заплювали и така направили, че за Него никъде нямало място, а Той простил на всички.
- Последвай – казах му, – по-добре това, а не отмъстителният обичай.
А той започна да ми привежда още тълкувания, как някой си писал, че някои неща, ако ги простиш, все едно че умножаваш злото.
Аз не можах да опровергая това, но само казах:
- Страхувам се, че „многото книги те правят безумец”[6]. Ти – думам му, – се опълчи на себе си. Докато помниш злото – злото е живо – нека то умре, тогава и душата ти ще заживее в покой.
Тимофей ме изслуша и ми стисна силно ръката, но не започна да говори надълго, а само кратко рече:
- Не мога, остави – тежко ми е.
Оставих го. Знаех, че го боли и мълчах, а времето си минаваше и уби още шест години и през цялото това време аз го наблюдавах и виждах, че все още страда и че ако го пуснеш на пълна свобода и ако застигне някъде своя чичо, ще забрави той цялото Писание и ще поработи за сатаната отмъстителен. Но в сърцето си бях спокоен, защото ми се виждаше тук пръст Божий. Започна той помалко да се показва, и си мислех, че скоро цялата ръка ще видим. Ще спаси Господ моя приятел от греха на гнева. Но стана това твърде удивително.
***
Вече беше Тимофей при нас на заточение шестнадесета година и минаха вече петнадесет години, откакто беше женен. Беше той, навярно, вече на тридесет и седем или и осем години, имаше три деца, живееше прекрасно. Особено обичаше той розите и имаше много от тях и в градинката, и на прозорците. Цялото място пред къщата беше покрито с рози и от тяхната миризма целият дом бе в благовоние.
Имаше Тимофей такъв навик: като наближи слънцето към залез, той непременно излизаше в своята градинка, оглеждаше розите и четеше на скамейката книга. И често, доколкото ми е известно, така ставаше, че той там се и молеше.
Така дошъл той там веднъж и взел със себе си Евангелието. Поогледал розите, а после приседнал, отворил книгата и започнал да чете. Чете как Христос дошъл на гости на фарисея[7] и не Му дали даже вода да си умие нозете. И му станало на Тимофей нетърпимо обидно за Господ и жал за Него. Толкова му било жал, че заплакал за това, как този богат стопанин се отнесъл със светия гост. Ето тогава, в тази точно минута се случило началото на чудото, за което Тимоша така ми е казвал:
- Гледам – казва – около себе си и мисля: какво изобилие и доволство имам аз, а Господът мой е ходил в такава бедност и унижение… И ми се напълниха очите със сълзи и никак не успявам да ги спра, и всичко около мен стана розово, даже самите ми сълзи. Тъй, като в забрава или унес и възкликнах аз: „Господи! Ако би дошъл при мен – аз на тебе бих и себе си самия отдал”.
И изведнъж в отговор отнякъде, като в розовия ветрец, дъхнало:
- Ще дойда!
Тимофей с трепет дотича при мен и попита:
- Как го разбираш ти това: нима Господ може да дойде при мен на гости?
Отговорих му:
- Това, братко, е свръх моето разбиране. За това може ли да се намери нещо в Писанието?
А Тимофей казва:
- В Писанието има „Все същият е Христос днес и вовеки”[8] – аз не смея да не вярвам.
- Че какво пък, – казвам аз, – вярвай.
- Ще се разпоредя всеки ден на масата да му слагат прибор.
Аз свих рамене и отговорих:
- Ти не питай мен, ами си отваряй очите, кое ще бъде по-угодно на Неговата воля, а впрочем аз и в прибора не намирам обида за Него, само че не е ли това възгордяване?
- Казано е – дума ми, – „този приема грешниците и с митарите яде”[9].
- И това е казано – отговарям, – „Господи! Аз не съм достоен да влезеш в дома ми”[10]. На мен и това ми харесва.
Тимофей рече:
- Ти не знаеш.
- Добре, нека да е по твоему.
***
Тимофей нареди на жена си още от другия ден да подрежда масата с още едно място. Както си сядат на масата петима човека – той, жена му и трите дечица, винаги при тях да има и шесто място в края на масата и пред него голямо кресло.
Жена му любопитстваше: какво е това, за какво и за кого? Но Тимофей не й откриваше всичко. На жена си и на другите той казваше само, че така трябва, според неговото душевно обещание, „за първия гост”, а истината освен мен друг никой не знаеше.
Чакаше Тимофей Спасителя още на другия ден след думите в розовата градина, чакаше го и през третия ден, след това в първата неделя – но тези очаквания си останаха без изпълнение. Дългодневни и още бяха неговите очаквания: на всеки празник Тимофей все чакаше Христа на гости и се измъчи от тревога, но не отслабваше в упованието си, че Господ ще изпълни обещанието си – ще дойде. Откри ми Тимофей, „всеки ден, казва, се моля: „Дойди, Господи Иисусе!” – и очаквам, но не чувам желания отговор: „Наистина ида скоро!”[11].
Разумът ми недоумяваше какво да отговарям на Тимофей и аз често си мислех, че моят другар се е възгордял и сега заради това се омотава в напразно залъгване. Обаче Божието виждане за това било друго.
***
Настъпи Рождество Христово. Беше люта зима. Тимофей дойде при мен преди празника и ми казва:
- Брате любезни, утре ще дочакам Господ.
На тези речи аз отдавна бях безответен, а сега само попитах:
- Но какво уверение имаш за това?
- Днес – отговори ми – едва помолих „Дойди, Господи Иисусе!” – и като че ли цялата ми душа вътре в мен се развълнува и в нея сякаш тръба затръби „Наистина ида скоро!” Утре е неговото Свето Рождество – няма ли в този ден той да дойде? Ела при мен с всичките роднини, че душата ми от страх трепери.
Аз му казах:
- Тимоша! Знаеш, че аз за това не мога да съдя и да видя Господ не очаквам, защото аз съм човек грешник, но ти за нас си свой човек – ние при теб ще дойдем. А ти, ако с упование чакаш такъв велик гост, кани не своите приятели, а му стори угодно нему другарство.
- Разбирам – каза той, – и сега ще изпратя прислужниците и сина ми да обиколят селото и да поканят всички заточени – които са в нужда и бедствие. Яви ли ни Господ дивната си милост, ако заповяда, ще намери всичко според заповедите.
На мен и тези негови слова не ми харесаха.
- Тимофей – викам, – кой може да подреди всичко според заповедите? Едно не разбираш, друго ще забравиш, а третото не можеш да изпълниш. Обаче ако всичко това силно тръби в твоята душа, то да бъде тъй, както ти се открива. Ако Господ дойде, той всичко, което не достига, ще допълни и ако ти някого, който му трябва, забравиш, той недостигащия сам ще доведе.
Пристигнахме ние на Рождество при Тимофей цялото семейство, по-късно, както се ходи на празнична гощавка. Той така покани, че да може всички да дочака. Заварихме голямата му къща пълна с народ всякакъв нашенски, сибирски, от изгнаническия род. Мъже и жени, и детското поколение, от всякакво звание и от разни места – и руснаци, и поляци, и от чухонската вяра[12]. Тимофей беше събрал всички бедняци поселници, които все още не бяха подредили стопанството си след преселването. Големи маси, застлани с покривки и с всичко, което трябва. Ратаите тичат, квас и паници с баница нареждат. А навън вече се смрачава, пък и май няма вече кого да се чака: всички пратеници се върнаха в къщи и няма повече откъде гости да дойдат, тъй като навън започна буря и виелица, като че ще се свършва светът.
Един само гост го няма – най-скъпият от всички.
Трябваше вече и светлините да се запалят и да се сяда на масата, защото съвсем тъмнина се надвеси, и всички чакаме в сумрака при едно само пламъче от кандилото пред иконите.
Тимофей сядаше и ставаше, обикаляше и както се виждаше, беше в тежка тревога. Цялото му упование се разколеба: сега вече се вижда, че няма да дочака „великия гост”.
Мина още минута и Тимофей въздъхна, погледна ме унило и каза:
- Е, брате мили, виждам аз, че или е угодно на Господ да ме остави за смях да стана, или ти си прав: не съумях аз да събера всички, които трябва, за да го посрещна. Да бъде за всичко волята Божия: да се помолим и да сядаме на масата.
Аз отговорих:
- Чети молитвата.
Той се изправи пред иконата и на глас зачете: „Отче наш, иже еси на небеси”, а после: „Христос се ражда, славете Христос от небесата, посрещнете Христос на земята…”.
И едва той тези думи измълви, внезапно нещо удари тъй страшно отвън по стената, че всичко се заклати, а после прошумя шум по високия пруст и изведнъж вратата на стаята сама се разтвори широко.
***
Всичкият народ, колкото беше там, в неописуем страх се насъбра в единия ъгъл, а мнозина изпопадаха и само най-смелите гледаха към вратата. А на вратата, на прага стоеше стар-престар старец, целият в тънко рубище, трепери и за да не падне, с две ръце се държи за гредите, а зад него, от пруста, където беше тъмно, неописуема розова светлина струи и иззад рамото на стареца напред в стаята се протяга бяла като сняг ръка и в нея глинена паничка с огънче – такава, каквато в беседата на Никодим се описва… [13] Вятърът на фъртуната от към двора реве, а огъня не поклаща… И свети този огън в лицето на стареца и на ръката, а на ръката му се хвърля в очи зарастнал стар белег, цял побелял от студа.
Тимофей като го видя, извика:
- Господи! Виждам и ще го приема в Твое име, а Ти Сам не влизай при мен: аз съм човек зъл и грешен.
И с тези думи се поклони доземи. А с него и аз паднах на земята от радост, че го е докоснала истинската християнска покорност, и възкликнах високо пред всички:
- Слушайте: Христос е сред нас!
А всички отговориха:
- Амин – то ест истина е.
***
Тогаз внесоха огън; аз и Тимофей стояхме коленопреклонни, а бялата ръка вече не се виждаше – остана само старецът.
Тимофей стана, взе го за двете ръце и го постави на най-първото място. А кой беше този старец, вие може би и сами се досещате: това беше врагът на Тимофей – чичо му, дето го разорил целия. В кратки думи той каза, че при него всичко се е срутило и станало на прах: и от семейство, и от богатство се лишил, и отдавна вървял, за да открие племенника си и да го помоли за прошка. Жадувал той това, но се боял от Тимофеевия гняв, а в тази виелица загубил пътя и, замръзвайки, чакал само смъртта.
- Но изведнъж – казва той – някой неведом ме осия и ми рече: „Върви, сгрей се на моето място и похапни от моята чаша”, хвана ме за двете ръце и аз се оказах тук, сам не зная как.
А Тимофей пред всички отговори:
- Аз, чичо, твоя водач го зная: това е Господ, който е казал: „Ако е гладен неприятелят ти, нахрани го; ако е жаден, напои го”[14].
Оттогава старецът така си и остана при Тимофей и умирайки, го благослови, а Тимофей завинаги се смири в сърцето си.
***
Така бе научен мужикът да устрои в сърцето си ясли за родения на земята Христос. И всяко сърце може да бъде такива ясли, ако е изпълнило заповедта: „Обичайте неприятелите си, правете добро на тия, които ви мразят”[15].
Дойди, Господи Иисусе! Дойди скоро!
1881
Николай Семьонович Лесков (1831–1895) е един от класиците на руската литература, оставил след себе си огромно по своя мащаб и значение творчество. Руският литературовед Д. П. Святополк-Мирски пише за него: „Руските хора смятат Лесков за най-руския от руските писатели, който от всички най-дълбоко и най-широко познава руския народ такъв, какъвто е”. Творбите му често са съпоставяни с шедьоври на руската словесност, излезли изпод перото на колоси като Л. Н. Толстой, Ф. М. Достоевски, И. С. Тургенев, И. А. Гончаров. От огромното творчество на Лесков на български е преведена относително малка част. Справка в каталозите на Народната библиотека показва, че първите преводи на Лесков на български език се появяват още в самото начало на ХХ век. Едва през втората половина на ХХ век са издадени обаче два тома с негови избрани произведения. За да се попълни тази липса, Фондация „Комунитас” планира издаването в поредицата „Християнска библиотека” на книга с преводи на някои от най-значимите християнски творби на Николай Лесков.
Превод от руски: Венета Домусчиева На главната страница: портрет на Николай Лесков от Валентин Серов, 1891 г.
24.12.2012 10:44 Христос на гости у мужика Рождественски разказ
http://kultura.bg/web/христос-на-гости-у-мужика/ Посвещава се на християнските деца
Настоящият разказ е за това как самият Христос дошъл на гости за Рождество у един мужик и на какво го научил – чух този разказ от един старец сибиряк, на когото пък тази история му е лично известна. Каквото ми разказа, това и ще предам с неговите думи.
***
Нашето място е поселение[1], но е добро, търговско място. Моят баща пристигнал от Русия в тези земи още в крепостното време, тук и аз съм се родил. Припечелвахме добре за своето положение, пък и сега не бедстваме. Държим на старата вяра, руската[2]. Баща ми бе човек грамотен, накара ме да обичам четенето. Човекът, обикнал науката, за мен бе най-пръв приятел, бях готов за него и в огъня да вляза. И ето, изпрати ми Господ за утеха приятеля Тимофей Осипович, за когото искам да разкажа как с него чудо се случи.
Тимофей Осипов пристигна при нас на млади години. Аз тогава бях на осемнадесет години, а той, навярно, е бил малко над двадесет. Тимоша имаше поведение най-примерно. За какво беше изпратен от съда на заточение при нас – за това в нашето положение, щадейки човека, не питат, ала се говореше, че неговият чичо го бил обидил. Бил му опекун в неговото сиротство и бил разпилял или пък заграбил цялото му наследство. А пък Тимотей Осипов в онова време и поради младите си години бил нетърпелив, станала кавга с чичо му, и той го нападнал с оръжие. По милосърдието на Създателя, неговият грях не се е изпълнил докрай – Тимофей само прострелял ръката на чичо си. Поради младостта на Тимофей нямало по-голямо наказание от това от положението му на първогилдиен търговец[3] да бъде изселен при нас, в сибирското поселение.
Тимошиното имане на девет десети е било разграбено, ала и с останалата последна десетина все още можеше да се преживее. При нас той си построи къща и заживя, но в душата му кипеше обида и той дълго странеше от всички. Седеше си в къщи и го виждаха само слугата и слугинята, а у дома все книги четеше и то най-божествени. Най-накрая се запознахме с него тъкмо заради книгите и аз започнах да ходя у тях, а той ме приемаше охотно.
***
Моите родители отначало не ме пускаха много при него. Струваше им се твърде странен. Казваха: „Не е ясно що за човек е и защо се крие от всички. Да не вземе да те научи на нещо лошо.” Но аз, макар и покорен на родителската воля, им казвах истината, че не чувам нищо лошо от Тимофей, ами четем книжки заедно и си говорим за вярата, как по святата воля Божия трябва да се живее, за да не накърниш и обезславиш в себе си образа на Създателя. Започнаха да ме пускат при Тимофей, да си седя там колкото искам, после сам баща ми при него намина, а сетне и Тимофей Осипович при нас дойде. Видяха моите старци, че той е човек добър, обикнаха го, и започнаха много да го жалят, че често е мрачен. Като си спомни своята обида, или особено ако и дума за чичо му му кажеш, побледнее целият, пък после ходи мрачен и безцелно. Тогава и да чете не иска, а в очите му вместо обичайната ласкавост свети гняв. Той беше изключително честен и умен, но заради мъката си с работа не се захващаше. Но на скуката му Господ скоро помогна: падна му на сърце моята сестра, ожени се той за нея и престана да скучае, а започна да си живее живота и да трупа богатство и за десет години стана виден пред всички хора като най-капитален човек. Построи дом като палат, пълен с всичко; имаше си всичко и от всички имаше уважение, и добра жена и здрави деца. Какво повече му трябва на човек? Изглежда че така всичките предишни мъки можеш да забравиш, но той, обаче, все помнеше своята обида и веднъж, когато двамата с него пътувахме с каручката и си бъбрехме в пълно благодушие, аз го попитах:
- Как е, братко Тимоша, от всичко ли си доволен вече?
- В какъв – пита той – смисъл?
- Имаш ли си всичко онова, от което в своето място се лиши?
А той в миг побледня целият и ни дума не отвърна, само мълчейки караше коня. Тогава аз се извиних.
- Ти – казвам, – братко, прости ми, че тъй те попитах… Аз си мислех, че лошото отдавна… е минало и заминало.
- Няма нужда – отговаря ми. – Че то отдавна… мина – мина, но все пак го помня…
Стана ми жал за него, но не за туй, че той някога е имал повече, а за това, че е в такова помрачение: Светото Писание знае и добре да говори за вярата умее, а за обидата такава здрава памет пази. Значи, не го ползва светото слово.
Аз се замислих: във всичко го почитах като по-умен от себе си и от него мислех добри мисли да черпя, а той злото помни… Той забеляза това и рече:
- За какво си мислиш сега?
- А, ей така, – казвам, – мисля каквото ми дойде.
- Не! Ти за мен мислиш.
- И за теб мисля.
- И какво за мен… Как ги разбираш ти нещата?
- Ти, значи, не ми се сърди, а ето какво си помислих аз за теб. Писанието знаеш, а сърцето ти е гневно и не се покорява на Бог. Щом е така, има ли за теб някаква полза от Писанието?
Тимофей не се разсърди, само тъжно помрачня лицето му и отвърна:
- Не си сведущ да тълкуваш светото слово.
- Прав си, – казах, – не съм сведущ.
- Не си сведущ ти – каза той – и за това какви обиди има по света.
Съгласих се и с този негов отговор, а той започна да говори за това, че има такива оскърбления, дето не можеш да изтърпиш, и ми разказа, че той не за парите е толкова гневен на чичо си, а за друго, което не може да забрави.
- Бих мълчал цял живот, но днес – каза – на теб, като на приятел мой, ще си открия душата.
- Ако от това ще ти стане по-добре – думай.
И ми разкри той, че чичото смъртно вгорчил неговия баща, докарал от мъка майка му до гроба, оклеветил него самия, и на старите си години той, старецът, с лъжи и заплахи принудил едни хора да му дадат за жена девойката, която Тимоша още от детството си обичал и винаги знаел, че ще се ожени за нея.
- Нима – каза той, – всичко това може да бъде простено? Докато съм жив няма да му простя.
- Да, – отговорих – голяма е обидата ти, истина е, а че Светото Писание не ти помага, това също не е лъжа.
А той пак ми напомня, че аз съм по-слаб от него в Писанието и започва да ми изтъква как в Стария Завет светите мъже сами не са щадели[4] беззаконниците и даже със своите ръце са ги заколвали. Искаше той, бедният, пред мен своята съвест да оправдае.
А пък аз поради своята простота му отговорих просто.
- Тимоша – казвам му, – ти си умник, начетен си и всичко знаеш и аз не мога по писанието да се съревновавам с тебе. А което и прочетох, ще ти призная, даже не всичко разбрах, щото аз съм човек грешен и умът ми е тесен. Обаче на тебе ще ти кажа: в Стария завет всичко е старо и някак трепти в ума двойствено, а в Новия – по-ясно стои. Там над всичко блести „Възлюби, и прости”[5] и това е по-скъпо от всичко, като златен ключ, който отваря всяка ключалка. А какво да се прости, нима някое малко мое провинение, а не най-голямата вина?
Той мълчи.
Тогава аз заговорих наум: „Господи! Не ти ли е угодно чрез мен да кажеш Словото Си на душата на моя брат?”. И заговорих за това как Христа са го били, обиждали, заплювали и така направили, че за Него никъде нямало място, а Той простил на всички.
- Последвай – казах му, – по-добре това, а не отмъстителният обичай.
А той започна да ми привежда още тълкувания, как някой си писал, че някои неща, ако ги простиш, все едно че умножаваш злото.
Аз не можах да опровергая това, но само казах:
- Страхувам се, че „многото книги те правят безумец”[6]. Ти – думам му, – се опълчи на себе си. Докато помниш злото – злото е живо – нека то умре, тогава и душата ти ще заживее в покой.
Тимофей ме изслуша и ми стисна силно ръката, но не започна да говори надълго, а само кратко рече:
- Не мога, остави – тежко ми е.
Оставих го. Знаех, че го боли и мълчах, а времето си минаваше и уби още шест години и през цялото това време аз го наблюдавах и виждах, че все още страда и че ако го пуснеш на пълна свобода и ако застигне някъде своя чичо, ще забрави той цялото Писание и ще поработи за сатаната отмъстителен. Но в сърцето си бях спокоен, защото ми се виждаше тук пръст Божий. Започна той помалко да се показва, и си мислех, че скоро цялата ръка ще видим. Ще спаси Господ моя приятел от греха на гнева. Но стана това твърде удивително.
***
Вече беше Тимофей при нас на заточение шестнадесета година и минаха вече петнадесет години, откакто беше женен. Беше той, навярно, вече на тридесет и седем или и осем години, имаше три деца, живееше прекрасно. Особено обичаше той розите и имаше много от тях и в градинката, и на прозорците. Цялото място пред къщата беше покрито с рози и от тяхната миризма целият дом бе в благовоние.
Имаше Тимофей такъв навик: като наближи слънцето към залез, той непременно излизаше в своята градинка, оглеждаше розите и четеше на скамейката книга. И често, доколкото ми е известно, така ставаше, че той там се и молеше.
Така дошъл той там веднъж и взел със себе си Евангелието. Поогледал розите, а после приседнал, отворил книгата и започнал да чете. Чете как Христос дошъл на гости на фарисея[7] и не Му дали даже вода да си умие нозете. И му станало на Тимофей нетърпимо обидно за Господ и жал за Него. Толкова му било жал, че заплакал за това, как този богат стопанин се отнесъл със светия гост. Ето тогава, в тази точно минута се случило началото на чудото, за което Тимоша така ми е казвал:
- Гледам – казва – около себе си и мисля: какво изобилие и доволство имам аз, а Господът мой е ходил в такава бедност и унижение… И ми се напълниха очите със сълзи и никак не успявам да ги спра, и всичко около мен стана розово, даже самите ми сълзи. Тъй, като в забрава или унес и възкликнах аз: „Господи! Ако би дошъл при мен – аз на тебе бих и себе си самия отдал”.
И изведнъж в отговор отнякъде, като в розовия ветрец, дъхнало:
- Ще дойда!
Тимофей с трепет дотича при мен и попита:
- Как го разбираш ти това: нима Господ може да дойде при мен на гости?
Отговорих му:
- Това, братко, е свръх моето разбиране. За това може ли да се намери нещо в Писанието?
А Тимофей казва:
- В Писанието има „Все същият е Христос днес и вовеки”[8] – аз не смея да не вярвам.
- Че какво пък, – казвам аз, – вярвай.
- Ще се разпоредя всеки ден на масата да му слагат прибор.
Аз свих рамене и отговорих:
- Ти не питай мен, ами си отваряй очите, кое ще бъде по-угодно на Неговата воля, а впрочем аз и в прибора не намирам обида за Него, само че не е ли това възгордяване?
- Казано е – дума ми, – „този приема грешниците и с митарите яде”[9].
- И това е казано – отговарям, – „Господи! Аз не съм достоен да влезеш в дома ми”[10]. На мен и това ми харесва.
Тимофей рече:
- Ти не знаеш.
- Добре, нека да е по твоему.
***
Тимофей нареди на жена си още от другия ден да подрежда масата с още едно място. Както си сядат на масата петима човека – той, жена му и трите дечица, винаги при тях да има и шесто място в края на масата и пред него голямо кресло.
Жена му любопитстваше: какво е това, за какво и за кого? Но Тимофей не й откриваше всичко. На жена си и на другите той казваше само, че така трябва, според неговото душевно обещание, „за първия гост”, а истината освен мен друг никой не знаеше.
Чакаше Тимофей Спасителя още на другия ден след думите в розовата градина, чакаше го и през третия ден, след това в първата неделя – но тези очаквания си останаха без изпълнение. Дългодневни и още бяха неговите очаквания: на всеки празник Тимофей все чакаше Христа на гости и се измъчи от тревога, но не отслабваше в упованието си, че Господ ще изпълни обещанието си – ще дойде. Откри ми Тимофей, „всеки ден, казва, се моля: „Дойди, Господи Иисусе!” – и очаквам, но не чувам желания отговор: „Наистина ида скоро!”[11].
Разумът ми недоумяваше какво да отговарям на Тимофей и аз често си мислех, че моят другар се е възгордял и сега заради това се омотава в напразно залъгване. Обаче Божието виждане за това било друго.
***
Настъпи Рождество Христово. Беше люта зима. Тимофей дойде при мен преди празника и ми казва:
- Брате любезни, утре ще дочакам Господ.
На тези речи аз отдавна бях безответен, а сега само попитах:
- Но какво уверение имаш за това?
- Днес – отговори ми – едва помолих „Дойди, Господи Иисусе!” – и като че ли цялата ми душа вътре в мен се развълнува и в нея сякаш тръба затръби „Наистина ида скоро!” Утре е неговото Свето Рождество – няма ли в този ден той да дойде? Ела при мен с всичките роднини, че душата ми от страх трепери.
Аз му казах:
- Тимоша! Знаеш, че аз за това не мога да съдя и да видя Господ не очаквам, защото аз съм човек грешник, но ти за нас си свой човек – ние при теб ще дойдем. А ти, ако с упование чакаш такъв велик гост, кани не своите приятели, а му стори угодно нему другарство.
- Разбирам – каза той, – и сега ще изпратя прислужниците и сина ми да обиколят селото и да поканят всички заточени – които са в нужда и бедствие. Яви ли ни Господ дивната си милост, ако заповяда, ще намери всичко според заповедите.
На мен и тези негови слова не ми харесаха.
- Тимофей – викам, – кой може да подреди всичко според заповедите? Едно не разбираш, друго ще забравиш, а третото не можеш да изпълниш. Обаче ако всичко това силно тръби в твоята душа, то да бъде тъй, както ти се открива. Ако Господ дойде, той всичко, което не достига, ще допълни и ако ти някого, който му трябва, забравиш, той недостигащия сам ще доведе.
Пристигнахме ние на Рождество при Тимофей цялото семейство, по-късно, както се ходи на празнична гощавка. Той така покани, че да може всички да дочака. Заварихме голямата му къща пълна с народ всякакъв нашенски, сибирски, от изгнаническия род. Мъже и жени, и детското поколение, от всякакво звание и от разни места – и руснаци, и поляци, и от чухонската вяра[12]. Тимофей беше събрал всички бедняци поселници, които все още не бяха подредили стопанството си след преселването. Големи маси, застлани с покривки и с всичко, което трябва. Ратаите тичат, квас и паници с баница нареждат. А навън вече се смрачава, пък и май няма вече кого да се чака: всички пратеници се върнаха в къщи и няма повече откъде гости да дойдат, тъй като навън започна буря и виелица, като че ще се свършва светът.
Един само гост го няма – най-скъпият от всички.
Трябваше вече и светлините да се запалят и да се сяда на масата, защото съвсем тъмнина се надвеси, и всички чакаме в сумрака при едно само пламъче от кандилото пред иконите.
Тимофей сядаше и ставаше, обикаляше и както се виждаше, беше в тежка тревога. Цялото му упование се разколеба: сега вече се вижда, че няма да дочака „великия гост”.
Мина още минута и Тимофей въздъхна, погледна ме унило и каза:
- Е, брате мили, виждам аз, че или е угодно на Господ да ме остави за смях да стана, или ти си прав: не съумях аз да събера всички, които трябва, за да го посрещна. Да бъде за всичко волята Божия: да се помолим и да сядаме на масата.
Аз отговорих:
- Чети молитвата.
Той се изправи пред иконата и на глас зачете: „Отче наш, иже еси на небеси”, а после: „Христос се ражда, славете Христос от небесата, посрещнете Христос на земята…”.
И едва той тези думи измълви, внезапно нещо удари тъй страшно отвън по стената, че всичко се заклати, а после прошумя шум по високия пруст и изведнъж вратата на стаята сама се разтвори широко.
***
Всичкият народ, колкото беше там, в неописуем страх се насъбра в единия ъгъл, а мнозина изпопадаха и само най-смелите гледаха към вратата. А на вратата, на прага стоеше стар-престар старец, целият в тънко рубище, трепери и за да не падне, с две ръце се държи за гредите, а зад него, от пруста, където беше тъмно, неописуема розова светлина струи и иззад рамото на стареца напред в стаята се протяга бяла като сняг ръка и в нея глинена паничка с огънче – такава, каквато в беседата на Никодим се описва… [13] Вятърът на фъртуната от към двора реве, а огъня не поклаща… И свети този огън в лицето на стареца и на ръката, а на ръката му се хвърля в очи зарастнал стар белег, цял побелял от студа.
Тимофей като го видя, извика:
- Господи! Виждам и ще го приема в Твое име, а Ти Сам не влизай при мен: аз съм човек зъл и грешен.
И с тези думи се поклони доземи. А с него и аз паднах на земята от радост, че го е докоснала истинската християнска покорност, и възкликнах високо пред всички:
- Слушайте: Христос е сред нас!
А всички отговориха:
- Амин – то ест истина е.
***
Тогаз внесоха огън; аз и Тимофей стояхме коленопреклонни, а бялата ръка вече не се виждаше – остана само старецът.
Тимофей стана, взе го за двете ръце и го постави на най-първото място. А кой беше този старец, вие може би и сами се досещате: това беше врагът на Тимофей – чичо му, дето го разорил целия. В кратки думи той каза, че при него всичко се е срутило и станало на прах: и от семейство, и от богатство се лишил, и отдавна вървял, за да открие племенника си и да го помоли за прошка. Жадувал той това, но се боял от Тимофеевия гняв, а в тази виелица загубил пътя и, замръзвайки, чакал само смъртта.
- Но изведнъж – казва той – някой неведом ме осия и ми рече: „Върви, сгрей се на моето място и похапни от моята чаша”, хвана ме за двете ръце и аз се оказах тук, сам не зная как.
А Тимофей пред всички отговори:
- Аз, чичо, твоя водач го зная: това е Господ, който е казал: „Ако е гладен неприятелят ти, нахрани го; ако е жаден, напои го”[14].
Оттогава старецът така си и остана при Тимофей и умирайки, го благослови, а Тимофей завинаги се смири в сърцето си.
***
Така бе научен мужикът да устрои в сърцето си ясли за родения на земята Христос. И всяко сърце може да бъде такива ясли, ако е изпълнило заповедта: „Обичайте неприятелите си, правете добро на тия, които ви мразят”[15].
Дойди, Господи Иисусе! Дойди скоро!
1881
Николай Семьонович Лесков (1831–1895) е един от класиците на руската литература, оставил след себе си огромно по своя мащаб и значение творчество. Руският литературовед Д. П. Святополк-Мирски пише за него: „Руските хора смятат Лесков за най-руския от руските писатели, който от всички най-дълбоко и най-широко познава руския народ такъв, какъвто е”. Творбите му често са съпоставяни с шедьоври на руската словесност, излезли изпод перото на колоси като Л. Н. Толстой, Ф. М. Достоевски, И. С. Тургенев, И. А. Гончаров. От огромното творчество на Лесков на български е преведена относително малка част. Справка в каталозите на Народната библиотека показва, че първите преводи на Лесков на български език се появяват още в самото начало на ХХ век. Едва през втората половина на ХХ век са издадени обаче два тома с негови избрани произведения. За да се попълни тази липса, Фондация „Комунитас” планира издаването в поредицата „Християнска библиотека” на книга с преводи на някои от най-значимите християнски творби на Николай Лесков.
Превод от руски: Венета Домусчиева На главната страница: портрет на Николай Лесков от Валентин Серов, 1891 г.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
