Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.12.2012 13:11 - Диалог за атеизма и последния съд
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 345 Коментари: 0 Гласове:
0



 Диалог за атеизма и последния съд  13.12.12  | Митроп. Антоний (Сурожки) 
http://www.pravoslavie.bg/Беседа/Диалог-за-атеизма-и-последния-съд
Мисля, че атеизмът като „опитно знание" е недоразумение. Идеологическият атеизъм, да речем, философията на атеизма може просто да съответства на възпитанието, което сте получили, но когато човек казва: „Не зная нищо за Бога, и затова не може да Го има" – това е твърде примитивен подход.
Аз бих могъл да съм глух или сляп, да не познавам музиката или видимия свят, но това не доказва, че те не съществуват. Този проблем може да бъде усложнен от факта, че хора със зла воля, заслепени (има и други причини: ще ви дам много любопитен пример), закриват пътя на останалите към вярата, като сякаш се опитват да умъртвят способността да се вярва, свеждайки вярата до някакво религиозно положение тогава, когато тя трябва да обхваща много по-голяма област.
Но понякога човек става атеист, защото това е единствената негова защита против съвестта. Сега си спомням разказа на много умен, изтънчен и образован свещеник в Париж. Някога той бил „безбожник", тоест живеел без Бога, защото смятал себе си за твърде културен и развит, за да може дори да си помисли да бъде вярващ. Веднъж той разговарял с един свещеник. Селският свещеник без особено образование, който бил емигрант от Русия, го слушал дълго и накрая му казал две неща: „Първо, Саша, не е толкова важно, че не вярваш в Бога – Той не страда от това – а забележителното е, че Бог вярва в тебе. И второ, щом се върнеш вкъщи, си помисли: кога и защо изгуби вярата си, в кой момент за тебе се оказа необходимо да няма Бог".
Саша се прибрал вкъщи и започнал да мисли; той бил озадачен от такава постановка на въпроса: очаквал мисионерска реч и указания да чете някакви трактати, а вместо това – отиди и се изясни. И той, както сам разказа после, първоначално търсел причините в образованието, което получил в Богословския институт в Париж, след това в университета в Москва преди Революцията, след това още еди-къде си, но не открил нищо, и стигнал до шестгодишната си възраст. Живеел в един от градовете на Русия, бил мило момче, ходел на църква всяка неделя и го смятали за много благочестив: идвал, прекръствал се, заставал пред всички в храма и се молел на Бога. Всяка неделя му давали по една копейка, която трябвало да постави в шапката на беден слепец; той я слагал и отивал в църквата с чувството, че е извършил добро дело, оказал е любов, внимание – и сега може да се изправи пред Бога с чиста съвест. Веднъж, преди Рождество, разхождайки се с майка си из града, той видял магазин, в който било изложено чудно дървено конче, струващо шест копейки. Момчето помолило майка си да му го купи, тя отказала; и то се прибрало твърде огорчено. А следващата неделя, когато отивало в храма и стигнало до слепия, си помислило, че ако шест пъти не даде тази копейка, ще успее да си купи кончето, – и не я дало. Постъпило така четири пъти, а на петия път си казало: ако взема от него една копейка, ще мога две седмици по-рано да си купя това конче. И откраднало от слепия една копейка. След това малчуганът влязъл в храма и почувствал, че не може да стои отпред: изведнъж Бог ще го забележи – и се скрил в някакъв ъгъл. Бавачката се върнала с него вкъщи, разказала на родителите, които изпаднали във възторг: до този момент той бил малък, заставал пред Бога; а сега влязъл вътре в себе си, неговият духовен живот ставал по-потаен, той търсел уединено място, където би могъл да пребивава в съзерцание пред Господа (каква оптимистично настроена майка!). А Саша усещал, че постъпката му е много лоша и че трябва да се скрие от Бога. Веднага след това от университета се върнал по-големият му брат, който там бързо усвоил безбожни теории и започнал да му доказва, че Бог не съществува. И Саша ми каза: „Аз се хванах за това. Ако няма Бог, абсолютно неважно е, че съм откраднал тази копейка и не съм сложил петте". Именно от тази случка започнало неговото „безбожие": идеята за това, че Бог не съществува той възприел като единственото спасение против укорите на собствената му съвест.
Така че когато човек казва: „Аз не съм вярващ" или казва: „Няма Бог", не винаги следва да се подхожда от философска гледна точка, понякога може да се постави въпросът: „Откъде идва това?" Не всеки път можем да го направим така, както отец Василий попитал Саша, но ако действително искаме да стигнем до някакъв резултат, трябва да задаваме въпрос след въпрос, за да разберем; без да разберем нищо – ще пропускаме целта.
В някакъв смисъл безбожието е научно недоразумение, отказ от изследване на цялата реалност; това е също толкова ненаучно, както ако кажем: за мен музиката я няма, и затова не съществува... Не бива да формулираме въпроса към невярващия по този начин, защото, естествено, съществува твърде богат материал, за да започне той да се отбранява. Но всъщност атеизмът представлява нежеланието да приемем свидетелството дори на историята или на отделни хора, които казват: „Аз зная". Такива има много и сред учените: Павлов, например.
Но добросъвестният учен, виждайки тайната на реалността, няма непременно да различи в нея тайната на Самия Бог. Невярващият човек също може да почувства нещо...
Вижте, ако ученият се задълбочи в своето изследване и осмисли това, за което говорих, – че областта на вярата не е ограничено поле само за религиозните хора, а подход към живота, то, разбира се, в научната си работа той ще разкрива тайната на тварния свят, но това може да отвори за него възможност да постави пред себе си други въпроси. Мисля, че хората, които казват, че откривайки дълбината на тайните на света, са стигнали до заключението, че трябва да има Бог, стоят до известна степен на нестабилни основи, защото едно е да кажеш, че си станал вярващ, когато си се докоснал до реалността на Бога – или непосредствено, или чрез хората, но просто по пътя на логиката не можеш да достигнеш до подобни изводи. Познавах млад човек, много надарен; той бил възпитан в безбожие. Когато постъпил в университет, наел стая при един умен и образован, вярващ човек. Между двамата започнали безкрайни спорове. Юношата бил млад и неподготвен, неговият хазяин бил умен и опитен и разбил убежденията му. От това, че е диалектически разбит, юношата направил заключението: значи, аз трябва да стана вярващ. И заявил себе си като вярващ, кръстил се, учил богословие; очаквали от него велики неща, но в някакъв момент той изведнъж разбира, че не е преживял никакъв род религиозен опит, че е стигнал до логически изводи заради факта, че е сринал убежденията му човек много по-умен, опитен и образован от самия него.
Тук възниква сложен проблем, понеже винаги съществува област, където дори духовникът не е уверен докрай в каква степен конкретният човек притежава или не притежава собствен опит. Но въпреки всичко, докато не открием в човека (докато той сам не може да открие в себе си) в някакво обективно отношение, че познава Бога лично, а не от слухове, не бива да избързваме с кръщението или приемането му в православието. На Запад ние задържаме хората дълго именно защото убеждението ми е такова: необходимо е личността да знае, че има вечен живот, някъде в пределите на собствения си опит.
Но нали кръщението може да спомогне за това?
То може да спомогне, но не може да замени всичко. Зная редица случаи, когато англикански или католически свещеници казвали на невярващи хора, които се опитват на намерят път в духовните си търсения: „Кръсти се, и ще ти бъде дадена вяра". Това е катастрофа, защото вяра не се дава по този начин; тя се дава, но не просто за това, че над човека е извършен обредът на кръщението. Познавах двама такива хора и ги приех в православието, но ми се наложи да работя десетки години с тях, за да преодолеят отчаянието си и разочарованието, че Бог ги е излъгал. Свещеникът от името на Бога им обещавал: „Ще те потопя в светената вода, и ще получиш вяра"; потопили ги – и не се случило нищо. С единия човек положението беше още по-лошо: той страдаше от психично разстройство, и му била обещана не само вяра, но и изцеление; обаче не последвало нито едното, нито другото.
Не бива да се подхожда по този начин; не бива да обещаваме, че тайнствата ще подействат на човека автоматично. Това не е инжекция с морфин, не е лекарство, което ще подейства, който и да си ти. В православното учение съществува понятие за действителността на тайнствата, тоест, че тайнството, извършено законно от поставен свещеник и преподадено на човека, е реално. Да речем, Евхаристията: Това е Тялото Христово, и това – Христовата Кръв, – не зависи от вярата или неверието на приемащия ги. Но тук има и друга страна: тайнството е действително, но може би е недействено, защото няма почва, която би го възприела. Когато св. ап. Павел казва: „Пазете се да не ядете от хляба и да не пиете от чашата за свое осъждане" (вж. 1 Кор. 11:29) – става дума точно за това: не бива да приемаме тайнството с надежда, че автоматично ще се случи нещо. За да се осъществи промяна, е необходимо личността да усеща глад по Бога; тогава чрез тайнствата може да се случи онова, което не може да се роди по пътя на диалектиката, спора и т. н.
Въпреки всичко атеизмът е свързан с много дълбока реалистичност в отношението му към света. Това е твърде сериозно в атеизма, както и фактът, че той не може да оправдае самия себе си. Струва ми се, че отношението към атеизма от страна на християнството трябва да бъде много внимателно...
Професор Франк, мисля, в една от своите рецензии казва, че единственият истински материализъм – това е християнството, понеже ние вярваме в материята, тоест вярваме, че тя има абсолютна и окончателна реалност, вярваме във Възкресението, вярваме в новото небе и новата земя, не в смисъл, че всичко сегашно ще бъде унищожено докрай, а че всичко ще стане ново; тогава, когато атеистът не вярва в съдбата на материята, за него тя е преходно явление. Не в значението, в което я разглеждат будистът или индусът: като майа, като покривало, което ще се разпадне, но като пребиваваща реалност, която сякаш унищожава своите форми: ще живея тук, след това ще се разпадна на елементи; елементите ще продължават да съществуват, мен няма да ме има; но съдбата в някакъв аспект, посоката на движение на материята не е видна, няма изход.
От друга страна, у нас не е разработено или твърде слабо е разработено богословието на материята. Това е богословие, което би осмислило докрай материята, а не само историята. Например, учението за Въплъщението: Синът Божи става Син Човешки – и тук идва историческият ред, нашето изкупление и т. н. Но струва ми се, ние говорим твърде малко за това, че Словото стана плът (Йоан. 1:14) и че в някакъв исторически момент Сам Господ се съедини с материята на този свят в образа на живо човешко тяло, което всъщност ни казва, че материята е способна не само да бъде духоносна, но и богоносна. По този повод у нас почти няма теологични изследвания и това се отразява пагубно на богословието на тайнствата. Защото в него утвърждаваме реализмът на събитието (това е Тялото Христово, и това – Христовата Кръв), но материята, участваща в тайнството, ние разглеждаме като нещо мъртво. Забравяме, че Христовото Въплъщение ни доказва: цялата материя на този свят е способна да се съедини с Бога и това, което се извършва сега с тези хляб и вино – е есхатологично събитие, тоест събитие, принадлежащо на бъдещия век. Това не е магическо насилие над материята, което я изопачава; това е възвеждане на материята в състояние, към което е призвана космическата материя. Когато св. ап. Павел казва: „Ще дойде време, когато Бог ще бъде всичко у всички" (вж. 1 Кор. 15:28), струва ми се, той говори, че всичко материално ще бъде пронизано от Божеството.
За съжаление, спор между материализма в най-пределния му вид и християнството не се осъществява, липсва разговор. Има хора, които пишат книги, но твърде малко са срещите и общуването между нас. Съществуват редица теми, където бихме могли да се срещнем – не в смисъл, че бихме се съгласили едни с други, а в смисъл, че можем да говорим за едно и също. Да речем, първата точка на съприкосновение е човекът.
Теоретично именно той стои в центъра на мировъзрението или грижата на материализма, както и в центъра на християнския светоглед. Какъв е човекът – ето тема на диалога. Второто нещо: обществото, способно да променя индивида. Ние вярваме, че Църквата – не като социологическо явление, а като Тяло Христово – ни прави участници в божественото естество (вж. 2 Петр. 1:4). Значи, ето още една възможна тема. Фойербах казва: „Човек се превръща в това, което яде..." Ние вярваме, че чрез причастяването със светите Христови Тайни ставаме това, което е Христос. Все пак това е тема, по която бихме могли да разговаряме, вместо да се смеем едни на други и да се упрекваме взаимно. Вероятно съществуват и други теми, по които по-малко съм мислил. За съжаление, липсва истински диалог; но има атеисти, които не че са склонни на компромис, но подхождат с известна симпатия и интерес.
Диалогът по необходимост протича в нашата душа, защото ние (говоря не само за себе си) познаваме атеизма от непосредствено преживяване...
Знаете ли, въпросът за атеизма е много дискутиран сред християните, сред богословите. Вероятно сте чували за тезата „смърт на Бога". В най-примитивен смисъл тя започва от думите на Ницше: „Бог умря". Но теорията „смърт на Бога" стигна далеч от тази точка. В Америка беше направена анкета: колко хора вярват сериозно в Бога и за колко хора Бог като че „отпада" от техния светоглед. После идеята беше подхваната от редица богослови, и всички подхождат към нея по различен начин. Познавам един от тези богослови, срещнахме се на конгрес в Женева. Темата беше богопочитанието; в групата от осем човека, където бях аз, започнаха да обсъждат нещо и видяха, че при нас и подходът, и опитът, и мирогледът са толкова различни, че не можем да разговаряме помежду си: няма какво да кажем, сякаш говорим на различни езици, „вавилонската кула". Тогава решихме да посветим цял ден на това да се запознаем един с друг: разкажи за себе си, какъв си – не в смисъл „дай ми автобиографична справка", а сподели какъв е твоят религиозен опит, какви са твоите възгледи... И аз попитах един от тях, ван Бурен, който беше най-непонятен за мен: „Как се самоопределяте?" Той казва: „Определям себе си като християнски безбожник..." Какво означават тези думи? След достатъчно дълъг, сложен разговор ние доплувахме до следната фраза: „Опитно не зная нищо за Възкресението – не съм възкръсвал. Мога да вярвам, че Христос възкръсна, но това не достига до мен. Когато мисля къде се намирам, в най-добрия случай стоя на онази точка от траекторията, където Христос казва: "Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?" Там, където Христос сякаш изгубва Бога..." „Но разбирате ли, когато пишете: „Аз съм християнски безбожник" – това навежда на мисълта, че Вие отричате Бога; това съвсем не говори, че сте на онази трагична граница, където участвате в опита на Христос и още не сте умрели, и още не сте възкръснали..." Така че в тази теория има тема, намираща израз в съзнанието, че още нищо не знам зад пределите на Кръста.
Други казваха: „Аз стоя от отсамната страна на Гетсиманската градина; мога да приема Христа, цялата евангелска история до Гетсимания, но не съм изпитал нищо отнасящо се до Гетсимания, значи съм чужд на това, все още съм от тази страна..." И е забележително, че човек може честно да изрази опита си, защото иначе лесно мислим, че сме се сблъскали с нещо, без да сме го преживели по друг начин, освен във въображението си.
Още нещо. Това е моя теза, представям ви я както умея; мога да кажа само, че хора, напълно православни, с които съм разговарял за това, не са ме обвинили в ерес и не отказват да общуват с мен, но въпреки всичко това е непривичен, необичаен подход. Струва ми се, можем да кажем, че за да умре от нашата смърт, тоест от смъртта, която е значима за нас, има реални, съществени последствия за нас, Христос е трябвало да се приобщи към единствената причина за смърт – отделянето от Бога. Не може да умреш, без да изгубиш Бога, и викът на Спасителя: Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил? (Марк. 15:34) – е вик на съвършения Човек, Който свободно, от любов се приобщава към основната човешка трагедия: към нашата откъснатост от Бога, към това, че сме изгубили Бога. Но ако приемем това, можем да кажем, че Христос е изпитал безбожието (нямам предвид идеологическото безбожие, а неговата реалност), обезбожеността, както нито един атеист на света не го е изпитал, и че няма нито един човек – нито атеист, нито вярващ – който в този смисъл е вън от опита на Христос; че Христос обгръща и вярващия, и безбожника, макар че, разбира се, идеологическият безбожник или човекът, за когото св. ап. Павел казва: техният бог е коремът (Филип. 3:19) – е безбожен по съвсем различен начин от Христос в онзи момент. Той изгубва Бога заради това да бъде единен с нас в единствената, последна трагедия за човечеството. Както св. Атанасий Велики казва: „Това, към което Той не се е приобщил, него не е спасил". Божият Син не би ни спасил от смъртта, ако не беше се приобщил към нея. Той не би могъл просто да се приобщи към смъртта, умирайки доброволно, защото този акт не би Го направил съпричастен към главната трагедия за човечеството, тоест към загубата на Бога, от което умират хората.
И в този смисъл съм дълбоко уверен (сега говоря теоретично, не говоря за конкретен безбожник или за уродливостта на случващото се), че именно Христос държи в Себе Си всичко, и че затова спасението е много по-тайнствено, по-непонятно явление за нас, отколкото следната представа: ето, вярвай в Христа, живей почтено – и ще се спасиш; че съществува тема за атеиста, която се разрешава в Христос, а не извън Него.
Не зная ужасява ли ви такъв подход, но съм достигнал до него постепенно, посредством много силно преживяване – доколкото умея да преживявам....
Да Ви разбираме ли, че когато Христос преживява тази пълна богооставеност, Той преживява в най-пределния смисъл Своята човешкост?
Не, не бих казал така, защото човекът, какъвто Бог го е замислил и сътворил, не е бил откъснат от Него. Отделеността е плод на нашата греховност. Но Спасителят не влиза в областта на нашия грях, тоест Той се приобщава не към греха, а към неговите последствия. Струва ми се, че Христос, от една страна, избира абсолютната солидарност (ако можем да употребим този небогословски термин) с човека и трябва заедно с цялото човечество да изпита богооставеността и загубата на Бога, и да умре заради това; а от друга страна, понеже Христос избира безкомпромисната солидарност с Бога, Той е отхвърлен от човешкото общество и бил длъжен да умре извън стените, тоест вън от човешкия град, на Голгота.
В тази посока ние намираме, може би, картина, реализация на онова, за което говори Йов: „Къде е онзи, който би застанал между мен и моя Съдия, който би сложил ръка на моето рамо и на Неговото рамо? Къде е онзи, който би застанал в точно в центъра, в сърцевината на трагедията, разделяща Бога и човека?" (вж. Йов. 9:33). И Бог Слово влиза в тази сърцевина напълно, телесно и душевно, съвместявайки вътре в Себе Си отделянето и помирението. Той е докрай Човек и докрай Бог; и онова, което се случва между Бога и човека и протича като явление между две лица, чрез Него е съсредоточено в едно Лице, и в едно Лице този проблем се разрешава. Но исторически, тоест физически проблемът се разрешава чрез отхвърлянето от човешкото общество и богооставеността.
Имам вдъхновяващата надежда, че атеизмът може да бъде осмислен – нямам предвид във всички негови елементи, – но че съществуват някакви търсения, които трябва да бъдат осъществени. Дори не говоря за това, че твърде много аспекти от безбожието са родени не от отрицанието на Бога, Какъвто Той е, а на Бога, Какъвто си Го представяме. Ако вземем историята на християнския свят, можем да извърнем глава. Толкова често – и в нашата отечествена история, и на Запад – сме си представяли Бога в такъв вид, че бихме могли да кажем: не мога да припозная в Него своя идеал.
Веднъж прочетох лекция на тема: „Богът, Когото мога да уважавам". Ако не бих могъл да уважавам Бога, независимо дали съществува или не, не бих Го избрал за свой Господар. Мога да почитам Бога именно заради Въплъщението и онова, което се е случило. А Бога, от Когото се страхуват, пред Когото раболепничат – не, човек не е съгласен да приеме, защото и Сам Бог не е съгласен да се отнасят по подобен начин към Него; Той не може да ни приеме като роби.
Четох поредица от лекции в Кеймбриджския университет на тема: „Бог, Когото познавам". Избрах тази тема, защото тя ми позволяваше да говоря единствено за това, в което съм уверен, без някой да има правото да ми каже: да, но вие не осветихте тези и тези страни... – за които аз поради необразованост, може би, нямам представа, не съм чувал. Тогава се опитах да покажа, че Богът, достоен за нашето уважение, не е само Бог, пред Когото се прекланяме заради Неговата божественост, но такъв Бог, за Когото можем да отдадем своя живот.
Твърде често теодицеята е слабо аргументирана, защото хората се стараят да „оправдаят" Бога на такава плоскост, където Го претворяват по образа на човека и не остава нищо от Бога в Неговото величие. Разбира се, Бог не изисква от нас и не очаква от нас само поклонение. Когато св. ап. Павел казва: „Ние станахме свои на Бога" (вж. Еф. 2:19); когато Христос казва: „Иди при братята Ми и им кажи" (вж. Йоан. 20:17), – това означава, че ние сме Му станали дотолкова свои и родни, че трябва да Го познаваме достатъчно; и поради тази причина сме длъжни да осмисляме това, което знаем за Него, да поставяме въпроси пред себе си. Въпреки всичко, ние грешим против Бога, когато възниква въпрос и го решаваме против Бога без размишления, по същия начин както и атеистът, понеже в нас има известна доза неопитност, липса на опитно знание. Но не смятам, че Бог би се разгневил, когато Му казваме: „Не Те разбирам..." Ние лесно „оправдаваме" Бога: но аз съм недостоен... От само себе си се разбира, че наистина нерядко сме недостойни, но можем да сложим това в скоби и да изразим терзанията си за Бога или пред Бога в молитва: „Господи, не мога да Те разбера, и това неразбиране стои между Теб и мен – помогни ми!..." Ние бихме могли да сгрешим в някои наши решения, но докато нашата грешка се заключава в това, че ние опипом търсим истински отговор, не попадаме под осъждане; осъждането започва тогава, когато просто заради удобството или заради каквото и да е друго, се отказваме от истината, тъй като струва прекалено скъпо да я търсим. | www.metropolit-anthony.orc.ru
Беседа, изнесена в Ленинград (1982), допълнена с фрагмент от беседа,изнесена в Москва (1974). Из  „Човекът пред Бога", част І
Превод: Радостина Ангелова



Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 11417194
Постинги: 14712
Коментари: 2340
Гласове: 9270
Архив
Календар
«  Август, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31