Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.12.2012 06:43 - РАДА МОСКОВА: Благодарна съм, че ме обявиха за враг
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 649 Коментари: 0 Гласове:
0



 Благодарна съм, че ме обявиха за “враг” автор(и): Труд, 

 Рада Москова: Нямам нищо против да ме наричат “майката на Теди”. По-сложно е при мъжа ми, който се представя за “мъжа на Рада” и “бащата на Теди”. Въпреки че, когато е свирил, е имал по девет биса. И за да не си налага смирение, го приема с чувство за хумор. Снимка Цветан Томчев 
http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=180848
На тиха уличка в кв. “Лозенец” се намира мансардата на Рада Москова. Тя наподобява закътано гнездо, в което човек може да се усамоти, да мисли, да пише или просто да се наслаждава на гледката към Витоша. През лятото обаче семейство Москови предпочита да избяга в малката си къща сред природата, някъде из Рила. 
За едни Рада Москава е авторката на един от най-успешните ни филми “Куче в чекмедже”, за други е театрален и куклен драматург, с чиито пиеси са израснали няколко поколения, за трети е майката на режисьра Теди Москов. Но преди всичко тя е човек с достойнство и позиции, които не се влияят от моди и политически ветрове.
Интервю с Рада МОСКОВА пред Валентина Петкова:
- Всъщност, г-жо Москова, вие сте лекар по образование. Защо избрахте тази специалност, след като вашето призвание е словото?
- Заради мъжа ми. С него се познаваме от ученици. Родителите и на двама ни са от Севлиево. Неговият баща беше професор по съдебна медицина. Той е направил балсамацията на тялото на цар Борис. Когато намериха стъкленицата с неговото сърце при разкопаването на царския гроб във Врана, извикаха мъжа ми, за да идентифицира почерка на баща си. Беше оставил в стъкленицата бележка: “Това е сърцето на цар Борис”.
- Вашият съпруг Стефан Москов е племенник на големия социалдемократ Атанас Москов. След 1989 г. не се ли записахте във възстановената БСДП?
- За кратко, по препоръка на чичо Таню (Атанас Москов - б.р.). Но бързо напуснахме, още докато д-р Дертлиев беше жив. Попаднахме на ритуала и механизмите на партийните събрания, които никога не са ни харесвали.
- Писала сте за вашия баща - търговец на вино, който по донос е бил изпратен на лагера в Белене? След това премеждие как продължи животът на семейството ви?
- Баща ми беше от поколение, което не се боеше от работа. Девизът му беше: “Работи, не бой се!” Не помня някога да се е оплаквал. Въпреки че имаше висше образование - беше завършил търговия в Свищов, щом си дойде, стана тенекеджия.
- Психически беше ли сломен?
- Сигурно. Но не позволяваше да говорим на тази тема. Няма да забравя как, когато сядахме на масата, събираше трохите от хляба и ги изяждаше. Крадешком - да не забележим. Такова гладуване е било! Яли са жаби, охлюви, червеи - всичко, което мърда, а копривата е била разкош!
- На вас как ви се отрази всичкото това?
- Бях на 15 години, в IХ клас, когато ме обявиха за класов враг. Една от най-омразните ми думи е “враг”. Беше част от идеологическото възпитание. Вкараха я толкова дълбоко в съзнанието на хората, че действа до днес. На основата й бяха направени и някои от скорошните предизборни кампании. Разбра се, че още има ефект. От училище тогава ме поканиха на открито събрание на ДСНМ. Мислех, че ще ме приемат в тази организация, защото бях за пример - пълна отличничка. Сложиха ме на отделен стол пред всички. Излезе, че ме бяха извикали като нагледен пример за “враг”. Съученичките ми започнаха да ме избягват. На връщане от училище минаваха по другия тротоар. Научих важен урок - да мога да бъда сама. Но имах мощната подкрепа на моите учители. Бях силна ученичка и всички, начело с директора партиец, който преподаваше история, а аз правех страхотни марксистко-исторически анализи, ми показваха отношението си. Добре е човек да мине през смирението като фаза от самопознанието си. Не е зле и за днешните партии.
- Не е ли мъчително подобно самопознание?
- Мъчително е, но ми даде по-широк поглед, направи ме способна да разбирам, да съчувствам, да си обяснявам. Това е полезно. Западната цивилизация е лишена точно от това.
- Искате да кажете, че само със страдание човек може да се обърне към себе си, да преоцени живота си?
- Не бих използвала тежката дума “страдание”. Но е добре е човек да почувства, че има и друго. Западната цивилизация преди всичко е потребителска. Тъй като тогава ние, за разлика от днешните деца, нямаше и какво да потребяваме, се спасявахме в книгите. Изчетох от край до край библиотеката на читалищe “Развитие” в Севлиево. “Развивах” се, може и да беше по липса на други възможности.
- Кога започнахте да пишете?
- Като всички момичета пишех стихове още от пуберитета. Продължих и след това. Мъжът ми изпрати мои стихове на Яворовия конкурс в Поморие. Получих първа награда. Благодарение на това от “Народна младеж” ми предложиха да издам книга. Излезе през 1969 г., когато се отбелязаха 25 г. народна власт. Книгата ми беше похвалена от Петър Увалиев по Би Би Си. Станаха скандали. По тази причина, а и заради други идеологически грешки, уволниха двамата редактори. Повече не можех да публикувам. Започнах да работя за кукления театър. Няма да забравя един смешен плакат за пиеса на варненския куклен фестивал, залепен на централно място: В чест на 25-годишнината от 9 септември “Някой каза - мяу”.
- Явно синът ви Теди е наследил вашето чувство за хумор. Като дете поднасял ли ви е изненади с хапливата си мисъл?
- Теди е дете, отгледано без никакви санкции, за което сега от време на време съжалявам.
- И никога не сте го шамаросвали?
- Само веднъж в някакъв дребнав спор за задача по математика. Той твърдеше едно, аз друго. Накрая почнах да го налагам с дървено сабо. Единствения път, когато е получил санкция през общия ни живот. Иначе винаги е имал от нас насърчение - куража да се изразява, къде смешно, къде не толкова.
- Вие ли го насочихте към кукления театър?
- Теди е много интелигентен, не и толкова умен, в смисъл разумен. След като завърши гимназия кандидатства в художествената академия, защото рисуваше хубаво, но не го приеха. Влезе в Лесотехническия институт, учи една година, но стана ясно, че това не е за него. Тогава кандидатства куклен театър във ВИТИЗ. Винаги е бил находчив, артистичен.
- Там вече ви познаваха?
- Този театър не беше под идеологическа опека. Изглеждаше безобиден - хем детско, хем куклички някакви. Това не попречи на един от колосите на детската литература да каже: “Тя се промъкна в детската сфера.” По-късно дойде и предложението да напиша детски сценарий. Има някаква, не знам дали да я нарека Божия намеса? Въпреки че Бог е твърде голям, за да го вкарваме в дребните си човешки планове. Христо Фотев веднъж беше казал: Господ да не е някакъв счетоводител!
- Може би е съдба?
- Мисля, че има дявол, забиване в низкото, но има и ангели, има хоризонт. Има техни пътища, те се откриват за всеки, важно е да успееш да ги видиш и стъпиш в тях. Когато ми се отвори пролука - правя крачка. “Промъквам се”, вярно! Поетът Иван Теофилов, заточен в кукления театър след скандал с пиесата му “Поета и планината”, ми предложи да напиша куклена пиеса. Дойде предложение и от Младежкия театър. Представлението ми “Пинокио” 30 г. се играе там. В резултат от успешните ми изяви в живия театър ми предложиха да опитам и в детското кино. Така се появи “Куче в чекмедже”. Беше 1982 г. Още се гледа. Родителите, които са израснали с филма, го показват на децата си.
- Този филм ли е голямото ви удовлетворение?
- Когато пуснаха филма в кино “Славейков”, отидох да видя как върви с публика. Знаете, че по онова български филми кой знае колко не се гледаха. Открих, че хората се тълпят за билети на “търси се”. Същото се случи и когато Таня Масалитинова изигра главната роля в пиесата ми “Може би авантюра”. Доста време след това направи още една прекрасна роля в пиесата ми “Люляци и палачинки”. Обичам това заглавие! Точно между люляци и палачинки преминава животът на жената. Най-често тя получава признание или като муза, или като скандал.
- Вие сте реализирана жена и не можете да се оплачете?
- Е, как ще се оплаквам?! Ненавиждам глаголи като “страдам”, “оцелявам”. Как майка ми се пребори с живота на 39 г., сама с две деца, след като пратиха баща ни в лагер? Не й даваха никаква държавна работа. Започна да прави кабарчета на преса за един частник. Благодаря на съдбата, че ми даде упоритостта да си остана аз.
- Вписвате ли се в общоприетото понятие за отношенията между свекърва и снаха с Мая Новоселска, съпругата на Теди?
- Мая ми казва Раде, не “майко”. Аз го поисках. Самата аз никога не се насилих да се обърна така към майката на Стефан - тази толкова добра жена, която ни е помагала много. Да подлагам на подобно изпитание моята снаха? Не, по никакъв начин.
- И нямате конфликти?
- Конфликти се получават при натрупвания - при неизречени работи. Аз съм открита, тя - също. Ако има нещо си го казваме. Скрито-покрито няма. А и тя е като растение. Когато сме заедно, не усещам присъствието й - сякаш се разтваря във въздуха. Теди повече натоварва, винаги носи със себе си нещо, което или се е случило, или непременно трябва да стане. Безпокойството е част от него. Може би най-важната?
- Видимо със съпруга си имате духовна връзка на каквато малко съпрузи се наслаждават?
- Скоро празнувахме златна сватба. Навремето Стефан свиреше на устна хармоника в квартет “Брио” и получи предложение да участва в шестмесечно турне на Леа Иванова в Северна Америка. Сигурно е било през 1961 г., защото Теди току-що се беше родил. Той отказа с думите: “Благодаря ви, но искам да видя как расте синът ми.” През всичките тези години, в които никога не сме били в блестящо материално положение, между нас се създаде огромна солидарност. Имаме нужда един от друг. Е, не минава без раздразнения, случва се и да си повикаме, но преди всичко си помагаме. Възпитани сме в чувство за отговорност и заради лекарските ни професии, така беше и в семействата си.
- Кога сте била най щастлива?
-На първата премиера на Теди в Добрич: “Някои могат, други не”. На път за там, от прозореца на автобуса видях изостанал щъркел да крачи по зелената октомврийска ливада. Щъркел беше и главният герой от тази прекрасна приказка на Маргарит Минков. Никога няма да забравя и възторга от първите митинги след падането на Тодор Живков. Схващам ги като част от животота ми. Колкото и това, което последва, да е под очакванията, аз съм благодарна. През тези двайсет години, които минаха толкова бързо, разбрахме, че за големите промени трябва време... Много време. Като за английската морава, дето са я подстригвали столетия. Човек се учи и на демокрация. Че все пак сме се понаучили на нещо, показват последните избори. Колко и докога? Ще видим.ме обявиха за “враг” автор(и): Труд, прочитания: 2035, коментари: 2  Рада Москова: Нямам нищо против да ме наричат “майката на Теди”. По-сложно е при мъжа ми, който се представя за “мъжа на Рада” и “бащата на Теди”. Въпреки че, когато е свирил, е имал по девет биса. И за да не си налага смирение, го приема с чувство за хумор. Снимка Цветан Томчев  На тиха уличка в кв. “Лозенец” се намира мансардата на Рада Москова. Тя наподобява закътано гнездо, в което човек може да се усамоти, да мисли, да пише или просто да се наслаждава на гледката към Витоша. През лятото обаче семейство Москови предпочита да избяга в малката си къща сред природата, някъде из Рила. 
За едни Рада Москава е авторката на един от най-успешните ни филми “Куче в чекмедже”, за други е театрален и куклен драматург, с чиито пиеси са израснали няколко поколения, за трети е майката на режисьра Теди Москов. Но преди всичко тя е човек с достойнство и позиции, които не се влияят от моди и политически ветрове.
Интервю с Рада МОСКОВА пред Валентина Петкова:
- Всъщност, г-жо Москова, вие сте лекар по образование. Защо избрахте тази специалност, след като вашето призвание е словото?
- Заради мъжа ми. С него се познаваме от ученици. Родителите и на двама ни са от Севлиево. Неговият баща беше професор по съдебна медицина. Той е направил балсамацията на тялото на цар Борис. Когато намериха стъкленицата с неговото сърце при разкопаването на царския гроб във Врана, извикаха мъжа ми, за да идентифицира почерка на баща си. Беше оставил в стъкленицата бележка: “Това е сърцето на цар Борис”.
- Вашият съпруг Стефан Москов е племенник на големия социалдемократ Атанас Москов. След 1989 г. не се ли записахте във възстановената БСДП?
- За кратко, по препоръка на чичо Таню (Атанас Москов - б.р.). Но бързо напуснахме, още докато д-р Дертлиев беше жив. Попаднахме на ритуала и механизмите на партийните събрания, които никога не са ни харесвали.
- Писала сте за вашия баща - търговец на вино, който по донос е бил изпратен на лагера в Белене? След това премеждие как продължи животът на семейството ви?
- Баща ми беше от поколение, което не се боеше от работа. Девизът му беше: “Работи, не бой се!” Не помня някога да се е оплаквал. Въпреки че имаше висше образование - беше завършил търговия в Свищов, щом си дойде, стана тенекеджия.
- Психически беше ли сломен?
- Сигурно. Но не позволяваше да говорим на тази тема. Няма да забравя как, когато сядахме на масата, събираше трохите от хляба и ги изяждаше. Крадешком - да не забележим. Такова гладуване е било! Яли са жаби, охлюви, червеи - всичко, което мърда, а копривата е била разкош!
- На вас как ви се отрази всичкото това?
- Бях на 15 години, в IХ клас, когато ме обявиха за класов враг. Една от най-омразните ми думи е “враг”. Беше част от идеологическото възпитание. Вкараха я толкова дълбоко в съзнанието на хората, че действа до днес. На основата й бяха направени и някои от скорошните предизборни кампании. Разбра се, че още има ефект. От училище тогава ме поканиха на открито събрание на ДСНМ. Мислех, че ще ме приемат в тази организация, защото бях за пример - пълна отличничка. Сложиха ме на отделен стол пред всички. Излезе, че ме бяха извикали като нагледен пример за “враг”. Съученичките ми започнаха да ме избягват. На връщане от училище минаваха по другия тротоар. Научих важен урок - да мога да бъда сама. Но имах мощната подкрепа на моите учители. Бях силна ученичка и всички, начело с директора партиец, който преподаваше история, а аз правех страхотни марксистко-исторически анализи, ми показваха отношението си. Добре е човек да мине през смирението като фаза от самопознанието си. Не е зле и за днешните партии.
- Не е ли мъчително подобно самопознание?
- Мъчително е, но ми даде по-широк поглед, направи ме способна да разбирам, да съчувствам, да си обяснявам. Това е полезно. Западната цивилизация е лишена точно от това.
- Искате да кажете, че само със страдание човек може да се обърне към себе си, да преоцени живота си?
- Не бих използвала тежката дума “страдание”. Но е добре е човек да почувства, че има и друго. Западната цивилизация преди всичко е потребителска. Тъй като тогава ние, за разлика от днешните деца, нямаше и какво да потребяваме, се спасявахме в книгите. Изчетох от край до край библиотеката на читалищe “Развитие” в Севлиево. “Развивах” се, може и да беше по липса на други възможности.
- Кога започнахте да пишете?
- Като всички момичета пишех стихове още от пуберитета. Продължих и след това. Мъжът ми изпрати мои стихове на Яворовия конкурс в Поморие. Получих първа награда. Благодарение на това от “Народна младеж” ми предложиха да издам книга. Излезе през 1969 г., когато се отбелязаха 25 г. народна власт. Книгата ми беше похвалена от Петър Увалиев по Би Би Си. Станаха скандали. По тази причина, а и заради други идеологически грешки, уволниха двамата редактори. Повече не можех да публикувам. Започнах да работя за кукления театър. Няма да забравя един смешен плакат за пиеса на варненския куклен фестивал, залепен на централно място: В чест на 25-годишнината от 9 септември “Някой каза - мяу”.
- Явно синът ви Теди е наследил вашето чувство за хумор. Като дете поднасял ли ви е изненади с хапливата си мисъл?
- Теди е дете, отгледано без никакви санкции, за което сега от време на време съжалявам.
- И никога не сте го шамаросвали?
- Само веднъж в някакъв дребнав спор за задача по математика. Той твърдеше едно, аз друго. Накрая почнах да го налагам с дървено сабо. Единствения път, когато е получил санкция през общия ни живот. Иначе винаги е имал от нас насърчение - куража да се изразява, къде смешно, къде не толкова.
- Вие ли го насочихте към кукления театър?
- Теди е много интелигентен, не и толкова умен, в смисъл разумен. След като завърши гимназия кандидатства в художествената академия, защото рисуваше хубаво, но не го приеха. Влезе в Лесотехническия институт, учи една година, но стана ясно, че това не е за него. Тогава кандидатства куклен театър във ВИТИЗ. Винаги е бил находчив, артистичен.
- Там вече ви познаваха?
- Този театър не беше под идеологическа опека. Изглеждаше безобиден - хем детско, хем куклички някакви. Това не попречи на един от колосите на детската литература да каже: “Тя се промъкна в детската сфера.” По-късно дойде и предложението да напиша детски сценарий. Има някаква, не знам дали да я нарека Божия намеса? Въпреки че Бог е твърде голям, за да го вкарваме в дребните си човешки планове. Христо Фотев веднъж беше казал: Господ да не е някакъв счетоводител!
- Може би е съдба?
- Мисля, че има дявол, забиване в низкото, но има и ангели, има хоризонт. Има техни пътища, те се откриват за всеки, важно е да успееш да ги видиш и стъпиш в тях. Когато ми се отвори пролука - правя крачка. “Промъквам се”, вярно! Поетът Иван Теофилов, заточен в кукления театър след скандал с пиесата му “Поета и планината”, ми предложи да напиша куклена пиеса. Дойде предложение и от Младежкия театър. Представлението ми “Пинокио” 30 г. се играе там. В резултат от успешните ми изяви в живия театър ми предложиха да опитам и в детското кино. Така се появи “Куче в чекмедже”. Беше 1982 г. Още се гледа. Родителите, които са израснали с филма, го показват на децата си.
- Този филм ли е голямото ви удовлетворение?
- Когато пуснаха филма в кино “Славейков”, отидох да видя как върви с публика. Знаете, че по онова български филми кой знае колко не се гледаха. Открих, че хората се тълпят за билети на “търси се”. Същото се случи и когато Таня Масалитинова изигра главната роля в пиесата ми “Може би авантюра”. Доста време след това направи още една прекрасна роля в пиесата ми “Люляци и палачинки”. Обичам това заглавие! Точно между люляци и палачинки преминава животът на жената. Най-често тя получава признание или като муза, или като скандал.
- Вие сте реализирана жена и не можете да се оплачете?
- Е, как ще се оплаквам?! Ненавиждам глаголи като “страдам”, “оцелявам”. Как майка ми се пребори с живота на 39 г., сама с две деца, след като пратиха баща ни в лагер? Не й даваха никаква държавна работа. Започна да прави кабарчета на преса за един частник. Благодаря на съдбата, че ми даде упоритостта да си остана аз.
- Вписвате ли се в общоприетото понятие за отношенията между свекърва и снаха с Мая Новоселска, съпругата на Теди?
- Мая ми казва Раде, не “майко”. Аз го поисках. Самата аз никога не се насилих да се обърна така към майката на Стефан - тази толкова добра жена, която ни е помагала много. Да подлагам на подобно изпитание моята снаха? Не, по никакъв начин.
- И нямате конфликти?
- Конфликти се получават при натрупвания - при неизречени работи. Аз съм открита, тя - също. Ако има нещо си го казваме. Скрито-покрито няма. А и тя е като растение. Когато сме заедно, не усещам присъствието й - сякаш се разтваря във въздуха. Теди повече натоварва, винаги носи със себе си нещо, което или се е случило, или непременно трябва да стане. Безпокойството е част от него. Може би най-важната?
- Видимо със съпруга си имате духовна връзка на каквато малко съпрузи се наслаждават?
- Скоро празнувахме златна сватба. Навремето Стефан свиреше на устна хармоника в квартет “Брио” и получи предложение да участва в шестмесечно турне на Леа Иванова в Северна Америка. Сигурно е било през 1961 г., защото Теди току-що се беше родил. Той отказа с думите: “Благодаря ви, но искам да видя как расте синът ми.” През всичките тези години, в които никога не сме били в блестящо материално положение, между нас се създаде огромна солидарност. Имаме нужда един от друг. Е, не минава без раздразнения, случва се и да си повикаме, но преди всичко си помагаме. Възпитани сме в чувство за отговорност и заради лекарските ни професии, така беше и в семействата си.
- Кога сте била най щастлива?
-На първата премиера на Теди в Добрич: “Някои могат, други не”. На път за там, от прозореца на автобуса видях изостанал щъркел да крачи по зелената октомврийска ливада. Щъркел беше и главният герой от тази прекрасна приказка на Маргарит Минков. Никога няма да забравя и възторга от първите митинги след падането на Тодор Живков. Схващам ги като част от животота ми. Колкото и това, което последва, да е под очакванията, аз съм благодарна. През тези двайсет години, които минаха толкова бързо, разбрахме, че за големите промени трябва време... Много време. Като за английската морава, дето са я подстригвали столетия. Човек се учи и на демокрация. Че все пак сме се понаучили на нещо, показват последните избори. Колко и докога? Ще видим.


Тагове:   вражда,   израстване,   полза,


Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 13716067
Постинги: 14720
Коментари: 2351
Гласове: 9367
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031