Робството е дълбоко вградено в османското общество и държава

Купуването и продаването на човешки същества е утвърдено и от религията на исляма, и от светското законодателство

Доц. д-р Валери Колев

Kъм началото на Танзимата (период на обществени реформи, започнал с въвеждане на закони от султан Абдул-Меджид на 3 ноември 1839 г. при встъпването му на престола и завършил с приемането на първата османска конституция през 1876 г. б.р.) в Османската империя ежегодно се внасят по суша и море между 16 000 и 18 000 черни и бели роби от обширни райони в Африка, Азия и Европа. Робството е общопризната и утвърдена от религията на исляма и от светското законодателство социална практика, дълбоко вградена в самата тъкан на османското общество. Въпреки известните типологични и регионални особености, то обхваща всички обществени сфери и

всички османски
територии, включително
българските

Реформите на султан Махмуд II (1808-1839) донякъде редуцират най-забележителните му прояви – ликвидирането на еничарския корпус, ограничаването на системата на „управление на робите“ (кул) премахването на полуавтономните режими в Ирак и Либия, които следват традициите на мамелюците. Въпреки това Високата порта отказва да се присъедини към декларацията против търговията с роби от заключителния акт на Виенския конгрес от 8 февруари 1815 г., която морално осъжда тази практика, а и към заключителния акт на конгреса във Верона от 22 ноември 1822 г., потвърждаващ тази присъда.

„Пазар на роби“  Жан-Леон Жером 1866

Двете декларации са по инициатива на британската дипломация, която за две десетилетия след тях успява да наложи повече от 30 двустранни и многостранни договори за ограничаване и забрана на робовладението и на търговията с хора и се превръща в неин основен носител. Така тя намира силна и въздействаща хуманна кауза, добре обслужваща интересите на Лондон по неговата колониална експанзия, главно в Африка, и значително смекчава изградения отрицателен образ на „коварния Албион“. Основният резултат от тези договорености е приравняването на търговията с роби към пиратството и разбойничеството, които подлежат на смъртно наказание. Създаден е прост и ефективен механизъм за въздействие: налагане на задължение, което внимателно се следи от британските дипломатически, военни и търговски представители. Те докладват в Лондон, откъдето следва нов натиск за по-голяма ефективност и допълнителни ангажименти.
В тази връзка непрестанните усилия на британската дипломация в Цариград довеждат до издаването на първия султански ферман през 1830 г.

за освобождаване
на робите-християни,
неприели исляма

Той намира ограничено приложение в практиката, главно по отношение на гърци, руснаци и поляци. През август 1850 г. под натиска на британския посланик Стратфорд Канинг забраната е отново потвърдена, което ясно показва неефективността на предишния акт. По предложение на великия везир Къбръзлъ Мехмет Емин паша, внушено от британските и френските съюзници, по време на Кримската война през октомври 1854 г. е въведена временна едногодишна забрана за внос на роби от чеченските и грузинските земи. Нещо повече, Високата порта полага особени усилия за връщане на военнопленниците и дори откупува някои от тях, попаднали в частни ръце.
Тази тенденция управляващите в Цариград разглеждат като временна отстъпка пред чуждия натиск, породена от неочаквани затруднения, и полагат голямо старание за нейното прекратяване и за възстановяване на обичайната практика. За доминиращите настроения и практики сред османския елит говорят както пътешествениците и военните, така и дипломатите. Когато в края на 1840 г. под натиска на британското Общество за забрана на робството външният министър лорд Палмерстън настоява за по-действени мерки, той получава обезсърчителен отговор от своя посланик в Цариград лорд Понсънби: „Аз говорих по въпроса и бях изслушан с изключително учудване, съпроводено с усмивка по предложението да бъде унищожена

институция, така дълбоко
вплетена в структурата на обществото на тази страна

и тясно свързана както със закона, така и с обичаите, а също и с религията на всички слоеве от Султана до последния селянин… Мисля, че всички опити да стигна до резултат по предложението Ви ще пропаднат и се опасявам, че могат да доведат до обида, ако по тях бъде настоявано.“ Тази тенденция се проявява особено при управлението на султан Абдул Азис I (1861-1876). Обичайна практика е във висши държавни документи да се напомня, че робството не е забранено в границите на империята.
Поради тази упорита съпротива от средата на 50-те години на ХIХ в. британският натиск върху Портата се насочва главно към търговията с негри и абисинци (черни и кафяви роби), като напълно изоставя белите роби. С ферман на султан Абдул Меджид I (1839-1861) от 20 януари 1847 г. е забранена търговията с африкански роби в Персийския залив, съсредоточена в Басра, и е закрит пазарът в столицата Цариград. През 1849 г. е направен опит за ограничаване на търговията с кервани през Сахара, а през 1855 г. е забранен вносът на негри и абисинци от Либия в Крит и Епир. На 27 януари 1857 г. търговията с тях е забранена с везирска заповед за цялата Османска империя, като поради размирици в подкрепа на тази търговия, по-късно от забраната са изключени Хеджаз и районът на Червено море. Въпреки тези усилия след откриването на Суецкия канал през 1869 г. британските дипломати отбелязват рязкото активизиране на търговията с африкански роби в цялата империя. Тя е отразена и в официалните османски държавни актове.
(Следва)

Публикуваме статията на доц. д-р Валери Колев, преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ с оригиналното заглавие „Краят на „турското робство“ в следосвобожденска България“.

Султан Абдул Хамид отхвърля забраната на търговията с хора

„Башибозук“ на Франсис Дейвис Милет. 1877-78

Набраната под външен натиск инерция води и до отделни самостоятелни действия на Високата порта. В Закона за земите от 11 март 1858 г. е въведена известна защита на робите, обработващи парцели, срещу произвола на господарите им, като едновременно с това е подчертана невъзможността им да предават имущество по наследство. В Наказателния закон от 27 юли с.г. присъдите за отвличане в робство и за търговия с хора са сравнително леки – между 6 месеца и 3 години затвор, но в новата редакция от 16 септември 1867 г. те са засилени поради зачестилите подобни случаи. В Търговския закон от 1869 г. ясно е казано, че „свободен човек не може да бъде продаван или заменян за нещо друго“.
Междувременно през октомври 1865 г. е забранено довеждането на нови роби в Цариград, през 1867 г. е приета специална програма за оземляване и освобождаване чрез откупуване на белите роби от земите на Руската империя. Във връзка с това през март 1867 г. османското правителство обсъжда проблема с робството, като не намира повод за окончателната му формална забрана. На същата позиция е и султан Абдул Хамид II (1876-1909), който лично зачертава текста за ликвидиране на робството и търговията с роби от тържествената си реч при възкачване на престола на 9 септември 1876 г., подготвена от великия везир Мидхат паша.
Премахнатият пасаж гласи:
„Купуването и продажбата на роби е противно на предписанията на Свещения закон (Шериата), затова Ние освобождаваме всички роби и евнуси от Нашия Дворец и обявяваме, че занапред цялата търговия с роби, както купуването, така и продаването, е официално забранена в Нашата Империя и ще бъде определена дата за постепенното освобождаване на всички съществуващи роби като се вземат специални мерки, за да се попречи на възстановяването на робството“.

Историците онемяха в услуга на исляма

Темата за робството в Османската империя в годините на Танзимата, непосредствено преди и след Освобождението на България, е сред най-пренебрегваните в българската история на ХIХ век. Редом с често промъкващите се отделни факти и най-общи типови коментари, вече повече от половин век няма конкретно изследване на този феномен. Двете публикации на Бистра Цветкова и на Йоно Митев от средата на 50-те години на ХХ век са единственото, до което българската историческа наука е достигнала. Те наблягат върху класическия период в империята на султаните, като пренебрегват изцяло епохата на реформите и каталогизират голям масив от илюстративни факти. Докато първата определено се старае да се движи в рамките на позитивистичния минимализъм, втората демонстративно се опитва да наложи марксистки светоглед и подход в историческото повествование. В духа на модерния за времето си стил да се очертават стратегически „цели и задачи“, тя стига до незащитими тези. Категорично отстояваната декларация за износ на роби от Османската империя в Новия свят няма как да бъде документално подкрепена и може да бъде сравнена единствено с лансираната от османски публицисти в края на ХIХ век защитна теза, че търговията с бели роби в Кавказ е в ръцете на африкански търговци.
Причините за това състояние са добре известни и описани в историята на англоезичните изследвания по този проблем. Още в края на 80-те години на ХХ век знаменитият изследовател на мюсюлманските общества Бърнард Люис изтъква станалото вече клише за свръхчувствителността на темата за робството в света на исляма, като дори самото й споменаване поражда обвинения във враждебни отношения и намерения. Орландо Патерсън допълва, че робството е не толкова „специфична институция“, колкото „институция, пораждаща чувство на неловко объркване“. То се дължи на желанието на повечето изследователи да осъдят робството, като защитят исляма. Породената от този конфликт „интелектуална парализа“ логично води до „конспирация на мълчанието“, по думите на Гордън Мърей и до „оглушителна тишина“ според Ехуд Толедано. Очевидно в това отношение българската историческа наука дълго време върви в крак със световните тенденции.
През последните две десетилетия нещата значително се променят, като проучванията върху историята на това явление в Османската империя през ХIХ век започват да се доближават до по-добре изследваното робство в Арабския и ислямския свят, а чрез по-обобщаващи съчинения и до големия дискурс за историята на робството въобще, където крайбрежията на Атлантическия и Индийския океан, но и на Средиземноморския басейн имат ключово място. След пионерните публикации на Алън Фишър и монографията върху османската търговия с роби на Е. Толедано от началото на 80-те години на отминалия век, през 90-те години идват монографичните изследвания за ролята на расата и робството в близкоизточните общества на Б. Люис, за робството и аболюционизма на Е. Толедано и фундаменталното проучване на Е. Хакам за цялостната история на робовладението в Османската империя. Едновременно с това се появяват и други изследвания по по-частни въпроси, които допълват оформящата се обща картина.
Настоящата статия няма претенции за някакво особено място във все по-плътната картина на проучванията за робството в империята на падишаха. Тя се стреми повече да популяризира проблема пред българската публика, да очертае общите параметри, изработени досега и да покаже сложния, противоречив и многоаспектен характер на ограничаването на робовладението и на търговията с човешки същества, като го допълни с оскъдния материал от Българското княжество и от краткотрайно съществувалата автономна провинция на юг от Балкана. Това налага сравнително дългото въведение и постоянната съпоставка със съвременната й действителност от ядрото на империята и нейната столица.

www.vestnikataka.bg/2012/11/%D1%80%D0%BE%D0%B1%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B5-%D0%B4%D1%8A%D0%BB%D0%B1%D0%BE%D0%BA%D0%BE-%D0%B2%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D0%BE-%D0%B2-%D0%BE%D1%81%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D1%81/