Постинг
27.11.2012 19:59 -
ДУХОВНОТО БЕЗПЛОДИЕ
Духовното безплодие
http://dveri.bg/aaudy
Вторник, 27 Ноември 2012 09:52 Автор: Лимасолски митр. Атанасий
Когато човек влиза в Църквата и се подвизава в нея, той иска да види нещо, някакъв резултат. Това непременно ще се случи - ще стане някаква промяна в него, ще се появи някакъв плод от цялото това усилие и борба. Светите отците казват, че всичко, което правим в живота в Църквата, го правим, за да придобием Светия Дух. Целта на живота в Христос, казва св. Серафим Саровски, е придобиването на Светия Дух. Следователно има конкретна цел, поради която водим тази борба, малката борба, която всеки от нас води.
Това ни напомня за думите на Христос в Евангелието, когато говори за сеяча и семето, което пада в сърцето на хората и дава плод. Когато се говори за плод, ние си представяме дърво, което дава плод. Духовният живот има паралелен път. В Евангелието Христос оприличава Себе Си, т. е. Бога на Сеяч. И Господ ни казва нещо много важно: че в крайна сметка значение, тежест и отговорност за плодовете има не семето, нито сеячът, а почвата. Сеячът, казва Христос, е Бог, а семето - Божието слово. Това означава, че Бог е Същият за всички и всички слушат Неговото слово по един и друг начин. Всеки чува словото, приема го, но земята, почвата, е тази, която носи тежестта и отговорността за плодородието на семето.
Затова Христос казва, че когато земеделецът излязъл да сее, една част от семената падали на пътя и естествено пътят, който е отъпкан, не може да приеме семето, защото то трябва да се покрие с почва. След като семето остава на повърхността, птиците ще го изкълват и наистина птиците небесни отишли и го изяли. Втората категория земя е камениста, семето пада, намира малко почва, пониква лесно, но няма дълбочина и затова веднага щом се покаже малко нагоре и слънцето изгрее, то изсъхва и отново не може да даде плод.
Третият случай е земята, пълна с тръни. Добра нива е, но не е обработена правилно и има тръни. Семето пониква, но тръните и плевелите го задушават и то не може да даде плод.
Четвъртият случай е добрата, обработената земя, която приема словото и дава много плодове: 30, 60 , 100 и т.н.
Тези примери засягат нашите собствени сърца и затова Христос ги е казал. Трябва да видим как израства в нас този плод на Духа, за който говори св. ап. Павел. Светият Дух е Същият за всички. Със сигурност Бог иска всички хора да се спасят и да дойдат близо до Него. Той не съди по лицата на хората, няма особено отношение към някого. Той обича всички по един и същи начин, няма никаква разлика в Неговата любов. Казахме това много пъти и е важно да знаем, че Той обича всички безкрайно, съвършено, не обича един повече, а друг по-малко, а трети изобщо, както казват за някой – Бог го обича! или в Евангелието се казва, че Христос обичал св. ев. Йоан. Това не е защото Христос е правил разлика, а защото самият апостол и евангелист обичал Христос повече от останалите. Ние определяме мярката на нашата любов към Бога: ако искаш да възлюбиш Бога напълно и приемаш в себе си Божие присъствие напълно, според възможностите на човешката природа. Затова е много важно да знаем, че Бог обича всички по един и същ начин, а ние определяме мярката на нашата връзка и любов към Бога.
В тези случаи, които Евангелието описва, плодът, който семето ще даде, е плодът на Духа. Но първо нека опишем четирите категории хора.
Първия случай е когато семето пада на пътя, върху твърда земя. Това са сърцата на онези хора, които действително нямат разположение да приемат Божието слово. Те го слушат при различни обстоятелства. Всички хора, без изключение, ще чуят Божието слово; дори да не чуят Евангелието, да не чуят тайните на Бога, Христос и Църквата, въпреки това Бог намира начин да говори в сърцето на хората. Да знаете, че никой човек никога няма да каже на Бога – не говоря за сега, когато правим и казваме каквито си глупости искаме – а в последния ден, в онзи ден, когато застанем пред Бога – и когато казвам, ще застанем пред Бога нямам предвид, че ще застанем мирно, а ще влезем в пряко съприкосновение с Бога и ще Го видим. Тогава никой няма да каже – знаеш ли, Боже мой, ако и на мене някой човек ми беше казал за Тебе, но не се случи да го чуя, да го зная, не чух, не знаех нищо за Тебе! Човек може да не е намерил Нов Завет, да не е чул, да не е намерил християнин до себе си, може да е бил в джунглата, Бог обаче в Своята безкрайна любов като Баща на всички хора ще намери начин да говори на всеки един, да му каже това, което иска да му каже. Доказателство са патриарсите в Стария Завет – Авраам, Йаков и Исаак, всички тези велики светци не знаели нищо, но Бог директно им говорил и им се открил. Както мнозина от нас макар да сме се родили християни, но не сме имали връзка с Църквата. Може нашата среда да е била такава, че изобщо да не напомня за Бога и Църквата. Обаче виждаш как Бог действа във всеки човек и постепенно го довежда близо до Себе Си. Тоест Бог няма да онеправдае никой човек, абсолютно никой. Всички ще приемат това справедливо отношение на Бога спрямо тях и от тях ще зависи как ще постъпят и застанат пред Бога. Първият случай е тази твърда земя. Това, което Христос е казал, го виждаме всеки ден в себе си и след това и в братята около нас. Виждаш хора, на които им говориш хиляди неща, буквално, но абсолютно нищо не се получава. Нищо. Разбира се, това не винаги е така, днес е така, утре не знаем. Затова не трябва да се отчайваме и сме длъжни да говорим Божето слово на всички хора. Никого не можем да отхвърлим.
Сещам се за конкретен случай, когато живеех на Света Гора. Тогава бяхме млади и ентусиазирани. Веднъж дойде един много добър млад човек, чийто роднина беше наш монах. Той остана на Атон. Беше реакционно настроен спрямо живота, но беше изключително красив, добър човек, разбира се, в човешкия смисъл. Той не идваше в храма. Казвах му – добре, поне от любопитство, не искаш ли да дойдеш в църквата? Остана вън, дори не влезе вътре. Като и да е. Мене обаче ме обхвана мания да го доведем в църква, да му говоря, да му казвам разни неща, за да промени начина си на живота. Е, говорех му, говорех му сума ти неща, но нищо. Казах си: е, добре, аз нямам тази сила.
Веднъж го заведох в Катунакия при стареца Ефрем. Казах си, ще отиде там, старецът е пророк, свят човек, не е възможно да не се трогне от контакта и съзирането на този велик свят старец. Отидохме пеша до скита в скалите, пейзажът е много въздействащ, там е пустинята на Света Гора. Обясних му и хиляда пъти го помолих - защото с всички нас той се здрависваше, на нас това не ни пречеше, но му казах: виж, когато отидем там при този старец, който е пустинник, 50 години е в Катунакия, като отидем, целуни му ръката! Аз ръце не целувам! Добре, не ти казахме да му изядеш ръката! Какво ще ти стане? Стар човек е, 70-80 годишен, на толкова беше тогава. Нищо няма да ти стане, дядо ти е. Това е благословение! Така погледни на нещата. След като нещата тук са такива, приеми, че така се поздравяваме помежду си. Както и да е. Оттук-оттам, убеди се и каза, че ще му целуне ръката. Аз се страхувах да не би папа Ефрем наистина да му се ядоса, защото там нямаше любезности и етикети. Да не би да му каже нещо и да имаме след това разправии, т.е. да се опитвам да го водя към Църквата, а след това да се изцяло окаже извън нея.
Отидохме, бяхме двама-трима монаси и този млад човек. Е, по пътя се опитахме да го подготвим за срещата със стареца: внимавай, той е свят, пророк е. Влязохме вътре, отидохме в колибата на папа-Ефрем, който беше болен и дълги години на легло. Прегърна ни, целуна ни, монасите му целунаха ръка, отиде и младият човек, папа Ефрем го хвана и му каза: Как си, капитане?!
Леле! - си казах, ще имаме разправии, защото капитан по ония места наричаха привържениците на една партия, които за определен период, най-малкото теоретично, бяха отхвърлили връзката с Бога и този човек спадаше към тази партия и дори беше председател на студентския клуб на партията в университета. Е, добре, седнахме и старецът започна да говори и да казва различни неща, от които човек наистина можеше да схване, че се отнасяха за младия човек. В един миг, както бяхме така, го попитах: чуваш ли какво казва старецът? Е, тези неща ги казва за всички! Казва ги на всички?! Когато го чу папа-Ефрем, го попита: на всички ли? И каза – не ги казвам на всички, а ги казвам, когато е нужно. Както и да е. След това ние учтиво излязохме и го оставихме сам. Папа-Ефрем му каза: Ти остани тук! И му каза достатъчно неща от личния живот. Наистина, той излезе вън, тръгнахме с другите отци, той беше изпотен, смутен и с насълзени очи - изглежда вътре беше плакал. След това се върнахме и беше така мълчалив. Какво ти каза папа-Ефрем? Е, лични неща. Това, което ти каза, беше ли вярно? Да, всичко беше вярно. След това аз продължих да му се правя на мисионер, но той не се променяше. Нищо. Един друг старец, който беше там, ми каза: виж, не се занимавай с този човек, този млад човек за съжаление е мъртъв, абсолютно нищо не приема!
И наистина, не възприе нищо от многото неща, които видя: има брат – монах, има роднини църковни хора, видя свети хора - стареца Паисий, стареца Ефрем, и нищо. Не се променя човек, земята е твърда.
Защо става така? Ние не можем да осъдим никой човек и да кажем – той е погубен. Никой не е погубен. Може днес да е погубен, утре Бог да го намери. Днес може да имат тази закоравялост, а утре Бог да намери начин да го промени. В живота си сме виждали страшни обрати при хората, които са се променили на 80, 85 години и дори стигнаха до високи върхове на добродетелта. Сещам се за един дядо, който жестоко тормозел жена си. Когато съпругата му умряла, той бил на 81 години, причинявал й всякакви мъки, труден човек, чепат, каквото и да кажеш за него, беше в сила. Толкова голяма злоба имал, а жена му – светица, ден и нощ в Църквата, наистина свята жена. Когато настъпиха последните дни от живота й, тя го помоли и един-два месеца преди да умре той омекна и й позволи да приеме монашество. Тя стана монахиня преди да умре. Като и да е. Тя почина и след това той на 82 години дойде на Света Гора. Когато го видяхме, казахме – за какво си дошъл, дядо на 82 години? Е, и той дойде да се подвизава, никой не можеше да му каже: недей! Той дойде и в скита, където живеехме, живя две години и половина. Наистина имаше кончина на свят човек и живя преподобен живот. Когато децата му, които идваха там, докато беше жив, ни припомняха и разказваха какъв бил преди, ние казваме ама възможно ли е този човек да е бил такъв? Въпреки това той бил такъв - чухме от роднини, приятели и съседи и познати, че бил тиранин; след 80-те си години се променил и омекнал. Ние имаме още време, ако изобщо стигнем 80!
Затова никога не може да кажеш за друг човек: махни го, той вече за нищо не става! Никога! Не знаеш. В последния момент може да се промени. И защо да говорим за горкия дядо, та нали разбойникът влязъл пръв рая! Той преварил и апостолите, и всички. Влязъл дори преди света Богородица. Един разбойник, един убиец, един лош и окаян човек - такъв бил той. Не бил някакъв преуспял човек, не бил като съвременните разбойници, които след грабежите дават интервюта по телевизията. Той бил автентичен и реален разбойник, убивал, насилвал, крадял, онеправдавал, всичко правил. Но в последните минути от живота си на Кръста с едно – Господи, спомни си за мене! – отишъл директно в царството Божие. Първият, който влязъл в рая, бил разбойник. И първият, който отишъл в ада, бил Христов апостол. Как се случиха така нещата: за нас това е много голям урок.
Затова човек никога не бива да се отчайва, нито да пропъжда другия. Затова нямаме никакво право да казваме – знаеш ли, сине мой, така, както си, за нищо не ставаш! Погубен си! Нито да казваме това за някой друг, нито за себе си – да си кажем – след като всеки ден правиш толкова грехове, няма спасение, нямаш надежда, че ще се спасиш! Това е грях, това е отчаяние, това е трагична грешка, най-големият грях, който човек може да направи. Ние не се отчайваме за нашето спасение, както се казва в молитвите преди св. Причастие. Защо? Не защото аз съм нещо, не защото аз някога ще направя нещо и ще се спася. Не! - а заради Божето милосърдие и изобилна любов, че аз, Боже мой, да, със сигурност не мога нищо да направя, но Ти си Бог, Ти си Животоподател и можеш да ме възкресиш и да ме спасиш. Ти можеш да ме спасиш! И затова се надявам не на себе си, не на моите дела, а на Божията любов, милосърдие, милост. Това е важно. И знаете ли, и само това, че човек се надява, призовава името Господне, въздиша и казва – Боже мой, спаси ме! И само това е нещо много съществено и той няма да погине; той ще погине, само ако каже – Край! За мене вече нищо не съществува! Не мога да се спася! И отново не можеш да го кажеш до последния миг от живота си.
Затова Църквата не приема отнемането от човека дори на една секунда живот. Някой друг ти казва: апаратурата го поддържа, с маркучи е, в клинична или мозъчна смърт е, въпрос е на още пет минути. Е, за пет минути може да му извадиш хиляди неща и да дадеш живот на друг - след като ще умре! Деликатна тема е, след пет минути ще умре! Да, но онези пет минути могат да означават спасението за този човек. Кой си ти, който ще му отнемеш петте минути? Петте секунди. Една секунда. Имаш ли това право? Онази последна секунда? Човекът може да се обърне към Бога по свой си начин. Ние не знаем как се чувства и функционира човекът в онзи час: мозъкът може да не функционира, но сърцето му, съществото му, душата му? Кога се оформя мозъкът – през петата седмица? Ако се оформи, но понякога не се оформя. Пет седмици преди това човекът, който няма мозък, нима не е човек? В първия миг на зачеването, когато има само една клетка, той няма мозък, но Църквата казва – човек е! Развиващ се човек. Затова в случая на мозъчна смърт, мозъкът може да не функционира, но човекът живее, съществува, макар и поддържан чрез апаратура. Не можеш да отнемем дори последния миг живот, защото в онзи миг човек може да влезе в царството Божие. Да, пътят на човека е труден, но там той има надежда. Понякога не знаеш. Не трябва никого да отчайваме и никой никога не трябва да се отчайва.
В същото време аз познавам хора, които влязоха в Църквата не чрез трудности, а чрез радостни събития. Познавах един човек, който не беше в Църквата, но това не го трогваше, от нищо не се боеше. Той обаче се трогна, когато му се роди първото дете. Когато се роди бебето и той го взе в обятията си, разбра и осъзна какво означава да създадеш човек в света. Сърцето на този човек се пречупи, в онзи час Бог го посети и след това дойде да се изповяда със сълзи. Нито някой му е говорил за Бога, нито имаше някаква връзка с Бога, нито знаеше нещо. Това беше съприкосновение с Бога, с Църквата, с Тайнствата, което буквално го възроди. Първият допир с детето. Един човек стига до Бога по един начин, друг - по друг, ние не знаем. Затова нека се поверим в Божиите ръце и да имаме търпение – в изпитанията, в радостите, в скърбите, които ни се случват. Ако живеем в очакване на Бога, ако Го очакваме, Бог няма да ни онеправдае. Ще намери начин, макар и сърцето ни да е камък, ще намери начин да го разбие, да го обработи, да влезе семето вътре и да даде много плод.
Вторият случай е каменистата земя, която има малко почва. Там семето пониква за кратко: това са хората, които имат добро разположение, чуват Божието слово и Евангелието, за миг семето пониква, виждаш някои хора, които само да чуят нещо за Христос и Църквата, се радват, харесва им и казват: кажи и други неща! Четат някои неща от светците и ги утешава фактът, че имат някаква връзка с Бога, но тя няма дълбочина. И Христос казва – веднага щом изгрее слънцето, започне жегата и дойдат изкушенията, изпитанията и скърбите, семето веднага изсъхва. Само да се случи някакво изкушение, скръб, болест, изпитание, нещо неприятно, понеже няма дълбочина, тозчас се прекъсва връзката с Бога, с думите и обещания и всичко онова, които сме чели и слушали, защото за съжаление връзката с Бога е била търговска сделка. Отивам на църква, слушам Божието слово, чета Евангелията, житията на светиите, но всичко това го правя, докато съм добре. И доколкото Бог ми помага; има и някои клети хора, които казват: Да е жив и здрав Бог! Каквото Му поисках, ми го даде! Тоест те се молят Бог да е добре със здравето Си, да не се разболее някой път. Те не казват – слава Богу! Аз съм добре, защото Бог ми помага! Но в своето невежество казват: да е жив и здрав Бог! Да е жив и здрав, разбира се! Но виждаш, че веднага се появяват въпросите – защо? Защо, Боже, на мене? Защото е погрешно нашето отношение към Бога. За съжаление, така се научаваме или нещата в нас са такива, че функционираме като религиозни, а не като църковни хора. Функционираме като религиозни хора и религиозният човек има религиозна връзка с Бога. За него Бог е Същество, с Което трябва да се разбира добре, трябва да Му служи, да Му носи каквото иска: какво искаш, Боже? Искаш два празника в годината? Имаш ги! Една бутилка олио? Ще Ти дам! Искаш пет лири милостиня на месец? Ще ти ги дам. Искаш да отида да се изповядам? Ще отида. Но виж, аз Ти дадох каквото ми поиска, но трябва и Ти да ми дадеш каквото аз поискам! Искам да ме пазиш жив и здрав, да не се разболея, никой да не се разболее, да не ни се случи нещо! От момента, в който не ми даваш това, е, тогава ще се скараме! Това означава, че не си добър Човек, г-н Боже, означава, че си ме измамил и подлъгал! Тоест аз направих каквото Ти искаше, но ти не отвърна със същото. Това е сделка, вземане-даване: давам ти, но трябва да взема! Трябва добре да се грижиш за мене! Но от момента, в който животът ми не върви добре, тогава по каква причина да имам връзка с Тебе? Няма причина да Ти се доверявам и да Те обичам, след като в този момент Ти не ми помагаш! Всички тези чувства и мисли излизат от сърцето на човека, който има търговска връзка с Бога. Този човек е наемник, човек, който казва на Бога: ще Ти свърша тази работа, тази услуга, ще ходя на църква, но ще ми заплатиш, искам да ми угодиш в това! Е, докато Бог му изпълнява желанията, всичко е наред, ако не го прави, тогава вече нямаме връзка с Него.
Главно това става с хора, които се отказват от борбата заради изкушението или с течение на времето. В началото човек се ентусиазира, но след това става безчувствен и казва: четохме вече, знаем ги тези неща! Е, научихме ги, стига! Колко да чета? Няма да ставаме проповедници! Стига толкова! Той изпада в нехайство и не го интересува. Изкушенията и скърбите го сломяват и сърцето му няма дълбочина. Как сърцето може да придобие дълбочина? Този, Който ще придаде дълбочина на сърцето, е Бог чрез съдействието на човека, чрез борбата на човека – всичко това, което правим, защо го правим? Опитваме се да правим хиляди неща и проявяваме търпение в трудностите, в скърбите. Това е ценно, в даден миг сърцето придобива дълбочина, за да паднат всички препятствия и човек да извика и да призове Бога.
Третият случай е когато имаме добра нива, но Христос казва, че там растат тръни. Божие семето пада, но заедно с него поникват и тръните, които Господ назовава: грижите, насладите и богатството. „А това, що падна между тръните, са ония, които чуят словото, но в живота си се задавят от грижи, богатство и светски наслади и не принасят плод”. Те го задавят и не го оставят. Има такива хора, при които наистина земята е добра, виждаш, го, разбираш го, чувстваш го, но за съжаление семето не дава плода. Заради какво: Невежество? Небрежност? Леност? Дяволът знае начина да задави това семе. Както казва Христос – първо са насладите. Дяволът ще намери начин да ни пороби чрез насладите, чрез плътските страсти, които за съжаление след грехопадение са в нас. Както и богатството. Богатството не са само парите, а всяко материално нещо, което ни пленява. Може да нямаш никакви пари, но в ума си да копнееш за тях, тогава си сребролюбив в евангелския смисъл на думата. Може да нямаш десет лири, но въпреки това да се числиш към категорията на богатите. Както и може да имаш милиони, но да си свободен от тях и тогава не си богат, а се разпореждаш с богатството. Разбира се, това не е лесно нещо, но да кажем, че може да има случаи на такива хора. Богат е и този, който има например много знания и вярва в тях, богат е този, който има много сили и вярва в тях, има някакво положение в обществото и ти казва – аз съм еди-кой си! Имам познанства, всички ме знаят! Притежавам мощ! И вярвам в силите си, в положението си, в името си и в знания си и т. н. Всички тези неща, които крадат сърцето ни от Бога и го пренасят и насочват към вещите, спадат към това, което Христос нарича богатство. Тоест всяко нещо, което ни заробва. Мислиш, че заради твоите знания, понеже си голям учител, академичен човек, свръхинтелигентен и умът ти е като бръснач, че си значим сам по себе си? Когато сърцето ти е пленено от тези неща и не гледаш връзката с Бога – това означава, че си богат в този смисъл, че си пленник на своите страсти. Всяко нещо, което ни грабва от Бога и ни води до материални, човешки неща, става грях, смърт за човека. Също и когато превръщаме себе си или ставаме идол за другия. Това съществува понякога в отношенията между мъжа и жената, когато искаш да станеш всичко за другия и му казваш: знаеш ли, аз съм всичко за тебе! или съпругата да ти казва: ти си всичко за мен! Друг за мен не съществува в този свят!
Всички тези болести напомнят за клетия Нерон, на когото казвали, че е бог и той, клетият, вярвал, че е бог. Така се храниш от егоизма и самомнението си и не можеш да обърнеш сърцето си към Бога. Ядеш от себе си, сякаш ядеш себе си. Тщеславният човек, казва авва Исаак, - се храни от себе си и умира без да го разбере. Подобно на разказа на древните елини за котката, която се разболява от някаква болест и започва да ближе пила, като при това пие собствената си кръв, която се отделя при контакта с пилата, и чувства голямо доволство от това. Толкова много удоволствие, но това е нейният език, който се стопява и от загубата на кръв тя умира. По същия начин е и тщеславният човек, който се счита за нещо голямо и ако има и 5-6 човека да му кажат: Ти си незаменим! - той веднага ще го повярва! Тогава умираш, ставаш мъртъв за Бога и не узнаваш, че си умрял.
Друг трън са грижите. Какво означават грижите? Ядене и работа – казваше старецът Паисий. Фараонът какво дал на евреите, за да забравят Бога: ядене и работа. Когато му казали, че знаеш ли, царю, евреите се кланят на Бога, дай им двойна работа и двойно ядене: да работят и да ядат, да имат грижи, да запълват времето си, да не могат да мислят за Бога.
Грижите са страшно нещо за духовния живот. Те са голяма отрова, която убива човека. Не само духовния живот, а и светския живот, също и човешките взаимоотношения. Виждате семейните връзки, които се сриват, защо? Нямам време! Бащата седи и мисли за хиляди неща. Майката седи там и мисли други хиляда. Как да комуникират тези хора? Защото – сега не мога! Имам работа! Отива детето да заговори майка си – мамо, да ти кажа нещо! Остави ме сега! Имам работа! Е, кога няма да имаш работа? Пита се човек, кога няма да имаш работа?
Грижи, грижи, грижи – убиват човека. А накрая нямаш нищо. Затова Бог оставял евреите да работят, те работели 24 часа в денонощието и нали са евреи, клетите, пък и ние не сме много по-различни: каквито кипърците такива и евреите, приличаме си. Затова им казал – Не! Шест дена ще се трудите и в седмия ден няма да правите нищо! Ще го посвещавате на Бога! Защо Бог направил така? За да функционират като човеци, за да помнят Бога, за да отпочиват, да общуват помежду си. Той им дал толкова подробности, че ги четеш и понякога се смееш. Той им казал: ще ходите колкото хвърлей камък, вземи един камък, хвърли го, докъдето стигне, дотам можеш да ходиш в съботен ден. Не можеш повече. Съботата е строга почивка за евреите.
Бог нарочно направил така, за да спре грижите. Дори на всеки седем години Бог ги принуждавал да не сеят нивите, а да ги оставят незасети, за да се откъснат от грижите, както и да пускат животнитe. Същото и с дълговете: на всеки еди-колко години ще опрощаваш дълговете, които другите ти дължат. Тоест Бог ги принудил да се освободят от оковите на вещите. Ние, християните, нямаме тази строгост, но това не означава, че грижата е безопасна за нас. Христос я поставя на същото място с богатството и плътските наслади, защото за съжаление води до същия резултат: да забравиш Бога. Затова понякога виждам хора, които влизат в Църквата и в началото имат голяма ревност, но изкусителят им дава работа, дава им нещо, с което да се занимават интензивно, хиляди неща и веднага след това те забравят и край - нивото веднага пада. Отваря им работа. Дотам, че печелят от лотарията. Сега не се смейте: имаше един млад човек, който искаше да се ожени, но не намираше добра девойка. И пита: какво да правя? Да ти кажа ли? Кажи, че ще станеш монах и след седмица всеки ден ще намираш по една, защото нещата ще дойдат обратно. Ако тръгнеш да правиш нещо по-духовно, и работа ще ти се отвори, и пари ще ти дойдат, та да се занивамаш с тях, и хиляди хора да те подкрепят, и грижи, и грижи. Изкусителят знае как да ти отваря работа, хиляди задължения и други неща, стига да не те остави да правиш това, което трябва да правиш, за да живееш духовно.
Грижата е много фина опасност в човека, нанася ти своевременен удар и води до същия катастрофален резултат, но е много невина на вид. Ама, това са нашите работи и задължения, какво ще правим? Както казвам за някои банкери, които не се женят, защото са се оженили са банката! Те по цял ден се мъчат в офиса! Даже забравили, че трябва да се женят. Забравил?! Ей, пораснал си вече, събуди се! Нямам време, отче! Цял ден чете, задължения, дават му и повишение, това го пристяга още повече и айде – работа и ядене, както казвал фараонът. Дай му работа и ядене и ще видиш, че ще забрави Бога!
Затова грижата е голяма заблуда за духовния човек. Голяма заблуда. Духовният човек трябва да има граници. Постави граници. Кажи – стига! Достатъчно за този ден! Не продължавай, спри, зарежи! Отишъл си вкъщи, спри телефоните, спри другите грижи, вкъщи си сега, посвети времето си на семейството, на себе си и на Бога. Добре, прибра се вкъщи, но говориш по телефона. Отиде вкъщи и седна пред телевизора, пред компютъра и не ставаш оттам - тоест какво разбра от това, че си в къщи? Какво разбраха другите от това, че си се прибрал? Само да те гледат, че си там? За съжаление, всички ние сме натоварени с толкова неща, че никъде не можем да останем сами. Сега всички имаме телефони с толкова функции, но и те губят времето ти. Колко случаи чух от хора, особено от хора, които искат да се оженят или се ожениха, които имат такива проблеми. Отиваш с колата на някакво пътуване заедно със съпругата, а през цялото време говориш по телефона. Е, затвори го, бе, сине мой! Кажи една дума на жена си или на детето си! Отива вкъщи се храни, яде и говори по телефона. Къде да го намерим този човек, че да общуваме с него? Как ще функционира като човек? Трябва сами да си поставим граници?
Знаете ли, аз дълги години живях на Света Гора и си светехме с газови лампи и там свечери ли се, става тъмно и пада нощта. Край! В света нощта не пада. Защото светваш лампата! Край! Ден е. Там в пет часа вечерта вече беше нощ. Казваме нощта падна! И както се казва в предначинателния псалом: Човек отива по своя работа до вечерта. Дойде ли вечерта, се връщаш в вкъщи, да се храниш, да си починеш, да поговориш със семейството си. Спомням си, че на село вечерта всички хора се събираха вкъщи, хранеха се към 5-6 часа. Сещам се за баба ми, която казваше: да лягаме да спим, сине, седем и половина е! Стигнеш ли до осем часа, полунощ е! Тогава не съществуваше друга възможност. Падаше нощта. Тогава човекът следваше биологичния часовник, който Бог в Своята мъдрост е създал. Сега нощта става ден и естествено денят става нощ.
Искам да кажа, че Бог е направил така, че дори природата да съдейства за правилното функциониране на човека, а ние идваме и рушим границите на природата, ставаме по-продуктивни, но рушим себе си. Наскоро ходих в една птицеферма в Лимасол да правя водосвет и съжалих клетите кокошки. Живеят с постоянно включени лампи над тях. Обясниха ми, че това е, за да снасят постоянно! Брей, дори пилетата съсипахме! След това казват, че животните полудяват! Полудяха и кравите, и пилетата.
Това, което исках да кажа е, че като хора, които искаме да живеем духовно, трябва да се научим да си поставяме граници. Поставяйте граници във вашия живот, дошло е време да си почиваш – значи ще почиваш, стига, дотук, не разбивай живота си сред грижите! Не трябва да се трепеш от работа, да се съсипваш, да се рушиш. След това ще загубиш всичко. Важно е човек да остане свободен. И когато Христос казва, че грижата е трън, който задавя семето на Божието слово, т. е. тя убива човешките отношения. Помислете си тогава как ще функционираме като човеци, как ще се молим? Когато нямам време да дойда на себе си как ще функционирам като здрав човек? Затова трябва да внимаваме и да си поставяме собствени граници, за да се задържим на нозете си. Най-малкото в първите стъпки, докато се вкорени в нас това нещо. След това, когато човек се остави на Божията воля, себежертването и служението на своите братя, чрез това може да получи голяма благодат и това да го храни, но поне в началото човек трябва да знае собствените си граници и да не ги преминава, както и да се пази грижите да не го погубят. . .
Превод Константин Константинов
http://dveri.bg/aaudy
Вторник, 27 Ноември 2012 09:52 Автор: Лимасолски митр. Атанасий
Когато човек влиза в Църквата и се подвизава в нея, той иска да види нещо, някакъв резултат. Това непременно ще се случи - ще стане някаква промяна в него, ще се появи някакъв плод от цялото това усилие и борба. Светите отците казват, че всичко, което правим в живота в Църквата, го правим, за да придобием Светия Дух. Целта на живота в Христос, казва св. Серафим Саровски, е придобиването на Светия Дух. Следователно има конкретна цел, поради която водим тази борба, малката борба, която всеки от нас води.
Това ни напомня за думите на Христос в Евангелието, когато говори за сеяча и семето, което пада в сърцето на хората и дава плод. Когато се говори за плод, ние си представяме дърво, което дава плод. Духовният живот има паралелен път. В Евангелието Христос оприличава Себе Си, т. е. Бога на Сеяч. И Господ ни казва нещо много важно: че в крайна сметка значение, тежест и отговорност за плодовете има не семето, нито сеячът, а почвата. Сеячът, казва Христос, е Бог, а семето - Божието слово. Това означава, че Бог е Същият за всички и всички слушат Неговото слово по един и друг начин. Всеки чува словото, приема го, но земята, почвата, е тази, която носи тежестта и отговорността за плодородието на семето.
Затова Христос казва, че когато земеделецът излязъл да сее, една част от семената падали на пътя и естествено пътят, който е отъпкан, не може да приеме семето, защото то трябва да се покрие с почва. След като семето остава на повърхността, птиците ще го изкълват и наистина птиците небесни отишли и го изяли. Втората категория земя е камениста, семето пада, намира малко почва, пониква лесно, но няма дълбочина и затова веднага щом се покаже малко нагоре и слънцето изгрее, то изсъхва и отново не може да даде плод.
Третият случай е земята, пълна с тръни. Добра нива е, но не е обработена правилно и има тръни. Семето пониква, но тръните и плевелите го задушават и то не може да даде плод.
Четвъртият случай е добрата, обработената земя, която приема словото и дава много плодове: 30, 60 , 100 и т.н.
Тези примери засягат нашите собствени сърца и затова Христос ги е казал. Трябва да видим как израства в нас този плод на Духа, за който говори св. ап. Павел. Светият Дух е Същият за всички. Със сигурност Бог иска всички хора да се спасят и да дойдат близо до Него. Той не съди по лицата на хората, няма особено отношение към някого. Той обича всички по един и същи начин, няма никаква разлика в Неговата любов. Казахме това много пъти и е важно да знаем, че Той обича всички безкрайно, съвършено, не обича един повече, а друг по-малко, а трети изобщо, както казват за някой – Бог го обича! или в Евангелието се казва, че Христос обичал св. ев. Йоан. Това не е защото Христос е правил разлика, а защото самият апостол и евангелист обичал Христос повече от останалите. Ние определяме мярката на нашата любов към Бога: ако искаш да възлюбиш Бога напълно и приемаш в себе си Божие присъствие напълно, според възможностите на човешката природа. Затова е много важно да знаем, че Бог обича всички по един и същ начин, а ние определяме мярката на нашата връзка и любов към Бога.
В тези случаи, които Евангелието описва, плодът, който семето ще даде, е плодът на Духа. Но първо нека опишем четирите категории хора.
Първия случай е когато семето пада на пътя, върху твърда земя. Това са сърцата на онези хора, които действително нямат разположение да приемат Божието слово. Те го слушат при различни обстоятелства. Всички хора, без изключение, ще чуят Божието слово; дори да не чуят Евангелието, да не чуят тайните на Бога, Христос и Църквата, въпреки това Бог намира начин да говори в сърцето на хората. Да знаете, че никой човек никога няма да каже на Бога – не говоря за сега, когато правим и казваме каквито си глупости искаме – а в последния ден, в онзи ден, когато застанем пред Бога – и когато казвам, ще застанем пред Бога нямам предвид, че ще застанем мирно, а ще влезем в пряко съприкосновение с Бога и ще Го видим. Тогава никой няма да каже – знаеш ли, Боже мой, ако и на мене някой човек ми беше казал за Тебе, но не се случи да го чуя, да го зная, не чух, не знаех нищо за Тебе! Човек може да не е намерил Нов Завет, да не е чул, да не е намерил християнин до себе си, може да е бил в джунглата, Бог обаче в Своята безкрайна любов като Баща на всички хора ще намери начин да говори на всеки един, да му каже това, което иска да му каже. Доказателство са патриарсите в Стария Завет – Авраам, Йаков и Исаак, всички тези велики светци не знаели нищо, но Бог директно им говорил и им се открил. Както мнозина от нас макар да сме се родили християни, но не сме имали връзка с Църквата. Може нашата среда да е била такава, че изобщо да не напомня за Бога и Църквата. Обаче виждаш как Бог действа във всеки човек и постепенно го довежда близо до Себе Си. Тоест Бог няма да онеправдае никой човек, абсолютно никой. Всички ще приемат това справедливо отношение на Бога спрямо тях и от тях ще зависи как ще постъпят и застанат пред Бога. Първият случай е тази твърда земя. Това, което Христос е казал, го виждаме всеки ден в себе си и след това и в братята около нас. Виждаш хора, на които им говориш хиляди неща, буквално, но абсолютно нищо не се получава. Нищо. Разбира се, това не винаги е така, днес е така, утре не знаем. Затова не трябва да се отчайваме и сме длъжни да говорим Божето слово на всички хора. Никого не можем да отхвърлим.
Сещам се за конкретен случай, когато живеех на Света Гора. Тогава бяхме млади и ентусиазирани. Веднъж дойде един много добър млад човек, чийто роднина беше наш монах. Той остана на Атон. Беше реакционно настроен спрямо живота, но беше изключително красив, добър човек, разбира се, в човешкия смисъл. Той не идваше в храма. Казвах му – добре, поне от любопитство, не искаш ли да дойдеш в църквата? Остана вън, дори не влезе вътре. Като и да е. Мене обаче ме обхвана мания да го доведем в църква, да му говоря, да му казвам разни неща, за да промени начина си на живота. Е, говорех му, говорех му сума ти неща, но нищо. Казах си: е, добре, аз нямам тази сила.
Веднъж го заведох в Катунакия при стареца Ефрем. Казах си, ще отиде там, старецът е пророк, свят човек, не е възможно да не се трогне от контакта и съзирането на този велик свят старец. Отидохме пеша до скита в скалите, пейзажът е много въздействащ, там е пустинята на Света Гора. Обясних му и хиляда пъти го помолих - защото с всички нас той се здрависваше, на нас това не ни пречеше, но му казах: виж, когато отидем там при този старец, който е пустинник, 50 години е в Катунакия, като отидем, целуни му ръката! Аз ръце не целувам! Добре, не ти казахме да му изядеш ръката! Какво ще ти стане? Стар човек е, 70-80 годишен, на толкова беше тогава. Нищо няма да ти стане, дядо ти е. Това е благословение! Така погледни на нещата. След като нещата тук са такива, приеми, че така се поздравяваме помежду си. Както и да е. Оттук-оттам, убеди се и каза, че ще му целуне ръката. Аз се страхувах да не би папа Ефрем наистина да му се ядоса, защото там нямаше любезности и етикети. Да не би да му каже нещо и да имаме след това разправии, т.е. да се опитвам да го водя към Църквата, а след това да се изцяло окаже извън нея.
Отидохме, бяхме двама-трима монаси и този млад човек. Е, по пътя се опитахме да го подготвим за срещата със стареца: внимавай, той е свят, пророк е. Влязохме вътре, отидохме в колибата на папа-Ефрем, който беше болен и дълги години на легло. Прегърна ни, целуна ни, монасите му целунаха ръка, отиде и младият човек, папа Ефрем го хвана и му каза: Как си, капитане?!
Леле! - си казах, ще имаме разправии, защото капитан по ония места наричаха привържениците на една партия, които за определен период, най-малкото теоретично, бяха отхвърлили връзката с Бога и този човек спадаше към тази партия и дори беше председател на студентския клуб на партията в университета. Е, добре, седнахме и старецът започна да говори и да казва различни неща, от които човек наистина можеше да схване, че се отнасяха за младия човек. В един миг, както бяхме така, го попитах: чуваш ли какво казва старецът? Е, тези неща ги казва за всички! Казва ги на всички?! Когато го чу папа-Ефрем, го попита: на всички ли? И каза – не ги казвам на всички, а ги казвам, когато е нужно. Както и да е. След това ние учтиво излязохме и го оставихме сам. Папа-Ефрем му каза: Ти остани тук! И му каза достатъчно неща от личния живот. Наистина, той излезе вън, тръгнахме с другите отци, той беше изпотен, смутен и с насълзени очи - изглежда вътре беше плакал. След това се върнахме и беше така мълчалив. Какво ти каза папа-Ефрем? Е, лични неща. Това, което ти каза, беше ли вярно? Да, всичко беше вярно. След това аз продължих да му се правя на мисионер, но той не се променяше. Нищо. Един друг старец, който беше там, ми каза: виж, не се занимавай с този човек, този млад човек за съжаление е мъртъв, абсолютно нищо не приема!
И наистина, не възприе нищо от многото неща, които видя: има брат – монах, има роднини църковни хора, видя свети хора - стареца Паисий, стареца Ефрем, и нищо. Не се променя човек, земята е твърда.
Защо става така? Ние не можем да осъдим никой човек и да кажем – той е погубен. Никой не е погубен. Може днес да е погубен, утре Бог да го намери. Днес може да имат тази закоравялост, а утре Бог да намери начин да го промени. В живота си сме виждали страшни обрати при хората, които са се променили на 80, 85 години и дори стигнаха до високи върхове на добродетелта. Сещам се за един дядо, който жестоко тормозел жена си. Когато съпругата му умряла, той бил на 81 години, причинявал й всякакви мъки, труден човек, чепат, каквото и да кажеш за него, беше в сила. Толкова голяма злоба имал, а жена му – светица, ден и нощ в Църквата, наистина свята жена. Когато настъпиха последните дни от живота й, тя го помоли и един-два месеца преди да умре той омекна и й позволи да приеме монашество. Тя стана монахиня преди да умре. Като и да е. Тя почина и след това той на 82 години дойде на Света Гора. Когато го видяхме, казахме – за какво си дошъл, дядо на 82 години? Е, и той дойде да се подвизава, никой не можеше да му каже: недей! Той дойде и в скита, където живеехме, живя две години и половина. Наистина имаше кончина на свят човек и живя преподобен живот. Когато децата му, които идваха там, докато беше жив, ни припомняха и разказваха какъв бил преди, ние казваме ама възможно ли е този човек да е бил такъв? Въпреки това той бил такъв - чухме от роднини, приятели и съседи и познати, че бил тиранин; след 80-те си години се променил и омекнал. Ние имаме още време, ако изобщо стигнем 80!
Затова никога не може да кажеш за друг човек: махни го, той вече за нищо не става! Никога! Не знаеш. В последния момент може да се промени. И защо да говорим за горкия дядо, та нали разбойникът влязъл пръв рая! Той преварил и апостолите, и всички. Влязъл дори преди света Богородица. Един разбойник, един убиец, един лош и окаян човек - такъв бил той. Не бил някакъв преуспял човек, не бил като съвременните разбойници, които след грабежите дават интервюта по телевизията. Той бил автентичен и реален разбойник, убивал, насилвал, крадял, онеправдавал, всичко правил. Но в последните минути от живота си на Кръста с едно – Господи, спомни си за мене! – отишъл директно в царството Божие. Първият, който влязъл в рая, бил разбойник. И първият, който отишъл в ада, бил Христов апостол. Как се случиха така нещата: за нас това е много голям урок.
Затова човек никога не бива да се отчайва, нито да пропъжда другия. Затова нямаме никакво право да казваме – знаеш ли, сине мой, така, както си, за нищо не ставаш! Погубен си! Нито да казваме това за някой друг, нито за себе си – да си кажем – след като всеки ден правиш толкова грехове, няма спасение, нямаш надежда, че ще се спасиш! Това е грях, това е отчаяние, това е трагична грешка, най-големият грях, който човек може да направи. Ние не се отчайваме за нашето спасение, както се казва в молитвите преди св. Причастие. Защо? Не защото аз съм нещо, не защото аз някога ще направя нещо и ще се спася. Не! - а заради Божето милосърдие и изобилна любов, че аз, Боже мой, да, със сигурност не мога нищо да направя, но Ти си Бог, Ти си Животоподател и можеш да ме възкресиш и да ме спасиш. Ти можеш да ме спасиш! И затова се надявам не на себе си, не на моите дела, а на Божията любов, милосърдие, милост. Това е важно. И знаете ли, и само това, че човек се надява, призовава името Господне, въздиша и казва – Боже мой, спаси ме! И само това е нещо много съществено и той няма да погине; той ще погине, само ако каже – Край! За мене вече нищо не съществува! Не мога да се спася! И отново не можеш да го кажеш до последния миг от живота си.
Затова Църквата не приема отнемането от човека дори на една секунда живот. Някой друг ти казва: апаратурата го поддържа, с маркучи е, в клинична или мозъчна смърт е, въпрос е на още пет минути. Е, за пет минути може да му извадиш хиляди неща и да дадеш живот на друг - след като ще умре! Деликатна тема е, след пет минути ще умре! Да, но онези пет минути могат да означават спасението за този човек. Кой си ти, който ще му отнемеш петте минути? Петте секунди. Една секунда. Имаш ли това право? Онази последна секунда? Човекът може да се обърне към Бога по свой си начин. Ние не знаем как се чувства и функционира човекът в онзи час: мозъкът може да не функционира, но сърцето му, съществото му, душата му? Кога се оформя мозъкът – през петата седмица? Ако се оформи, но понякога не се оформя. Пет седмици преди това човекът, който няма мозък, нима не е човек? В първия миг на зачеването, когато има само една клетка, той няма мозък, но Църквата казва – човек е! Развиващ се човек. Затова в случая на мозъчна смърт, мозъкът може да не функционира, но човекът живее, съществува, макар и поддържан чрез апаратура. Не можеш да отнемем дори последния миг живот, защото в онзи миг човек може да влезе в царството Божие. Да, пътят на човека е труден, но там той има надежда. Понякога не знаеш. Не трябва никого да отчайваме и никой никога не трябва да се отчайва.
В същото време аз познавам хора, които влязоха в Църквата не чрез трудности, а чрез радостни събития. Познавах един човек, който не беше в Църквата, но това не го трогваше, от нищо не се боеше. Той обаче се трогна, когато му се роди първото дете. Когато се роди бебето и той го взе в обятията си, разбра и осъзна какво означава да създадеш човек в света. Сърцето на този човек се пречупи, в онзи час Бог го посети и след това дойде да се изповяда със сълзи. Нито някой му е говорил за Бога, нито имаше някаква връзка с Бога, нито знаеше нещо. Това беше съприкосновение с Бога, с Църквата, с Тайнствата, което буквално го възроди. Първият допир с детето. Един човек стига до Бога по един начин, друг - по друг, ние не знаем. Затова нека се поверим в Божиите ръце и да имаме търпение – в изпитанията, в радостите, в скърбите, които ни се случват. Ако живеем в очакване на Бога, ако Го очакваме, Бог няма да ни онеправдае. Ще намери начин, макар и сърцето ни да е камък, ще намери начин да го разбие, да го обработи, да влезе семето вътре и да даде много плод.
Вторият случай е каменистата земя, която има малко почва. Там семето пониква за кратко: това са хората, които имат добро разположение, чуват Божието слово и Евангелието, за миг семето пониква, виждаш някои хора, които само да чуят нещо за Христос и Църквата, се радват, харесва им и казват: кажи и други неща! Четат някои неща от светците и ги утешава фактът, че имат някаква връзка с Бога, но тя няма дълбочина. И Христос казва – веднага щом изгрее слънцето, започне жегата и дойдат изкушенията, изпитанията и скърбите, семето веднага изсъхва. Само да се случи някакво изкушение, скръб, болест, изпитание, нещо неприятно, понеже няма дълбочина, тозчас се прекъсва връзката с Бога, с думите и обещания и всичко онова, които сме чели и слушали, защото за съжаление връзката с Бога е била търговска сделка. Отивам на църква, слушам Божието слово, чета Евангелията, житията на светиите, но всичко това го правя, докато съм добре. И доколкото Бог ми помага; има и някои клети хора, които казват: Да е жив и здрав Бог! Каквото Му поисках, ми го даде! Тоест те се молят Бог да е добре със здравето Си, да не се разболее някой път. Те не казват – слава Богу! Аз съм добре, защото Бог ми помага! Но в своето невежество казват: да е жив и здрав Бог! Да е жив и здрав, разбира се! Но виждаш, че веднага се появяват въпросите – защо? Защо, Боже, на мене? Защото е погрешно нашето отношение към Бога. За съжаление, така се научаваме или нещата в нас са такива, че функционираме като религиозни, а не като църковни хора. Функционираме като религиозни хора и религиозният човек има религиозна връзка с Бога. За него Бог е Същество, с Което трябва да се разбира добре, трябва да Му служи, да Му носи каквото иска: какво искаш, Боже? Искаш два празника в годината? Имаш ги! Една бутилка олио? Ще Ти дам! Искаш пет лири милостиня на месец? Ще ти ги дам. Искаш да отида да се изповядам? Ще отида. Но виж, аз Ти дадох каквото ми поиска, но трябва и Ти да ми дадеш каквото аз поискам! Искам да ме пазиш жив и здрав, да не се разболея, никой да не се разболее, да не ни се случи нещо! От момента, в който не ми даваш това, е, тогава ще се скараме! Това означава, че не си добър Човек, г-н Боже, означава, че си ме измамил и подлъгал! Тоест аз направих каквото Ти искаше, но ти не отвърна със същото. Това е сделка, вземане-даване: давам ти, но трябва да взема! Трябва добре да се грижиш за мене! Но от момента, в който животът ми не върви добре, тогава по каква причина да имам връзка с Тебе? Няма причина да Ти се доверявам и да Те обичам, след като в този момент Ти не ми помагаш! Всички тези чувства и мисли излизат от сърцето на човека, който има търговска връзка с Бога. Този човек е наемник, човек, който казва на Бога: ще Ти свърша тази работа, тази услуга, ще ходя на църква, но ще ми заплатиш, искам да ми угодиш в това! Е, докато Бог му изпълнява желанията, всичко е наред, ако не го прави, тогава вече нямаме връзка с Него.
Главно това става с хора, които се отказват от борбата заради изкушението или с течение на времето. В началото човек се ентусиазира, но след това става безчувствен и казва: четохме вече, знаем ги тези неща! Е, научихме ги, стига! Колко да чета? Няма да ставаме проповедници! Стига толкова! Той изпада в нехайство и не го интересува. Изкушенията и скърбите го сломяват и сърцето му няма дълбочина. Как сърцето може да придобие дълбочина? Този, Който ще придаде дълбочина на сърцето, е Бог чрез съдействието на човека, чрез борбата на човека – всичко това, което правим, защо го правим? Опитваме се да правим хиляди неща и проявяваме търпение в трудностите, в скърбите. Това е ценно, в даден миг сърцето придобива дълбочина, за да паднат всички препятствия и човек да извика и да призове Бога.
Третият случай е когато имаме добра нива, но Христос казва, че там растат тръни. Божие семето пада, но заедно с него поникват и тръните, които Господ назовава: грижите, насладите и богатството. „А това, що падна между тръните, са ония, които чуят словото, но в живота си се задавят от грижи, богатство и светски наслади и не принасят плод”. Те го задавят и не го оставят. Има такива хора, при които наистина земята е добра, виждаш, го, разбираш го, чувстваш го, но за съжаление семето не дава плода. Заради какво: Невежество? Небрежност? Леност? Дяволът знае начина да задави това семе. Както казва Христос – първо са насладите. Дяволът ще намери начин да ни пороби чрез насладите, чрез плътските страсти, които за съжаление след грехопадение са в нас. Както и богатството. Богатството не са само парите, а всяко материално нещо, което ни пленява. Може да нямаш никакви пари, но в ума си да копнееш за тях, тогава си сребролюбив в евангелския смисъл на думата. Може да нямаш десет лири, но въпреки това да се числиш към категорията на богатите. Както и може да имаш милиони, но да си свободен от тях и тогава не си богат, а се разпореждаш с богатството. Разбира се, това не е лесно нещо, но да кажем, че може да има случаи на такива хора. Богат е и този, който има например много знания и вярва в тях, богат е този, който има много сили и вярва в тях, има някакво положение в обществото и ти казва – аз съм еди-кой си! Имам познанства, всички ме знаят! Притежавам мощ! И вярвам в силите си, в положението си, в името си и в знания си и т. н. Всички тези неща, които крадат сърцето ни от Бога и го пренасят и насочват към вещите, спадат към това, което Христос нарича богатство. Тоест всяко нещо, което ни заробва. Мислиш, че заради твоите знания, понеже си голям учител, академичен човек, свръхинтелигентен и умът ти е като бръснач, че си значим сам по себе си? Когато сърцето ти е пленено от тези неща и не гледаш връзката с Бога – това означава, че си богат в този смисъл, че си пленник на своите страсти. Всяко нещо, което ни грабва от Бога и ни води до материални, човешки неща, става грях, смърт за човека. Също и когато превръщаме себе си или ставаме идол за другия. Това съществува понякога в отношенията между мъжа и жената, когато искаш да станеш всичко за другия и му казваш: знаеш ли, аз съм всичко за тебе! или съпругата да ти казва: ти си всичко за мен! Друг за мен не съществува в този свят!
Всички тези болести напомнят за клетия Нерон, на когото казвали, че е бог и той, клетият, вярвал, че е бог. Така се храниш от егоизма и самомнението си и не можеш да обърнеш сърцето си към Бога. Ядеш от себе си, сякаш ядеш себе си. Тщеславният човек, казва авва Исаак, - се храни от себе си и умира без да го разбере. Подобно на разказа на древните елини за котката, която се разболява от някаква болест и започва да ближе пила, като при това пие собствената си кръв, която се отделя при контакта с пилата, и чувства голямо доволство от това. Толкова много удоволствие, но това е нейният език, който се стопява и от загубата на кръв тя умира. По същия начин е и тщеславният човек, който се счита за нещо голямо и ако има и 5-6 човека да му кажат: Ти си незаменим! - той веднага ще го повярва! Тогава умираш, ставаш мъртъв за Бога и не узнаваш, че си умрял.
Друг трън са грижите. Какво означават грижите? Ядене и работа – казваше старецът Паисий. Фараонът какво дал на евреите, за да забравят Бога: ядене и работа. Когато му казали, че знаеш ли, царю, евреите се кланят на Бога, дай им двойна работа и двойно ядене: да работят и да ядат, да имат грижи, да запълват времето си, да не могат да мислят за Бога.
Грижите са страшно нещо за духовния живот. Те са голяма отрова, която убива човека. Не само духовния живот, а и светския живот, също и човешките взаимоотношения. Виждате семейните връзки, които се сриват, защо? Нямам време! Бащата седи и мисли за хиляди неща. Майката седи там и мисли други хиляда. Как да комуникират тези хора? Защото – сега не мога! Имам работа! Отива детето да заговори майка си – мамо, да ти кажа нещо! Остави ме сега! Имам работа! Е, кога няма да имаш работа? Пита се човек, кога няма да имаш работа?
Грижи, грижи, грижи – убиват човека. А накрая нямаш нищо. Затова Бог оставял евреите да работят, те работели 24 часа в денонощието и нали са евреи, клетите, пък и ние не сме много по-различни: каквито кипърците такива и евреите, приличаме си. Затова им казал – Не! Шест дена ще се трудите и в седмия ден няма да правите нищо! Ще го посвещавате на Бога! Защо Бог направил така? За да функционират като човеци, за да помнят Бога, за да отпочиват, да общуват помежду си. Той им дал толкова подробности, че ги четеш и понякога се смееш. Той им казал: ще ходите колкото хвърлей камък, вземи един камък, хвърли го, докъдето стигне, дотам можеш да ходиш в съботен ден. Не можеш повече. Съботата е строга почивка за евреите.
Бог нарочно направил така, за да спре грижите. Дори на всеки седем години Бог ги принуждавал да не сеят нивите, а да ги оставят незасети, за да се откъснат от грижите, както и да пускат животнитe. Същото и с дълговете: на всеки еди-колко години ще опрощаваш дълговете, които другите ти дължат. Тоест Бог ги принудил да се освободят от оковите на вещите. Ние, християните, нямаме тази строгост, но това не означава, че грижата е безопасна за нас. Христос я поставя на същото място с богатството и плътските наслади, защото за съжаление води до същия резултат: да забравиш Бога. Затова понякога виждам хора, които влизат в Църквата и в началото имат голяма ревност, но изкусителят им дава работа, дава им нещо, с което да се занимават интензивно, хиляди неща и веднага след това те забравят и край - нивото веднага пада. Отваря им работа. Дотам, че печелят от лотарията. Сега не се смейте: имаше един млад човек, който искаше да се ожени, но не намираше добра девойка. И пита: какво да правя? Да ти кажа ли? Кажи, че ще станеш монах и след седмица всеки ден ще намираш по една, защото нещата ще дойдат обратно. Ако тръгнеш да правиш нещо по-духовно, и работа ще ти се отвори, и пари ще ти дойдат, та да се занивамаш с тях, и хиляди хора да те подкрепят, и грижи, и грижи. Изкусителят знае как да ти отваря работа, хиляди задължения и други неща, стига да не те остави да правиш това, което трябва да правиш, за да живееш духовно.
Грижата е много фина опасност в човека, нанася ти своевременен удар и води до същия катастрофален резултат, но е много невина на вид. Ама, това са нашите работи и задължения, какво ще правим? Както казвам за някои банкери, които не се женят, защото са се оженили са банката! Те по цял ден се мъчат в офиса! Даже забравили, че трябва да се женят. Забравил?! Ей, пораснал си вече, събуди се! Нямам време, отче! Цял ден чете, задължения, дават му и повишение, това го пристяга още повече и айде – работа и ядене, както казвал фараонът. Дай му работа и ядене и ще видиш, че ще забрави Бога!
Затова грижата е голяма заблуда за духовния човек. Голяма заблуда. Духовният човек трябва да има граници. Постави граници. Кажи – стига! Достатъчно за този ден! Не продължавай, спри, зарежи! Отишъл си вкъщи, спри телефоните, спри другите грижи, вкъщи си сега, посвети времето си на семейството, на себе си и на Бога. Добре, прибра се вкъщи, но говориш по телефона. Отиде вкъщи и седна пред телевизора, пред компютъра и не ставаш оттам - тоест какво разбра от това, че си в къщи? Какво разбраха другите от това, че си се прибрал? Само да те гледат, че си там? За съжаление, всички ние сме натоварени с толкова неща, че никъде не можем да останем сами. Сега всички имаме телефони с толкова функции, но и те губят времето ти. Колко случаи чух от хора, особено от хора, които искат да се оженят или се ожениха, които имат такива проблеми. Отиваш с колата на някакво пътуване заедно със съпругата, а през цялото време говориш по телефона. Е, затвори го, бе, сине мой! Кажи една дума на жена си или на детето си! Отива вкъщи се храни, яде и говори по телефона. Къде да го намерим този човек, че да общуваме с него? Как ще функционира като човек? Трябва сами да си поставим граници?
Знаете ли, аз дълги години живях на Света Гора и си светехме с газови лампи и там свечери ли се, става тъмно и пада нощта. Край! В света нощта не пада. Защото светваш лампата! Край! Ден е. Там в пет часа вечерта вече беше нощ. Казваме нощта падна! И както се казва в предначинателния псалом: Човек отива по своя работа до вечерта. Дойде ли вечерта, се връщаш в вкъщи, да се храниш, да си починеш, да поговориш със семейството си. Спомням си, че на село вечерта всички хора се събираха вкъщи, хранеха се към 5-6 часа. Сещам се за баба ми, която казваше: да лягаме да спим, сине, седем и половина е! Стигнеш ли до осем часа, полунощ е! Тогава не съществуваше друга възможност. Падаше нощта. Тогава човекът следваше биологичния часовник, който Бог в Своята мъдрост е създал. Сега нощта става ден и естествено денят става нощ.
Искам да кажа, че Бог е направил така, че дори природата да съдейства за правилното функциониране на човека, а ние идваме и рушим границите на природата, ставаме по-продуктивни, но рушим себе си. Наскоро ходих в една птицеферма в Лимасол да правя водосвет и съжалих клетите кокошки. Живеят с постоянно включени лампи над тях. Обясниха ми, че това е, за да снасят постоянно! Брей, дори пилетата съсипахме! След това казват, че животните полудяват! Полудяха и кравите, и пилетата.
Това, което исках да кажа е, че като хора, които искаме да живеем духовно, трябва да се научим да си поставяме граници. Поставяйте граници във вашия живот, дошло е време да си почиваш – значи ще почиваш, стига, дотук, не разбивай живота си сред грижите! Не трябва да се трепеш от работа, да се съсипваш, да се рушиш. След това ще загубиш всичко. Важно е човек да остане свободен. И когато Христос казва, че грижата е трън, който задавя семето на Божието слово, т. е. тя убива човешките отношения. Помислете си тогава как ще функционираме като човеци, как ще се молим? Когато нямам време да дойда на себе си как ще функционирам като здрав човек? Затова трябва да внимаваме и да си поставяме собствени граници, за да се задържим на нозете си. Най-малкото в първите стъпки, докато се вкорени в нас това нещо. След това, когато човек се остави на Божията воля, себежертването и служението на своите братя, чрез това може да получи голяма благодат и това да го храни, но поне в началото човек трябва да знае собствените си граници и да не ги преминава, както и да се пази грижите да не го погубят. . .
Превод Константин Константинов
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
