Постинг
18.11.2012 14:51 -
Умиване лицето на Богородица
Умиване лицето на Богородица
Брой № 4 (16) / декември 2011, Функционално изследване на белия дроб
По пладне някъде, на връх Никулден, на Малката Коледа, както старите хора наричат този голям християнски празник, Йордан Радичков за първи път в седемдесетгодишния си живот стана кръстник. Не на едно, на три, или на пет деца, а на 55 сирачета, дошли чак от село Гаврил Геново в столичната черква „Св. св. Кирил и Методий“. Децата малко закъсняха за събитието, защото храмът се намира досами центъра на Женския пазар . Тук, сред стоварените на земята тикви и щайгите със смокини, сред червен чукундур и жълто грозде, насред олелията, хорската глъч, пазарната прах и непрестанните подвиквания на търгов¬ците, прекупвачите, производителите предстоеше да се извърши нещо необичайно – бащата на вълшебната повест „Ние, врабчетата“ щеше да стане духовен настойник на 55 ромчета. Ококорените чернооки циганета, изсипали се като два тона слънчогледово семе от автобусите, наети от фондацията за социално подпомагане „Св. Никола“, веднага впериха поглед в писателя, за когото бяха само чували. И виждали по телевизията.
Йордан Радичков с подкосени от вълнение нозе щръкна като необикновена птица сред този рояк от истински двуноги врабчета. Коминът на тяхното сиропиталище от години дими в небето над Монтанско и тази подробност ги правеше настоящи земляци на този онемял от щастие, благодарност и благодат дядо. Почетен от децата с честта да им стане кръстник. И предпочетен от Бога да им вдъхне вяра, надежда и любов.
Писателят бе тутакси разпознат и людете, без да подозират повода, който бе довел известния писател в тази „народна“ църквица, започнаха да го поздравяват, да го здрависват, по-смелите и да го прегръщат, а някои се втурнаха да му целуват ръката. Радичков стоеше досущ голямо, неразбиращо и объркано дете, бършеше избликналите си сълзи и шепнеше: „Но как така… Моля ви! Моля ви! Какво правите… Моля ви!“ Народът разпозна своя мъдрец, своя свят чиляк и се нахвърли като невидял върху му, върху крехката му птича осанка, сякаш благословията му беше по-важна за момента от всичко друго, което ги заобикаляше. Йордан Радичков стоеше, огрян от святата светлината на всенародната признателност и любов, и неловко се опитваше да запристъпва сред морето от богомолци към купелите със светена вода. Празникът най-сетне започна.
Децата на България, изоставени от своите родители, се множат непрекъснато. Повечето от тях са роми. Но всички заедно живеят на заем, който ще плащат цял живот. С най-интимни лихви. И този доживотен данък се нарича самота. Самотността на сиротните души сред сбирщината от чужди хора. 55 от тези сироти в този ден се сдобиха с духовен баща, със свой ангел хранител. Ритуалът трябваше да се извърши в храм-паметника „Александър Невски“, но неговото настоятелство поискало по 50 лв. на дете, за да се извърши свещеното кръщение. Радичков знаеше за отказа и бе до дъно оскърбен, въпреки че всенародното опиянение от присъствието му в черквата го омая, извиси и отново смали, макар че детското възхищение го омагьоса с чернооката си закачливост и го освети целия отвътре. Лицето му обаче остана лице на човек, който е угнетен от чуждия грях, но изпитващ болезнена вина, че е безпомощен да му се противопостави, да го предотврати. Поне като известен българин и популярен писател. Това бе лице на оскърбено същество, просмукано от болка, а не изкривен от поредната несправедливост лик на ядосан за пореден път обществен праведник. Отказът на Светия синод, който стопанисва храм-паметника, на дело бе отказ тези ничии чеда да бъдат приютени в лоното на вярата. Защото и без друго там кръщения не се извършвали. А най-вече не се намерил някой луд да извади 55 пъти по пет десетачки, за да нахранят за цял живот с катедрални спомени всяка една от тези 55 врабчови човчици, тази шумна, но гладна за добрина и ласка иначе говореща нашия български език врабчова дружина. По-малките циганета не уловиха оскърблението, но и по-големите знаеха за какво иде реч, но не се впечатлиха, че отново са пренебрегнати. Защото бяха привикнали да бъдат пренебрегвани. И редовно унижавани. Нестройният хор от „джиф, джиф, джиф“ за малко млъкна. Докато траеше ритуалът. След това отново се разжужи и радостно се изсипа пред портите на църквата, където се е проснало завинаги по цялата си дължина голямото софийско тържище. Децата бърбореха, пипаха своите осветени кръстчета, не млъкваха нито за миг и непрекъснато мешаха своя врабешки език с езика на Радичков, който твърди в книгите си, че това врабешко възклицание „Джиф! Джиф! Джиф“ означавало „Жив, жив, жив съм!“ Радичков отново уми лицето на Богородица. Както го е сторвал с иконата на Дева Мария като дете на всяка Голяма Коледа, насред затрупаното със сняг село с кладенчовата вода под строгия и изпитателен, но много топъл поглед на майка си. И пред димящия сред пара език на вярното домашно куче. Този път Радичков уми лицето на България. Пред погледа на Богородица. И успя да избърше сълзите на 55 сирачета. И нейните сълзи по нас, които умеем да плачем, но не умеем да утешаваме. Защото познаваме страданието, но не се припознаваме със състраданието… Бог помага на победените
Часът е шест сутринта, денят е петък, последен срок да си напиша и предам текста, който четете в момента. Ще го прочетете преди Бъдни вечер и Коледа. В Скопие моят приятел поетът Мишо Ренджов ще запали свещичка за своите софийски приятели, както и аз, на всеки празник, благодаря на Бога, че този човек пише и пее като ангелогласен… Братята македонци по-късно ще отметнат своя Божик, те празнуват по стария юлиански календар заедно с русите и сърбите… Абе иде Новата надежда, Новото Рождение на Спасителя, който все чакаме да ни спаси, но не толкова душите ни от материалните изкушения, колкото да ни избави от тегобите на живота.
Аз си пожелавам здрав сняг да ни прати Господ по Нова година, да не даваме парици за лекове, а за просветление, ето ги – идат именните дни – в индийска нишка са се наредили, като хлебарки изпълзяват от стария телефонен указател на януари, изпълзят, ще постоят, ще тропнат своето хлебарчесто хорце и ще отминат.
Тази година и хлебарките ни решиха да емигрират… Отивали чак в Щатите, казват, бягали на Запад, не че и там няма хора, които са останали без хляб, никъде щастието не е пълно, нито е за завиждане…
Уж наоколо е ново, новогодишно, уж безделнично, а ми го няма бялото. Липсва ми другото бяло, то отсъства. Както казва моят велик приятел, художникът Стефан Десподов, „отсъствието на бялото е цвят”. Виждам едно черно конче да тича из българско, жребче малко, арапско, радва се, че не е бяло, радва се, че има девет цвята черно… Добър знак ли е? Не разбирам езика на предчувствието, а го чувам да ми говори, говори, говори…
Нещо не мога да се израдвам. Нещо не е така, не е както трябва, мамка му, свито ми е отвътре, нито ракията ме пали, нито червеното ме гали… Нещо иде, но не знам какво… Необяснима е тази убийствена безпричинна печал – наричам я обществена депресия. За първи път я усетих в началото на 2000-та година – що фойеверки, що пукот и плямпане, че идва новото хилядолетие и новият век… После ни казаха, че пристигането им се отлага за догодина, защото е така било от край време… Същата пролет се видя, че сините победители вече са победени. И че новото Възраждане отново се отлага… Днес продължаваме да се надяваме някой да дойде и да ни възроди – по европейски, по американски, по еврейски. Хората от пустинята направиха рай, ние от рая – пустиня. Не, не става дума за политика. Става дума за нази си, за българята, които тук ще си мрем, за нас става дума – за най-нерешителните и за най-вкоренените в това парче плът, на име България. Сигурно пак ще гледам с презрение стария си телевизор, където ще сивее предпразничната и новогодишна скукотевина, и пак ще си кажа , отвикнал си Румба, да живееш естествено, отвикнал си, брат, да се радваш на факта, че можеш да ходиш, да тичаш, да гледаш, да говориш, да мълчиш непринудително. Чакай, тъпако, ще си викна, ако беше се родил инвалид, или беше се родил още по-тъп, тогава какви щеше да ги мислиш. Я си целуни децата, без повод, дай им (без да ти искат) пари, да ги изхарчат за техни си щуротии, подай на кучето лапа, и на себе си дай ново сърце за душата… От сто години не съм изпял нито една песен, не само до докрая не съм я изпял, ами дори до предначалието й не съм стигал. Вместо да се бях забил в Троянския балкан или в Тетевенския му събрат, където цял живот само се каня да хвръкна, вместо да газя сняг до кръста, да вия като вълк в полето, аз пак се самозарих в лавината от многоканална скука. Отвикнали сме поне веднъж-дваж в годината да не сме делнични, след като не щем да сме празнични. Чудя се – кой ни отучи да плачем и да се смеем, как се разучихме да летим, да ни се сервира силно разредена уж българска ракия… Сякаш нацията ни е преуморена. Печална в примирението, че нищо кой знае какво няма да се промени до края на живота… А не е точно така – Бог помага на победените! След големите страдания идват и много хубави дни с прости радости и прости измерения – цветно камъче, цъфнало цвете, домашна животинка, помощ от приятел.
Не разбирам собствените си предчувствия, но логиката ми е елементарна – в България останахме само победените. След толкова години клатене и люшкане стана безпощадно ясно – изпита чашата, смехът – изсмян. Бедните – още по-бедни, богатите – малко по-бедни. Ние, редовите българи и българки, не сме много бедни, колкото много победени. (Армията на победените крачи, беше писала една поетеса!) Но победените нямат армия. Те имат право на помощ, право на последно щастие, право за последен тото шанс. Ще ми се нашата победена нация да си излекува болното самочувствие, недостатъчно якото си достойнство, окуцялата си духовност. Нужна ни е осветената вода на единението, хляба на личното дело, но като част от семейното, а семейното като част от общонационално… Боледуваме поотделно, зъзнем в глупавия си завистлизъм и не се сещаме да опрем гърбовете си един о друг. Всъщност ние сме остаряващи деца, които все чакат нещо да им подскажат. Или за кой ли път – групово да ни накажат. Хайде, този път сами да се накажем! Да се самонакажем с любов към простите неща, към природните неща, към хубавата книга, към остатъка от тоя безкраен живот… Бог помага на победените, ако те вярват в него.
По пладне някъде, на връх Никулден, на Малката Коледа, както старите хора наричат този голям християнски празник, Йордан Радичков за първи път в седемдесетгодишния си живот стана кръстник. Не на едно, на три, или на пет деца, а на 55 сирачета, дошли чак от село Гаврил Геново в столичната черква „Св. св. Кирил и Методий“. Децата малко закъсняха за събитието, защото храмът се намира досами центъра на Женския пазар . Тук, сред стоварените на земята тикви и щайгите със смокини, сред червен чукундур и жълто грозде, насред олелията, хорската глъч, пазарната прах и непрестанните подвиквания на търгов¬ците, прекупвачите, производителите предстоеше да се извърши нещо необичайно – бащата на вълшебната повест „Ние, врабчетата“ щеше да стане духовен настойник на 55 ромчета. Ококорените чернооки циганета, изсипали се като два тона слънчогледово семе от автобусите, наети от фондацията за социално подпомагане „Св. Никола“, веднага впериха поглед в писателя, за когото бяха само чували. И виждали по телевизията.
Йордан Радичков с подкосени от вълнение нозе щръкна като необикновена птица сред този рояк от истински двуноги врабчета. Коминът на тяхното сиропиталище от години дими в небето над Монтанско и тази подробност ги правеше настоящи земляци на този онемял от щастие, благодарност и благодат дядо. Почетен от децата с честта да им стане кръстник. И предпочетен от Бога да им вдъхне вяра, надежда и любов.
Писателят бе тутакси разпознат и людете, без да подозират повода, който бе довел известния писател в тази „народна“ църквица, започнаха да го поздравяват, да го здрависват, по-смелите и да го прегръщат, а някои се втурнаха да му целуват ръката. Радичков стоеше досущ голямо, неразбиращо и объркано дете, бършеше избликналите си сълзи и шепнеше: „Но как така… Моля ви! Моля ви! Какво правите… Моля ви!“ Народът разпозна своя мъдрец, своя свят чиляк и се нахвърли като невидял върху му, върху крехката му птича осанка, сякаш благословията му беше по-важна за момента от всичко друго, което ги заобикаляше. Йордан Радичков стоеше, огрян от святата светлината на всенародната признателност и любов, и неловко се опитваше да запристъпва сред морето от богомолци към купелите със светена вода. Празникът най-сетне започна.
Децата на България, изоставени от своите родители, се множат непрекъснато. Повечето от тях са роми. Но всички заедно живеят на заем, който ще плащат цял живот. С най-интимни лихви. И този доживотен данък се нарича самота. Самотността на сиротните души сред сбирщината от чужди хора. 55 от тези сироти в този ден се сдобиха с духовен баща, със свой ангел хранител. Ритуалът трябваше да се извърши в храм-паметника „Александър Невски“, но неговото настоятелство поискало по 50 лв. на дете, за да се извърши свещеното кръщение. Радичков знаеше за отказа и бе до дъно оскърбен, въпреки че всенародното опиянение от присъствието му в черквата го омая, извиси и отново смали, макар че детското възхищение го омагьоса с чернооката си закачливост и го освети целия отвътре. Лицето му обаче остана лице на човек, който е угнетен от чуждия грях, но изпитващ болезнена вина, че е безпомощен да му се противопостави, да го предотврати. Поне като известен българин и популярен писател. Това бе лице на оскърбено същество, просмукано от болка, а не изкривен от поредната несправедливост лик на ядосан за пореден път обществен праведник. Отказът на Светия синод, който стопанисва храм-паметника, на дело бе отказ тези ничии чеда да бъдат приютени в лоното на вярата. Защото и без друго там кръщения не се извършвали. А най-вече не се намерил някой луд да извади 55 пъти по пет десетачки, за да нахранят за цял живот с катедрални спомени всяка една от тези 55 врабчови човчици, тази шумна, но гладна за добрина и ласка иначе говореща нашия български език врабчова дружина. По-малките циганета не уловиха оскърблението, но и по-големите знаеха за какво иде реч, но не се впечатлиха, че отново са пренебрегнати. Защото бяха привикнали да бъдат пренебрегвани. И редовно унижавани. Нестройният хор от „джиф, джиф, джиф“ за малко млъкна. Докато траеше ритуалът. След това отново се разжужи и радостно се изсипа пред портите на църквата, където се е проснало завинаги по цялата си дължина голямото софийско тържище. Децата бърбореха, пипаха своите осветени кръстчета, не млъкваха нито за миг и непрекъснато мешаха своя врабешки език с езика на Радичков, който твърди в книгите си, че това врабешко възклицание „Джиф! Джиф! Джиф“ означавало „Жив, жив, жив съм!“ Радичков отново уми лицето на Богородица. Както го е сторвал с иконата на Дева Мария като дете на всяка Голяма Коледа, насред затрупаното със сняг село с кладенчовата вода под строгия и изпитателен, но много топъл поглед на майка си. И пред димящия сред пара език на вярното домашно куче. Този път Радичков уми лицето на България. Пред погледа на Богородица. И успя да избърше сълзите на 55 сирачета. И нейните сълзи по нас, които умеем да плачем, но не умеем да утешаваме. Защото познаваме страданието, но не се припознаваме със състраданието… Бог помага на победените
Часът е шест сутринта, денят е петък, последен срок да си напиша и предам текста, който четете в момента. Ще го прочетете преди Бъдни вечер и Коледа. В Скопие моят приятел поетът Мишо Ренджов ще запали свещичка за своите софийски приятели, както и аз, на всеки празник, благодаря на Бога, че този човек пише и пее като ангелогласен… Братята македонци по-късно ще отметнат своя Божик, те празнуват по стария юлиански календар заедно с русите и сърбите… Абе иде Новата надежда, Новото Рождение на Спасителя, който все чакаме да ни спаси, но не толкова душите ни от материалните изкушения, колкото да ни избави от тегобите на живота.
Аз си пожелавам здрав сняг да ни прати Господ по Нова година, да не даваме парици за лекове, а за просветление, ето ги – идат именните дни – в индийска нишка са се наредили, като хлебарки изпълзяват от стария телефонен указател на януари, изпълзят, ще постоят, ще тропнат своето хлебарчесто хорце и ще отминат.
Тази година и хлебарките ни решиха да емигрират… Отивали чак в Щатите, казват, бягали на Запад, не че и там няма хора, които са останали без хляб, никъде щастието не е пълно, нито е за завиждане…
Уж наоколо е ново, новогодишно, уж безделнично, а ми го няма бялото. Липсва ми другото бяло, то отсъства. Както казва моят велик приятел, художникът Стефан Десподов, „отсъствието на бялото е цвят”. Виждам едно черно конче да тича из българско, жребче малко, арапско, радва се, че не е бяло, радва се, че има девет цвята черно… Добър знак ли е? Не разбирам езика на предчувствието, а го чувам да ми говори, говори, говори…
Нещо не мога да се израдвам. Нещо не е така, не е както трябва, мамка му, свито ми е отвътре, нито ракията ме пали, нито червеното ме гали… Нещо иде, но не знам какво… Необяснима е тази убийствена безпричинна печал – наричам я обществена депресия. За първи път я усетих в началото на 2000-та година – що фойеверки, що пукот и плямпане, че идва новото хилядолетие и новият век… После ни казаха, че пристигането им се отлага за догодина, защото е така било от край време… Същата пролет се видя, че сините победители вече са победени. И че новото Възраждане отново се отлага… Днес продължаваме да се надяваме някой да дойде и да ни възроди – по европейски, по американски, по еврейски. Хората от пустинята направиха рай, ние от рая – пустиня. Не, не става дума за политика. Става дума за нази си, за българята, които тук ще си мрем, за нас става дума – за най-нерешителните и за най-вкоренените в това парче плът, на име България. Сигурно пак ще гледам с презрение стария си телевизор, където ще сивее предпразничната и новогодишна скукотевина, и пак ще си кажа , отвикнал си Румба, да живееш естествено, отвикнал си, брат, да се радваш на факта, че можеш да ходиш, да тичаш, да гледаш, да говориш, да мълчиш непринудително. Чакай, тъпако, ще си викна, ако беше се родил инвалид, или беше се родил още по-тъп, тогава какви щеше да ги мислиш. Я си целуни децата, без повод, дай им (без да ти искат) пари, да ги изхарчат за техни си щуротии, подай на кучето лапа, и на себе си дай ново сърце за душата… От сто години не съм изпял нито една песен, не само до докрая не съм я изпял, ами дори до предначалието й не съм стигал. Вместо да се бях забил в Троянския балкан или в Тетевенския му събрат, където цял живот само се каня да хвръкна, вместо да газя сняг до кръста, да вия като вълк в полето, аз пак се самозарих в лавината от многоканална скука. Отвикнали сме поне веднъж-дваж в годината да не сме делнични, след като не щем да сме празнични. Чудя се – кой ни отучи да плачем и да се смеем, как се разучихме да летим, да ни се сервира силно разредена уж българска ракия… Сякаш нацията ни е преуморена. Печална в примирението, че нищо кой знае какво няма да се промени до края на живота… А не е точно така – Бог помага на победените! След големите страдания идват и много хубави дни с прости радости и прости измерения – цветно камъче, цъфнало цвете, домашна животинка, помощ от приятел.
Не разбирам собствените си предчувствия, но логиката ми е елементарна – в България останахме само победените. След толкова години клатене и люшкане стана безпощадно ясно – изпита чашата, смехът – изсмян. Бедните – още по-бедни, богатите – малко по-бедни. Ние, редовите българи и българки, не сме много бедни, колкото много победени. (Армията на победените крачи, беше писала една поетеса!) Но победените нямат армия. Те имат право на помощ, право на последно щастие, право за последен тото шанс. Ще ми се нашата победена нация да си излекува болното самочувствие, недостатъчно якото си достойнство, окуцялата си духовност. Нужна ни е осветената вода на единението, хляба на личното дело, но като част от семейното, а семейното като част от общонационално… Боледуваме поотделно, зъзнем в глупавия си завистлизъм и не се сещаме да опрем гърбовете си един о друг. Всъщност ние сме остаряващи деца, които все чакат нещо да им подскажат. Или за кой ли път – групово да ни накажат. Хайде, този път сами да се накажем! Да се самонакажем с любов към простите неща, към природните неща, към хубавата книга, към остатъка от тоя безкраен живот… Бог помага на победените, ако те вярват в него.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
