Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.10.2012 21:18 - ПОСЛАНИЕТО НА ПРОРОЦИТЕ
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 518 Коментари: 0 Гласове:
0



Посланието на пророците
 15.10.12  | Джордж Кронк

 

http://www.pravoslavie.bg/Критика/Посланието-на-пророците

 


Настояване за абсолютен и безусловен монотеизъм

Класическите пророци се появяват в Израил във време на вероотстъпничество и идолопоклонство. Израилтяните отстъпили от своите религиозни принципи и смесили почитането на истинския Бог – Бога на Авраам, Исаак, Яков и Мойсей – с култовите вярвания и практики на езическите народи около тях.

 Древните средноизточни религии били политеистични, т.е. основани на преклонение и почитание на много богове. Боговете от пантеона на ханаанците били природни божества, олицетворения на обекти в природата като небесните тела, животни и природни процеси като огъня, гръмотевицата, дъжда и плодородието. За разлика от тези богове, Богът в Библията е един и трансцендентен, Творец и Господ(ар) на природата. Приемайки елементи от религиите на обкръжаващите ги езически култури, израилтяните смесвали Бога и природата; те почитали творението, вместо Твореца. Следвайки този път, те се отделили от тяхната една и истинска надежда за спасение и щастие и довели себе си до справедливия Божи съд и осъждане.

Така, като се противопоставили на политеистическото природопочитание, заразило израилските племена, пророците обявили единството и абсолютното върховенство на Господа. Богът на Израил е описан от Исаия като несравним, уникален и абсолютен Господ на всичко съществуващо. Господ е вечен, без начало и край, и „краищата на земята" са Негово творение. Само Бог може да спасява. Човечеството не трябва да търси спасение от силите на природата – „краищата на света", защото природата е творение на Бога и е подчинена на Неговата власт (Ис. 40:25, 28; 41:14; 43:10-11; 44:6; 45:21-22).

Господството на Бога над реда в природата е изразено и от пророк Амос: „Кой е сътворил седмозвездието и Орион и превръща смъртната сянка в ясно утро, а деня прави тъмен като нощ, извиква морските води и ги разлива по лицето на земята? Господ е името Му!" (Ам. 5:8). А този Господ на вселената, „Светия Израилев", е, както ни казва Исаия, нашият единствен Изкупител, единственият истински Бог – „освен Мене няма Бог". Класическите пророци търсели начин да възродят учението на Мойсей: „Слушай, Израилю: Господ, Бог наш, е Господ един; обичай Господа, твоя Бог, от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили" (Втор. 6:4-5). Боговете на езичеството са лъжливи богове. От християнска гледна точка, те са или заблуждаващ плод на падналото човешко въображение, или демони в служба на сатаната. В който и да е случай, политеизмът е драстично и опасно отклоняване от богословието на пророците и на Свещеното Писание като цяло.

Праведността на Бога и значението на човешката история

Господ на вселената е също Господ на историята, „справедлив Бог, Който е в историята и Който ще защити истината Си и ще накаже жестоките и бунтовни народи на света"74. Пророците непрекъснато обяснявали мъките на Израил и на целия свят като зло, последвало от греховете на хората, извършени по свободната им воля, и позволено от Бога като наказание за тези грехове (вж. например, Ам. 1-2). Особено страданията на древния Израил били тълкувани като наложени от Бога наказания за прегрешенията на избрания народ против Него (Ам. 2:4-16 и Ис. 1-6).

Грехът на идолопоклонството – почитането на лъжливи богове – бил, според пророците, най-тежкото от всички нарушения на Израил против Божия закон. В пророчеството си за царството на Израил, в осми век пр. Хр., Осия сравнил идолопоклонството на народа с прелюбодеянието на невярна съпруга. Той подтикнал Израил* да се отвърне от своето безчестие, „та да не я съблека [Господ] до голо..., да я не направя пустиня, да я не обърна в суха земя и да я не уморя с жажда" (Ос. 2:3). Пророкът твърдял с думите на Бога, че ако Израил продължи да прелюбодейства с фалшивите си наложници (езическите богове), то „Аз ще препреча пътя Ј с тръне и ще я заградя с ограда, и тя няма да намери пътеките си; ще се впусне подир любовниците си [фалшивите богове], ала не ще ги догони; ще ги търси, ала няма да ги намери" (2:6-7). Божието наказание за народа Му целяло да го вразуми – да доведе падналия Израил до момента, в който да каже: „ще отида и ще се върна при първия си мъж [Бога]; защото тогава ми беше по-добре, нежели сега" (2:7).

Посланието на Осия относно несигурния път на историята на Израил е подкрепено от Амос, който също проповядвал в северното царство през осми век пр. Хр. Според Амос страданията на Израил били Божии наказания, които искали да мотивират един грешен народ да се върне при своя Господ. Чрез Амос Бог обявил на народа Си:

Потърсете Ме – и ще бъдете живи. ...Търсете доброто, а не злото, за да останете живи – и тогава Господ Бог Саваот ще бъде с вас... Намразете злото, обикнете доброто и възстановете правосъдие при портите; може би, Господ Бог Саваот ще помилува остатъка Йосифов (5:4, 14-15).

Следователно и Осия, и Амос предупреждавали царството на Израил, че ако народът упорства във вероотстъпничеството си и нежеланието си за покаяние, ще бъде заличен. Северното царство не обърнало внимание на предупрежденията на пророците и било напълно разрушено от асирийците в края на осми век пр. Хр. Историята на северното царство е пример за опасността от идолопоклонство и за съдбата на онези, които не успеят да обичат Господа повече от всичко, да „нямат други богове" освен Него. Царството на Юдея също страдало от греха на идолопоклонството. Книгата на Йеремия съдържа сурови обвинения към южното царство:

Има съзаклятие между мъжете на Юда и йерусалимските жители; те пак се обърнаха към беззаконията на своите прадеди, които се отказаха да слушат думите Ми и тръгнаха след чужди богове, служейки им. Израилевият дом и Юдиният дом нарушиха Моя завет, който бях сключил с бащите им. ...Защото, колкото градове имаш, Юдо, толкова и богове имаш, и колкото улици има в Йерусалим, толкова жертвеници въздигнахте на онова, що е срамотно, жертвеници за кадение Ваалу. ...Господ Саваот, Който те посади, изрече върху тебе зло поради злото на дома Израилев и на дома Юдин, което те си причиниха с това, че Ме разгневиха с кадението си Ваалу (11:9-14, 17).

Злото, изречено от Бога върху южното царство, бил вавилонският плен от шести век пр. Хр. Народът на Юда не бил напълно заличен от вавилонците. Той оцелял и продължил да живее, за да изпълни мисията си и да донесе Божието послание за спасение на света.

Историята на древния Израил, от гледна точка на класическите пророци, е откровение за праведността на Бога, за човешката нужда от общение с Бога чрез вяра и покорство и за пълното значение на човешката история. Богът на Израил присъства в историята и чрез историческите процеси. Той разкрива плана Си за изкуплението на човечеството и света. Историята на Израил е нагледен урок за цялата човешка общност. Липсата на вяра в Бога, идолопоклонството и безнравствеността са основните причини за страданията на Израил и човечеството. Само чрез покаяние и подновена и смирена вяра в изкупителната цел на Бога човечеството може да достигне първоначалната цел на историята: царство на мира и хармонията под господството на Бога.

Пророците обяснявали подемите и страданията в човешката история като съд на праведния Бог над греховния свят. Но какво да кажем за страданията на онези, които са се борили със своята собствена греховност, които са избягвали идолопоклонството и които продължили да вярват в обещанията на Господа? Защо праведниците, които обичат Бога, като например Йов, попадат под въздействието на злото?

Пророците в Стария Завет трудно намирали отговор на този проблем и търсели начин да обяснят съдбата на „праведния страдалец". Книгата на прор. Авакум съдържа един от най-ярките пророчески анализи по въпроса за незаслуженото страдание. Гледната точка на прор. Авакум съвпада с традицията на книга Йов. Страданието на невинния и праведния, казва той, е свидетелство за „цената, платена от последователя"75, в един паднал свят, и то ще бъде възнаградено в Царството Божие, което ще дойде в края на дните. Божието наказание за Израил и другите народи по света заради греховете им, приема формата на исторически кризи и политически сривове, които неизбежно засягат праведния, както и неправедния (Ав. 1-2). Господ накрая ще възнагради страданието на невинния. Тази загадъчна награда обаче е скрита в бъдещето, отвъд възможностите на пророка да я разбере:

Защото видението се отнася още към определено време; то говори за свършека и няма да излъже; па и да се забави, чакай го, защото бездруго ще се сбъдне, няма да се отмени. Ето, горделивата душа не ще се успокои, а праведният чрез вярата си ще бъде жив (Ав. 2:3-4).

Този анализ на проблема за праведния страдалец очевидно загатва за реалността на живота след смъртта. Защото как праведните, които са умрели в течение на вековете история, ще получат наградата си в Бога, ако няма възкресение на мъртвите? Авакум не изяснява това докрай, а просто се доверява на окончателната и изкупителна праведност на Бога. Темата за надеждата отвъд смъртта не била напълно развита в писаното от пророците76, но само на основата на напълно разгърнато учение за личното възкресение и за безсмъртието на цялото човечество би могло да се каже, заедно със св. ап. Павел, „че страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас" (Рим. 8:18).

Още една страна на въпроса за праведния страдалец е разгледана от пророк Исаия. Страданието на праведния, сякаш казва той, е жив исторически символ за страданията на Месия, който трябва да изкупи човечеството и света от греха и смъртта. Месия е описан от Исаия като „Страдащия Раб" Божий, който трябва да спаси „всичко" от тиранията на злото (Ис. 49-57). „Християните през всички векове са тълкували това (място – бел. ред.) като предсказание за страданията на Христа"77, чрез които целият свят е бил очистен от греховете си веднъж и завинаги. В Иисус Христос праведността на Бога и страданията на невинните стават едно и пълното значение и цел на човешката история стават решително и окончателно явни. В Царството Божие праведните ще бъдат оправдани и ще влязат във вечната небесна слава.

Пророческо виждане за истинската религия

Истинската религия, според пророците, не е законнически нравствен принцип; тя не е просто любов към красивите обреди и впечатляващите церемонии; тя не е просто страст към елегантната литургична форма. Истинската религия трябва да се основава на действителна и лична среща с Бога, която води до смирена вяра. Смирената вяра в Бога трябва да се прояви както в добри нравствени дела, така и чрез богослужението. Човек, който обича Бога, трябва да се стреми да живее праведно и свято, да се посвети на молитвено почитане на Бога и на служба на ближния си. Любовта към Бога трябва да се изрази в „дела на любовта"78, т.е. в усилия да се сподели любовта към Бога с другите, да се помогне на онези, които са в духовна и материална нужда, да се установят условия на справедливост, където е възможно.

И така, добрите дела са изразът на неподправената и жива вяра и старозаветните пророци били безжалостни критици към празната, формална и просто церемониална религия в тяхно време. Пророк Амос, например, отхвърлил социалната несправедливост, която била широко разпространена през осми век пр. Хр. както в Юдея, така и в Израил. Той ясно казал, че Бог не би приел богослужебно почитание от народа Си при отсъствието на каквато и да била истинска проява на нравствена праведност. Липсата на морал в Юдея и Израил превърнала сложните им религиозни служби в празна обредност без духовно значение. Чрез прор. Амос Бог обявил:

Мразя, отхвърлям празниците ви и не помирисвам жертвите ви през време на тържествените ви събрания. Ако Ми принесете всесъжения и хлебен принос, няма да ги приема и няма да погледна милостиво на благодарствената жертва от тлъстите ви телци. Отстрани от Мене шума на твоите песни, защото звуците на твоите гусли няма да слушам. Нека тече като вода правосъдието, и правдата, като силен поток! (5:21-24).

Бог очаква от нас да изразим вярата си както чрез богослужение, така и в дела на праведност. Една чисто церемониална религия, дори да изразява себе си в най-величествените ритуални форми, е духовно непълноценна. Вяра, която не води до нравствени дела, както и до форми на богопочитание, не е, в библейски смисъл, истинска или неподправена вяра. Библията заповядва на вярващия: „да работиш справедливо, да обичаш милосърдни дела и смирено да ходиш пред твоя Бог" (Мих. 6:6-8). Да се полагат нравствени усилия без да се почита Бог, е опасно духовно безразличие към върховната слава на Господа. Но и да се извършва церемониално религиозно богопочитание без практически и нравствени следствия за ежедневието ни, е все едно отношението към Бога да е като към украшение, което няма реално значение за човешкото поведение в света.

Новият Завет и Царството Божие

Божият завет с Израил беше обсъден подробно в трета глава. В лицето на Авраам Израил бил избран за Божи народ (Бит. 12), а чрез вяра и покорство на Божия закон израилтяните трябвало да станат „царство от свещеници и народ свет", призовавайки цялото човечество към Господа (Изх. 19-24). Осъществявайки свещеническата си мисия за народите, Израил щял да бъде оправдан пред лицето на света и щял да получи „обетованата земя" завинаги (Бит. 17).

В писанията на старозаветните пророци темата за избора на Израил и за отношенията с Бога според завета, мисията на Израил за света, и накрая, оправдаването му, се тълкуват в есхатологически смисъл. С други думи, спасението на Израил се разбира като бъдещо събитие, което ще включва всички народи по света. На човешката история се гледа като на път към деня на съда – „деня Господен", когато неверните ще бъдат отделени от верните. А „обетованата земя" се възприема в духовен смисъл като Царството Божие, където „всичко" ще бъде ново и в хармония с Господа.

Класическите пророци оплакват факта, че Израил не е успял да изпълни мисията си за света и търсят начин да пробудят отново народа за свещеническото му призвание. Исаия набляга на факта, че Израил е бил определен от Бога за „светлина на народите, за да се простре Моето спасение до земните краища" (49:6). Божият завет с Израил трябвало да бъде завет с цялото човечество: „ще те поставя завет за народа, светлина за езичниците, за да отвориш очите на слепи, да изведеш вързаните от затвор и седещите в тъмнина – от тъмнина" (42:6-7). А според пророк Михей Божият завет с Израил бил обещание за окончателно спасение на всички верни – евреи и неевреи – в идващото Царство Божие (Мих. 4:1-3).

Но древният Израил, както разкрива Старият Завет, не спазил условията на завета с Бога. Вместо да бъде „светлина за езичниците" и да свидетелства за вселенското господство на Бога, народът на стария завет изоставил свещеническата си мисия за света и тръгнал след лъжовните удоволствия на езическата култура и религия. Както видяхме, това вероотстъпничество довело до поражението и унищожението на древните еврейски царства Израил и Юдея. На основата на този исторически неуспех на Израил да изпълни отредената му от Бога мисия, класическите пророци започнали да гледат напред към идването на „нов завет" между Бога и „остатъка" от Израил – т.е. между Господа и онези малцина наследници на Авраам, които след вавилонския плен продължили да свидетелстват за Божията истина и да се надяват на идването на Неговото царство.

В осми век пр. Хр. прор. Исаия предсказал както унищожаването на еврейските царства, така и спасяването на свет остатък, с когото Бог щял да поднови завета Си (Ис. 10:20-23). А според пророк Михей този „остатък от Якова" – праведният остатък след плена – ще продължи мисията на завета на Божия народ и ще бъде сред живите представители на падналите царства на Израил и Юдея (Мих. 5:7-8).

Според Йеремия заветът с праведния остатък ще бъде „нов завет".

Ето, настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и с дома Юдин нов завет, – не такъв завет, какъвто сключих с бащите им в деня, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа из Египетската земя; оня Мой завет те нарушиха, ако и да оставах в съюз с тях, казва Господ. Но ето завета, който ще сключа с Израилевия дом след ония дни, казва Господ: ще вложа Моя закон във вътрешността им и ще го напиша в сърцата им, и Аз ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ. И няма вече да учат един другиго, брат – брата и да говорят: „познайте Господа", защото всички, от малък до голям, сами ще Ме знаят, казва Господ, защото ще простя беззаконията им, и за греховете им няма вече да си спомня (Йер. 31:31-34).

В новия завет, който Бог ще сключи с народа Си, Божият закон няма да е написан на каменни плочи, а в сърцата на хората (Рим. 11:26-36 и Евр. 8:8-12).

Чрез остатъка от Израил и новия завет „всички народи и езици" ще се съберат и ще видят славата на Господа (Ис. 66:18). Праведният остатък ще бъде знак за народите по света и те ще доведат, обърнали се към Бога, хора от всички земи „в дар Господу..., също както синовете Израилеви принасят дар в дома Господен в чист съд" (Ис. 66:19-20). Оттук следва, че неверник да бъде доведен да вярва в Бога е толкова значим дар за Бога, колкото и даровете, принесени по време на религиозните служби. А чрез новия завет, който ще бъде вечен завет, хора от всички народи ще разберат, че Богът на Израил е Господ на цялото творение, Който казва: „и ще бъде у тях Моето жилище, и ще бъда техен Бог, а те ще бъдат Мой народ" (Йез. 37:26-28).

От православна гледна точка, тези пророчества за остатъка от Израил и „новия завет" между Бога и човечеството предсказват идването на Иисуса Христа и основаването на Неговата Църква. Първите последователи на Иисуса Христа, почти всички от които били евреи, очаквали идването на Месия и разпознали Иисус Христос като изпълнението на техните очаквания. След Неговата смърт, възкресение и възнесение, този „праведен остатък", древната Църква, обявил Божието послание за спасение чрез Христа на целия свят и довел хора от всички народи, които да вярват в Божиите обещания на новия завет. Църквата, следователно, е новият Израил, съставен от наследниците на Авраам и много други народи. Да бъдеш част от Църквата, се основава на вяра, а не на родословие; Църквата е Израил по дух, а не Израил по плът. „Защото не онзи е юдеин, който е такъв по външност, нито онова е обрязване, що е външно, върху плътта; а онзи е юдеин, който вътрешно е такъв, и онова е обрязване, що е в сърцето, по дух, а не по буква" (Рим. 2:28-29; 9:6-8).

Поглеждайки към установяването на нов завет, старозаветните пророци говорят също многократно и за идването на Царството Божие и за „деня Господен", който ще предшества идването на Царството. „Денят Господен" е денят на страшния съд – ден, който се обявява отново и отново в писанията на пророците. Думите на прор. Софония обобщават пророческите думи за страшния съд:

Близо е великият ден Господен, близо – и твърде бърза: вече се чува гласът на деня Господен. Горчиво ще завика тогава и най-храбрият! Ден на гняв е тоя ден, ден на скръб и на теснотия, ден на опустошение и разорение, ден на тъма и на мрак, ден на облак и на мъгла, ден на тръба и на боен вик против укрепени градове [на нашия живот] и високи кули [на самите нас]. И Аз ще стесня човеците, и те ще ходят като слепи, защото съгрешиха против Господа, и разхвърлена ще бъде кръвта им като прах, и плътта им – като смет. Ни среброто им, нито златото им не ще може да ги спаси в деня на гнева Господен, и от огъня на ревността Му ще бъде погълната цялата тая земя, защото изтребване, и при това внезапно, ще извърши Той над всички жители земни (1:14-18; Йоил 2:1-2, 3:2, 2:12-13, 2:32; Ам. 5:18-20).

Думите на пророците относно „деня Господен" са ярки и силни. Те сякаш казват, че за да избегнем гневния Божи съд в края на дните, трябва да признаем греховността си, да се покаем и да „призовем името Господне" с вяра (Йоил 2:32) и „със страх и трепет" (Фил. 2:12). Само тогава ще имаме шанс да бъдем спасени от окончателно осъждане и вечно разделение от нашия небесен Отец в големия и страшен ден на съда.

Пророците твърдят, че след деня на съда ще бъде установено Царството Божие. Идването на Царството е описано в книгата на Исаия. В това велико царство на мира „вълк ще живее заедно с агне, и леопард ще лежи заедно с козле... Не ще правят зло и вреда по цялата Ми света планина, защото земята ще бъде пълна с познаване Господа, както водите пълнят морето" (Ис. 11:6-9). Народите по света „ще прековат мечовете си на орала, и копията си – на сърпове: народ срещу народ не ще вдигне меч, и няма вече да се учат на война" (2:4). И поради това:

И в оня ден ще кажеш: ще Те славя, Господи! Ти ми беше гневен, но отвърна гнева Си и ме утеши. Ето, Бог е моето спасение; Нему се уповавам и се не боя; защото Господ е моя сила, и Господ е мое пение; и Той ми биде за спасение. Тогава с радост ще черпите вода от изворите на спасението, и ще кажете в него ден: славете Господа, призовавайте името Му; разгласяйте между народите делата Му; напомняйте, че името Му е велико..., защото велик е посред тебе Светият Израилев (12:1-6).

Има много такива възгледи за Царството Божие в пророческата литература на Стария Завет. А най-интересното за тези пророчества е начинът, по който стремежът на стария Израил към „обетованата земя" се преобразува във влизането на новия Израил в небесното Царство. Тази тема за идващото Божие Царство, където ще има „ново небе и нова земя" (Ис. 65:17), е крайната цел на есхатологическите видения на старозаветните пророци.

Идването на Месия

Още един изключително важен елемент, на който пророците обръщат внимание в есхатологическото ново тълкувание на отношенията по завета между Бога и народа Му, е темата за идването на Месия. Пророците се надяват на Месия, Божия помазаник, за спасението на Израил и целия свят. Оповестяването на Месия от старозаветните пророци, от гледна точка на християнството, е обявяване на идването на Иисус за очаквания Христос (Лука 4:16-30).

Има три основни образа на Месия в писанията на пророците: първо, за Него се говори като за велик цар като Давид, който ще донесе избавлението и оправданието на Израил; второ, Той е описан като Този, Който ще пострада (дори умре), за да очисти греховете на човечеството; и, трето, Месия е описан като присъствието на Самия Бог сред народа Му.

Образът на Месия като цар, подобен на Давид, присъства в много от пророческите текстове. Исаия говори за Месия като „младочка от Йесеевия пън [т.е. бащата на Давид]", цар от рода Давидов (11:1). Образът на Месия като цар е развит и в книгите на Йеремия и Йезекиил.

Ето, настъпват дни, казва Господ, когато ще изпълня това добро слово, що изрекох за... [Моя народ]. В ония дни и в онова време ще направя да израсте Давиду праведна Младочка, – и Тя ще извършва съд и правда на земята. В ония дни... [Божият народ] ще бъде спасен и ...ще живее безопасно... (Йер. 33:14-16).

И ще поставя над тях един пастир, който ще ги пасе, Моя раб Давида; той ще ги пасе и той ще им бъде пастир. И Аз, Господ, ще бъда техен Бог, и Моят раб Давид ще бъде княз сред тях. Аз, Господ, казах това. ...А Моят раб Давид ще бъде Цар над тях и Пастир на всички тях; те ще ходят по Моите заповеди и Моите устави ще пазят и ще ги изпълняват (Йез. 34:23-24; 37:24).

Пророците също ни казват, че царят Месия ще се роди в града Витлеем – родното място на цар Давид (Мих. 5:2) и че Той един ден ще влезе смирено в Йерусалим, възседнал осле (Зах. 9:9). Иисус, обявен в Новия Завет за Христос, бил наследник на дома Давидов (Мат. 1:1-17), бил роден във Витлеем (Лука 2:1-7) и триумфално влязъл в Йерусалим, яздейки осел (Мат. 21:1-11).

Образът на Месия като Този, Който ще пострада за греховете на народа Си, е най-ярко и подробно представен в онези глави от книгата на Исаия, които говорят за „страдащия Раб" Божий (глави 42, 49-50, 52-53).

Ето Моя Отрок, Когото държа за ръка, Моя Избраник, към Когото благоволи душата Ми. Ще положа Духа Си върху Него, и Той ще възвести съд на народите; няма да викне, нито да възвиси гласа Си, и няма да даде да Го чуят на улиците; пречупена тръст няма да строши, и тлеещ лен няма да угаси; ще произвежда съд по истина; няма да отслабне, нито ще изнемогне, докле на земята не утвърди съд, и островите ще се уповават на Неговия закон (Ис. 42:1-4).

Божият Раб, Месия, ще направи Божието спасение достъпно не само за наследниците на Авраам и Яков, но и за всички народи по света (Ис. 49:6).

Жертвените страдания на Раба Божи, чрез които ще се осъществи спасението на целия свят, са предсказани в Исаия 52:13–53:12 (вж. също 50:4-11). Християните винаги са разбирали този откъс като пророчество за страстите и смъртта на Иисуса Христа (вж. например Деян. 8:26-40).

Ето, Моят Раб ще благоуспее, ще се въздигне, ще се възвиси и възвеличи [в резултат на страданието си]. ...Той беше презрян и унизен пред людете, мъж на скърби и изпитал недъзи, и ние отвръщахме от Него лице си; Той беше презиран, и ние за нищо Го не смятахме. Но Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи; а ние мислехме, че Той беше поразяван, наказван и унизяван от Бога. А Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония; наказанието за нашия мир биде върху Него, и чрез Неговите рани ние се изцелихме. Всички ние блуждаехме като овци, отбихме се всеки от пътя си, – и Господ възложи върху Него греховете на всинца ни. Той бе... като овца... заведен на клане... Душата Си на смърт предаде, и към злодейци биде причислен, когато между това Той понесе върху Си греха на мнозина и за престъпниците стана ходатай.

Като добавя към Христовите страдания, описани от Исаия, Захария говори за пробождането на тялото Му (12:10), а книгата Псалтир споменава пробождането на ръцете и краката Му (22:16). Новозаветните писатели видели тези текстове от Исаия, Захария и псалм 22 изпълнени в смъртта на Христа (Мат. 8:17; Рим. 4:25; Евр. 9:28; 1 Петр. 2:24).

Подробен прочит на пророчествата на Исаия относно Раба Божий ще разкрие известно двусмислие във виденията на пророка. Понякога Рабът е представен като целия народ на Израил, понякога като праведния остатък от народа след плена, а понякога като Месия, който ще доведе до връхната точка Божия план за спасение. Според Адам У. Милър „Песните на Раба" в Исаия представят Раба като „избраното Божие средство, чрез което се разкриват Неговата воля и цел. ... На Израил, като народ, се гледа като на раб. Страданията му трябвало да са от полза за света. На верния остатък от Израил също се гледа като на раб. Този верен остатък представлявал рабът, чрез когото истинската религия щяла да се запази жива и да се разпространи в света. Но Израил като раб и верният остатък като раб са само стъпки, водещи към връхната точка на представянето на страдащия Раб на Яхве като личност. Рабът е, първо, народът, после, истинският Израил или верният остатък, и накрая – Онзи, Който страда заради греха и нещастието на света"79.

Образът на Месия като Божие присъствие в света – като Бог – се появява в няколко от старозаветните пророчески книги. Пророк Михей казва за царя Месия, Който щял да се роди във Витлеем, че Неговият „произход е открай време, от вечни дни" (Мих. 5:2). Отците на Църквата тълкували този пророчески текст като потвърждение на новозаветното твърдение, че Иисус Христос е въплъщение на Бога Син, роден от Бога Отец отвека (Йоан 1:1-18). В един текст от книгата на прор. Даниил, който и от евреи80, и от християни е бил разбиран като пророчество за Месия, е записано следното видение:

...и ето, на небесни облаци идеше сякаш Син Човеческий, дойде до Стария по дни и биде доведен при Него. И Нему бе дадена власт, слава и царство, за да Му служат всички народи, племена и езици; владичеството Му е владичество вечно, което няма да премине и царството Му не ще се разруши (7:13-14).

Тук този, който трябва да дойде в света като Месия, е Бог в човешка форма, в близка връзка със „Стария по дни" (Бог Отец). На този Божи „син човешки" е дадена вечна власт над всичко. Много новозаветни препратки към Иисус Христос като „Син Човешки" (Мат. 12:8; Лука 26:64; и Йоан 3:13-14) имат за цел да покажат, че видението на Даниил за Божествения Месия е било изпълнено в Христа.

На божествеността на Месия е също силно наблегнато в книгата на Малахия, където Божият Месия „ангел" е представен като непосредствен участник в Божия съд над света. „Ето, Аз пращам Ангела Си, и той ще приготви пътя пред Мене, и внезапно ще дойде в храма Си Господ, Когото вие търсите, и Ангелът на завета, Когото вие желаете; ето, Той иде, казва Господ Саваот" (3:1).

Но вероятно най-поразяващото старозаветно споменаване на Месия като божествен Цар, може да се открие в книгата на Исаия. Исаия ни казва (според гръцкия текст), че „Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил" (7:14). Свети Матей сравнява този стих с чудното раждане на Иисуса Христа и посочва, че името „Емануил" означава „с нас е Бог" (Мат. 1:23). Иисус Христос, чието име означава „Яхве е спасение", е също и „Емануил" – с нас е Бог!

Защото Младенец ни се роди – Син ни се даде; властта е на раменете Му, и ще Му дадат име: Чуден, Съветник, Бог крепък, Отец на вечността, Княз на мира. Неговата власт и мир безкрай ще расте върху престола на Давида и в царството му, за да го утвърди Той и да го укрепи чрез съд и правда отсега и довека. Ревността на Господа Саваота ще извърши това (Ис. 9:6-7).

И така, пророците от Стария Завет поглеждали напред към идването на Месия, Който щял да управлява като цар в традицията на Давид, Който чрез Собственото Си страдание щял да изкупи греховете на Израил и цялото човечество и Който чрез Собствената Си личност щял да направи явни Божията сила и присъствие в света. И наистина, исторически християнската Църква вярва, че в Христа тези пророчески очаквания са били повече от изпълнени.

Възкресението на мъртвите

Един последен елемент от богословието на пророците е темата за живота след смъртта – темата за възкресението и безсмъртието. Докоснахме се до тази тема по-рано в тази глава, но сега трябва да се върнем към нея, тъй като тя е съществена страна от пророческата идея за новия завет и идването на Царството Божие.

Вярата на пророците в осъждането на неправедните в „Господния ден", както и в спасението на праведните в Царството Божие, предполага възкресението на мъртвите и личното безсмъртие. Това предположение – тази проява на вяра и обект на надежда – получава ясна формулировка в книгите на Исаия, Даниил и Йезекиил. Описвайки спасението на верните, Исаия пророкува, че Господ накрая ще унищожи проклятието на смъртта, достигнало всички народи: „Смъртта ще бъде погълната навеки ... Твоите мъртъвци ще оживеят, мъртвите тела ще възкръснат!" (Ис. 25:6-9, 26:19). А прор. Даниил, говорейки и за спасените, и за осъдените, обявява: „И много от спещите в земния прах ще се събудят – едни за вечен живот, други за вечен укор и посрама" (Дан. 12:2).

Със сигурност най-драматичното и велико старозаветно видение за възкресението на мъртвите е записано в Йезекиил 37:1-14. Йезекиил бил изведен от „Духа Господен" в голямо поле, пълно със сухи кости. И Бог казал на костите: „ето, Аз ще въведа във вас дух – и ще оживеете. Ще ви дам жили, ще направя да израсте на вас плът, ще ви покрия с кожа и ще въведа във вас дух, – и ще оживеете и ще познаете, че Аз съм Господ" (37:1-6). Тогава Господ повдигнал воала на бъдещето и разкрил на Йезекиил възкресението на мъртвите (37:7-10). Йезекиил представя Божието обещание за възкресение така:

Ето, Аз ще отворя гробовете ви и ще ви изведа, народе Мой, из гробовете ви и ще ви въведа в земята Израилева. И ще познаете, че Аз съм Господ, когато отворя гробовете ви и ви изведа, народе Мой, из гробовете ви; ще вложа във вас Моя Дух, и ще оживеете; ще ви настаня във вашата земя – и ще познаете, че Аз, Господ, казах това – и извърших, казва Господ (37:11-14).

С този забележителен словесен образ на окончателното влизане на Божия народ във вечния живот на Царството Божие се изпълва старозаветното богословие на пророците за завета и царството. Следващият етап в библейския разказ за великите дела на Господа ще разкрие изпълнението и трансцендентността на старозаветното откровение за изкупителната цел на Господа в „новия завет", установен от „откровението на Иисуса Христа" (Откр. 1:1).

В тази глава прегледахме (накратко) премъдростната литература на Стария Завет и (по-пространно) писанията на старозаветните пророци. В тези боговдъхновени текстове библейската тема за спасението беше изтълкувана отново от „есхатологическа" гледна точка. В писанията на старозаветните мъдреци и пророци е разкрита, отнасящата се за бъдещето, мистическа значимост на Божиите обещания в Стария Завет. Старият завет ще бъде променен в нов завет; Месия, в Когото премъдростта, словото и силата Божия ще се явят на света, ще дойде да поведе народа Си към вечния живот на Царството Божие. Такова е цялостното богословско послание на премъдростните и пророческите книги.

Старият Завет, като цяло, представя Бога като абсолютен Господ(ар) на вселената, Творец на всичко – абсолютното добро за човека. Човекът се е отдалечил от Господа чрез греха и така се е оказал в отчайваща нужда от спасение. Бог е действал, за да спаси човека от злото, страданието и смъртта, като е разкрил Себе Си на света, като е подготвил пътя чрез Израил за идването на Месия, Който да примири „всичко" с Него. Откриването на Бога пред човечеството – в природата, в историята и в Свещеното Писание, насочва към личността и делото на Иисус Христос, въплътения Син Божи. Големият период между Адам и времето след вавилонския плен, от християнска гледна точка, е дълго очакване идването на Христа. Чакайки, ние сме били благословени, защото, „които се надяват на Господа, ще подновят силата си: ще дигнат криле като орли, ще припнат и не ще се отрудят, ще отидат и не ще се уморят" (Ис. 40:31).

* Името Израил на еврейски език, употребено за народ, е от ж. род. – бел. ред.

Превод: Людмила Митева

Из книгата "Посланието на Библията според православното християнство" на ИК "Омофор"




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 10812204
Постинги: 14686
Коментари: 2327
Гласове: 9030
Архив
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930