Бог не може да бъде измамен.

Този свят, с неговите духовни и материални закони, не сме го сътворили ние с вас. И ако се съобразяваме с материалните закони, макар и заради собствената си безопасност, то духовните закони, кой знае защо, дръзко пренебрегваме. В резултат на това осакатяваме собствените си души и душите на нашите деца.

С всяка година се извършват все по-страшни, безсмислени престъпления, препращащи ни към такива дълбочини на човешката душа, че и най-превъзходната психиатрия остава безпомощна.

Ние живеем в състояние на най-жестока война, в която иска или не всеки бива въвлечен. Тази война се води от духовете на тъмнината срещу хората. И най-жестоките престъпления, най-мерзките пороци, за които чуваме все по-често, са проявление на тайната и разрушителна дейност на бесовете. А благодушието в тази война означава само едно - скоропостижна гибел.

Именно за тази война говори апостол Павел: Нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата (Ефес. 6: 12).

Вярваме в това или не, но дяволът действително ходи като „рикащ лъв", търсейки кого да погълне. Поначало човекоубиец, той ненавижда човека, за това, че той е сътворен по образ и подобие Божие и, въпреки най-чудовищните си падения, чрез покаяние може да придобие изгубената благодат. Тази възможност за покаяние, за примирение с Бога, особено измъчва бесовете, защото изобличава тяхната гордост - главното препятствие за спасението.

Душата е призвана към освещение, към съзнателен живот в съгласие с Бога. Но, имайки свободна воля, човек може да се разпорежда с нея както за добро, така и за зло. Именно тази свободна воля духовете на тъмнината се опитват да склонят на своя страна, за да погубят човека. Целта на бесовете е да оскверняват и да погубват човешки души, и „най-добрите" им помощници в това страшно дело са нашите маловерие и лекомислие.

Светите отци подробно са описали процеса на въвличане на човека в греха и, посредством греха, във вечната мъка. Бесовете не знаят нашите сърдечни помишления, но постоянно следят, на какво човек обръща особено внимание, към какво той има вродено разположение. Един е упорит, друг е сластолюбив, трети е гневлив... Сами по себе си тези качества не означават греховни наклонности, понеже упоритостта, решимостта при преодоляване на трудностите, е качество, необходимо и в духовния живот... Любовното влечение, в най-висшето значение на тази дума, е похвално, защото нищо в света не може да се сравни с духовната сладост; не случайно възклицаваме, четейки акатиста: „Иисусе Пресладки, спаси ме!" Тук не става дума за сладникава духовност, а за стремеж към висша духовна сладост, към живо общение с Бога... И гневът е заложен в нас от Твореца като действено средство за отхвърляне на всичко нечисто и греховно.

Забелязвайки в човека тези или други наклонности, бесовете постепенно, тайно, чрез греховни помисли и усещания ги извращават и въвличат човека в погибел.

Ето защо е важно още в училище да учим децата на трезвение, на внимателно и съзнателно отношение към вътрешния живот, на твърдо разбиране: кое е добро и кое зло. Всеки човек, независимо от пола, от социалното положение, от способностите и характера, е призван да стои на стража на своето сърце. И онова, което става в душата, трябва да бъде оценено и осмислено по съответния начин.

И така, към нас непрестанно идват греховни помисли и усещания, понякога съвършено безсмислени, диви и плашещи. Така действат на душата бесовете - духовете на тъмнината; да избегне тяхното влияние не може нито един човек. Това влияние в светоотеческата литература се нарича прилог. Но колкото и мерзки, лоши и страшни да са помислите и чувствата, възникващи в душата, не бива да се плашим. Прилогът сам по себе си не е грях и за появата му в душата човек не носи отговорност пред Бога. Още в самото начало е най-добре да отхвърлим греха и да обърнем цялото си внимание към Бога, защото без молитва, без Божията помощ, нито един човек не е в състояние да се справи със злото. Само си помислете: бесовете живеят хиляди години, нищо не забравят и постоянно се усъвършенстват в погубването на хора. Те могат много лесно да измамят и объркат всеки човек, дори най-умния, и в края на краищата да го погубят, защото това и само това е тяхната цел. Ето защо светите отци говорят, че е опасно дори да се задържа вниманието върху греховните помисли и чувства; трябва веднага решително да ги отхвърлим и с цялата си душа да се обръщаме към Бога. Друг път няма.

Следващият етап на въвличане на човека в греха се нарича съчетание. Тук вече действа и човекът, и това действие е свързано с греховното произволение. На този стадий от падението човек проявява интерес към възникващите в душата му греховни образи, усещания и мисли, обръща им внимание, плаши се, смущава се от действието на бесовските сили, започва да събеседва с тях, спори, обърква се и се помрачава... Или пък, обратното, започва да съчувства на тези помисли, наслаждава им се... Всичко това е началната степен на греха, незабележима за околните, а което е по-лошо от всичко - често пъти незабележима и за самия човек. Не знаейки нищо за действието на бесовете, човек може просто да не разбира онова, което се случва с него, и по такъв начин продължава да се въвлича в греха. Първият признак за съчетание с греха са укорите на съвестта. Човек трябва задължително да се покае и изповяда, ако се е съблазнил от греховни помисли или пък е паднал в униние под тяхно въздействие.

Ако човек е проявил голяма безгрижност и лекомислие, ако направо встъпва в общение с греховните помисли и усещания, и се съгласява с тях, то тази степен на грехопадение се нарича събиране (на църковнославянски: сложение, бел. прев.). Бесовете като че ли се срастват с човека, а самият човек вече се стреми, макар и несъзнателно, да изпълни бесовската воля.

Следващата степен - пленение. Това е състояние, при което човек явно, със слова и с постъпки греши и, макар че започва да разбира че животът му се руши по тази причина, но вече нищо не може да промени самостоятелно. На този стадий човек така се сраства с греха, че не може да си представи живота без него. Ако той спира да греши, то целият свят му се струва скучен, безсмислен и пуст. И дори когато човек се опитва да се противи, да се бори с греха, пада отново и отново, стигайки понякога до нравствено изнемогване.

Последната, най-опасна степен на развитието на греха е страстта. Тук вече човекът в пълния смисъл е станал роб на греха, и този грях го влече към смъртта. Нещо повече, чрез обладания от страст човек, бесът се старае да погуби колкото се може повече хора. Така се взривяват бомби в метрото, ученици разстрелват в клас учители и приятели, мъже убиват собствените си жени и деца, след което се самоубиват... Примерите, уви, са повече от достатъчно.

Борбата с греха е неимоверно трудна, а последствията от страстите са винаги мъчителни. Колкото по-дълбоко грехът се е вкоренил в човека, толкова по-трудно може да се избавиш от него. Но, според учението на Църквата, самонаблюдението и отсичането на греховните прилози не изисква крайни усилия. Това действително е „бреме леко" и щастлив е човекът, който възможно най-рано узнае и обикне Бога, и с Негова помощ прекара живота си внимателно и трезвено.

Духовната война е в разгара си; невидимата бран кипи с небивала ожесточеност, и стотици хиляди хора гинат в тази война. А нашите деца са лишени от елементарни навици на „гражданска отбрана". И за това сме виновни, разбира се, ние - възрастните.

Струва ми се, дошло е време сериозно да се заговори за въвеждане на нов предмет в училище: основи на духовната безопасност. Това не значи, че трябва да плашим децата с разкази за жестокостите на онази духовна война, която непрестанно се води против човека; не значи, че трябва да се разкриват ужасяващите подробности от тази бран... Но самият факт, че съществува такава война трябва да им бъде известен още от ранно детство, и според мярата на израстването, постепенно трябва да се разкриват и реалните картини на тази безпощадна бран, погубваща множество животи, често пъти просто поради незнание и безгрижност.

В тази война са въвлечени всички без изключение, и въпросът е само в това, в какво качество - в качеството на безпомощна жертва или въоръжен войн, препасал кръста си с истина... облякъл бронята на правдата... взел шлема на спасението..., щита на вярата..., и духовния меч, който е Божието слово (срв. Ефес. 6: 13-17). Необходимостта от тази „милитаризация" не е безумна прищявка на църковните люде, а въпрос на живот и смърт, въпрос на оцеляване в нашето болно, безумно време. Апропо, още по време на кръщението на човека се обявява, че е станал войн Христов, и само от нас зависи, доколко ще останем верни на това високо звание.

Може да се стори някому, че нашата цел е възпитание у децата на ожесточеност, суровост и безчувствие по отношение на всичко човешко и душевно, но това не е така. Целта на Църквата е да насади понятие за истинска доброта, да защити децата, а и възрастните, лишени от елементарни знания за духовната война, от гибел „по невнимание". И целта на духовното образование се състои именно в това, да запознае детето с простичката истина: пълноценен, здравословен и радостен живот е възможен само в съгласие и единство с Бога. Твърде висока е цената, че да позволим на нашите деца да узнаят тази истина с методите на противното. По-добре би било тогава да ни надянат воденични камъни на шиите и да ни хвърлят в морето...

Наш дълг е да научим децата да пазят чистотата на душите си, а за това е необходимо самото понятие чистота да бъде опитно усвоено от нас, възрастните, и предадено на децата не само с думи, но и с жив личен пример. Нямаме повече време за разсъждения и безбожни педагогически експерименти. Виждайки духовното разложение на обществото, нека престанем да „откриваме топлата вода", а да се обърнем към благодатния, животворящ опит на Църквата.

Нека да помним: докато ние размишляваме за това, трябва ли или не трябва да учим децата на основи на духовната безопасност, с тях безшумно и незабележимо в ума и чувствата се води разрушителна работа. С тях беседват онези, които ние дори не виждаме, но които съзнателно търсят и, за съжаление, намират средства за погибел. Бесовете внимателно се вглеждат, търпеливо подбират „индивидуален подход" към нашите деца, встъпват в тясна дружба с тях, а след това... След това децата ни скачат от прозорците, умират от свръх доза наркотици, оказват се на подсъдимата скамейка... И всички в недоумение възклицават: „Как можа да се случи това?!"

Ами, можа... Поради нашето лекомислие и неверие в Онзи, Който не случайно се нарича Спасител.

Превод от руски: Петър БАНЧЕВ

Фотография: Б. ПЕНКОВ