„Дръж ума си в ада, и не се отчайвай". Непонятен израз. Какво означава да държиш ума си в ада? Дали не значи да си представяш нещо подобно на онези, често – примитивни, картини, които рисува наивното човешко въображение?... В дадения случай – не. На отец Силуан, както и на някои други велики отци, като например Антоний Велики, Сисой Велики, Макарий и Пимен Велики и др., е било дадено в този живот реално да изпитват състоянието на адските мъки.

Повтарянето на това състояние го отпечатва в сърцето толкова дълбоко, че те вече могат по своя воля да го възобновяват в душата си, да се връщат към него чрез съответно вътрешно движение на духа. И те са прибягвали към този подвиг, когато в душата им е започвала по един или по друг начин да се проявява някоя страст, и особено най-дълбоката и най-изтънчената – гордостта.

Борбата с гордостта е последният етап от борбата със страстите. В началото подвижникът се бори с грубите плътски страсти, след това с раздразнителността и накрая с гордостта. Без съмнение последната борба е най-трудната. Познал от своя дълъг опит, че гордостта довежда до загуба на благодатта, подвижникът слиза в ада с особено вътрешно движение и с адския огън изгаря в себе си действието на всяка страст.

Старецът отбелязваше, че повечето хора, приближавайки се до това пределно състояние, изпадат в уплаха и малодушие и не издържат. Ето защо и Великият Сисой е казвал, питайки: „Кой може да носи помисъла на Антоний? Впрочем познавам един човек (това бил самият Сисой), който може да го носи".

Според обяснението на стареца Силуан Сисой имал предвид онзи помисъл, на който Антоний Велики се бил научил от един александрийски обущар. Преподобният Антоний се молел Господ да му открие каква степен на духовен растеж е постигнал. Господ тогава му казал, че още не е стигнал до степента на един обущар, който живее в Александрия. Тогава преподобният отишъл при обущаря и го попитал какъв е неговият живот. Обущарят му отговорил, че от това, което заработва, дава една трета на храма, една трета на бедните и останалото – за собствени нужди. Антоний никак не се учудил, той самият бил изоставил всичко, което имал и живеел в пустинята в по-голяма бедност от обущаря. Разбрал, че не в това било превъзходството на обущаря, и му казал: „Господ ме изпрати при тебе да узная как живееш". Смиреният обущар, който изпитвал голяма почит към Антоний, изплашен от неговите думи, отговорил: Нищо не правя; само докато работя, гледам хората, които минават, и си мисля: „всички ще се спасят, само аз ще загина".

Антоний, когото Бог пратил да се поучи от обущаря; Антоний, който чрез дълъг и изключителен подвиг удивил цял Египет, бил подготвен правилно да възприеме чутите думи – по дар Божи почувствал силата на помисъла, който обущарят носел, и наистина разбрал, че не е стигнал неговата мярка. Той се върнал в пустинята и започнал да се учи на дело да изпълнява този съвет.

На великия Антоний, основателя на източното монашество, Бог дал не само да разбере този помисъл, но и силата да го носи. На този подвиг той учел отшелниците, дорасли да приемат не мляко, а твърда храна (Евр. 5:14). Този подвиг възприели от него и другите велики отци на пустинята и като безценно съкровище са го предали на вековете след тях в наследство. При всеки от отците той получава различна словесна форма, но по същество остава същият. Пимен Велики например казвал на своите ученици: „Чеда, повярвайте ми, където е дяволът, там ще съм и аз".

Блаженият старец Силуан казваше, че много подвижници, приближавайки се към това състояние, се отчайват и после не могат да продължат нататък. Но който знае, че „Господ много ни обича", избягва пагубното действие на такова отчаяние и умее мъдро да стои на границата му така, че без да става негова жертва, със силата на адския пламък да изгаря в себе си всяка страст.

Разказът на стареца е прост, така както са прости думите на александрийския обущар, на преподобния Сисой или на преподобния Пимен и другите отци, но силата на тези думи и дълбочината, до която стига молитвеният подвиг на тези отци, ще останат непристъпна тайна за онези, които нямат техния опит на адски мъчения – от една страна, и на велики благодатни дарове – от друга.

Целият дълъг подвижнически живот на стареца, особено след онази нощ, се превърнал в горещо търсене на смирение. И ако искаме да узнаем тайната на неговата борба по пътя към смирението, трябва да се вникнем в странните му думи:

„Моята любима песен е: Скоро ще умра и окаяната ми душа ще слезе в ада, и там ще страдам сам в мрачната тъмница, и горко ще ридая: душата ми тъгува за Господа и аз Го търся със сълзи. Как да не Го търся? Той пръв ме потърси и ми яви Себе Си – на мене, грешния".

Когато той казваше „окаяната ми душа ще слезе в ада", това не бяха само думи, а истинско преживяване на адските страдания, които се бяха враснали до такава степен в сърцето му, че той можеше със съзнателно вътрешно движение на духа да ги възобновява в себе си в по-голяма или по-малка степен. И когато огънят на адското мъчение даваше желания резултат, т.е. убиваше страстния помисъл, тогава на общата пагубност на този огън той противопоставяше спасителното действие на Христовата любов, която също познаваше и носеше в сърцето си.

На този подвиг той се беше научил, след като бе получил отговора: „Дръж ума си в ада, и не се отчайвай". С първата част от своята „любима песен" той се потопяваше в ада, с втората, връщайки се към спомена за Божията любов, избягваше отчаянието – „и не се отчайвай".

Малко са подвижниците, които са способни на това, което правеше старецът. От постоянното пребиваване в този подвиг душата добива особен навик и издръжливост. Мисълта за ада се вкоренява до такава степен в душата, че вече почти не я напуска. Необходимостта от такова постоянство се налага от обстоятелството, че човек, който „живее в света и носи плът", е непрестанно под влиянията на заобикалящия го грях, броня срещу който за душата е смирението – и тя се защитава, смирявайки се дори до преизподния ад.

Старецът казваше: „Господ ме пожали и Сам ме научи как да се смирявам с думите: „Дръж ума си в ада, и не се отчайвай". С това се побеждават враговете, а когато с ума си изляза от огъня, помислите отново придобиват сила" (Писанията на стареца, стр. 328).

От нашите бледи и несвързани слова е невъзможно да се получи истинска представа за този дивен и неописуем живот, който съвместява пределно поносимото за човешката природа страдание с пределно поносимото за човека блаженство. Едното съпътства другото по чуден начин. Ако беше само страданието, нямаше да можем да го изтърпим. И ако беше само блаженството, също нямаше да можем да го понесем.

Превод от руски Кръстю Банев