Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.09.2012 14:32 - БОГ КАТО ТАЙНА
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 816 Коментари: 0 Гласове:
0



Бог като тайна
 
 Автор: Диоклийски епископ Калистос (Уеър)

Непознати, а сме добре познати.

2 Кор. 6:9

Бог е непостижим за ума. Ако не беше така, Той нямаше да бъде Бог.[1]

Евагрий Понтийски

Един ден няколко братя дошли да видят авва Антоний, сред тях бил и авва Йосиф. Като искал да ги изпита, старецът споменал един текст от Писанието и, започвайки с най-младия, ги попитал какво означава. Всеки го обяснил колкото може по-добре. Но на всеки старецът казвал: „Още не си намерил отговора”. Най-накрая попитал авва Йосиф: „А според теб, какво означава този текст?” Той отвърнал: „Не знам”. Тогава авва Антоний казал: „Наистина, авва Йосиф е на прав път, щом казва не знам”.[2]

Слова на пустинните отци

Както приятел говори с приятел, така човек говори с Бога и, приближавайки с доверие, застава пред лицето на Онзи, Който живее непристъпен в светлина.[3]

Симеон Нови Богослов

Другостта и същевременно близостта на Вечното

Какво, или кой е Бог?

Колкото повече напредва поелият по духовния път, толкова по-ясно осъзнава две противопложни явления: другостта и същевременно близостта на Вечното. Преди всичко, той все-повече проумява, че Бог е тайна. Бог е напълно Другият, невидим, непостижим, съвършено трансцендентен, отвъд всички думи, отвъд всяко разбиране. Без съмнение – пише католикът Джордж Тайръл – новороденото бебе знае за света и за неговите пътища също толкова, колкото и най-мъдрият от нас за пътищата на Бога, Чиято власт се простира над небето и земята, над времето и вечността. Православният християнин ще се съгласи напълно с това. Както твърдят гръцките отци, бог, който е понятен, не е Бог. С други думи такъв бог, когото претендираме да разбираме докрай посредством възможностите на нашия разсъждаващ ум, се оказва просто идол, скроен по наш собствен образ. Такъв „бог” категорично не е истинският жив Бог на Библията и Църквата. Човекът е създаден по образ Божи, но обратното не е вярно.

И все пак, от друга страна, този Бог на тайната е същевременно изключително близо до нас, изпълва всичко, присъства навсякъде около и вътре в нас. Присъства не просто като атмосфера или безименна сила, а по личностен начин. Този Бог, Който е безкрайно непостижим за нашето разбиране, ни се открива като личност: Той вика всеки от нас поименно и ние Му отговаряме. Между нас и трансцедентния Бог има отношение на любов, подобно на отношението между всеки от нас и най-близките му. Ние познаваме другите хора посредством нашата любов към тях и на тяхната към нас. Така е и с Бога. По думите на св. Николай Кавасила, Бог, нашият Цар е

по-предан от всеки приятел,

по-справедлив от всеки управник,

по-любящ от всеки баща,

повече част от нас от кой да е крайник,

по-необходим ни от собственото сърце.[4]

Ето това са двата полюса в човешкото опитно познание на Божественото. Бог е едновременно по-далеч и по-близо до нас от всичко останало. И ние по парадоксален начин намираме, че тези два полюса не се самоизключват взаимно: колкото повече ни привлича единият полюс, толкова по-ясно същевременно осъзнаваме другия. С нашето напредване по Пътя, всеки открива, че Бог става все по-близък и все по-далечен, добре познат, и все пак непознат – добре познат на най-малкото дете и непонятен и за най-блестящия богослов. Бог пребивава в светлина непристъпна и все пак човекът стои в Негово присъствие с любящо доверие и се обръща към Него като към приятел. Бог е едновременно крайна и отправна точка. Той е домакинът, който ни посреща в края на пътуването, но е също и наш спътник на всяка крачка по Пътя. Както казва св. Николай Кавасила, Той е и странноприемницата, в която си отдъхваме за нощ, и окончателният край на нашето пътуване.

Тайна, и все пак личност. Нека разгледаме тези два аспекта един по един.

Бог като тайна

Ако от самото начало не тръгнем с чувство на страхопочитание и удивление – с други думи, с благоговение – няма да напреднем много по Пътя. Когато Самюел Палмър за пръв път посетил Уилям Блейк, старият художник го попитал как подхожда към рисуването. Със страх и трепет, отговорил Палмър. Тогава ще успееш, казал Блейк.

Гръцките отци оприличавали срещата на човека с Бога на това, което се случва с някой пътник в планината сред мъгла: прави крачка напред и открива, че се намира на ръба на пропаст и под крака му няма здрава опора, а само бездънна бездна. Или пък привеждат като пример човек нощем, в тъмна стая: отваря капаците на прозорците и когато поглежда навън на небето изведнъж проблясва светкавица и той залита назад, за миг ослепен. Точно това се получава, когато човек се изправи лице в лице с Бога: като зашеметени сме, всяка позната опора под краката ни изчезва и сякаш няма за какво да се хванем; вътрешните ни очи са заслепени, обичайните ни схващания са разклатени из основи.

Като символи на духовния Път отците използват и две от старозаветните фигури – Авраам и Моисей. Бог казва на Авраам, който все още живее в родителския си дом в Ур Халдейски: „Излез от твоята страна, и от твоя род, и от бащината си къща и отиди в страната, която Аз ще ти покажа” (Бит. 12:1). Като приема божествения призив, Аврам оставя корените си, всичко познато, което го заобикаля, и се отправя в неизвестното, без ясна представа за крайната цел. Просто му е заповядано Излез… И той с вяра се подчинява. Моисей има три последователни видения. Първо вижда Бога като огън в Горящата къпина (Изх. 3:2). След това Бог му се открива под формата на смесица от тъмнина и светлина в стълба от облак и огън, който съпровожда народа на Израил през пустинята (Изх. 13:21). Накрая среща Бога в плътната тъмнина на върха на Синайската планина (Изх. 20:21).

Авраам пътува от познатия си дом в непозната страна; Моисей преминава от светлина в мрак. И това се оказва положението на всеки, поел по духовния Път. Напускаме известното и се отправяме към неизвестното, вървим от светлина към тъмнина. Не просто напредваме от тъмнината на неведението към светлината на познанието, но и продължаваме напред от светлината на частичното познание към по-голямо знание, което е толкова дълбоко, че може да бъде описано само като тъмнина на незнанието. Подобно на Сократ, започваме да осъзнаваме колко малко разбираме. Виждаме, че задачата на християнството не е в това да дава лесни отговори на всеки въпрос, а да ни помогне все по-ясно да осъзнаваме някаква тайна. Бог е толкова предмет на нашето знание, колкото и причина за нашето удивление. Като цитира Пс. 8:1 – „Господи, Боже наш! колко е чудно Твоето име по цяла земя!” – св. Григорий Нисийски заявява: „Никой не знае името на Бога, то е чудно”.[5]

Като си даваме сметка, че Бог несравнимо превишава всичко, което бихме могли да казваме или мислим за Него, намираме за нужно да използваме не само директни твърдения, а също картини и изображения. Богословието ни е до голяма степен символично. И все пак сами по себе си символите не са достатъчни, за да предадат трансцендентността или другостта на Бога. За да назовем mysterium tremendum трябва да използваме наред с положителните и отрицателни твърдения, като по-скоро казваме какво Бог не е, отколкото какво е. Без такова използване на отрицателния метод, на т. нар. апофатичен подход, казаното от нас за Бога става опасно подвеждащо. Всичко, което твърдим за Бога, колкото и да е вярно, е твърде далеч от живата истина. Ако кажем, че Той е добър или справедлив, трябва веднага да добавим, че Неговата доброта и справедливост не бива да се мерят с нашите човешки критерии. Ако кажем, че Той съществува, трябва незабавно да квалифицираме това като добавим, че Той не е един от многото съществуващи обекти, а в Неговия случай думата съществува има уникално значение. И така методът на утвърждението се балансира чрез метода на отрицанието. По думите на кардинал Нюман, ние постоянно казваме и се отричаме от казаното за постигане на определеност. След като изкажем някакво твърдение за Бога, ние трябва да продължим отвъд него: твърдението не е невярно и все пак нито то, нито каквато и да е друга словесна форма може да побере пълнотата на трансцедентния Бог.

И така, духовният Път се оказва път на покаяние в най-радикалния смисъл на думата. Μετάνοια, гръцката дума за покаяние, буквално означава промяна на ума. При доближаването до Бога трябва да променим ума си, като изоставим всички обичайни начини на мислене. Предстои обръщане не само на волята, но и на интелекта. Трябва да преобърнем вътрешната си перспектива, така че пирамидата да застане на върха си.

И все пак плътната тъмнина, в която навлизаме заедно с Моисей, се оказва светеща или заслепяваща тъмнина. Апофатичният път на незнаене ни извежда не до празнота, а до пълнота. Нашите отрицания всъщност са свръх-утвърждения. Външно деструктивен, апофатичният подход е в крайна сметка утвърдителен: той ни помага да достигнем отвъд всички положителни и отрицателни твърдения, отвъд всеки език и мисъл, до непосредствено познание на живия Бог.

Това наистина се съдържа в самата дума тайна. В тясно религиозния смисъл на термина тайна или мистерия означава не само скритост, но и разкриване. Гръцкото съществително µυστήριο е свързано с глагола µύω, означаващ „да затвориш очите или устата си”. На желаещия да бъде посветен в някоя от езическите тайни религии първо завързвали очите и го превеждали през лабиринт от коридори; след това изведнъж му отвързвали очите и той виждал, изложени около себе си, тайните символи на култа. Така в християнския контекст на думата под тайна, или мистерия, разбираме не просто нещо озадачаващо и тайно, загадка или неразрешима задача. Обратно, мистерия е нещо, разкриващо се за разбирането ни, но което никога не разбираме докрай, защото ни отвежда в дълбините или тъмата на Бога. Очите се затварят, но и биват отворени.

И така, в разсъжденията си за Бога като тайна стигнахме до втория полюс. Бог е скрит от нас, но същевременно ни е открит: открит като личност и като любов.

Вяра в Бога като личност

В символа на вярата не казваме Вярвам, че има Бог, а Вярвам в един Бог. Между вярвам, че и вярвам в съществува кардинална разлика. Възможно е да вярвам, че някой или нещо съществува, и все пак тази вяра да няма никакви практически последствия за моя живот. Мога да отворя телефонния указател на Уигън и да прегледам имената на страниците му. И докато чета, съм готов да повярвам, че някои (или дори повечето) от тези хора наистина съществуват. Но аз не познавам никого от тях лично, никога даже не съм бил в Уигън, така че вярата ми, че те съществуват, няма особено значение за мен. От друга страна, когато кажа на някой много скъп приятел вярвам в теб, това е нещо много повече от израз на вярата ми, че този човек съществува. Вярвам в теб означава обръщам се към теб, разчитам на теб, напълно ти се доверявам и се надявам на теб. Това е, което казваме за Бога в Символа на вярата.

Следователно вярата в Бога няма нищо общо с онази логическа увереност, която ни дава евклидовата геометрия. Бог не е извод, достигнат в хода на разсъждения, нито решение на математическа задача. Да се вярва в Бога не означава да се приема възможността за Неговото съществуване, тъй като ни е била доказана с някакъв логически довод, а да положим упованието си на Този, Когото познаваме и обичаме. Вярата не е предположение, че нещо може да е вярно, а увереност, че някой го има.

Тъй като вярата не е логическа увереност, а лична връзка, и тъй като тази връзка е все още твърде незавършена у всеки от нас и трябва непрекъснато да се доразвива, то съвсем не е невъзможно вярата да съществува паралелно със съмнението. Двете не се изключват взаимно. Вероятно има хора, които по Божия благодат цял живот запазват детската си вяра и тя им дава възможност да приемат без всякакво съмнение всичко, на което са ги учили. За повечето съвременни хора на Запад обаче такова отношение е просто невъзможно. Трябва да възприемем като наш призива „Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми” (Марк 9:24). За безкрайно много от нас това ще остане непрестанна молитва чак до самите врати на смъртта. Обаче съмнението не означава липса на вяра. То може да означава обратното – че вярата ни е жива и расте. Защото вярата предполага не самодоволство, а поемане на рискове, не изолиране от непознатото, а смело поемане насреща му. В това отношение православният християнин може с готовност да застане зад думите на епископ Дж. А. Т. Робинсън: Делото на вярата е постоянен диалог със съмнението. Томас Мъртън правилно отбелязва, че преди да стане принцип на сигурност и мир вярата е принцип на оспорване и борба.

Следователно вярата означава лична връзка с Бога – все още незавършена и несигурна, и въпреки това напълно истинска. Тя означава да познаваш Бога не като абстрактен принцип, а като личност. Да познаваш даден човек е много повече от това да знаеш определени факти за него. Да познаваш даден човек всъщност означава да го обичаш. Не е възможно да имаш истинско познание за другите без взаимна любов. Не познаваме истински онези, които мразим. В такъв случай това са двата най-малко подвеждащи начина да говорим за Бога, Който надхвърля нашето разбиране: Той е личностен и Той е любов. И това са по същество два начина да се каже едно и също. За нас начинът да проникнем в тайната на Бога е посредством личната любов. Както се казва в Облакът на незнанието, „Той лесно може да бъде обичан, но не и мислен. С любов може да бъде уловен и задържан, но с мислене – никога”.[6]

За да добием бегла представа за тази лична любов между вярващия и Субекта на неговата вяра, ще вземем за пример три словесни образа. Първият е от разказ от 2 век за мъченичеството на св. Поликарп. Римските войници току-що са пристигнали, за да го отведат на сигурна смърт:

Когато чу, че са пристигнали, той слезе и разговаря с тях. Всички бяха изумени от преклонната му възраст и спокойствието му, като се чудеха защо властите толкова държат да заловят възрастен човек като него. Той веднага се разпореди да им поднесат храна и пиене колкото пожелаят, макар и да беше късно; а той ги помоли да го оставят да се помоли един час на спокойствие. Когато те се съгласиха, той се изправи и започна да се моли, и бе толкова изпълнен с Божията благодат, че цели два часа не можа да замълчи. Докато слушаха, те се изпълниха с изумление и мнозина от тях съжалиха, че са дошли да арестуват такъв свят човек. Той помена по име всеки, когото някога беше познавал, велик или незначителен, известен или безизвестен, и цялата католична църква по целия свят.[7]

Толкова всепоглъщаща е любовта му към Бога и към цялото човечество в Бога, че в този критичен момент св. Поликарп мисли само за другите, не за опасността, в която се намира. Когато римският управител му казва да се спаси, като се отрече от Христос, той отговаря: „Бил съм негов слуга 88 години и никога не съм видял лошо от Него. Как тогава да поругая моя Цар, Който ме спаси?”.

Вторият е на св. Симеон Нови Богослов от 11 век, който описва как Бог му се е открил във видение на светлина:

Ти засия върху ми с ослепяваща светлина и изглеждаше, сякаш се яви пред мен в пълнота, докато аз с цялото си същество те гледах открито с широко отворени очи. А когато попитах: „Господи, кой си Ти?”, Ти благосклонно разговаря за пръв път с мене, блудния. Колко благо разговаряше с мен, докато стоях пред Теб изумен и изпълнен със страх, и като размислих малко, казах: „Какво означават тази слава и тази ослепителна светлина? Защо съм избран да получа такова велико блаженство?” „Аз съм Бог” отговори Ти, „който за теб стана човек; и понеже Ме търсиш с цялото си сърце, ето, отсега нататък ще бъдеш Мой брат, Мой сънаследник и приятел.[8]

Трето, ето молитвата на руския епископ от 17 век св. Димитър Ростовски:

Ела, Светлина моя, и освети моя мрак.

Ела, Живот мой, и ме съживи от смъртта.

Ела, Лекарю мой, и изцери раните ми.

Ела, Пламък на божествената любов, и изгори тръните на моите страсти,

като разпалиш сърцето ми с пламъка на твоята любов.

Ела, Царю мой, седни на трона на сърцето ми и царувай там.

Защото ти едничък си мой Цар и Господар.[9]

Три „знака”

В такъв случай, Бог е Онзи, Когото обичаме, наш личен приятел. Няма нужда да доказваме съществуването на личен приятел. Бог не е външно свидетелство, казва Оливие Клеман, а тайният зов вътре в нас. Ако вярваме в Бога, то е защото Го познаваме непосредствено от личен опит, а не въз основа на логически доказателства. Тук обаче трябва да разграничим опита от преживяванията. Може да има непосредствен опит, без той непременно да е съпроводен от особени преживявания. Наистина, мнозина са повярвали в Бога заради някакъв глас или видение, като тези на св. Павел по пътя за Дамаск (Деян. 9:1-9). Има обаче мнозина други, които никога не са имали специални преживявания от този вид и все пак могат да твърдят, че през целия си живот са имали усещане за пълно присъствие на живия Бог – убеждение, съществуващо на много по-фундаментално ниво от всичките им съмнения. Въпреки че не могат да посочат точно място или момент, както са могли да направят това св. Августин, Паскал или Уесли, те могат уверено да заявят: Познавам Бог лично.

Такова е основното свидетелство за съществуването на Бога – позоваване на непосредствен опит (но не непременно на преживявания). И все пак, макар да не може да има логически доказателства за божествената реалност, то има определени знаци. В света около нас, както и в самите нас, има факти, които настойчиво викат за обяснение, но и които остават необясними, освен ако не се ангажираме с вяра в личен Бог. Трябва специално да се отбележат три такива знака.

На първо място това е светът около нас. Какво виждаме? Голям безпорядък и очевидно прахосване, трагично отчаяние и привидно ненужно страдание. Това ли е всичко? Със сигурност не. Ако съществува проблем за злото, то същевременно има и проблем за доброто. Където и да погледнем, виждаме не само безпорядък, но и красота. В снежинката, листото и насекомото откриваме подредена структура с изящество и хармония, несравними с нищо, създадено с човешки умения. Не трябва да изпадаме в сантименталност в това отношение, но не можем и да го игнорираме. Как и защо са се появили тези структури? Ако взема чисто ново тесте карти от завода, в което всяка боя е стриктно подредена, и започна да го размесвам, колкото повече го размесвам, толкова повече първоначалната структура се разваля и подредбата на картите става безразборна. Но в случая с вселената се е случило обратното. От първоначалния хаос са възникнали структури с непрестанно нарастваща сложност и смисленост, като най-сложната и смислена сред тях е самият човек. Защо процесът в случая с тестето карти е точно противоположен на ниво вселена? Какво или кой е отговорен за този космически ред и план? Такива въпроси не са неразумни. Самият разум ме принуждава да търся обяснение на всичко, в което откривам порядък и смисъл.

Зърното беше блестящо и безсмъртно жито, което не трябваше никога да бъде жънато, нито пък някога беше посявано. Помислих, че стои там от века до века. Прахта и камъните по улицата бяха скъпоценни като злато… Когато за пръв път зърнах зелените дървета през една от вратите, те ме възхитиха и очароваха; от тяхната сладост и необикновена красота сърцето ми заби лудо и изпаднах в див екстаз, толкова чудни и удивителни бяха те… Детските представи на Томас Трахърн за красотата на света имат паралел в много православни текстове. Ето какво казва, например, Киевският княз Владимир Мономах:

Виж как небето и слънцето, луната и звездите, мрака, светлината и земята, която си положил на водите, са подредени по Твоя промисъл, О Господи! Виж как различните животни, птици и риби са украсени от Твоята любяща грижа, О Господи! Възхищаваме се още и на това чудо: как си създал човек от пръстта и колко различни на вид са лицата на хората – да съберем дори всички човеци по целия свят, пак няма да има двама еднакви на вид, а всеки по Божия мъдрост си има своя собствена външност. Дивно е и как птиците небесни излизат от своя рай: те не стоят в една страна, а по Божия повеля обикалят, силни или слаби, през всички страни, до всички гори и поля.[10]

Това присъствие на смисъл в света, наред с безпорядък, съгласуваност и красота, наред с безсмисленост, ни дава първия знак към Бога. Втория знак откриваме в самите себе си. Защо, като нещо отделно и различно от желанието ми за удоволствия и нежеланието за болка, у мен има чувство за дълг и морално задължение, разбиране за правилно и грешно, съвест? И тази съвест не просто ми казва да се подчинявам на нормите, на които са ме научили другите, тя е лична. И още: защо, след като съществувам във времето и пространството, откривам у себе си онова, което св. Николай Кавасила нарича безкрайна жажда или жажда по безкрайното? Кой съм аз? Какво съм?

Отговорът на тези въпроси далеч не е очевиден. Границите на човешката личност са изключително широки и ние знаем много малко за истинската си дълбинна същност. Посредством възприятията си, вътрешни и външни, посредством паметта и силата на несъзнаваното, странстваме през пространството, разпростираме се напред и назад във времето, и посягаме отвъд пространството и времето – към вечността. В сърцето има бездънни дълбини, се казва в проповедите на св. Макарий. „То е само един малък съсъд и все пак е обиталище на дракони и лъвове, на отровни създания и всевъзможни пороци, в него има диви, неравни пътища и зеят бездънни пропасти. Там е също и Бог, там са и ангелите, там е животът и Царството, там е светлината и апостолите, небесните градове и благодатните съкровища: всичко е там”.[11]

По този начин всеки от нас разполага с втори знак в собственото си сърце. Какво означава моята съвест? Как да се обясни моето усещане за безкрая? Вътре в мен има нещо, което непрестанно ме кара да гледам отвъд себе си. Вътре в мен има източник на чудо, източник на постоянна себе-трансцендентност.

Третият знак трябва да се търси в отношенията ни с другите хора. За всеки от нас – може би само веднъж или два пъти през живота – е имало внезапни моменти на откровение, когато пред нас са се разкривали най-дълбоката същност и истина на някой друг и сме преживявали вътрешния живот на този човек като наш собствен. И тази среща с истинското аз на другия е отново съприкосновение с трансцедентното и безкрайното, с нещо по-силно от смъртта. Да кажеш на някой от цялото си сърце Обичам те, означава да кажеш Ти никога няма да умреш. В такива моменти на лично споделяне разбираме, – не чрез аргументи, а чрез непосредствено убеждение – че има живот отвъд смъртта. И така в нашите отношения с другите, както и в познанието на самите себе си, преживяваме моменти на трансцендентност, сочещи към нещо, което се намира отвъд. Как да останем верни на тези моменти и как да ги разберем?

Тези три знака – в света около нас, във вътрешния ни свят и в междуличностните ни отношения – могат заедно да послужат като начин за доближаване и да ни изведат на прага на вярата в Бога. Нито един от тези знаци не е логическо доказателство. Каква обаче е алтернативата? Да кажем, че очевидният порядък във вселената е само случайно стечение на обстоятелства, че съвестта е просто резултат от социална условност и когато животът на планетата окончателно изчезне цялата история и възможности на човечеството сякаш никога няма да са били съществували? Такъв отговор ми изглежда не само незадоволителен и жесток, но и крайно неразумен.

Като човешко същество, за мен е основен принцип да търся навсякъде смислено обяснение. Правя това с по-незначителните неща в живота, не трябва ли да го правя и с по-важните? Вярата в Бога ми помага да разбера защо светът трябва да бъде такъв, какъвто е – с неговата красота и същевременно уродливост; защо аз трябва да бъда такъв, какъвто съм – с моето благородство и същевременно низост; както и защо трябва да обичам другите, утвърждавайки тяхната ценност във вечността. Освен вярата в Бога, не намирам никакво друго обяснения на всичко това. Вярата в Бог ми дава възможност да разбера нещата и да ги видя като съгласувано цяло така, както нищо друго не е в състояние да го направи. Вярата ми дава възможност да видя много неща като едно.

Същност и енергии

За да означи двата полюса на връзката на Бога с нас – непознат и все пак добре познат, скрит и все пак открит – православната традиция разграничава, от една страна, същността, природата или вътрешното естество на Бога, и от друга – Неговите енергии, действия или дела.

„По същността Си Той е извън всички неща”, пише св. Атанасий, „но с делата на силата Си е във всичко”.[12] „Познаваме същността посредством енергията”, твърди св. Василий. „Никой никога не е видял същността на Бога, но ние вярваме в същността, понеже познаваме от опит енергията”.[13] Под същност на Бога се разбира Неговата другост, а под енергии – Неговата близост. Тъй като Бог е непостижима тайна, няма да познаем Неговата същност или вътрешно естество нито в настоящия живот, нито в бъдния век. Ако познавахме божествената същност, бихме познавали Бога по същия начин, по който Той познава Себе Си, а това е непостижимо за нас, тъй като Той е създател, а ние – творение. Но докато вътрешното естество на Бога е завинаги отвъд нашето разбиране, Неговите енергии, благодат, живот и могъщество изпълват цялата вселена и са непосредствено достъпни за нас.

И така, същността означава абсолютната трансцендентност на Бога, а енергиите – Неговата иманентност и вездесъщност. Под божествени енергии православните не разбират някаква еманация на Бога, не „посредник” между Бога и човека, нито пък „нещо” или „дар”, давани от Бога. Обратно, енергиите са самият Бог в Неговите действия и себепроявление. Когато човек познае или участва в божествените енергии, той истински познава или участва в самия Бог, доколкото това е възможно за човешко същество. Но Бог е Бог, а ние сме човеци, и затова, докато ние Му принадлежим, не може Той да принадлежи по същия начин на нас.

Също както е погрешно да се смятат енергиите за „нещо”, дадено ни от Бога, не по-малко подвеждащо би било да ги смятаме и за „част” от Бога. Божествената природа е проста е неделима, тя няма части. Същността означава целия Бог, какъвто е сам по Себе Си, а енергиите означават целия Бог, какъвто е в действията Си. Бог присъства в пълнота в Своята цялост във всяка от божествените Си енергии. Следователно разграничението същност-енергии е начин да се заяви едновременно, че целият Бог е недостъпен, както и че целият Бог в любовта, изхождаща от Него, се е оставил достъпен за човека.

Въз основа това разграничение между божествената същност и енергии можем да твърдим, че е възможно непосредствено или мистично единение на човека и Бога, – θέωση του ανθρώπου, както го наричат гръцките отци, или обтжение – но същевременно изключваме всяко пантеистично отъждествяване между тях: тъй като човек участва в енергиите, а не в същността на Бога. Има единение, не сливане или смесване. Макар съединен с божественото, човек остава човек, не погълнат или унищожен, а между него и Бога винаги продължава да съществува отношението аз-ти на личност към личност.

Такъв е тогава нашият Бог: непознаваем по Своята същност и все пак познат в енергиите Си; отвъд и над всичко, което можем да помислим или изразим, и все пак по-близък до нас от собственото ни сърце. С апофатическия метод разбиваме всички идоли или мислени представи за Него, тъй като знаем, че всички те са недостойни за Неговото превъзхождащо величие. В същото време обаче, с нашите молитви и дейно служение в света ние непрестанно откриваме Неговите божествени енергии, Неговото непосредствено присъствие във всеки човек и всяко нещо. Ежедневно, ежечасно ние се докосваме до Него. Както е казал Франсиз Томпсън, не сме в чужда страна. Това, което ни заобикаля, е изпълнено с великолепие; стълбата на Яков се издига от Чаринг крос до небесата:

О, свят незрим, ний виждаме те,

О, свят неосезаем, докосваме те,

О, свят непознаваем, познаваме те,

Неуловим, държим те във ръцете си.

По думите на Джон Скот Ериугена, всяко видимо и невидимо създание е теофания или явяване на Бога. Християнинът е човек, който накъдето и да погледне, вижда Бог и Му се радва. Неслучайно ранните християни са приписвали на Христос поговорката: Повдигнете камъка, и ще ме откриете, разсечете дървото на две, и там съм аз.

*   *   *

Представете си отвесна стръмна канара, с издаден напред ръб на върха. А сега си представете как би се почувствал човек, ако стъпи на ръба на пропастта, погледне бездната под себе си и не открие никаква здрава опора за краката или ръцете си. Точно това според мен изпитва душата, когато остави опората на материалните неща в търсене на онова, което няма измерения и съществува от цяла вечност. Понеже няма нищо, за което да се улови – нито място, нито време, нито размери, нито каквото и да е; то е непристъпно за разсъдъка ни. И така душата, препъвайки се на всяка стъпка в непонятното и недостъпното, се чувства замаяна и объркана и се връща наново към онова, което й е присъщо, като се задоволява с познанието, че Трансцендентното е напълно различно от природата на нещата, които познава.[14]

Св. Григорий Нисийски

Представете си човек, който през нощта е в дома си и всички врати са затворени; представете си след това, че той отваря прозореца, точно когато в небето проблясва светкавица. За да се предпази от ярката светлина, която не може да понесе, той затваря очи и отстъпва назад от прозореца. Това се случва и с душата, заключена в сетивния свят – ако някога надзърне през прозореца на разума, тя остава поразена от блясъка на уверението, че Светият Дух е вътре в нея. Неспособна да понесе великолепието на разбулената светлина, разумът ѝ веднага се смущава и тя се отдръпва изцяло обратно при себе си, като намира прибежище, като в дом, сред сетивните и човешки неща.[15]

Св. Симеон Нови Богослов

Който се опита да опише неизразимото с думи, е наистина лъжец – не защото мрази истината, а защото е неподходящ да я опише.[16]

Св. Григорий Нисийски

Оставете сетивата и дейността на разума и всичко, което сетивата и разумът могат да възприемат, и всичко, което е и не е, и чрез незнаенето се опитайте да достигнете, доколкото е възможно, единение с Този, който е отвъд всичко съществуващо и всяко знание. По този начин, чрез безкомпромисно, абсолютно и истинско откъсване от себе си и всички неща, като се издигнеш над всичко и изцяло се освободиш, ще бъдеш поведен нагоре към сиянието на божествената тъмнина, която е отвъд всичко съществуващо.

Като навлезем в тъмнината, която превъзхожда всяко разбиране, ще открием, че сме доведени не просто до немногословие, а до пълно безмълвие и незнание.

Изпразнен от всяко знание, в най-висшата част на своето „аз” човек се съединява не с нещо тварно, не със себе си, нито с някой друг, а с Онзи, който е напълно непознаваем; и като не знае нищо, познава по начин, който превишава разбирането.[17]

Св. Дионисий Ареопагит

Формата на Бога е неизразима и неописуема, не може да бъде видяна с очите на плътта. Той е неустоим по слава, непостижим по величие, невъобразим по величественост, несравним по сила, недосегаем по мъдрост, безподобен по любов, неизразим по благодетелност.

Както не се вижда душата в човека, тъй като е невидима за хората, но знаем за съществуването ѝ посредством движенията на тялото, така Бог не може да видян от човешки очи, а се вижда и познава чрез промисъла и делата Си.[18]

Теофил Антиохийски

Ние не познаваме Бога в Неговата същност. Познаваме Го по-скоро от величието на Неговото творение и от грижата на промисъла Му за всички създания. Чрез тях, като отразени в огледало, прозират и ни стават явни Неговата безгранична доброта, мъдрост и сила.[19]

Св. Максим Изповедник

Най-важното нещо, което се случва между Бога и човешката душа, е да обичат и да бъдат обичани.[20]

Калистос Катафигиотис

Любовта към Бога е екстатична и ни извежда отвън самите нас: тя не позволява повече на обичащия да принадлежи на себе си, той принадлежи само на Любимия.[21]

Св. Дионисий Ареопагит

Знам, че Непоклатимият слиза;

Знам, че Невидимият ми се явява;

Знам, че Онзи, който е отвъд творението

Ме поема и ме скрива в Обятията Си,

И се оказвам отвъд целия свят.

Аз, немощният и незначителен простосмъртен,

Виждам Създателя на света, в пълнота, вътре в себе си;

И знам, че няма да умра, защото съм вътре в Живота,

Животът в пълнота блика като извор в мене.

Той е в сърцето ми, Той е в небесата:

И там, и тук ми се показва в еднаква слава.[22]

Св. Симеон Нови Богослов

Превод: София Ангелова

Превод на светоотеческите цитати: Златина Иванова



Тагове:   Бог,   тайна,


Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 10821397
Постинги: 14695
Коментари: 2327
Гласове: 9036
Архив
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930