Избор винаги има
http://dveri.bg/3p646
Събота, 15 Септември 2012 15:43
Автор: Златина Иванова
Тези дни Министерството на образованието за n-ти път заяви, че редовен предмет Религия в училище няма да има. Църквата също за n-ти път обяви, че протестира срещу упорството на държавата. И за пореден път в църковните послания зазвучаха войнствени, почти революционни нотки – заговори се пак за многохилядни протестни шествия, за държавническа недалновидност, за врагове на Православието и т.н. Все послания в дискурса на насилието, от който нашата Църква като че не може да се освободи – от момента, в който направи опит да излезе на обществената сцена.
Държавата пък, грубо казано, показва, че не й пука от размахания срещу нея изобличителен пръст. Даже нещо повече – подобни църковни реакции напълно я устройват, защото утвърждават приемливия за секуларизма обществен образ на Църквата като маргинална институция, която изпълнява обредно-битови функции и не е опасен противник в обществения диалог. Един бегъл поглед върху коментарите по новините през последните дни показва, че мнозинството от „православните” родители са раздразнени, ядосани от църковните искания, дори агресивни. Тази антицърковна вълна подкрепя думите на просветния министър Сергей Игнатов, който сподели на Св. Гора неотдавна, че ако се въведе предмет Религия в модула, искан от Църквата, то резултатите ще изненадат Църквата, понеже няма да бъдат в нейна полза.
Като гледат забоксувалия „разговор”, много християни сигурно мислят, че гласът на Църквата е глас в пустиня. Това макар и да звучи обезнадеждаващо за крайната цел, в същото време е и ласкателно. Все пак, идентифицираме се с праведния пророк, който подготвял пътя на Господа... А от другата страна в диалога са тези, които не искат да чуят пророческия глас. В черно-бялата схема място за нюанси не остава, защото „какво общо могат да имат светлината и тъмнината”? Такава ли е обаче реалността?
Глупаво е да си затваряме очите за фактите в един толкова важен спор и да се крием зад своите си 90% православни християни и зад „историческата роля на Църквата”. Добре е да си припомним думите на стареца Паисий, който казвал, че глупостта е духовна категория, защото нейният корен е горделивостта... Както и инатът е друга проява на същото явление. Много правилно един български монах наскоро отбеляза, че ако някой очаква в този спор държавата да падне пред БПЦ като немския император в краката на папата, то той горчиво лъже себе си и всички, които са му повярвали.
Разговорът между държавата и Църквата за религията в училище вече пет години звучи като два монолога. Доминира тягостното усещане за липса на пресечни точки. Избор обаче винаги има. Дори успоредните прави се пресичат в безкрайността, а за нас не е необходимо да отиваме чак толкова далеч. На първо място Църквата трябва да слезе от амвона в спора с държавата. Тоест, да не поучава и да не заплашва (между другото това вече и от амвона не бива да се прави). Второ, да седне на масата за преговори с правителството и да преразгледа концепцията си за обучението по религия, която се утвърди като трайно неприемлива за държавата. И трето, да събере специалисти от различни сфери, които разработят една наистина полезна стратегия за популяризиране на идеята за религиозно образование в обществото. А как ще се реализират тези неща, ни подсказва светото Евангелие: ново вино не се налива в стари мехове, защото те ще се спукат и то ще изтече. Но за ново вино са необходими нови мехове. (Мат. 9:17)
Останалото е въпрос на добра воля и на ... смирение.
