Интервю с отец Панайот Чакъров, архиерейски наместник на Ямбол, за проблемите на свещеническото служение, за разликата в поколенията на старите и младите духовници и за вярата на българина.

- Отец Чакъров, разкажете с няколко думи за вашия род. От къде произхожда той, кои са по-интересните фигури в него?

- Аз се считам за кореняк ямболлия, тъй като по първите списъци за починали съм намерил имената на своите прапрадядовци. От Ямбол е баща ми, но за съжаление родът ни е малко пръснат, както се е случвало навремето с много други родове. Аз съм кръстен на чичото на баща ми, който е убит в Балканската война, бил е само на 23 години. Прадядовците ми са живеели в Каргона, до Каргонския мост, а след Освобождението сме се преместили около площад „Боровец”, където съм роден и аз.

- Във вашия род имало ли е свещеници?

- Бащата на баба ми е бил свещеник, но нямаме запазени никакви снимки от него. Баба ми е от Одрин, одринска гъркиня е, доколкото зная. Аз бях малък, когато тя почина, а и времената бяха такива, че хората много-много не говореха за роднините си. Знаете, че ги учеха да се срамуват от произхода си, ако не произлизат от работническата класа. Бащата на баба ми е дошъл с майка си от Караагач. Децата на чичовците на баща ми са все момичета и така се губи фамилията през годините и  нашият род се постопява.

- Българинът отърсва ли се от своя атеизъм или за това ще е необходимо страшно много време?

- Българинът като че ли никога не е изоставял своя атеизъм. Много дълго той трябва да се отърсва, защото през тези 13 века той все това прави. Склонни сме да вярваме, че за това е виновно робството, виновни са последните години. Търсим разни оправдания, но явно не е в това същността на нещата.

- 13 века са страшно много…

- Много са. Ние в областта на вярата сме дали много като личности. Имали сме много просветени, вярващи хора, но като общност, като народ, изповядващ православието, сме доста скромни в постиженията си. За съжаление, продължаваме да се отърсваме, търсим начини, но явно това става неуспешно. Явно и ние, духовниците, имаме доста недостатъци. Нека да имаме предвид, че църквата не е само духовенството, не е само клира, църквата това са и миряните. Миряните също имат своята отговорност за състоянието на църквата, макар че навикът да се хвърля вината върху ръководството, върху духовенството е присъща черта на българина. Аз също считам, че българинът гледа да прехвърли върху някой друг своите слабости и грешки, но няма ли и в духовенството слабост, не липсват ли силни личности сред него?

Ако вземем само статическите факти, в България енориите са 7000, тоест ние би трябвало да имаме 7000 духовници, без монасите и монахините и без висшия клир. А ние, заедно с монасите и висшия клир, сме 800-900 човека.

- А вие как се насочихте към духовенството, към свещеничеството? Някой ваш близък ли ви подтикна или вие сам избрахте този път?

- Моята баба беше вярваща жена и независимо от системата посещаваше храма. И като най-малкото внуче ме взимаше непрекъснато със себе си. Тя и в къщи извършваше духовните ритуали - научи ме да се кръстя, да си казвам молитвата, че има нещо, което хем ме пази, хем бди над мене. Един братовчед на майка ми имаше желанието и аз, и брат ми да отидем да учим в Духовната семинария. Тогава обаче аз бях малко по-буен.

- Отче, аз съм чувал, че на млади години сте били много буен. Кое е вярното, малко буен или много?

- Да ви кажа, зависи от ъгъла. На 28 години отидох в Семинарията да завърша курса. Да ви кажа честно, като ученик се уплаших, знаейки, че в средното духовно училище се изучават 44 предмета, докато се вземе диплома. Давах си сметка, че по онова време нямаше да устоя на това натоварване.

- От мои съученици съм останал с впечатлението, че влизането в Семинарията е лесно?

- Влизането е лесно, излизането е трудно. Приемният изпит е пеене, да се провери слухът на човека и по една книжка, наречена „Нашата вяра”, където на съвсем достъпен език е разказано за основните истини на православието. Но след това цедката е много голяма и там вече е сложно. В Семинарията се живее на полувоенни начала. Режимът е строг, сутрин се става в 6 часа, има служба, занятия, самоподготовка. Манастирът в Черепиш е в долина, а наоколо са високи бели планини. През лятото е много красиво, през зимата обаче е голям студ.

Школата е сурова. Най-близкият град е на 15 км, по двайсетина момчета са в едно спално помещение.

- Младите хора насочват ли се сега към духовенството? Какво е положението?

- Казах ви каква огромна нужда имаме от духовници. Просто е невъзможно да се работи с толкова малко хора. Нека да се има предвид от хората, че моето поколение беше подготвено за съвсем друга ситуация. Нашата задача беше, така го пише и в църковното право, че когато църквата и държавата са в противоречие, настроени са враждебно една към друга, задачата на църквата е да съхрани учението. Църквата се свива в черупката си, за да запази учението. Много хора ни питат, какво сме правили ние преди 10 ноември, "защо седяхте и мълчахте?" Много хора забравят, че тогава имаше войнстващ атеизъм…

Да, хората мълчаха, а искаха църквата да обърне нещата. А това не е задача на църквата. За съжаление, българинът иска всичко да му е ясно, без никаква самоподготовка. Не става така. Той не познава вярата си, има едно църковно невежество. Казах - не обвинявам никой, но вината е обща. Но не може да не познаваш отческата си вяра, да нямаш елементарни познания.

- Отче,  много години са минали, откакто са ви ръкоположили. Доста години, тежки години?

- Не бих казал, че са толкова тежки. Можеше да бъде и по-лошо.

- Какво е състоянието на черквите към днешна дата в Ямболската духовна околия?

-  Физическото им състояние от година на година се влошава. Финансовото състояние от година на година и то се влошава. Все пак това са сгради, които искат поддръжка. Това са църкви, строени преди 100-130 години - след фермана или веднага след Освобождението. Принуждаваме се на някои места да съборим старите храмове, а на тяхно място да изградим малки параклиси. По-добре е все пак така, защото, когато в едно село почти няма жители, 250 квадрата черква се поддържа много трудно. Нямаме и свещеници. Един свещеник обслужва 10-11 села.

- Това е твърде много…

- Това е невъзможно. Едно, че няма население, второ, на Димитровден, например, свещеникът ще успее да отвори максимум две села. А останалите осем кога – на третия ден ли?

- И все пак, отче, в доста села съумяха да построят параклиси или да направят големи ремонти на църквите си…

- Да, благодарение на спомоществуватели, на ръководството на някои общини, в които кметовете искат старите хора да имат едно място, където да намерят утеха, на хора, живеещи далеч, но водени от сантимент, имаме тези неща. Защото на един възрастен човек не му трябва само кръчмата. Такъв е животът- човек към края си се замисля как е минал, защо е минал животът му. Време за покаяние и изпросване прошка, защото това, което живеем ние днес тук, на земята, е подготвяне за бъдещето, за оттатък. Голяма част от нашите съвременници не си дават сметка за тези неща, мислят, че едва ли не няма да ги повикат в отвъдното…

Тези 50-60 години за това са дадени – да се подготвим за вечността. Ние не сме свикнали да боравим с понятието за вечността. Самата мисъл за вечността като лошо място би трябвало да ни ужаси и да ни накара да се подготвим за едно по-добро място. А това става с вършене на добро.

- Отец Чакъров, аз си мисля, че има и нещо друго, което кара българина да подминава храма – че не сме имали огромни природни бедствия или скорошни войни, да пази Господ. Защото при такива бедствия, практиката показва, народът се стича към църквите.

- Има донякъде истина в това, което казвате. Да, хората тогава търсят помощ. Хората са по-склонни да я просят, отколкото да благодарят на Бога. Когато им се случват добри неща, забравят, възгордяват се, мислят, че всичко сами са постигнали. Забравят, че без Бога нито доброто, нито злото става.

- След повече от 100 г. започна строеж на нова църква - в Аврена, някогашния бежански квартал. На какъв етап е строежът, колко пари, по груби сметки, ще са нужни още? Вижда се от гражданите, че грубият строеж, обещан от бизнесмена Кольо Колев, напълно приключи.

- Така е, каквото беше обещано от г-н Колев, е извършено. Сега строителството на храма е в застой поради липса на средства. Не може на парче да се правят някои неща. Трябва да се затвори храмът, за да се почне работа вътре – електрификация, газификация, дограмата да се направи окончателно. Това са доста неща.

- Там председател на църковното настоятелство е отец Янко. Сигурно са правени сметки колко пари още са нужни?

- Да, председател е отец Янко - едно младо момче. А за парите – ще се стигне до един милион. Нужни са пари и за обзавеждане, и за устройване. Дребните неща искат повече пари. Но се надявам до края на мандата на кмета Георги Славов този храм да стане. Такова беше неговото обещание. Хубавите неща, както казват древните, стават бавно.

- А какво е положението със строежа на църквата в село Стара река? Там, заради поверие, никога не са имали храм…

- И там нещата вървят трудно. Навремето, когато са градени църквите по селата, 10-15 години е бил нормален период. Ние искаме да стане за една година, да има пари изсипани накуп. Няма как да стане така. Но това, което не се е почнало, то не се е свършило.

- Отец Чакъров, Спасовден  е една страшна рана за ямболци, ужасна беше трагедията, която се случи на Бакаджика. Според вас време ли е вече Спасовден да намери отново мястото си в живота на съгражданите ни?

- Спасовден никога не е преставал да губи мястото си. Църковният празник не е прекратяван.Той не може по никакъв повод да бъде спрян. Това, че не се провежда Тракийският събор, е по решение на неговите организатори. Първата година може да се приеме, че споменът е много силен, наистина много жертви се дадоха там. Но вече не виждам повод да не продължи тази традиция. Нелепата смърт на тези хора няма нищо общо със самия събор. Скръбта си е скръб, ние сме християни и дано тези хора да са на по-добро място.Можем на Възнесение Господне да се помолим за душите им, но празникът си е празник. Не бива тази нелепа смърт, причинена от човешка грешка, да помрачава Спасовден. Аз възприемах Тракийския събор като продължение на празника Спасовден. За съжаление, не  стана точно така. Голямо беше огорчението ми, когато всяка година храмът е празен, хората бързат с автобусите, подминавайки храма, да отидат горе и да опънат софрите. А долу, в храма, никой - нито за благодарствена, нито за спасителна молитва.

- Доста наши съграждани казват, че Православната църква, включително и вие като архиерейски наместник сте много търпеливи спрямо сектите, които шетат из Ямбол и на моменти са дори агресивни. Мнението ви по този проблем?

- Които го казват, какво предлагат? Бих препоръчал на миряните да им оказват отпор, но не да ги бият по улиците и да ги изхвърлят от офисите. Ако някой очаква подобно нещо от мене или да крещя по медиите и да плача, че те са тук, това няма да стане. Когато православният християнин стои здраво на основата на вярата си, когато той познава добре своята вяра, ще бъде защитен от този натиск. Религиозната просветеност е най-важното оръжие.

- Създава се впечатление, че свещениците не търсят път към миряните. Така ли е?

- Религията е много интимно чувство. Ако аз тръгна да агитирам всеки един, това не е присъщо за православието. Не е присъщо изобщо за християнството. Евангелието посочва пътя за спасението. Ние проповядваме евангелието. Ако човек не иска да го приеме, това си е негово право, защото човек е създаден със свободна воля. Свещеникът не е агитатор.