ПРОПОВЕД НА ПРАЗНИКА УСПЕНИЕ НА ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦА
Версия за печат
Автор:   Московски и на цяла Русия патриарх Кирил 
 

В името на Отца и Сина и Светия Дух! Ние отбелязваме днес големия празник Успение на Пресвета Богородица и заедно с цялата Църква се радваме на събитието, спомена за което е донесло до нас Свещеното Предание на Вселенската Църква: блажената кончина на Пресвета Богородица, нейното Успение е станало празник.

Ако преместим своя поглед от това събитие към съвременния живот, ще забележим някакво дълбинно противоречие между двете разбирания за смъртта. Блажена кончина, успение, сън - думата „смърт” не се и употребява по отношение на Богородица. Между впрочем, оттук и другата дума в църковната употреба – „усопший” - не умрял, не загинал, а усопший. Ние виждаме, че смъртта се разбира различно. От една страна, преставяне, свързано с тържеството на Божията Майка; от друга - нашето обикновено разбиране за смъртта като трагичен край, като свършек на всичко. Преди този трагичен край човек изпитва животински страх, страх от смъртта; и колко този страх от смъртта не съответства на основните ценностни постановки на съвременното общество – обществото на потреблението, обществото на благополучието! И наистина самото това общество, проникнато от лъжливи ценности, съзнава невъзможността да съгласува своите идеали – идеалите на безграничното потребление, наслаждение - с факта на смъртта. Но как пък отговаря на това противоречие днешното общество, днешната псевдокултура? А тя отговаря на това светогледно предизвикателство като игнорира сякаш смъртта. Рисува ни се друг образ на живота - чрез рекламата, чрез насаждането на същите тези лъжливи ценности, които отклоняват погледа на човека от смъртта. Ако се говори за практиката на погребения, може да се забележи, че в много страни, особено в страните, радващи се на благополучие, се прави всичко, за да се смекчи някакси съприкосновението на хората с мъртвото тяло. Ковчегът не се отваря по време на заупокойното богослужение, а и въобще не се отваря, хората се прощават пред закрития ковчег и най-често ковчегът се спуска в гроба тогава, когато хората напускат гробището, - затова той се покрива с цветя или елхови клонки, за да не бъде видян самия акт на погребението. За това допринася и разпространяващият се обичай на кремация – откарват ковчега и човек няма реално съприкосновение с момента на погребението.

Но има и друг начин да се смекчи този непреодолим вътрешен конфликт между лъжливите идеали на обществото и смъртта, а именно да се превърне смъртта в шоу, в зрелище. Ние виждаме огромно количество смърт всеки ден - по телевизията, в множество филми, където смъртта, така или иначе, непременно присъства. Но нима ние съпреживяваме тази смърт? Смъртта е само част от интригата и най-често с тази смърт, даже с насилствената смърт е свързана победата на главния герой. Обаче всички тези опити да се изведе въпросът за смъртта зад рамките на светогледа на съвременния човек никога не могат да се увенчаят с успех, защото всеки ден, всеки час, всяка минута приближава всеки от нас към смъртта. И цялата работа е в това как ние възприемаме смъртта - като безумен, лишен от всякакъв смисъл край на живота, като отиване в небитието на всичко, което е притежавал човек - разума, чувствата, волята, като изчезване на целия живот, с неговите радости, скърби, полети и падения, открития, победи и поражения; или като нещо друго - като заключителен акорд, финал на земния живот и преход в другия живот…

Успението на Пресвета Богородица било тържество на Църквата: събрали се апостолите, положили в ковчега тялото на Божията Майка в Гетсимания и не го намерили повече никога, защото тялото на Божията Майка изчезнало. Устойчивото предание на Църквата донася до нас вестта за това, че тялото на Богоматер било въздигнато в Царството Небесно. Тази тайна на Успението на Пречистата Божия Майка се сравнява от някои свети отци, както от древната Църква, така и от Руската Църква, сред които особено следва да се спомене свети Игнатий (Брянчанинов), с Възкресението на Спасителя. Няма смърт - има успение, има преставяне. И, размишлявайки на тема преставяне, свети праведен Йоан Кронщадски казва, че преставянето – това е само промяна на мястото: „преставил се” човек и душата му заела място в другия свят, в другия век, в другото време. Имало ли страх от смъртта у Божията Майка? Не. Имало ли страх от смъртта у светите апостоли - пред лицето на насилствената, мъченическа смърт? Не. Апостол Петър, изплашил се отначало от гоненията при император Нерон, по увещание на християнската община в Рим решил да напусне столицата на империята. Но по пътя от Рим го срещнал Възкръсналият Господ и го попитал: „Къде отиваш, Петре?” Този единствен въпрос заставил Петър да се върне в Рим и с радост да приеме мъченическа смърт. А колко свидетелства имаме в житията на светиите: ние ясно виждаме, че те не изпитвали никакъв страх, но се готвели за смъртта като за действително най-великото събитие в техния живот, чрез което човек преминава от земното битие в небесното битие.

Откъде идва у човека страхът от смъртта? Размишлявайки на тази тема, свети праведен Йоан Кронщадски справедливо казва, че Бог не е създал смъртта, но смъртта дошла в живота на хората чрез греха. И по-нататък пише: „Ще се страхуваме от смъртта, докато пребиваваме в греха”. Тази вътрешна връзка между страха от смъртта и греха е напълно очевидна. Ако човек живее по закона на плътта, ако той греши, ако той никога не мисли за Бога, когато този духовно неподготвен човек, живеещ в суетата на този свят, свързващ само с този свят ценностите на своя живот, лице в лице се среща със смъртта, там има страх и ужас, там има смъртен страх, защото там е грехът. Свети Йоан Златоуст ни учи как може да преодолеем този страх от смъртта. Той се преодолява с покаяние, молитва, победа над страстите, труд, търпение и мирен дух, т. е. с живот според Божиите заповеди.

Чрез празника Успение на Пресвета Богородица, чрез опита на Църквата ни се открива истината, че религиозният начин на живот, християнският начин на живот - това не е само устройване, блаженство и щастие в този земен живот, но и преодоляване на страха от смъртта, на това възприятие за смъртта - със спокойно, мирно състояние на духа - като естествен завършек на земния отрязък на човешкия живот. Такъв възглед за живота и за смъртта говори за най-голяма сила на човешката личност, пред която няма прегради, която не се бои от нищо. Именно на такова отношение към живота и смъртта се основава истинският подвиг, доблест, способност да положиш своя живот за другия. Но нима ще положи живота си за другия този, който е привързан към този външен блясък, към съвременния потребителски живот, за когото главното е тук и само тук? E, защо му е да рискува, защо му е да отдава живота си за другия, защо му е да жертва най-скъпото?! В рамките на безбожния светоглед е невъзможно да се оправдае ни героизмът, ни подвигът, ни самопожертването. И ако отиват на такъв подвиг хора, които не осъзнават себе си като религиозни, това не означава, че тяхната мотивация за подвиг лежи върху материалистическа плоскост. Това е проява на някаква скрита, зачатъчна религиозност, която влиза в живота на човека чрез възпитанието, чрез възприетите от него идеали. Но ако се разруши тази първична религиозност, ние ще станем съвсем друго общество, напълно друг народ, неспособен ни на жертва, ни на подвиг. Такова общество няма и не може да има бъдеще, затова възпитанието на хората във вярата – това е въпрос на живот или смърт, и не само за нашето общество – за целия човешки род. Ето защо проповедта за най-великите духовни ценности, които се откриват на човека чрез Божественото слово, е главното дело, от което зависи бъдещето на човешкия род.

Възпоменавайки Пресветата Владичица наша Богородица и Приснодева Мария, Нейното преславно Успение, нека винаги помним, че Успението, смъртта на Божията Майка, е най-голям църковен празник. И в тази прослава на събитието на смъртта на Пресвета Богородица е голямата вяра на всички предишни поколения, че смъртта не означава край на живота. И голям знак, че след смъртта е възкресението, било възнасянето на Пречистата Царица Небесна в небесните обители на Своя Син с душа и тяло, като знак за безсмъртието на човека, като знак за вечния живот, като знак за Божественото всемогъщество. Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев
Източник:   www.patriarchia.ru