Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.07.2012 15:17 - НЯКОЙ ДА НИ НАУЧИ ДА СЕ МОЛИМ
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 617 Коментари: 0 Гласове:
1



Някой да ни научи да се молим
 22.07.12  | Протопр. Николай Лудовикос

 

http://www.pravoslavie.bg/Беседа/Някой-да-ни-научи-да-се-молим

 

Да помолим някой да ни научи да се молим. Ето нещо, което повечето от нас в даден момент са помисляли или търсили; защото тези неща не са самоочевидни. Всички имаме опит от молитви, които не биват чути, или молитви, които очевидно не дават плод. И се появява въпросът – какво точно става с молитвата, как аз и Бог присъстваме в моята молитва, как аз Му говоря за мен и как Той ме слуша; как е възможно чрез молитвата да възстановя същностната си връзка с Бога?
Това е въпросът. А не, ако самолетът започне да пада, да викам „Христе мой, Света Богородице!”, всички да викат и от много викове самолетът да падне. Имам нужда от такава молитва, която поправя моя вътрешен свят и живот и ме връща към чувството за живо общение с Бога.
 
Има ли такава молитва? Отговорът е: да, съществува. Казах ви, че не говорим за моментната молитва, за молитвата поради някаква нужда. Не говорим за молитвата, която всички отправят, дори и атеистите. Говорим за онази молитва, която ми дава възможност да почувствам съществуването на Бога, да почувствам Бога, точно както чувствам събеседването с някой приятел, както чувствам майка си, баща си, съпругата, човека до мене – чувствам, че му говоря и той ми говори. Това е молитвата. С други думи, да почувствам, че Другият присъства, че Бог присъства. Тази молитва изисква реално ръководство и не е лесно да я намерим. Тя винаги е процес, борба и израстване, достигане до зрялост, което се извършва във времето.
 
Христос дава пример за такава молитва. Това е „Отче наш”. Тя е всеобхватна и няма чинопоследование, което да не започва с "Благословен Бог...", "Царю Небесни...", "Свети Боже..." и "Отче наш".
 
Отче наш, Ти, Който си на небесата
 
Ние сме творения, но чрез Кръщението, чрез осиновението, което имаме в лицето на Христос, се удостояваме да се наричаме Божии чеда. Не защото сме такива по природа, а защото ставаме чеда чрез Божията воля:
 
– Наричам ви братя, не ви наричам роби; наричам ви братя, защото ви обичам.
 
Както приятелите на моето дете по някакъв начин са и мои деца и ги разглеждам като мои деца, така и Кръщението е процес на осиновяване, удостоверение в Светия Дух, чрез което сме осиновени, че ставаме синове по благодат и вече можем да наричаме Бога наш Баща. Затова по време на св. Литургия, преди да кажем молитвата „Отче наш” Църквата казва „И удостой ни, Владико, с дързновение, неосъдно да се осмеляваме да призоваваме Тебе, небесния Бог Отец и да казваме...” Удостой ни да Те наричаме Баща; Ти не си наш Баща в смисъл, че си наш Баща не по природа, а по благодат. Както аз и вие сме бащи на нашите деца, но по благодат може да се каже, че сме бащи на различни неща, които създаваме, различни изделия, които изработваме. Тези изделия не могат да претендират за природно бащинство. Отците биха казали, че тези изделия са създадени чрез волята. Те са от волята, а не от същността, казва св. Атанасий Велики, борейки се срещу Арий, който твърди, че Син е творение, че е от волята. А светият отец казва, че Той е от същността. Моите деца произлизат от моята същност. Беседата, която изнасям пред вас, е от моята воля. Ако не я правя, не губя нищо от моята същност. Ако Отец обаче няма Син, тогава същността на Бога се унищожава, защото Бог е Троица от Личности. Бог е Отец, защото има Син, Синът е Син, защото има Отец. Духът изхожда от Отца и почива в Сина. Бог е в три Лица. Но ние сме деца на волята на Бога. Затова не можем да Го наречем Отец по природа.
 
Да се свети Твоето име
 
Какво означава това? Името на Бога е свято. Това означава Неговото име да се освещава между нас, това означава да участваме в Неговото живо присъствие, защото тогава вкусваме от светостта, вкусваме от нетварните енергии, енергиите на Божието присъствие в света. Това означава да „се свети Твоето име”. Означава Неговата святост да проникне в света, да влезе в нещата от света, да влезе в моя живот, да стане мой личен опит.
 
Да дойде Твоето царство
 
Царството на Бога, както знаете, не е някакво земно или небесно царство, както обикновено и по навик мислим, а пълнотата на живота, пълнота на битието, пълнотата, която всички имаме един чрез друг, чрез Бога и в Бога. Това е пълнотата на живота, която не познава тление и смърт, в която няма нито страх, нито скръб, нито въздишка; тя е живот, жизненост, енергия и радост, която никога не залязва. Това е царството Божие. Както Бог се радва, така и ние в Неговото царство ставаме вечни, безсмъртни и щастливи. Но това е щастие, което е живо, не е щастие, което ни налагат, а щастие, в което ние самите участваме „в Светия Дух”. С други думи, това е нашият живот, какъвто бихме искали да бъде, но по един много по-велик и възвишен начин, който можем само да си представяме или за който да се надяваме. Като хора казваме „Нека детето ми се ожени и ще бъда щастлив”. Детето се жени, но не ставам щастлив.
 
Казваме: „Нека довърша къщата, която строя и ще съм щастлив, нека свърши онази работа и когато приключа..." Но това не ми е достатъчно, защото смъртта, която е премахване на всички желания, постоянно се приближава. В този смисъл царството Божие е точно обратното, то е постоянното идване на живота в мен, постоянно вкусване на живота, който не спира и не свършва с условията на времето и пространството, въпреки че протича в осветено време и пространство, както става и с пасхалната радост, която е неизчерпаем извор на светлина. Вечността е не просто някаква продължителност, а различно преживяване на времето. Вечността не е някаква продължителност, в която трябва да се научим да играем на табла и шах и които ще играем вечно, за да мине времето. Вечността е една превъзходна жизненост. Колкото пъти сте чувствали прилив на жизненост и благодат и сте се чувствали просветлени – и мисля, че всички християни някъде и някога трябва да имаме такива моменти в живота си, като не ги забравяме – това е докосване до вечността. Великите отци и всички, които се молят, имат такива докосвания до вечността. И когато я докоснат, не искат това да свърши. Едно докосване може да бъде мигновено, но не искаш да свърши. Е, това е царството Божие. Нещо, което идва от недрата на Бога, освещава човека и го преобразява и външно, и вътрешно.
 
Да бъде Твоята воля както на небето, тъй и на земята
 
За да станат тези неща, трябва да се осъществи Божията воля в света. Божията воля е свята, защото е несебелюбива. Тя не е горда воля, а воля, която не търси своето. Тя иска не господството на Бога върху мене, а собственото ми процъфтяване, собственото ми израстване. Мнозина днес се страхуват от Божията воля. А Божията воля е това, което аз искам в дълбочина, но не го осъзнавам. Това е величието. Ако попиташ Божиите човеци:
 
– Бог застави ли някога вашата воля?
 
Те ще отговорят:
 
– Не, Бог направи това, което дълбоко в себе си исках, но не знаех!
 
Това именно е величието - че Той открива твоето, а не Своето щастие. Бог няма нужда да е щастлив за моя сметка. Бог не завижда. Внимавайте, защото хората мислят, че Бог е завистлив. За съжаление, ние, свещениците, сме виновни за това. Качваме се на амвона и казваме:
 
– Трябва, трябва, трябва! Трябва да направиш това! Трябва да направиш онова!
 
И клетият човек долу се пита:
 
– Защо да трябва? Оставете ме на мира, всички ми говорят и искат нещо от мене, а аз не мога повече! Има ли някой, който да ме обича?
 
Е, този Някой е Бог, Бог е Този, Който те обича и не казва „Трябва!”. Затова казвам на моите ученици – свещеници:
 
– Не казвайте думата „Трябва!”. Не съществува думата „Трябва!”
 
В любовта има ли „Трябва!”? Когато отидете при някой влюбен и му кажете:
 
– Трябва да се отнасяш добре!
 
Той ще ти каже:
 
– Какво има, човече? Това е моят живот! Разбира се, че ще го правя; и ако евентуално направя някоя грешка, в краката й ще падна!
 
Естествено, докато е влюбен. Защото след това, ако той се промени, тя ще падне в краката му. Бог обаче не се променя. Той не променя Своето разположение. Това е най-поразителното. Аз съм един безделник, обръщам се съм Бога и Той ме очаква, а след като истински падна пред Него, внезапно ме прегръща. Макар че не заслужавам тази прегръдка! Както блудният син, който искал да си тръгне:
 
– Какво е това? Аз те помолих да ме направиш роб, а ти ми слагаш пръстен, и премени, даваш ми теле.. Не съм готов за това, не съм готов!
 
Тази любов, която съкрушава другия човек - тази любов имат светците и затова са просияли. Човек никога не просиява защото „Трябва!”. Не познавам никой, който да е просиял с такова „Трябва!”. С „Трябва!” най-много накрая някой да почувства нужда да отиде на психиатър, да вземе някакво лекарство, заради голямата вина, която ще чувства. Разбирате ли? И при децата е нужно внимание. Не прекалявайте с „Трябва!”. Разбира се, ще го кажеш, особено когато детето е малко - няма да го оставим да си играе с огъня. Но това, което е важно, е да поучаваме, като открехваме сърцето си за Бога и оставяме малък отвор да гледа и детето. Виж, аз това обичам, това искам, това ме храни, един вид – това ме е погълнало. Ако детето види това, ще го възпитате по-лесно, отколкото да казвате:
 
– Ще направиш това! Ще направиш онова! Това! Онова!
 
Вчера бях в един храм, където беше и детето на свещеника, който с ръка му даваше заповеди. И клетото разбираше, ставаше, сядаше, отиваше, сновеше наляво-надясно. Това дете, когато порасне, ще каже:
 
– Не искам да ставам и да правя това, което ми показваш с ръка!
 
И в един момент ще каже, че не иска изобщо да сяда и да става, и:
 
– За да не ми причиняваш това, няма да ходя и на църква; и след това няма да правя и това, няма да правя и онова!
 
И накрая го губиш. Човекът има проблем със свободата. Защо ли? Защото Божият образ върху него е в свободата, самовластието. Ако го измъчваш в неговата свобода, си го загубил. Внимавайте, детето може да прави лудории, но да няма свобода. Когато нараниш неговата свобода, то няма да може да се изправи лесно на краката си. Виждаме това в средата, в която живеем, виждам го в студентите, в децата, които имат такова възпитание.
 
И виждаш някои деца, които са освободени, защото сами са намерили Бога или са помогнали и другите – баби, родители дядовци.
 
Знаете ли, една баба, която стои пред иконостаса, без да казва нищо, моли се и е само една прегръдка и никакъв съд, е много по-голяма благословия от майката и бащата, които търчат постоянно и казват:
 
– Внимавай! Ще ме изложиш! Какво ще кажат за мене?
 
Не го казваш, но си го мислиш...
 
– Внимавай да ме представиш добре пред хората!
 
Защо? Ти сам не можеш ли да го направиш? Аз ли да го правя? Защо аз да се нагърбвам с това? Защо да се нагърбвам да изпълня мечтите на баща си, казва детето, и има известно право. Особено когато бащата не е много искрен с това, което казва и прави. Не безсилен, безсилни сме всички, а искрен - има разлика. Лъжлив е този, който не приема, че е безсилен. Едно е да имам някакъв идеал и от безсилие понякога да коленича, защото не мога да го изпълня. Това и Бог, и всички го разбират и го възхваляват. Злото е да казвам, че имам идеала в себе си, но да го нямам; в себе си да имам друг, собствен идеал, който поставям паралелно и покривам второто с първото – различните страсти и решения, които имам в себе си. А Христос и Света Богородица да остават отвън. Това е страшното, което нито Бог, нито хората прощават. Това е лицемерие. Затова Христос никога не казал на блудниците и митарите:
 
– Махайте се оттук!
 
 Напротив:
 
– Дойдете, дойдете, всички вие тук! Всички вие - измъчени, нещастни; всички грешници, дойдете при Мене, защото зная, че знаете, че сте грешни и за Мен това е достатъчно!
 
„Горко вам!” е казал само на фарисеите и книжниците - не защото са книжници и фарисеи, а защото са лицемери! Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери! Разбирате ли? Това е страшното. По отношение на другите неща Бог покровителства човека и това е велико. Той го покровителства до степен, че светците, които са най-състрадателни от нас, накрая се чувстват задължени на Божията любов и постоянно говорят за нея. Някои хора не говорят много, ни каза веднъж старец Паисий. Въпреки че говорят за любовта, те скриват великите неща, защото, ако знаехме колко Бог ни обича, това би ни навредило. Чувате ли какво казва? Това би ни навредило, така че е по-добре да не го знаем. Това е едно, а друго е да викаш:
 
– Бог ще ви изгори, Бог хубаво ще ви подреди!
 
Не Бог те изгаря, сам се изгаряш. Бог ли взема решение да обявиш война, Бог ли взема решение да крадеш и да унищожиш другия? Аз взех това решение. Е, когато другият отвръща със същото, Бог ли е виновен? Бог не е виновен. Бог ли изнамери оръжията, изтезанията и затворите, Той ли ги създаде? Виждали ли се в Евангелието да пише, че Той ги е създал и да казва:
 
– Вижте, ще вземете толкова дълъг меч и ще намерите другия да го пронижете!
 
Къде видяхте това? Ние направихме това. Как тогава някои атеисти идват и казват:
 
– Бог е виновен за войната!
 
Бог ли прави войната? Разбирате ли въпроса?
 
Казвам това, за да потвърдя, че волята на Бога е онова, което дълбоко искам и не осъзнавам. И защо не го осъзнавам? Защото съм потопен в съвременния живот, който гласи:
 
– Ще вземеш такъв автомобил, за да направиш такъв завой, ще вземеш такива дрехи, за да създадеш такова впечатление, ще вземеш такъв парфюм, за да паднат всички, ще направиш толкова пари... Вземете, яжте, пийте!
 
Постоянно ни бомбардират, от малки, от най-ранна възраст. Ако човек няма Христовото учение, не може да се противопостави и следва съвременния лайфстайл. И хайде след това да намериш твоята воля. Кой човек знае какво иска? И тръгваме наслуки – това отива ли ми, онова подхожда ли ми? Да я взема ли тази, да го взема ли този? Да започна ли тази работа, да не я ли започна?
 
Хората са неуверени: „Ама, знаем ли какво искаме!” Колко по-лесен би бил животът, ако не го знаехме; защо трябва го знаем? Защото щяхме да сме си изяснили кои сме. Бог ти открива кой си, как те е създал, за какво те е предназначил и ти го показва. Ти виждаш това; и само да го видиш, вървиш напред, естествено със своите немощи. Старият човек все още е жив, докато нашият хал ни отегчи и станем по-добри. Междувременно Бог дава даровете, Той ти дава даровете, за да станеш по-добър, подготвя те, не те чака да станеш добър, за да ти ги даде, дава ти ги преди да си станал такъв, дава ти даровете на този живот, и духовни, и материални, дава ти утеха.
 
Нужно е да заобичаме Божията воля. Има три равнища, на които правим това. Първото е незрялото, когато човек казва:
 
– Да бъде моята воля, Господи! Благослови каквото аз искам!
 
Сега е световното по футбол, нали? Всички се молят да победят; много проста молитва. И никой не се пита – другият не се ли моли да победи? Защо аз да спечеля? Имам ли духовни причини? Поне една духовна причина да покажа, поради която искам победата; но такава обикновено не съществува. Това е първата молитва.
 
Второто стъпало е, когато започна да разбирам, че това, което искам, не е толкова хубаво. И казвам:
 
– Да бъде моята воля, ако е Твоя воля!
 
Това е много по-висш стадий. Да бъде моята воля, да стигнем поне дотук, ако Ти го искаш, ако виждаш, че това нещо е спасително за мен и за другите до мен.
 
Велико нещо е човек да каже това, особено в началото на живота, когато е млад. Да сключи таен договор:
 
– Боже, аз ще правя това, което правя, Ти обаче ме води! Да стане в крайна сметка това, което Ти мислиш, че е по-добре!
 
Това е нещо велико.
 
Третият стадий е стадият на съвършенството, стадият на светците – „да бъде Твоята воля!”. Остави моите желания и Ти ме води. Не искам да ме знаят другите; да бъде Твоята воля.
 
– Какво направих досега, какво беше това, което исках и което стана? Станах владика, станах важен човек, станах богат... и какво от това? Сега, оттук нататък, нека бъде Твоята воля!
 
Тук е зрелостта. Колкото по-бързо дойде, толкова по-щастлив ще е човекът. Нека бъдем поне на второто стъпало; и Божията воля да влезе по някакъв начин в нас. Да питаме Бога е велико нещо.
 
Насъщния ни хляб дай ни днес
 
Насъщният хляб има най-малко две значения. От една страна той е това, което всички разбираме - дай ни това, от което имаме нужда всеки ден. Велико е човек да разбере това. Да стоиш пред Бога и да казваш – дай ми това, което днес искам. Това означава, че освобождаваш от себе си огромно количество енергия и грижи. Ти, Господи, се погрижи. Не да заставаш пред Бога и да казваш:
 
– Виж, Боже, дай на мене, на децата ми, на внуците ми след еди-колко си поколения.
 
Това не е доверие в Бога, а неверие. Доверието в Бога е:
 
– Дай ми това, от което имам нужда днес и сега!
 
По този начин Бог може да ти даде и други неща. Защо ли? Защото не си обвързан от тях и ще ги вземеш, и ще имаш и Бога. Може да ги вземеш без Бога и да ги имаш, но няма да имаш Бога и след това ще плачеш... Понеже губиш Бога, Божието благословение и всичко, което имаш. И живееш всекидневен ад вкъщи, около и в тебе.
 
Съществува обаче и второ значение. Насъщният хляб е светото Причастие. Удостой ни често да се причастяваме с Тебе. Удостой ни всеки ден да живеем в Светия Дух чрез светото Причастие. Блажени са тези, които разбират това. Те са най-щастливи от всички.
 
И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници
 
Тук има взаимно отношение. Моля Бог да ми прости това, което съм сгрешил, и да ми даде Своята благодат, да ми даде живот, надежда, утеха и това, от което имам нужда. Това не означава ли, че по някакъв начин и аз съм готов да правя същото за другия? Как мога да казвам: „Боже, прости ми!” - и в същото време да стоя пред другия и да му казвам: „Никога няма да ти простя! Не мога да ти простя!”
 
Как така не можеш да простиш? Той е човек, той е като тебе, ти не грешиш ли? Той не греши ли? Всички грешим. Знаете ли колко велико е да можем да кажем това? Например съпрузите помежду си, или приятелите, семействата - колко пъти виждаш, че единият казва:
 
– Прости ми греховете, но аз не ти ги прощавам!
 
Почакайте малко, виждате, че на друго място Христос ни казва колко пъти да прощаваме един на друг - седемдесет пъти по седем – почти 500 пъти, тоест постоянно. След като идва и ти казва: „Прости ми!“, и ти му прости! Нужно е да бъдеш разположен да прощаваш, да очакваш неговото извинение, да очакваш да му простиш и без да ти иска прошка. Велико нещо е това, велико е да търсиш смекчаващите обстоятелства в греха на другия. В противен случай всички накрая ще се обърнем един срещу друг – ако не проявим разбиране, разбиране на проблемите, на безизходиците, които другият носи. Той има право да е объркан. Разбира се, че ще му кажа, че греши, но да не осъждаме лесно другите, да не ги слагаме в гроба, кръста отгоре и край. Нужно е внимание. Другият има своите безизходици, трудности, кой знае какви рани носи и дали е намерил възможност да чуе и една дума, от това, което аз съм чул. Как ще се осмеля да взема решение за този човек и да го отъждествявам със злото, което ми е причинил - и с това въпросът да е приключен?!
 
Това взаимно отношение е много важно. Стоя пред Бога, моля за нещо, но трябва и аз да имам същото разположение, получавайки това, което ще получа, и аз да имам същото отношение, като пазя дара, който съм получил. Разбирате ли?
 
При св. Йоан Златоуст има един диалог между човешката природа и Христос, в който човешката природа, която се олицетворява от жената, Му казва:
 
– Слушай, не трябва да се занимаваш с мене – знаеш ли защо? Защото съм блудница!
– И какво ти липсва? – й казва Христос.
– Нямам дом!
– Ще ти дам дом!
– Нямам близки и приятели!
– Ще ти дам близки и приятели!
– Нямам и любов да Ти дам!
 
А Христос казва:
 
– Не пречи, Аз имам любов и за двама!
 
Виждате ли Кой е Бога на светите отци? „Бог блудница възжела” (Πόρνης ἐπεθύµει ὁ Θεός), така започва този текст. Това е човешката природа. Тази блудница обаче, след като получи това, което получи, не трябва ли да погледне малко по-различно света до нея? Тя трябва да може да направи това, за да задържи дара и любовта на Бога.
 
И не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия
 
Това е изречение, която изисква внимание. Защото всички искаме да влезем в изкушение. Правим всичко възможно. И лесно влизаме в изкушение. Не ни оставяй на изкушението, което ние избираме, въпреки че сме виновни за него. Ето за какво се молим. Аз го избрах, хареса ми необмислената постъпка, която направих, но Ти не гледай на това. С други думи, аз паднах.
 
Някои казват, че тук става въпрос за изкушението, което идва отвън, без ние да сме виновни. Но не става въпрос за тези изкушения; те са благословия. Има се предвид изкушението, за което ние самите имаме вина. И не ме оставяй на изкушението, което аз избрах! Тук някъде присъства Тайнството на изповедта. Защото, когато казвам, че не искам това, което направих, вероятно ще отида при духовния изповедник, не е ли така? Ако не отида при него, Бог не може да разбере, че това, което си съм направил, е отклонение; че не съм го искал и в дълбочина. Благодатта идва чрез Изповедта, разбирате ли? Чрез Изповедта...
 
Превод: Константин Константинов



Тагове:   наука,   за молитвата,


Гласувай:
1
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 11417213
Постинги: 14712
Коментари: 2340
Гласове: 9270
Архив
Календар
«  Август, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31