Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.07.2012 14:50 - СВЕЩЕНИЦИТЕ ОТ ГОЛЕМИЯ ГРАД
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 1274 Коментари: 0 Гласове:
0



Свещениците от големия град
 21.07.12  | Александър Борзенко

 

http://www.pravoslavie.bg/Праксис/Свещениците-от-големия-град

 

Свещеникът разказва за ценния учителски опит при служението му, за най-сложните въпроси в живота на свещеника, за дарвинизма и християнството и за изповедта.

Възраст: 49 години.
Образование: биологически факултет на Московския университет, Смоленска духовна семинария.

Служение: Тихвински храм в град Троицк.

 За преподаването

Винаги съм искал да преподавам. През втората половина на осемдесетте години на ХХ век давах частни уроци на абитуриентите по биология и с това си изкарвах хляба. В началото на лятото на 1990 година отец Александър Мен (той знаеше, че давам уроци, защото понякога се съветвах с него) ме измъкна от опашката в църквата и ми каза, че се организира училище и му трябва учител по естествознание. Съгласих се. Запознах се с Михаил Василиевич Смола (основател и директор на Пироговското училище). Така се оказах в Пироговка.

Освен биология, преподавах химия, география, чертане и малко английски език. Тогава беше трудно да се намери нормален учител, да не кажа почти невъзможно. Налагаше ми се да преподавам дори информатика.

С течение на времето променях и начина си на преподаване. Може би бе свързано с възрастта, може би с още нещо. Постепенно ставах по-снизходителен, научих се да уважавам свободата на децата да бъдат такива, каквито са. За свещеника това е особено важно, ако ти не уважаваш свободата на енориашите си, ти не си способен да вършиш своята работа. Един колега казваше, че единственото изискване към свещеника е да бъде добър. Може би е така, а всичко останало са подробности.

За религиознанието и основите на православната култура

Известно време преподавах факултативно религиознание в девети клас. Не ми хареса. Аз вече четвърт век уча деца и ги познавам повече от родителите им. И виждах реакцията им — скучно. С биологията беше просто – тя е задължителен предмет и не ме интересуваше дали им е скучно или не. Има изисквания и толкова. Но с тези предмети, които не са задължителни нещата са много по-сложни.

Когато става въпрос за вярата, съществува правило: не отговаряй на въпрос, който не ти е зададен. По удивителен начин Христос често отговаря не на този въпрос, който му е зададен, а на този, който човекът е искал да зададе подсъзнателно. Случва се, вътрешно имаш един въпрос, а на езика ти е друг. Невъзможно е да се говори за религия, когато слушателят ти е лишен от свободата си да избира.

Самото название на предмета «Основи на православната култура» — е евфемизъм, тоест чиста лъжа. Не смятам, че преподаването на религиозни предмети в училище е по принцип неправилно. Може би проблемът е у мен, просто не умея да разговарям с децата на тези теми. Впрочем, въобще не разбирам какво е това основи на православната култура. Как се преподава православна култура? Как е правилно да се пържат палачинки за Сирни заговезни? Кому е нужно това и за какво да разговаряме? А православната култура като такава отдавна е умряла, тя е като мъртъв език, на който никой не говори. Разбира се, на двама-трима от целия голям град им е нужно да изучават старогръцки – добре, заповядайте. Но двама, трима – не повече.Затова и у мен се е загнездило усещането, че названието на предмета е лъжа. Защото, ако кажем, че преподаваме катехизис или Закон Божий, ни изглежда някак си неудобно, несъвременно. Такова отбиване на номер не се случва безнаказано, децата от километър усещат неистината и веднага им призлява от нея, но според мен, точно това е правилната реакция. Помните ли, ние също едно време изучавахме странни предмети. В дипломата ми се мъдрят две тройки — по политикономия на социализма и по дарвинизъм.

За Дарвин, теорията за еволюцията и големия взрив

Струва ми се, че еволюционната теория, хипотезите за големия взрив и други подобни теории в съвременната наука са грандиозно свидетелство за величието на Твореца.

Трябва да се знае, че конфликтът между дарвинистите и християните по същество е конфликт между дарвинистите и протестантите. Защото само за протестантите е характерен библейския вербализъм (представата, че Светото Писание следва да се разбира буквално). Това е достатъчно древна теория, възникнала още при юдеите, макар че при тях библейският вербализъм не е бил единственият подход. В историята на православието също има много вербализъм, но все пак никога не е бил единствената представа, за разлика от протестантите, където е единствена. И, честно казано, не съвсем разбирам защо православните християни трябва да защитават протестантите в този конфликт? Именно защото не ни е близка изходната идеологема на протестантизма, че Словото Божие в частта за произхода на света трябва да се разбира буквално.

През вековете много научни теории са опровергани, но теорията на Дарвин, както и да се отнасяме към нея, вярна или не, е едно от най-великите достижения на човешката мисъл за всичките 50 хиляди години на съществуване на човечеството. Много малко теории в историята на интелектуалната култура са съпоставими по значимост с тази идея. И само това е достатъчно, за да влезе тя в учебната програма. И въобще, както вече казах, налице са държавни образователни изисквания и преподавателят трябва да ги изпълнява.

 Как се става свещеник

Смятам, че у всеки свещеник още от самото начало е налице призванието, което той осъзнава на определен етап от развитието си. На кой именно, зависи от личната биография на всеки. За да осъзнаеш призванието си и да се съгласиш с него са нужни време и усилия, все пак решението да станеш свещеник предполага смяна на начина на живот. Аз осъзнах своето призвание твърде отдавна, още в съветско време. Веднъж дойдох на служба и ясно почувствах, че моето място е тук. Но от този момент до деня, в който откликнах на това призвание изминаха десет години.

Когато имаш посока и вече си сигурен, че искаш да служиш, Бог те поема в ръцете си: той устройва ръкоположението ти по някакъв свой си начин. Доколкото зная от разказите на братята, много е трудно да улови точно този момент, когато нужният човек ще погледне в нужната посока и ще вземе единствено нужното решение.

Теоретично съществува механизъм, по който се става свещеник — във всяка епархия има семинария, хората я завършват, пишат прошение до архиерея, анкета, автобиография и прочее. Но на практика не става така. Например, на някой свещеник му е нужен още един. Той познава някой семинарист и ръкоположението става бързо. А има и случаи, когато в епархията се чудят откъде да намерят свещеник, за да заеме свободното място в енорията. Според мен, в това е и едно от най-важните преимущества на християнството — няма общи решения за всеки един случай. Теоретично не се получава правилен живот. Получава се «някак си».

В живота ми имаше период, когато не бих могъл и да си помисля, че ще стана свещеник. Завърших университета през 1985 година, а започнах да преподавам през 1990. Беше безсмислено да продължавам да се занимавам с наука, трябваше или да замина или да сменя професията. Единици от моето поколение не смениха професията и можем само да ги аплодираме за това.

През тези пет години опитах да правя наука, няма да твърдя, че бе съвсем безуспешно, но и не особено успешно. И с всеки изминал ден се убеждавах, че това не е моето призвание. Знаех, че трябва да пиша дисертация, но вътрешното ми чувство казваше, че това изобщо не ми е нужно, а ми е нужно нещо различно. Но се страхувах да сложа точка и да захвърля всичко. Та аз бях обикновен съветски човек. Сега е друго, но тогава да промениш съдбата си беше страшно, нищо, че знаехме, че няма съдба, а има само отговорност пред Божието призвание. Беше време, когато вървях срещу всички. И след това го направих още веднъж, когато заминах от Пироговка и станах директор на държавно училище – един вид по-високо стъпало в кариерната стълбица.

Опитвах се да достигна нещо, да направя нещо с моя живот, което не съответства на Божия замисъл. Нещо все пак се случваше, но аз бях толкова нещастен, че стана невъзможно да живея повече по този начин. В известен смисъл ми провървя, защото успях да осъзная, че вървя не по своя път още преди да стигна до задънената улица. През 2001 година напуснах директорския пост в училището и се записах в семинарията.

За ползата от учителския опит в работата на свещеника

Първо, аз не се страхувах да разговарям с хората, не се страхувах да излизам пред публика. Второ, разбирах, че безгрешен е само Христос, а всички останали са обикновени хора. «Даже аз имам недостатъци» — както и останалите хора. Още едно важно нещо и за педагога, и за свещеника е разбирането, че хората се променят. Учителите преживяват тежки кризи: “Аз се старая да науча тези деца, а те…” След това децата завършват училище, след години се връщат и виждаш – съвсем нормални хора, културни, прилично облечени, служат си с нож и вилица на масата, четат книги. А кой би си помислил, че ще дойде такъв променен младеж, спомняйки си го като осмокласник и потръпвайки от ужас от постъпките му. Развитието е признак на психично здраве. Но, ти ежедневно виждаш човека такъв, какъвто е днес, иска ти се да бъдеш до него, да го учиш докато стане добър и „правилен”. Но това няма да се случи днес, а утре, а Бог идва при нас днес. Учителското разбиране, че ученикът е способен да се променя, ни помага да помним, че и вярващите са способни на промяна.

Освен това, в педагогиката има аксиома: не трябва да преувеличаваш своята роля в живота на децата. Точно по същия начин свещеникът не трябва да преувеличава своята роля в живота на другите християни. Лично аз не виждам нито ползата, нито истината в твърде близкото духовно ръководство. Когато Иисус казва: «…и никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, Който е на небесата; и наставници недейте се нарича; защото един е вашият Наставник - Христос» той има нещо предвид.

Не твърдя, че моят начин на общуване с миряните е единствено правилен. Навярно, при други обстоятелства духовното ръководство е извънредно полезно. У пророк Исайя срещаме следното: «Де да ви бият още вас, които все още упорствате?». Какво още да правим с вас, щом никак не се получава? Навярно, за някои хора наличието на пастир е голяма Божия милост. Но това не е за мен. За мен и като свещеник, и като педагог е много важно да не преувеличавам своята роля в живота на други хора.

За себе си открих още нещо много важно, което не разбирах по-рано: много често в живота на обикновените и даже твърде грешните хора, които живеят на пръв поглед съвсем простичък живот съществува дълбоко тайно родство с Христос, тайни отношения с Него. Но тази тайна знае само Бог, понякога дори самият човек не я знае. В известен смисъл човек е щастлив, когато осъзнава своите отношения с Иисус и тези отношения са толкова истински прекрасни и скъпоценни. Подозирам, че човечеството е било сътворено единствено заради тези отношения. Но нито на мен, нито на повечето хора не ни е съдено да видим тези отношения между Бог и отделния човек.

За преодоляването на самия себе си

Съществува следния стереотип на християнска биография: с човека се е случило нещо — прочел е Евангелието или е преживял катастрофа. Обърнал се е към Бога. На следващия етап е дошъл в църквата, след това е ръкоположен за свещеник. След това е станал “светец” и няма какво да прави повече. Чисто протестантска картинка: покаял си се и край. Те питат: защо да се изповядвам, след като съм се покаял веднъж? Трудно е да преодолееш себе си и всеки път ти е нужно ново усилие. Това е като миенето на чинии: измил си ги, но днес пак се е натрупала цяла купчина. И така всеки ден, нова и нова купчина. Много ти се иска да ги измиеш един път завинаги и да настъпи чистота до края на дните ти, а ти да се разхождаш из рая. Но така не става, нали? Смятам, че е важно свещениците да помнят, че нищо не са достигнали. Освен това, ние нямаме никакви предимства, в това число и пред другите християни, имаме единствено и само задължения и отговорности. Ние също постоянно трябва да преодоляваме себе си. Само щом си помислиш, че си достигнал някакъв етап от развитието си, веднага потъваш до коленете в лепкавата кал.

Когато вече имаш духовен сан е по-лесно да забравиш, че въпреки всичко трябва да се трудиш. Отец Александър Мен казваше, че животът на християнина е подобен на подхвърлен камък: ако не лети нагоре, пада. От друга страна пък, свещеничеството е път на удивителна радост. Както казва предстоятелят на нашия храм: «Ние имаме най-добрата професия». И макар, че не считам свещеничеството за професия, съм напълно съгласен с него.

За изповедта

Тежко е да изповядваш. Но какво повече можеш да принесеш в жертва пред Бога, освен своето време и изразходвани усилия? Изразходвани съвсем безкористно, защото духовните бонуси от покаянието ще ги получи този, който се кае, а не ти. Твоята работа е на заден план. Трудно е, разбира се, но щом няма злато, налага се да носим в дар на Господа и камъни.

Също е важно да помним, че все пак Господ извършва тайнството, а ти си само брънка във веригата. Но удивително е, че когато срещата между човека и Бога се получава, наоколо се лее такава светлина, че има и за околните. Не само за свещеника, който е свидетел на това тайнство, но и за тези, които след това общуват с този човек. В това, според мен, се състои и една от идеите, положени в основата на Църквата. Тя е място, където хората се срещат с Бога и при тези срещи струи светлина, радост и живот, които се изливат и върху околните. При изповедта това го има, а когато не се получава е извънредно тежко и за свещеника и за изповядващия се.

Днес практиката на изповедта претърпява постепенна еволюция от по-малко адекватна към по-адекватна.Преди беше задължително да се изповядаш преди причастие. Причастяваха се веднъж в годината, което е абсолютно ненормално. Сега се причастяват в нормален ритъм, но пък при този ритъм да идваш на изповед е малко безсмислено.

Когато причастникът застава на опашката си мисли: «Как да не изпусна нещо неправилно?» — значи, не трябва нищо да се говори. Трябва да е ясно, че това е специфична руска особеност. При гърците и други православни тези тайнства не са свързани.

Смисълът на изповедта не е в това да признаеш: ето аз не правя нещо добре, а в това, да се каже: «Аз искам да спра да правя това и ми е нужна твоята помощ. Аз повече не мога да живея така и от този момент започвам да живея по новому». Най-различни хора, свързани с Църквата, от миряните до свещеноначалието, търсят нови подходи към тайнството изповед. Преди четвърт век беше друго, сигурен съм, че след още четвърт век ще бъде отново по друг начин.

Понякога казват на изповед: «Аз съм правил това, правя го и ще продължавам да го правя», а аз не зная какво да отговоря. От друга страна никой и не иска от теб да имаш отговори на всички въпроси. Веднъж чух как един радиоводещ от «Ехото на Москва» завижда на вярващите, че имат отговори на всички въпроси. Много се впечатлих от тази нелепост. Само идиотите имат отговори на всички въпроси. | www.pravmir.ru

Превод: Презвитера Жанета Дилкова




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 11544885
Постинги: 14718
Коментари: 2344
Гласове: 9288
Архив
Календар
«  Септември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930